Тереза Уиър
Завинаги (26)

Двадесет и шеста глава

Предишната вечер, когато Рейчъл се върна от медицинската конференция, почти очакваше Сами да я чака пред вратата. Но нямаше и следа от него.

Сега, докато нахлузваше обувките си и се приготвяше да тръгне за работа, чу тихото ръмжене на приближаващия се мотоциклет. Стигна до прозореца на спалнята си навреме, за да види как Сами спира пред апартамента й. Отзад на мотора му беше завързан спален чувал.

Заминаваше си.

Не биваше да се чувства толкова потресена. Напоследък той бе толкова мълчалив, толкова умислен. Рейчъл знаеше, че приближава промяна. Само че това не я бе подготвило за поразяващата паника, която я обхвана.

Застанала от едната страна на прозореца, тя го наблюдаваше. Вместо да скочи от мотора, както правеше обикновено, Сами поседя още няколко секунди, сякаш си налагаше да влезе вътре. Когато най-сетне тръгна към апартамента й, крачките му бяха бавни и неохотни.

Не почука. Беше престанал да чука още преди седмици. Чу го как отваря вратата и влиза вътре, чу го да извиква името й. Гласът му звучеше някак различно. Напрегнато.

Наближаваше промяна.

Рейчъл стисна рамката на прозореца, неспособна да се помръдне.

— Тук горе!

По покритите с пътека стъпала на стълбището прозвучаха стъпки, а Рейчъл продължаваше да не сваля очи от мотора долу на улицата. Чу как Сами се спира за момент на вратата на спалнята.

— Рейчъл?

Не можеше да си наложи да се обърне.

— Виждаш ли онзи чинар? — попита тя. — Миналата година беше ударен от гръм. Не мислех, че ще оцелее, но това лято успя да даде няколко опърпани листа — не можеше да спре да бръщолеви. — Не мисля, че ще изкара още една година…

— Рейчъл, трябва да ти кажа нещо.

Болката и отчаянието в гласа му й дадоха сили да се обърне.

Беше застанал на вратата и лицето му отразяваше чувствата, които се бореха в него. Това я накара да си спомни за един друг момент, в самото начало, когато я беше съборил случайно на пода в болницата. Тогава също бе застанал на вратата, като му се искаше да избяга, но съвестта му го караше да спре и да види дали не я е наранил. Освен двете синини, които бързо бяха изчезнали, не я беше наранил. Но сега…

Виждаше, че му е трудно, но тя можеше да улесни нещата.

— Отиваш си — прошепна Рейчъл.

— Да — в очите му се появи облекчение.

Не беше нужно да изрича думите. Тя му го беше спестила.

В съзнанието й нахлуха спомени за радостите, които й бе доставил. Беше толкова спонтанен, толкова открит. Незнайно как, но бе успял да запази детската си непристореност, израствайки в чувствителна зряла личност.

Но знаеше, че невинаги е бил такъв. Моли й беше казала, че преди катастрофата Сами е бил един изтерзан саможивец. Щеше ли отново да се превърне в такъв? Щеше ли суровият свят да го смачка?

— Веднъж — започна тихо тя, отново загледана през прозореца, — когато бях в първи клас, отидохме с класа на посещение в зоопарка. Там имаше полярни мечки. Всичките изглеждаха еднакви, но докато повечето просто се излежаваха, една от тях си играеше, хвърляше топката и после скачаше след нея лудо по корем във водата, което караше всички да се превиват от смях. Беше чудесна — пое си дълбоко дъх, за да се успокои и продължи: — След около година пак отидох в зоопарка, но този път всичките мечки се излежаваха. Помислих си, че забавната мечка е умряла и попитах пазача за нея. Той ми каза, че тя е още там и ми я показа. Погледнах в посоката, накъдето ми сочеше, но онова, което видях, бе една тъжна, жалка, уморена мечка. Попитах дали не е болна, но пазачът поклати глава и ми каза, че просто е пораснала. Върнах се у дома и плаках до припадък — после се обърна към него. — И така — направи безпомощен жест с ръка, — където и да отидеш, каквото и да правиш, не се променяй. Моля те, не се променяй.

Болката, която Рейчъл чувстваше, се отразяваше в неговите очи, в красивите му, одухотворени очи. Разбираше го, че се измъчва, като вижда болката й и знае, че той е причината за нея. Човек не можеше да крие много от хората, които обича. А това я караше да го обича още повече. И още повече да я боли.

— Обичам те, Рейчъл. Никога не съм искал да ти причинявам болка. Но има неща, които трябва да направя. Хора, с които трябва да се видя. Трябва да намеря себе си. Трябва да бъда някой.

Тя посегна и го докосна нежно по лицето.

— Винаги си бил някой. И то изключителен човек. Но разбирам защо трябва да си отидеш. Моля те, не позволявай на това, което се случи между нас, да повлияе върху живота ти. Аз съм голямо момиче. Започнах тази връзка с отворени очи. Знаех, че ще дойде време, когато ще си отидеш.

Но не толкова скоро.

О, боже, той плачеше! Рейчъл не можеше да понесе това. Трябваше да бъде смела и заради него. Силна за двама.

— Сами, не го приемай толкова тежко. Вината не е твоя. Наистина ли си мислеше, че очаквам от теб да останеш вечно?

На лицето му се изписа изненада:

— Да.

— Никога не съм искала да те сковавам. Никога не съм искала да ми се чувстваш задължен. Не това е любовта.

Бързо, сякаш не можеше повече да издържа, той стопи разстоянието между тях и започна да я прегръща и целува с цялата си болка и страст, като оставяше дълбоки рани в душата й.

Устните му се отделиха от нейните, но пръстите му останаха вплетени в косата й.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза той и тъмните му очи се впиха в нея. — Няма да мога да замина, ако не съм сигурен, че ще се справиш.

— Ще се справя.

— Никакво пиене. Трябва да съм сигурен в това. Трябва да ми обещаеш.

„Освободи го. Освободи го!“

— Никакво пиене. Заклевам се.

— Добре — отново онова облекчение. О, колко я болеше от това облекчение!

Той я пусна, както винаги бе знаела, че ще се случи. След това бръкна в джоба си и извади един плик от фотостудио.

— Това е за теб.

Той сложи плика в ръцете й и се обърна да си върви.

Рейчъл го последва надолу по стълбите и застана на вратата, докато той се качваше на мотора; наблюдаваше го как слага ръце на кормилото и запалва.

Тя направи крачка напред:

— Почакай!

Сами вдигна глава.

— Имаш ли нужда от нещо? Пари?

Той се усмихна някак криво и поклати глава.

— Ето пак. Винаги се грижиш за мен. Мисля, че е време да се науча сам да се грижа за себе си.

И напусна с рев живота й.

Тя стоя дълго на вратата, втренчила празен поглед в пространството. Накрая някакви деца минаха покрай нея. Рейчъл чу нервния им кикот и ги видя, че я гледат и си шепнат, закрили усти с длани. Тя направи крачка назад и затвори вратата.

Все още държеше снимките. Отвори пакета с потрепващи ръце.

Спомени.

Топли, прекрасни спомени. За лъкатушещи шосета и мъгляви залези. За нея и Сами, които се смееха с разрешени от вятъра коси и изгорели от слънцето носове.

Рейчъл дълго гледа една от снимките. Онази, на която Сами се бе облегнал на мотоциклета си.

Беше го уловила съвършено. В очите му имаше шеговита нежност, която противоречеше на рошавата коса и дръзката му поза.

Беше го обичала толкова много! Толкова, толкова много!

Прекоси бавно стаята, сякаш се чувстваше много болна или много стара, и постави снимката на Сами до фотографията в златна рамка на Дженифър.