Тереза Уиър
Завинаги (29)

Двадесет и девета глава

Мина месец, после още един. Дните на Рейчъл станаха еднообразни и тя се стараеше никога да не позволява рутината да се промени, защото намираше в нея странно успокоение. Продължи да посещава срещите на Програмата за лекари с проблеми. На два пъти усети, че се подхлъзна. Когато това се случвате, когато започваше да копнее за замъглена от успокоителни реалност, просто излизаше през най-близката врата и прогонваше депресията си с ходене.

Щеше да се справи. Нямаше да се превърне в една от онези жени, които изживяваха дните си в униние, хленчейки за мъжете, които са я напуснали. Този път бе достатъчно зряла, за да знае, че любовта невинаги означава сигурност и обещание за цял живот заедно. Понякога любовта означаваше повече да пуснеш, отколкото да задържиш.

Зимата дойде и Рейчъл я преживя. На няколко пъти дори й беше приятно. Марк успя да я убеди да отидат заедно с една група от персонала, която организираше светски мероприятия. Участваха в събиране на средства и болнични тържества. Отидоха и да пеят коледни химни.

Последният път, когато Рейчъл бе ходила на такова нещо, бяха двете с Дженифър. Беше започнал да вали сняг — огромни снежинки, които падаха от тъмното небе и се топяха по зачервените бузи на дъщеря й.

И този път валеше. Макар снежинките да бяха малки, а нощта — не толкова тиха, беше хубаво. Нещо като да се завърнеш у дома след дълго отсъствие и да откриеш, че нещата не са се променили чак толкова, докато те е нямало.

Една вечер Рейчъл реши да се обади на майка си.

Беше й трудно да вдигне слушалката, но още по-трудно — да набере номера. А когато чу гласа на майка си, едва не затвори. Година преди това щеше да го направи. Но сега — не.

— Аз съм… Рейчъл.

Тя стисна слушалката, заслушана в мълчанието от другата страна на жицата. След това чу:

— Рейчъл… как си?

Не споменаха нито веднъж за Дженифър. Предпочетоха да обсъждат безопасни теми, като работата в болницата и някои от съученичките на Рейчъл.

— Сара Грант — каза майка й. — Спомняш си я. Току-що постъпи в Корпуса на мира. Бас държа, че куфарът й е пълен с гримове и лак за коса. Не знам какво ще направи, когато не успее да намери контакт, в който да си включи машата. И Анжела Себастиан; тя пък напусна работата си в съда, за да стане спасителка на плажа някъде в Аризона. Можеш ли да си представиш какво ще направи слънцето с луничавата й кожа?

Рейчъл се усмихна:

— Ще трябва да си слага повече слънцезащитни кремове.

Не беше същото. Твърде много неща се бяха случили между Рейчъл и майка й, за да може връзката им да бъде същата като преди. И нямаше начин да се започне на чисто, да се премахне онова, което се бе случило. Но беше в състояние да приеме факта, че жестоките думи, които майка й бе казала на погребението на Дженифър, са били изречени от мъка. А Рейчъл повече от всеки друг знаеше какво може да направи мъката с човека.

— По-добре да не те задържам — каза след малко тя.

— Ще ми се обадиш ли пак?

— Да. Ще ти се обадя пак.

 

 

Пролетта дойде. Тревата се раззелени. Люляците цъфнаха и птиците се върнаха в гнездата си. Времето минаваше…

Една нощ, точно когато Рейчъл се готвеше да изгаси лампата, погледът й попадна върху „Де Моан Реджистър“ на нощното й шкафче.

Имаше го само от три дни, а той вече се разпадаше. Не можеше да спре да препрочита една статия. На Сами. Макар че вече буквално я бе научила наизуст, тя вдигна вестника и отново я прочете.

Статията бе предизвикала голямо вълнение в болницата — както сред пациентите, така и сред персонала. Първоначално отпечатана във вестника на един малък град в Невада, след това бе забелязана от редактора на „Лас Вегас Таймс“ и откупена от всички големи вестници в страната.

Не беше на политическа тема, нито пък бе особено полемична. Разказваше за ежедневието и обикновените хора — изключителните хора. Стилът на Сами просто звънеше. Беше забавен и тъжен, затрогващ и искрен, изразяваше топлота и дълбоко уважение към човечеството.

Наистина беше направил пълно завъртане… и то какво!

Рейчъл се гордееше, страшно се гордееше с него. Болката на любовта и гордостта тежеше като камък в гърдите й. Замъгленият й поглед попадна на долния десен ъгъл, на биографията на автора.

„Сами Торо е известният в цялата страна, спечелилият награда автор на «През огледалото, поглед на един войник». Бивш жител на Ла Грейндж, Айова, сега той живее в Париж, Невада.“

Рейчъл сгъна вестника, изгаси лампата, легна по гръб я се загледа в тъмнината, очаквайки съня. Прочитането на статията бе приближило Сами. Само да можеше да го забрави… Трябваше да го забрави.

Изминаха сякаш часове, преди да започне да се унася. Вече почти беше заспала, когато нещо — шум ли? — внезапно я пробуди напълно. Ослуша се напрегнато, неспособна да разбере какво я е стреснало. Тракане? Тракане ли беше чула? Сигурно беше сън, просто копнежът й играеше номера.

Откакто Сами си беше заминал, имаше моменти, когато Рейчъл го чуваше как се смее или я вика по име. Тогава се обръщаше да погледне и на устните й заиграваше усмивка, но веднага си спомняше, че него го няма. Нощем го сънуваше и сънищата й бяха толкова реални, че когато се събудеше, го носеше в сърцето и мислите си през целия ден.

Макар да знаеше, че звукът, който е чула, не е от Сами, не можа да не провери.

Тя отметна завивките. Босите й крака докоснаха хладния под. Бавно, стъпка по стъпка, се отправи към прозореца. Застанала от едната му страна, надникна навън и се взря.

Нищо. Само ехото на собствения й копнеж.

 

 

Беше й трудно да повярва, че пролетта е почти свършила. Дойде и си отиде още един Ден на майката — и Рейчъл го преживя. Без пиене, без забрава, без дни, прекарани в мъка и вцепенение.

Продължаваше да запълва времето си с организирането на благотворителния маскарад, който щеше да се състои в гимнастическия салон на университета. Дженифър бе постоянно в мислите й, но вместо да я нараняват, спомените бяха горчиво-сладки и желани. Когато най-сетне прие загубата, Рейчъл стана някак по-нежна, започна да се чувства едновременно мъдра и крехка.

 

 

Денят на маскарада най-сетне дойде и пред Рейчъл стоеше само един проблем. Марк. Отказваше да облече клоунския костюм, който му бе взела под наем. Защо ли проявяваше такъв инат? От него щеше да стане чудесен клоун и със сигурност не беше от хората, които пропускат такива тържества.

До маскарада оставаха още няколко часа. Рейчъл можеше само да се надява Марк да промени решението си.

 

 

Слънцето вече се спускаше над хоризонта, когато Сами влезе в града, уморен и пропит с миризма на изгорели газове и масло. Моторът му се беше повредил на междущатско шосе 80 между Линкълн и Омаха, Небраска. Наложи му се да стигне на стоп до следващия град, да купи нов съединител и да се върне на стоп обратно. Така загуби осем часа, но продължи по същото шосе и прекара последните 150 мили, като се мъчеше да се бори с магистралната хипноза.

Имаше нужда от душ. Имаше нужда от сън, но още по-голяма нужда имаше да види Рейчъл.

Само че когато отиде до апартамента й, никой не му отвори.

Макар да си мислеше, че е твърде уморен, пулсът му се ускори. Обзе го паника. Къде беше? Дали не се бе преместила? А може би бе срещнала някой богат лекар и се беше омъжила за него?

Добре ли беше?

Какво трябваше да направи? Да я изчака на стъпалата, докато се прибере? Да отиде до болницата? Закъснял ли беше?

Да не би да беше попаднал в едно от онези положения, в които нямаше връщане назад?

Накрая реши, че е прекарал прекалено много време без сън. В мислите му цареше абсолютна бъркотия. Той скочи на мотора и се отправи към апартамента на Марк. Слава богу, че поне той си беше у дома.

— Не мога да облека това проклето нещо — каза Марк, след като свършиха с поздравите и потупванията по гърба. — На Рейчъл й хрумна гениалната идея, че от мен ще стане страхотен клоун — обясни той. — Но аз не обичам да се правя на клоун. Опитах се да я придумам да ми даде костюма си на Питър Пан, но тя не пожела.

Сами за пръв път виждаше Марк уплашен. Винаги го бе смятал за безстрашен. Какви странни неща бяха в състояние да разстроят хората!

Сами грабна купчината червен, бял и син плат:

— Аз ще го облека.

Щом Рейчъл искаше клоун, щеше да го получи.

Отне му десет минути, докато си вземе душ и се облече, и още десет, за да нагласи костюма с набраната яка и червените помпони, които се спускаха от брадичката до чатала му. Погледна се в огледалото. Косата му беше прекалено дълга, очите — кървясали, и не се бе бръснал от пет дни.

Сами нахлузи яркооранжевата перука и си сложи гумения нос. Не видя кой знае какво подобрение. Изглеждаше като нещо средно между Емет Кели и маниакален убиец.

— Изглеждаш страхотно! — каза Марк. — Много по-добре, отколкото щях да изглеждам аз.

— Изглеждам така, както щеше да изглеждаш и ти, само дето съм по-висок.

— Не, не! Ти придаваш на костюма, не знам — нещо като талант.

— Благодаря — отвърна сухо Сами.

Едва сега осъзнаваше колко му е липсвала енергичността на Марк.

Килър се вмъкна в стаята, погледна Сами, изсъска и изхвръкна от стаята със свръхзвукова скорост.

— Много странна котка — рече Сами.

— Казват, че домашните любимци често придобивали качествата на стопаните си. Надявам се това най-сетне да стане и тя да се поуспокои.

След като изпи чаша от гъстото кафе на Марк, Сами отново се качи на мотора си, но този път с известни затруднения. Набраният ръкав се закачаше за лоста на спирачката, а огромните му обувки — за педала. Понеже си беше взел и маратонките, накрая Сами изхлузи клоунските обувки и ги подаде на Марк.

Не след дълго вече караше по Бродуей и се справяше чудесно. Когато спря на един светофар, погледна наляво и видя, че възрастната двойка от съседната кола го гледа.

Прозорецът на колата им беше отворен. Сами форсира мотора, подскочи леко от седалката и каза:

— Отдолу съм гол.

Те се извърнаха на другата страна. Някои хора нямаха чувство за хумор.

Пет минути по-късно вече влизаше в паркинга на университетския физкултурен салон. Рок музика цепеше въздуха наоколо. Виждаше как хората влизат и излизат от главния вход; квадрат от светлина осветяваше тротоара всеки път, когато вратата се отваряше и затваряше.

Щом влезе вътре, го блъсна ужасната комбинация от горещина, шум и блъсканица.

Как щеше да намери Рейчъл в тази бъркотия?

Направи грешка, че я потърси сред нетанцуващите. Трябваше да отиде направо на дансинга, защото именно там я зърна накрая. Когато я съгледа, сърцето му подскочи.

Представляваше чудесен Питър Пан с късата си, подобна на шапка руса коса и дребната си фигура. И танцуваше, смееше се и се забавляваше.

Без него.

Не беше ли закъснял?

Сами изчака да пуснат бавна песен и се запровира през тълпата. От лявата му страна един човек, облечен като член на Блус Брадърс, вървеше направо към Рейчъл. Сами ускори крачка, като с това заслужено си спечели няколко ядосани погледа.

— Извинете — каза той, като застана зад нея и й заговори на ухо. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне. — Не можах да си намеря костюм на полярна мечка. Как ви се струва да потанцувате с клоун?

Тя се обърна — бавно, много бавно.

Вече не чуваха шума в залата. Това бе един от онези застинали моменти във времето, когато никой друг и нищо друго не съществуваше.

— С клоуни може. Винаги се опитвам да избягвам само Удзи Оул — тя издаде задавен звук. — Сами…

В следващия момент Сами вече я притискаше към себе си и това бе най-прекрасното чувство на света. Не го бе грижа, че в залата е шумно, претъпкано и горещо. Не го бе грижа, че винаги е мразел песента, на която танцуваха в момента. Изведнъж му се стори най-хубавата на света. Думите й придобиха ново значение, нови дълбочини.

През изминалите месеци беше открил, че в манията му към миналото няма нищо необичайно. И други хора я усещаха не по-слабо, макар да не бяха загубвали паметта си. Но за Сами притеглянето на настоящето се бе оказало по-силно. Може би ако никога не бе срещал Рейчъл, положението щеше да бъде съвсем различно. Може би между него и Мери Доун щеше да се получи нещо. Но той беше срещнал Рейчъл. Тя бе част от живота му. От настоящия му живот.

Времето, прекарано в Невада с Мери Доун, му бе подействало като откровение. Чувстваше се същият като някога, но все пак не беше. Катастрофата и случилото се след нея го бяха променили по неуловими начини, които никога нямаше да разбере.

Но знаеше, че се нуждае от Рейчъл. И се молеше тя все още да има нужда от него.

Бавният танц свърши и пуснаха едно хевиметъл парче.

— Трябва да поговорим — изкрещя той.

Рейчъл кимна.

Сами я хвана за ръката и си запроправя път към страничната врата с надпис „Изход“.

Когато излязоха навън, нощният въздух поохлади разгорещените им лица. Затворената врата заглуши шума на тържеството. Сами свали перуката и изкуствения нос и ги пъхна в джоба си.

Температурата бе около тридесет и шест, но Рейчъл неочаквано усети студ. Какво правеше Сами тук? Не искаше отново да й бъде причинявана болка.

— Рейчъл, аз…

Вратата зад тях се отвори и изригна рок музика и тълпа от смеещи се хора.

Сами хвърли поглед през рамо:

— Да се поразходим.

Отправиха се надолу по тротоара към улицата с кленовите дървета и двуетажните тухлени къщи.

Известно време вървяха мълчаливо. Рейчъл имаше чувството, че Сами използва момента, за да събере мислите си.

Той си пое дълбоко дъх.

— Докато пътувах, се видях с някои стари приятели. Намерих ги в един полутъмен бар в три следобед. Могат да приказват единствено за доброто старо време, сякаш животът им е приключил със завършването на гимназията. Спомените за миналото ги притискат на място — той спря и Рейчъл направи същото. — Миналото си е минало — продължи Сами. — Човек не може да се върне обратно, защото това, което се е случило оттогава, променя цялата картинка.

Какво се опитваше да каже? Сами сложи ръка на бузата й:

— Преди си мислех, че усещам празнота, но тя бе нищо в сравнение с това да живея ден след ден без теб.

Гърлото й се сви. Усети как сълзите й напират:

— Ти разби сърцето ми.

— Съжалявам, Рейчъл. Иска ми се да можех да премахна болката, която ти причиних. Съжалявам, че заминах, но трябваше.

Сами бе направил толкова много за нея! Беше я излекувал. Любовта му й бе вдъхнала сили — но не достатъчно.

— Вече се съвземах — каза тя. — Започнах да те преживявам.

Само че се преструваше. Никога нямаше да преживее заминаването му. Докато бе жива.

— Да си вървя ли? Ако искаш да си тръгна, ще го направя — гласът му прегракна. — Адски ще боли, но ще си отида… ако това искаш.

Беше застанал в клоунския си костюм, с висяща над набраната яка рошава коса, със зачервени очи и небръснато лице. Приличаше едновременно на ангел и бунтовник. Неочаквано Рейчъл почувства такава любов към него, че се изплаши.

— Сега знам нещо, което миналото лято не знаех — каза той. — Любовта ми към теб не е момчешка. Не е бързо засилваща се, глупава любов. Тя е любов на възрастен. Любов, с която ще остареем заедно. Съвършена любов.

Съвършена любов? Имаше ли такова нещо? Наистина ли съществуваше такова нещо? Нямаше да го преживее втори път, ако Сами я напуснеше. Знаеше, че ще й е невъзможно отново да се научи да живее без него.

— Рейчъл…

Той хвана лицето й между дланите си и черните му очи се впиха в нейните. На лицето му беше изписана някаква нова, нежна мъдрост:

— Този път е завинаги.

Тя затвори очи в мълчалива благодарствена молитва.

От втория етаж на съседната къща долетя ясен, невинен детски глас:

— Виж, мамо! На нашия тротоар има клоун!

— Връщай се в леглото. Какво може да прави един клоун там по това време на нощта?

— Може да е загубил нещо.

— Е, сега вече го е намерил, така че си лягай!

Рейчъл отвори очи и се усмихна на Сами.

Беше се върнал. И тя му вярваше, че ще остане завинаги, защото така й бе казал… защото беше видяла любовта в очите му… защото гласът на една майка, която успокояваше детето си, бе повторил това обещание.

Полъхна лек ветрец. Някъде в далечината изсвири щурец. Сами я хвана за ръка и тръгнаха рамо до рамо.

След това направи нещо, което никога досега не го бе чувала да прави. Започна да си подсвирква.