Тереза Уиър
Завинаги (24)

Двадесет и четвърта глава

Рейчъл отвори очи и видя, че спалнята е потънала в неясната оранжева светлина на ранната вечер. До нея Сами спеше.

Беше се проснал по гръб и белият чаршаф се бе омотал около тялото му. Слабата светлина хвърляше сенки по гърдите и ръцете му и ги правеше да изглеждат като излети от бронз.

Тя още веднъж се възхити от бързината, с която растеше косата му. На гладкото му чело лежеше непокорна къдрица.

Рейчъл посегна да я отмахне, но се спря и отпусна ръка върху леглото. Не искаше да го буди. Искаше още малко да го наблюдава необезпокоявана.

Повечето хора изглеждаха уязвими с отворени очи. При Сами бе точно обратното. Защото очите му — неговите вълшебни, поетични очи — отразяваха една уникална чувствителност.

Какво беше направила?

Какво щеше да прави сега?

Не мисли за утре!

Но тя не беше от хората, които приемаха леко живота, и скоро лошите мисли успяха да се промъкнат в съзнанието й.

Може би трябваше да се измъкне от леглото и да се облече, преди Сами да се е събудил. И после какво? Да избяга? Вече го бе правила. Можеше пак да го направи.

Но се чувстваше прекалено уморена, за да бяга. А и беше твърде късно. До нея Сами се размърда и тя усети, че я наблюдават две замъглени от съня, тържествени очи.

Сърцето й подскочи. Имаше странното усещане, че той е почувствал съжаленията и съмненията й и се е събудил.

— От какво се боиш, Рейчъл? — попита я тихо. Гласът му звучеше дрезгаво, интимно.

Колко характерно за Сами! Беше точно в негов стил да се насочи право към най-строго охраняваната част от сърцето й; към мястото, което тя не искаше никой, особено Сами, да вижда.

„От теб. Страхувам се от теб. Страхувам се от деня, в който ще ме оставиш зад гърба си. Защото не умея да се разделям с хората, които обичам.“

Но не можеше да изрече тези думи. Не можеше да му каже, че го обича. Познаваше добре чувството на вина, а последното нещо, което искаше, бе да окове Сами с любовта си.

Той притежаваше огън, страст за живот. Рейчъл знаеше, че няма да се задоволи да остане в Ла Грейндж до края на живота си, за да развлича пациенти. Последните няколко месеца бяха просто етап от дългия му оздравителен процес; времето, в което събираше парченцата и се съвземаше, преди да се върне към света. Скоро щеше да открие какъв иска да бъде и да отлети.

Отначало може би щеше да му липсва, както на човек му липсваше любимият учител. Но малко по малко щеше да бъде погълнат от новия си живот и спомените за краткото време, което бяха прекарали заедно, щяха да се замъглят, докато новият му свят ставаше по-ярък. Може би дори някой път щеше да намине да я види. И да остане потресен от това колко остаряла изглежда. Щеше да се натъжи и може би малко подразни, когато видеше, че все още носи мъката си като черна жалейка на ръката…

Но засега…

— Не можем ли просто да бъдем щастливи? — попита той.

Вече беше твърде късно, Рейчъл разбираше това. Ако той си отидеше веднага, в тази секунда, нямаше да я боли по-малко, отколкото ако си отидеше след седмица, месец или година.

Тя се усмихна и взе решение. И ако усмивката й имаше горчиво-сладък вкус — е, и в това нямаше нищо нередно. Защото не беше младо момиче, което се хвърля невинно в любовта, мислейки си, че тя ще бъде вечна. Познаваше болката, но познаваше и чудото на любовта. И беше готова. Готова и за двете.

 

 

Решиха, че умират от глад, и никой от тях не можа да си спомни кога са яли за последен път. Помислиха дали да не отидат до магазина, но бързо отхвърлиха тази идея. Щеше да им отнеме прекалено много време. Стомасите им нямаше да издържат на всичките етапи от купуването на продукти до приготвянето на ядене. Имаха нужда от нещо бързо.

В крайна сметка отидоха с мотора да вземат нещо за ядене от Макдоналдс.

Седнала на задната седалка на мотоциклета, Рейчъл крепеше два пакета с храна и напитки между краката си и се притискаше към Сами, докато се отправяха на север, извън града.

На най-високата точка на Клиф Роуд имаше отбивка с маса за пикник. Оттам се откриваше гледка към една потънала в мъгла долина и бързо залязващото слънце. Тъй като панорамното място бе само на тяхно разположение, те седнаха на масата и започнаха да се хранят, като наблюдаваха как голямото червено слънце се спуска зад хоризонта.

Рейчъл отхапа един пържен картоф.

— Дъщеря ми обичаше да ходи в Макдоналдс — каза тя и сама се изненада от думите си.

Вероятно за пръв път говореше толкова нехайно за Дженифър. Заболя я, но не толкова, колкото бе очаквала. Защото й се струваше правилно Дженифър да стане част от днешния ден.

Сами я гледаше и залязващото слънце се отразяваше в очите му. Той кимна и се усмихна.

— Деца и Макдоналдс. Двете неща вървят заедно.

Рейчъл кимна и извади още един картоф:

— Тя обичаше Макдоналдс, но се страхуваше до смърт от Роналд.

— Знаеш ли кой ме кара да умирам от страх?

Тя поклати глава и зачака тържественото му признание.

— Удзи Оул.

И двамата се засмяха. И Рейчъл усети неизпитвана от години лекота.

Когато свършиха с вечерята, продължиха да си приказват, но разговорът им с всяка изминала минута ставаше все по-безсмислен. Рейчъл осъзнаваше смътно, че това се дължи най-вероятно на недоспиването, но не беше готова да си отиде у дома.

Бързо се смрачи. Сами прибра всички опаковки и ги изхвърли в кошчето за боклук.

— Утре сме на работа.

Неохотно твърдение. Напомняне за света на възрастните.

Рейчъл седеше отгоре на масата, стиснала с ръце ръба й, и люлееше крака. Не искаше да мисли как ще си отидат оттук. Не искаше да мисли за края на вълшебството, за сбогуване със Сами, та макар и само за една нощ.

Той застана пред нея, намести се между краката й, хвана голите й колене и заописва с палци малки кръгове по кожата й.

— Хич не ми се иска да те карам у вас — каза й. — Страхувам се, че следващия път, когато дойда да те видя, може пак да ме посрещнеш студено.

Ръцете му, които сега се плъзгаха нагоре по бедрата, талията, гърба и после по раменете й, я разсейваха. Той я натисна назад. Рейчъл пусна ръба на масата и се хвана за мускулестите му ръце. Сами легна върху нея. Възбудата му се усещаше през дрехите.

— Страхувам се да не ми кажеш да се разкарам — прошепна той. Устните му, хладни от леда, който бе смукал допреди малко, докоснаха нейните. Едната му ръка се плъзна под тениската й и я хвана за гърдата, а палецът му погали втвърденото зърно. — Радвам се, че не носиш сутиен.

Рейчъл не можеше да повярва, че Сами има такова влияние над нея. Усещаше го по-силно, отколкото първия път, когато бяха правили любов. Никога не бе предполагала, че притежава силно либидо, а сега сякаш не можеше да му се насити.

Прииска й се да са голи. Прииска й се да не са толкова близо до пътя.

Сами притисна опънатия си до пръсване цип в нея, за да й напомни как може да я накара да се разтапя и въздиша. В същото време хладният му език проникна в устата й и се задвижи с ритъма на хълбоците му.

Най-сетне Рейчъл се отдръпна и пое жадно въздух. Останаха така, като се мъчеха да успокоят учестеното си дишане.

— Можеш да дойдеш у дома — каза задъхано тя.

Той притисна разтворени устни до шията й и Рейчъл усети усмивката му.

— Надявах се да го кажеш.

 

 

Знаеха, че не могат да продължават така, не и когато и двамата работеха. Понеже прекараните заедно нощи нямаха почти нищо общо със съня, решиха, че ще е най-добре да не се виждат през седмицата. Само че още във вторник Сами не издържа. Трябваше да види Рейчъл. Макар да беше единадесет вечерта, той яхна харлея и се отправи към апартамента й.

Когато стигна там, не се изненада, че прозорците й не светят. Вдигна едно малко камъче и го хвърли, като внимаваше да улучи мрежата, а не стъклото. Камъчето попадна в целта, изтърколи се по покрива на първия етаж и падна на земята. Стори му се, че мерна някакво движение зад прозореца. Няколко секунди по-късно вратата се отвори.

Струваше му се, че са минали две седмици, а не два дни от последната им среща. Той се вмъкна вътре, затвори вратата и притегли Рейчъл в прегръдките си. Господи, колко приятен бе допирът с нея, уханието й — на чисто, на сапун и свеж въздух. Очевидно под тънкия халат не носеше нищо, защото се усещаше топлината на примамливото й тяло.

Не се качиха горе. Просто разхвърляха дрехите си наоколо и се търколиха на пода.

 

 

Останалата част от седмицата премина долу-горе по същия начин. Нощите прекарваха в любов, без сън, а дните — в очакване на тези безсънни нощи.

Най-сетне дойде събота. Возиха се по по-пустите пътища на мотора на Сами, като се спираха на всички исторически забележителности и любопитни места до пътя.

Преди това, докато преглеждаше нещата си, Сами бе попаднал на стария си 35-милиметров фотоапарат. Сега не спираше да снима пейзажи, лъкатушещи пътища… и Рейчъл. На два пъти нагласи на автоматично снимане, така че обективът да хване и двамата.

Тъй като Рейчъл все го молеше да го снима, той застана пред харлея, опрял единия си хълбок на седалката, кръстосал обутите си в ботуши крака, със скръстени на гърдите ръце. Рейчъл се засмя и му каза, че ако не го познава, ще се уплаши.

В края на деня и двамата вече бяха уморени и изгорели от слънцето. У Рейчъл взеха душ; нахраниха се, търколиха се в леглото и се любиха, бавно и с наслада.

В неделя сутринта се събудиха от трополенето на дъжда по прозореца, така че прекараха деня, сгушени на канапето, като ядяха пуканки и гледаха стари филми по видеото. По-късно си приказваха тихичко, като си споделяха разни истории някои щастливи, някои тъжни. По едно време Рейчъл се умълча и Сами се разтревожи.

Тя стана, отиде до гардероба и се върна с малка кутия. Когато седна до него, Сами видя, че кутията е пълна със снимки.

Снимки на Дженифър.

Вероятно бяха повече от сто, снимани във всички етапи от растежа на едно малко дете. Видя Дженифър като новородено с червена муцунка, като по-голямо бебе, когато прохожда, и най-сетне на възраст като за детска градина.

Сами вдигна една снимка тринайсет на осемнайсет сантиметра, в златна рамка с орнаменти. Красиво момиченце му се усмихваше от една люлка. Косата му бе по-светла от тази на Рейчъл, а очите — яркосини. Малки пухкави ръчички държаха веригите на люлката от двете страни на сияещото му лице. Той усети остра като нож болка при мисълта какво е понесла Рейчъл.

— Тази беше направена на Великден — каза му Рейчъл. — В Скарбъро Парк. Често ходехме там. Има една пързалка с формата на спирала. С Дженифър много обичахме да се спускаме по нея.

Очите й блуждаеха, докато отново преживяваше сцената от миналото си. След това въздъхна и започна да прибира снимките. Когато стигна до тази с Дженифър на люлката, спря, а след това я постави на масичката до канапето.

 

 

Моли беше в кухнята, когато на входната врата се позвъни. Откакто Ейми се беше изнесла оттук, единствените хора, които идваха, бяха търговски пътници, деца, които продаваха приготвени в училището бонбони, вестникарчето и в по-редки случаи — някоя съседка.

Тя отвори вратата и видя Марк Елиът да стои пред нея. Кривата му усмивка сякаш казваше: „Бас държа, че не си предполагала да видиш точно мен.“ Под мишницата си държеше термос, на свития му пръст бяха закачени две порцеланови чаши.

— Готова ли си за кафе? — попита той.

— Марк…

Не го бе виждала от сутринта, когато занесе бисквитите в апартамента му. Оттогава нарочно посещаваше Сами само когато беше сигурна, че Марк го няма. Не знаеше защо. Не че не го харесваше, точно обратното. Сега прокара нервно пръсти през косата си.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Макар че Остин беше на работа, Моли не можа да не хвърли поглед през рамо. Навиците умираха трудно.

— Не зная. Не мисля, че трябва — „да те каня в къщата на Остин“, прибави мълчаливо тя.

— Сами ми каза, че вероятно няма да бъдеш навита, но си помислих, че не е лошо да рискувам. Не те каня на среща или нещо подобно. Знам, че си омъжена. Просто ми хареса да си приказвам с теб и си помислих, че може и на теб да ти е харесало.

— О, така е, но… — тя сведе поглед към изгризаните си нокти, след това отново го вдигна към Марк. — Но преди да те пусна да влезеш, трябва да ти кажа, че не съм от жените, които… които… — „които си хващат любовници“. Не беше в състояние да го произнесе, но не се и наложи.

— Знам. Така каза и Сами. Всъщност той ми каза да те оставя на мира. Остави сестра ми на мира. Това бяха точните му думи. Но си помислих, че това говори за предразсъдъци от негова страна. Нямаше да го каже, ако ти бях приятелка — той разлюля двете чаши малко по-нависоко. — Кафе. Това е всичко. И някой, с когото да си поговориш. Имам брат и сестра, но невинаги мога да си приказвам с тях. Понякога имам нужда от външен човек.

Моли знаеше какво иска да й каже. Опитваше се да я убеди, че това е едно съвсем приятелско гости, но не беше сигурна… Той едва ли я намираше привлекателна, разбира се, че не. Беше толкова млад… а тя — толкова стара. И тези прошарени коси. Със сигурност беше видял прошарените й коси. Разбира се, че не я намираше за привлекателна. И това беше добре. Защото ако наистина я харесваше, налагаше й се да му каже, че не може да влезе.

Когато си заминеше завинаги, когато най-сетне се освободеше от неодобрението на Остин, искаше свободата й да е пълна. Последното нещо, което възнамеряваше, бе веднага да се хвърли в обятията на друг. Може би един ден, когато отново се научеше да държи главата си изправена, когато отвикнеше да мята нервни погледи през рамо, когато отново се почувстваше самостоятелна, можеше да се заинтересува от някой друг. Може би някой мил и забавен. Някой досущ като Марк.

Но не сега.

— Само кафе — заяви тя и отстъпи крачка назад, за да отвори още малко вратата.

Марк не се поколеба. Озова се в къщата за по-малко от половин секунда.

— И сметана — рече той, като се запъти направо към кухнята. — А ако нямаш сметана, и мляко ще свърши работа.