Тереза Уиър
Завинаги (22)

Двадесет и втора глава

Беше я изумил. Затова бе реагирала така.

От няколко години насам прекалено често й се струваше, че животът й е свършил. Понякога й се искаше да свърши. Подобно на пациентите от отделението за най-тежки случаи, тя се движеше вцепенено през мъглата от дни и сезони, дори години.

Но след това дойде Сами…

Излязоха от водата и той я постави върху легло от трева и детелина. Звездите над тях се въртяха. Ветрецът докосваше мократа й кожа и я караше да настръхва, а зърната й — да се втвърдяват.

Дълбоко в съзнанието си знаеше, че е важно да остане вярна на себе си, да се придържа към собствената си самоличност. Това беше единствената й силна страна, единствената й защита. Само че когато видя нежното обещание в тъмните очи на Сами, усети безмерно спокойствие и доверие. Беше й хубаво да се отпусне, да се отдаде на Сами и лековитите му методи…

Той уви ръце около нея и я притегли към себе си, притисна я с цялото си тяло, тежък и силен.

— Спомням си как те наблюдавах. Седеше с наведена глава, а шията ти бе тъй красиво извита. Често се питах какво ли ще е, ако допра устни до кожата ти и те вкуся. Представях си как събличам дрехите ти, една по една…

Устните му докоснаха нейните, топлият му език разтвори нежно устните й и се плъзна дълбоко вътре.

Ръцете му зашариха по тялото й, като я докосваха навсякъде. Върховете на пръстите му се плъзнаха почтително надолу по бузата й. Кокалчетата им погалиха нежно пулса на шията й; отворената длан се насочи към гърдите й. Допирът с него раздвижи кръвта й и стопли цялото й тяло.

Научи я на нещо съвсем ново — научи я как да прави любов с удивление и радост. Всички емоционални задръжки, които си бе налагала, в този момент отпаднаха. Идваше към него с нежна благодарност и любов, толкова дълбока, че дъхът й секваше.

— Ще те целувам навсякъде, където усетя пулс — прошепна Сами и дъхът му опари тръпнещата й кожа. Докосна я с устни по слепоочието, а след това по шията. Повдигна ръката й и сложи устни върху учестения пулс на китката.

— Каква малка китка! — възхити се той.

Докосваше я с ръце, с устни и тяло, но за Рейчъл това бе нещо повече от физически допир. Той проникваше в нея, в сърцето, в душата и в съзнанието й. Докосваше я така, както никога не я бяха докосвали. Желано. Неизпитвано досега.

Тя започна да описва с длани контурите на тялото му. Кожа, едновременно грапава като шкурка и нежна като сатен. Топла и прохладна.

Сами очерта с език ключицата, след това гърдата й и накрая пое връхчето й в устата си, обвивайки я в мъгла от еротични цветове.

Рейчъл лежеше под него и усещаше тежестта му между бедрата си.

Той се размърда, плъзна ръце под нея, обхвана я отзад с две ръце и повдигна ханша й от смачканата, уханна трева.

— А сега… последното място, което ще целуна — промърмори той. — Последното място, където се усеща пулс.

— Сами, аз никога не…

— Шшт. Всичко е наред. Позволи ми да те любя. Имам нужда от това.

След това я целуна там, където й беше обещал, като я галеше нежно с върха на езика си.

Прониза я заслепяващо желание. Рейчъл усети, че едновременно се разтапя и сковава, докато го стискаше за раменете и изричаше задъхано името му с глас, който изобщо не звучеше като нейния.

— Искам да ти е хубаво — каза Сами с дълбок, дрезгав глас.

Глас, който го издаваше, че е на път да излезе от релси.

— Хубаво е!

— Заклеваш ли се?

В съзнанието й цареше пълна суматоха.

— Кълна се! — изхълца отчаяно тя.

Сами сложи ръка на коленете й и ги сви така, че стъпалата й се опряха в тревата. Нощният въздух облизваше всички места, по които бе минала устата му. Нервните й окончания звъняха, а цялото й тяло трептеше от желание.

— Сами, искам те!

Той се намести между бедрата й, без изобщо да я докосва, но беше толкова близо, че Рейчъл усещаше топлината на тялото му.

И след това я докосна.

— Мечтаех за това — прошепна дрезгаво той, докато проникваше в нея. — Сладка, сладка Рейчъл!

Тя не бе в състояние да свали очи от лицето му.

— Аз също…

Бавно, много бавно той започна да прониква в нея, докато го обви стегнатата й плът. Продължи да я люби, като я обгръщаше с невинността и красотата си, с жизненото си отношение към живота.

Всичко, преживяно досега, бе бледа имитация на живот. Сами беше животът. И незнайно как, докато я прегръщаше, докато я докосваше, я насищаше с жизнеността си. Рейчъл усещаше как това чувство трепти във вените й.

Светът вече не представляваше тъмно и страшно място. Самотно място. Сега представляваше облени в слънце нарциси, танцуващи по открити алеи. Планини и ясно синьо небе. Душата й се изпълни с почуда и страхопочитание. Докато лежеше в прегръдките му, усещаше пълно удовлетворение. Чувстваше се чисто нова.

Сами си пое дълбоко дъх, който прозвуча като ридание. Очите му под натежалите от любов клепачи сияеха от страст.

Ръката му погали пулса, който пърхаше на шията й, след това се плъзна надолу по гърдите и напрегнатите мускули на корема й… Тя си пое рязко дъх, когато пръстите му се спряха още по-надолу, където двамата се съединяваха. Дълбоко в утробата си усети нещо като безболезнена контракция. Все по-силна и по-силна…

Тя се вкопчи в хлъзгавите, потни рамене на Сами. Чу го да изрича името й с тих, дрезгав глас. Усети на влажното си слепоочие ръката му, която сякаш се опитваше да я успокои, чу откъслечните му думи. След това усети как пада… и как Сами я хваща…

Постепенно се върна от чудното място, където я беше отвел, и още веднъж усети миризмата на влажната му кожа и на смачканата детелина под тях. Видя звездите, които се въртяха над главите им, почувства приятната тежест на тялото му.

Той я прегърна здраво и зашепна името й, без да вдига лице от шията й. Топлият му, неравен дъх галеше ухото й.

Когато дишането му се успокои, когато сърцето му вече не биеше така силно, той се надигна само толкова, колкото да целуне подпухналите й устни.

Чувстваше се толкова уязвима, толкова крехка. „Сега той ме познава по-добре от самата мен — помисли си тя и внезапно изпита страх. — Ако продължава да ме докосва така или ако не престане да ме гледа с толкова нежност, със сигурност ще се разпадна на милион парченца.“

Рейчъл смяташе, че знае всичко за секса, но никога не бе изпитвала нещо подобно като това със Сами. По едно време дори бе стигнала до снобското заключение, че сексът е спорт за по-низшите класи. Сексът с Дейвид бе винаги механичен, скучен. Леко неприятно задължение, което трябваше да се изпълни, като да се отиде до магазина или да се почисти къщата. Всъщност винаги се бе чудила защо се вдига толкова много шум по този въпрос.

Сега вече знаеше.

Сами махна с трепереща ръка влажната коса от челото й.

— О, господи, Рейчъл, аз… — И гласът му се скъса.

Рейчъл докосна устните му с пръсти.

— Не казвай, че съжаляваш — прошепна тя. — Моля те, не казвай, че съжаляваш.

— Не съжалявам. „Съжалявам“ не е точната дума за това, което чувствам — той затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. — Не мисля, че това, което се случи, е нещо обикновено. А ти? Искам да кажа… уау!

Тя облегна глава на рамото му и промърмори:

— Да. Уау.

Най-съдържателното изказване на века.

 

 

Беше им трудно да съберат всичките си дрехи и да ги облекат. Не защото не можеха да ги намерят — макар че и това беше проблем, — а защото на няколко пъти се спираха, за да се смеят, целуват и прегръщат.

Най-сетне успяха да се облекат и приведат в приличен вид, макар че косите им бяха изсъхнали в доста странни посоки. Повечето от косата на Сами стърчеше право нагоре, а тази на Рейчъл беше прилепнала към главата й като в прическа от двадесетте. Сами се пошегува с нея, че трябва да ходи, облечена в тясна като капачка на молив, дълга до глезените пола и бяла блуза от норки и да разхожда подстриган пудел. Тя пък му каза, че му липсва само татуировка на ръката и пакет „Лъки“ в ръката.

Скоро след това се качиха на мотора и заподскачаха по неравния път. Когато стигнаха в Ла Грейндж, небето започваше да просветлява и птиците цвърчаха като полудели.

Сами спря до тротоара пред апартамента на Рейчъл, изгаси двигателя и я изпрати до вратата.

Точно от тази част се страхуваше. Връщане към реалността. Вече виждаше как в зелените очи на Рейчъл се прокрадва леко съмнение.

Тя бръкна в задния джоб на късите си панталони, извади ключовете си и отключи вратата.

— Ще се качиш ли за едно кафе? — попита Рейчъл и отвори.

Искаше му се да види жилището й. Искаше му се да прекара с нея останалата част от сутринта, останалата част от деня и нощта. Но усети, че поканата й е съвсем формална. И макар да си мислеше, че я разбира, не можа да не се почувства обиден.

Искаше да е влюбена до уши в него, но предполагаше, че тя изпитва огромна вина, задето е правила секс с бивш пациент, или както му бе обяснявала, веднъж пациент — винаги пациент.

— Не, благодаря — той пъхна ръце в предните джобове на дънките си и хвърли поглед през рамо към мотора. — Нещо съм уморен… а и ти сигурно ще искаш да наваксаш малко сън?

Нарочно направи така, че последното изречение да прозвучи като въпрос. Даваше й възможност да избере който от двата варианта иска.

— Да, прав си — вече беше влязла вътре и посягаше да затвори вратата, сякаш нямаше търпение да приключи с тази сцена.

Той пристъпи бързо напред и подпря вратата с крак и ръка:

— Рейчъл… — на езерото едва не се беше изпуснал. Едва не й бе казал, че я обича, макар да знаеше, че още не е готова да чуе такова нещо. Може би никога нямаше да стане готова… — Ще се видим ли довечера? — попита той вместо това.

С облекчение забеляза, че тя се поотпусна.

— Би било хубаво — отвърна Рейчъл.

Искаше му се да се втурне вътре, да заключи вратата след себе си и да я отнесе в леглото. Но предпочете да я целуне набързо.

— Ще се видим по-късно.

Почти не забеляза как стигна от вратата до мотора си, но неочаквано усети, че го е яхнал и машината ръмжи тихичко под него. Натисна съединителя с левия си крак, завъртя бързо китка, форсира и пое с рев надолу по празната улица.

 

 

Моли държеше в едната си ръка кутията с топли шоколадови бисквити, а с другата почука на вратата на Сами. Отвътре се чу трясък, последван от ругатня. След това вратата се отвори със замах.

Никога досега не бе виждала съквартиранта на Сами, но реши, че това трябва да е Марк. Къдравата му коса беше леко сплескана от едната страна, сякаш току-що бе отлепил глава от възглавницата. И очите му бяха малко подпухнали.

О, боже! Беше дошла тук съвсем импулсивно, без да се замисли колко е часът. Това, че тя бе станала в пет сутринта, не означаваше, че и с другите е така.

Ранното й натрапване обаче не изглеждаше да е смутило мъжа срещу нея. Той отвори още по-широко вратата и я покани вътре — изключително приятелски жест, като се имаше предвид, че вероятно нямаше представа коя е. Като нищо можеше да е продавачка на бисквити по къщите.

Моли се представи и обясни за бисквитите.

— Току-що се разминахте със Сами — каза й Марк. — Той отиде да купи мляко и сок. Но няма нищо, влез.

Моли искаше да му остави бисквитите и да си тръгне. Не можеше да се справя с непознати. Но тъй като не искаше да се покаже неучтива, влезе, възнамерявайки да остане само няколко минути.

Жилището беше пълно със стари, тапицирани с вълнен плат мебели, които издаваха миризма на прах и влага. В единия ъгъл, на една библиотечка, направена от циментени блокчета, имаше червена старомодна лампа. Не беше виждала такава от години.

Тя му протегна кутията с бисквити и каза, че са все още топли.

Марк се нахвърли върху тях. За около половин секунда вече беше отворил капака и бе пъхнал една бисквита в устата си.

— Трябва да те попитам нещо — каза той с пълна уста. — Правя това с всеки нов. Наричам го изследване на първоначалната реакция. Искам да ми кажеш с една дума какво е първото ти впечатление от мен.

Пълната му липса на задръжки я остави без думи.

— Не съм сигурна… аз…

Той изяде бисквитата и извади друга.

— Ще ти помогна. Помисли си „непохватен“, нали?

— Не!

— Добре, тогава „грозен“.

— Не! Разбира се, че не!

Всъщност си беше помислила, че е някак симпатичен по свой, необикновен начин. Може би някак като малко кученце, но се съмняваше, че той ще иска да чуе точно това. А и се вместваше в повече от една дума.

— Тогава „дебел“.

Очите й се плъзнаха надолу по торбестата му хавайска риза, широките панталони и босите крака, след това отново нагоре. Трудно беше да се каже, но не й изглеждаше да е с наднормено тегло.

Той сграбчи едно палмово листо и един пъстър папагал от ризата и стисна месото под плата.

— Защипвам повече от един инч — каза й, сякаш я предизвикваше.

— Симпатичен — рече бързо Моли, вече напълно отчаяна. — Когато те видях за пръв път, си помислих „симпатичен“.

— О, хайде!

Очевидно не й вярваше.

Той обърна глава наляво и надясно, с високо вдигната брадичка.

— Чертите ми не са изваяни, а по-скоро като слепени с маджун. Лицето ми е кръгло, косата ми е кръгла, главата ми е кръгла — очите му се впиха напрегнато и сериозно в нейните. — Наистина ли си помисли „симпатичен“?

Моли се засмя:

— Наистина.

Марк се усмихна и тя забеляза трапчинката на едната му буза. Симпатична.

Пет минути по-късно вече седяха на разклатената кухненска маса и пиеха кафе. Марк седеше срещу нея с шарена котка в скута си.

Кухнята беше доста по-светла от дневната — цялата в бяло и жълто, а слънцето струеше през високите прозорци. В средата на масата имаше букет цинии, сложени в бурканче от фъстъчено масло. Марк й обясни, че хазяйката винаги им носи цветя.

На Моли рядко й се случваше да се почувства толкова непринудено с човек, с когото току-що се е запознала. Обикновено бяха нужни месеци, понякога години, за да достигне до този етап в отношенията.

След сватбата си бе загубила връзка с повечето от приятелите си. Беше й трудно да им обясни държането на съпруга си, а още по-трудно — да ги кани под постоянното, неодобрително присъствие на Остин. Сега й дойде наум колко са й липсвали приятелите. Липсваха й точно такива моменти, тихите разговори на кафе.

Приказваха си за незначителни неща и обсъждаха как се справя Сами. Страхотно, по мнението на Марк.

Съвсем скоро Марк вече й разправяше за работата си и за доброволния труд, който се изискваше да полагат психиатрите.

— Беше Коледа и с няколко души решихме да направим нещо специално за децата от педиатрията. Преоблякохме се като клоуни и обиколихме всички стаи. Имаше едно хлапе, което вече познавах твърде добре, защото лежеше в болницата от година — Марк помълча, отпи от кафето си и продължи, без да вдига поглед от чашата: — Точно тогава умря. А аз стоях там, в онзи глупав клоунски костюм.

 

 

Когато Сами се върна, Моли и Марк вече пиеха трето кафе. Едва когато входната врата се затръшна, Моли се сети, че всъщност е дошла да се види с брат си.

По пода на дневната прозвучаха стъпки и Сами се появи в кухнята.

Моли го погледна слисано. Дрехите му бяха омачкани и покрити с петна. Косата му беше като подивяла. Имаше нужда от бръснене и очите му бяха кървясали.

Прониза я страх. „Паметта му се е върнала — беше първата й мисъл. — И сега е станал такъв, какъвто беше преди катастрофата. Пиене по цяла нощ, махмурлук по цял ден.“

— Моли-оу! Радвам се да те видя! — той остави пакета с продукти на плота, отиде до нея, прегърна я и целуна пътя, който разделяше косата й.

— Не е спал цяла нощ — обясни Марк. — Опитах се да го накарам да си легне, но беше превъзбуден.

Моли се поотпусна. Сами не миришеше на уиски и не се държеше като махмурлия. Всъщност изглеждаше въодушевен.

Отдавна не го бе виждала в такава еуфория. Сега вече знаеше, че не си е върнал паметта. По-скоро се държеше като влюбен.

В коя? Беше се запознал с някоя жена, за която Моли не знаеше? След това обаче си спомни за почти телепатичното му общуване с доктор Колинс. Дали не беше Рейчъл?

Не искаше да го пита сега, не и пред Марк. Но по-късно, когато Сами я изпрати до вратата, тя изрече въпроса си:

— Рейчъл ли е?

Сами знаеше какво точно има предвид. В отговора му нямаше и капка колебание:

— Да.

— Сами, разумно ли е? Тя е твой лекар. А и си има свои собствени проблеми. Разказа ми за дъщеря си и съм виждала как се държи, когато се споменат деца.

— Това няма значение. Искам да й помогна. Обичам я — каза простичко той.

Моли се страхуваше за него. Когато Сами обичаше някого, той го обичаше безрезервно. Със сърце, ум и душа. Беше ли способна Рейчъл да приеме такава безусловна любов? Беше ли достойна за нея?