Тереза Уиър
Завинаги (20)

Двадесета глава

Рейчъл успя да стигне до апартамента си точно навреме, за да се качи със залитане по стълбите до банята и да повърне. Когато свърши, наплиска лицето си с вода и опря треперещи, изпотени длани в порцелановата мивка, за да огледа отражението си в огледалото на шкафчето. Тебеширено бяла кожа, тъмни кръгове около очите.

Пълна развалина.

„Така се убивам“, помисли си тя с почти лекарска безпристрастност. Беше като мишка в колело — тичаше и тичаше, опитваше се отчаяно да избяга, но не стигаше доникъде.

Мислеше си, че е успяла да остави дни като вчерашния зад гърба си; дни, в които изпадаше в приятна забрава. Дни, в които се събуждаше, неспособна да си спомни каквото и да било от последните четиридесет и осем часа от живота си!

Но те не бяха зад гърба й.

Болезнено засрамена, Рейчъл се отдръпна от огледалото, неспособна да се гледа повече. Отиде в спалнята, намери леглото си и пропълзя в него.

Чувстваше се празна, чуплива, опустошена. Придърпа завивките над рамото си и се сви на кълбо на една страна. В далечината от улицата под двуетажния й апартамент чу затръшване на автомобилна врата, чу смях и разговори. Хората продължаваха живота си.

 

 

Рейчъл имаше на разположение съботата и неделята, за да се вземе в ръце. Не искаше да напуска апартамента си, но някак си успя да си върне колата, заедно с изгубените си очила. След това се прибра направо у дома, в апартамента убежище, като заключи бързо вратата след себе си и през цялото време усещаше разтуптяното сърце и пресъхналата си уста.

„От какво се боиш толкова, запита се тя сама, от какво се криеш?“

Но знаеше отговора.

Сами. Не можеше да се изправи пред разочарованието в очите му.

Но нямаше защо да се тревожи, защото Сами не дойде.

Защо не беше дошъл?

Слава богу, че не беше дошъл.

Не й беше лесно да се върне на работа в понеделник. На два пъти едва не обърна колата назад, но в крайна сметка си каза, че не може да си позволи да бъде такава страхливка.

Когато стигна в болницата, доктор Фонтана я чакаше в кабинета си.

— Това е последната ти възможност, Рейчъл — той бутна стола си назад и се изправи. — Някои членове на персонала вече ми дишат във врата и аз не мога да ги обвинявам. Когато ти не се появи, наложи им се да работят извънредно. Остави Сандерсън да довършва оценки цял следобед — той помълча и я погледна толкова остро, че тя едва не подскочи. — Или ще оправиш личните си проблеми, или ще ми се наложи да те уволня.

Корава любов.

Рейчъл познаваше този похват. Самата тя го бе използвала при няколко пациента. Първо опитваш с разбиране и търпение. Ако не се получи, изваждаш тежката артилерия. Може би в това се състоеше проблемът й. Знаеше всички трикове. Приличаше на дете, вярвало в магиите, докато фокусникът не му е показал как се правят.

След това те вече не бяха магии, а илюзии. Дим и огледала.

Помисли си колко чудесно би било просто да се откаже. Да признае поражението си. Да каже: „Не мога повече да се справям с живота.“ Но в нея имаше прекалено много инат, прекалено много глупава гордост.

Тя изправи рамене и извика на помощ фасадата, на която се осланяше тъй често; фасада, която толкова много лекари използваха. От самото начало, още в университета, ги бяха научили, че увереното държане е половината от професията, точно както бе казал и Сами. Увереност. Първо измамваш другите, а след това и себе си.

— Вече съм добре — излъга тя.

— Сега може да си добре, но какво ще стане на следващия 24-и юли? Или на следващия Ден на майката? Или на Деня на бащата? А следващия път, когато гледаш онези сантиментални реклами по телевизията? Тогава добре ли ще бъдеш?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Следващия път ще бъда готова. Няма да се оставя да ме изненадат — беше искрена. Само се надяваше да успее да събере необходимите сили да устои, преди да е дошъл този следващ път.

— По дяволите, Рейчъл… — изражението му загуби част от остротата си. Сега изглеждаше повече разстроен. — Не искам да те загубя заради това. Виж случая с Торо — той поклати удивено глава. — С твоя помощ той постигна забележителен напредък. Честно казано, очаквах да си блъска главата в стената поне още шест месеца, ако не и година.

Рейчъл не бе съгласна. Беше твърде объркана, за да е помогнала на Сами. Той го бе направил сам, с помощта на силната си воля, на любовта си към живота.

— Не е заради мен. Сами просто реши, че иска да излезе. А когато реши нещо, нищо не може да го спре.

— Прекалено си скромна. Омаловажаваш ролята, която изигра за неговото възстановяване.

Рейчъл знаеше, че не е прав, но не искаше да говори за Сами, не и след това, което се бе случило.

— Ще се опитам да не се издънвам повече — каза тя, като се надяваше, че вече може да си върви.

— Има и някои други неща, за които искам да поговоря с теб — спря я доктор Фонтана. — Видях, че си натрупала доста неизползвана отпуска през последните няколко години. Защо не оползотвориш част от нея? Може би, за да отидеш на някои от онези презокеански пътешествия, за които жена ми толкова често говори.

Където и да отидеше, все щеше да бъде като мишката в колелото; само дето клетката щеше да бъде различна.

Тя поклати глава:

— Няма да има никаква полза.

Той сви рамене:

— Помислих си, че една промяна, една смяна на обстановката ще ти се отрази добре. Но както искаш. Има и още нещо. Искам отново да се включиш в Програмата за лекари с проблеми.

Не й беше мястото в тази програма. Повечето лекари, които посещаваха срещите, бяха хора, изгубили мотивация, пристрастени към наркотици или употребяващи успокоителни и стимуланти. Тя не беше като тях. Те се бяха плъзнали по наклонената плоскост поради стрес в работата и недоспиване. Не бяха загубили, каквото бе загубила тя.

— Някога познавах един специалист онколог — каза доктор Фонтана, — който рухна, когато разбра, че има лимфома. Просто се предаде. И това не беше първия път, когато виждах да се случват такива неща. Защо на лекарите им е толкова трудно да приемат собствените си болести? Особено когато болестта е по тяхната специалност? — погледна я в очите е непоклатима решителност: — Не ти давам избор относно Програмата.

Може би така щеше да бъде по-добре. Един човек не можеше да остане съсипан прекалено дълго, без да получи хронични, непоправими увреждания. Почти четири години бяха твърде много, за да тъне в мъка.

— Срещите все още се провеждат в понеделник вечер в стаята за групови занимания.

— Ще отида.

Страхуваше се. Преди да се появи Сами, беше по-добре. Поне се справяше. А сега като че ли тръгваше надолу. Незнайно как, Сами беше изнесъл спящите й чувства на повърхността и я беше накарал отново да усеща и изпитва болка.

* * *

Рейчъл се мъчеше да измисли какво да каже, когато най-сетне се сблъска със Сами. В един момент решаваше да се държи, сякаш нищо не се е случило, а в следващия — да подхвърли мимоходом някаква нехайна забележка и да се надява, че с това ще си остане. Но работната седмица мина, без изобщо да срещне Сами. В петък реши, че той сигурно я избягва — и тази мисъл я накара да се почувства още по-потисната.

В събота вечерта Рейчъл лежеше в леглото си, загледана в тъмнината. Беше късно, предполагаше, че минава полунощ, но не можеше да заспи.

Макар нощта да беше гореща и влажна, не бе включила климатика. Обичаше горещите, влажни нощи. Напомняха й, че е жив човек. Тъй като работеше по цял ден в сграда с климатична инсталация, нямаше много възможности да почувства топлия дъх на лятото. Понякога сезоните идваха и си отиваха, без изобщо да ги забележи. Понякога се чувстваше като страничен наблюдател на собствения си живот, сякаш се гледаше от безопасно разстояние.

Но нямаше такова нещо като безопасно място.

Дните започваха да се скъсяват. Вече беше август.

Горещниците^[1]… Винаги бе обичала тази фраза, но какво ли означаваше тя? Може би, че на кучетата им е толкова горещо, че не могат да правят нищо друго, освен да лежат и да спят по цял ден? Причината звучеше правдоподобно.

Горещници…

Прозорецът на спалнята й беше отворен и отвън долитаха шумове. От време на време минаваше кола, от чиито прозорци гърмеше радио, след това музиката се стопяваше в нощта с отдалечаването й.

Нощни звуци.

Жуженето на цикадите. Песните на щурците… Колко ли изсвирвания щеше да преброи тази вечер, ако се опиташе? Предполагаше, че температурата все още е близо до четиридесет и три градуса.

В далечината от запад долетя ниското ръмжене на мотоциклет.

Това я накара да се сети за Сами и за това как й бе разправял за возенето с мотор в горещи нощи.

Слухът й проследи бръмченето. Ясно виждаше в съзнанието си как моторът се приближава, изкачва хълма и идва иззад ъгъла, където под зеления уличен знак имаше циментова пейка. Продължаваше насам… за да се спре точно под нейния прозорец.

Чу как мотористът форсира няколко пъти, преди да изгаси двигателя. Не можеше да си спомни да е виждала някой от съседите да кара мотор. В блока живееха няколко уравновесени самотници като нея и две-три пенсионирани семейства.

Никакви домашни любимци.

Никакви деца.

Но може би бе пропуснала да забележи мотоциклета. Точно както не забелязваше смяната на сезоните.

По тротоара прозвучаха стъпки. Тя почака, като се ослушваше. Нещо малко и твърдо се удари в стъклото на прозореца й, след това се търкулна надолу по наклонения покрив и падна тихо на земята.

Камъче?

Без да се страхува — страховете й бяха от неосезаеми неща, — тя отметна чаршафа и отиде до прозореца. Пълната луна хвърляше достатъчно светлина, за да й позволи да види силуета на мъжа, застанал в сянката на чинара.

След това от сянката долетя дълбок шепот:

— Рейчъл.

Сами.

Сърцето й се разтуптя. Тя бутна нагоре мрежата и се наведе навън, като опря длани на перваза. Тежкият нощен въздух се раздвижи и подръпна леката й памучна нощница.

— Какво правиш тук?

— Твърде е горещо, за да заспя. Освободих мотора си от съхранение и реших да го покарам. Наминах да видя дали не искаш да дойдеш.

Рейчъл се сети за последния път, в който я беше виждал — пияна и неспособна да каже две свързани думи. Толкова се срамувам!

— Вече си бях легнала… — думите прозвучаха адски неубедително дори и за самата нея.

— О, сън! — тонът му отхвърляше съня като нещо прекалено прозаично. — Можеш да се наспиш по всяко време.

— Да, но…

— Хайде, Рейчъл!

Държеше се така, сякаш нищо не се е случило, сякаш онази нощ не съществуваше… и тя му благодари безмълвно за това.

Сами разпери широко ръце, сякаш с този си жест искаше да обхване целия свят.

— Нощта е прекрасна. Лека роса със съвсем малко ниско лежаща мъгла. Кое би могло да бъде по-добро?

Тъмнината вдъхваше смелост на хората. Вдъхваше смелост и на Рейчъл. Може би защото имаше нещо нереално в нощта. Или в гъстия, душен въздух. Или в пълната луна.

Или може би, ама само може би, това бе заради Сами.

Каквото и да беше, Рейчъл реши да отиде с него.

Ако имаше рекорд за бързо обличане, тя със сигурност го счупи. Без да си прави труда да светва лампата, грабна дрехите си от пода — стара тениска и къси гащета — и ги нахлузи. Напъха краката си в маратонките, сложи си очилата и забърза надолу по стълбите.

Мотоциклетът се палеше с педал, затова тя почака на бордюра, докато Сами го натисна рязко с обутия си в ботуш крак. Моторът изрева и се оживи, а Сами се настани на дългата седалка и подскочи няколко пъти върху нея за проба.

След това й се усмихна:

— Всички на борда.

Тя седна предпазливо зад него, като внимаваше да остави известно разстояние между стомаха си и гърба му. Никога досега не се бе возила на мотоциклет и сега потърси за какво да се хване. Вече се бе вкопчила с пръсти в кожената седалка, когато усети ръцете на Сами върху своите. Той разтвори пръстите й, дръпна ги и я накара да го прегърне през кръста.

— Така е по-безопасно — каза й през рамо.

Сега разстоянието между тях бе почти несъществуващо. Но да се върти, означаваше да признае, че го усеща физически — а на Сами никога нищо не му убягваше. Единственото, което Рейчъл си позволи, бе да вкопчи дясната ръка за лявата си китка, вместо да се държи за него.

Но това нямаше значение. Беше толкова близо до него, че усещаше миризмата на свеж въздух, пропила дрехите му. Толкова близо, че чувстваше ребрата му с нежната вътрешна част на ръцете си.

— Готова ли си?

Тя кимна.

Той отблъсна мотора от бордюра и форсира.

Сами караше мотоциклета с такава увереност, че на Рейчъл изобщо не й хрумна да се страхува. Минаха по тихите улици, през лунни петна и шарени сенки, а топлата нощ дърпаше дрехите и косите им. Асфалтът под въртящите се гуми все още излъчваше топлина от силното слънце през деня. Свиха надясно и поеха на север, към Клиър Лейк. Когато излязоха от града, въздухът стана по-хладен, с омайващите нощни ухания на зелени царевични поля и прясно окосено сено.

Возенето зад Сами, когато вятърът развяваше косите й, бе нещо чудесно. Повече от чудесно. Рейчъл не беше изпитвала такова въодушевление от години. Дори не бе сигурна, че някога го е изпитвала. Може би като дете, точно преди буря, когато небето грееше в мъгляво оранжево, тъмните облаци се въртяха над главата й, а вятърът бе силен и свободен, сякаш идваше от някакво тайнствено, непознато място.

Сами каза нещо през рамо, но думите му бяха отнесени от вятъра.

Тя се наведе към него да го попита какво е казал, но точно тогава фарът на мотора изгасна и потопи и двамата в тъмнина. Рейчъл се хвана още по-здраво за Сами — не знаеше кога е престанала да стиска собствената си ръка и се е вкопчила в него, но след това осъзна, че на мотора му няма нищо. Сами нарочно беше изгасил фара.

Луната прорязваше пътека по черната магистрала, която лъкатушеше между плавните склонове на хълмовете. Лунната светлина се отразяваше в калниците и проблясваше в сребристите спици.

Вълшебство.

Малко по-късно Сами светна фара и засили скоростта, докато се озоваха на тясно шосе с едно платно. Той забави ход, за да вземе завоя. След това продължиха да подскачат по един черен път, а клоните на дърветата над славите им закриваха луната и звездите.

Пътеката се разшири. Рейчъл видя през дърветата проблясващото езеро. Замайващият аромат на царевични поля отстъпи на миризмата на борови иглички и покрита с мъх гора.

Клиър Лейк. Макар да не беше далеч от Ла Грейндж, Рейчъл никога не бе идвала тук.

— Пази си главата — каза й Сами.

Двамата се наведоха, за да избегнат ниските клони. Моторът продължи по тясна пешеходна алея, която лъкатушеше покрай езерото. Предният фар осветяваше дървета и гъсти храсти. На няколко места пътеката бе покрита с трева — свидетелство за тяхната усамотеност.

Накрая пристигнаха на малка полянка. Сами спря до една масичка за пикник и изгаси двигателя. Той си пое дълбоко дъх. Рейчъл усети как се свиват мускулите на стомаха му и осъзна, че все още се притиска в него.

Тя го пусна.

— Преди няколко дни идвах тук за риба. Внимавай с ауспуха — предупреди я той, докато й помагаше да слезе. След това вдигна мотора на стойка и преметна крак през седалката.

Без да се поколебае, той тръгна по застланата с борови иглички равна земя и се спря на брега на езерото.

Рейчъл се приближи и застана зад него.

Бръкнал дълбоко в джобовете на дънките си, той наклони глава на една страна и погледна звездното небе. В далечината, на другия край на езерото се чу кукумявка. Звукът проехтя над водата и отскочи от дърветата на брега.

— Преди два месеца — започна Сами — се чудех дали някога ще мога отново да застана тук. Мислех си, че ще прекарам остатъка от живота си в стая с подплатени стени.

— В теб има прекалено много инат, за да позволиш това да се случи.

— Не зная дали инатът ми имаше нещо общо с това.

Водата се плискаше тихо в брега и звукът й хипнотизираше, успокояваше. Сами се наведе, вдигна две камъчета и ги опипа с пръсти.

— Мятала ли си някога камъчета по повърхността? — попита той.

— Опитвала съм се няколко пъти като малка, но никога не съм успявала.

— Аз пък припечелвах по някой долар, като мятах камъчета и залагах на броя на подскачанията. Петнадесет е рекордът ми — той отметна грациозно ръка назад, замахна напред и с рязко движение на китката хвърли камъчето.

Едно, две, три, четири, пет…

Пет подскачания. Всяко от тях направи кръгове, които продължиха да се образуват дълго след като камъчето бе потънало на дъното на езерото.

— Пропиляна младост — каза той, за да обясни таланта си. — Мога да си спомня всеки трик с карти, който някога съм научил, всяка ловкост на ръцете — в гласа му се прокрадна горчивина, каквато Рейчъл отдавна не бе чувала. — И мятането на камъчета. Всичките важни неща.

Рейчъл не искаше той да е тъжен. Наведе се и затърси сред камъчетата близо до краката си, докато намери едно плоско и обло. След това, подражавайки на Сами колкото може по-добре, го хвърли над водата.

Камъчето цопна.

Тя почака, но то не отскочи от повърхността.

— Вземи това! — Сами й подаде друго камъче. Дръж го ето така — той сви пръстите й около камъчето. — Палецът отгоре, а показалецът отстрани. Другите ти три пръста го поддържат отдолу.

— Така ли?

— Точно така.

Рейчъл вдигна ръка.

— Не го хвърляй като бейзболна топка. Метни го като фрисби, но в обратна посока.

Тя никога не бе играла фрисби.

— И се цели ниско над повърхността на водата.

Рейчъл хвърли. Камъчето цопна. После още веднъж!

— Направих го! — извика тя и веднага започна да търси други камъчета.

— Опитай с това.

Тя взе камъчето от Сами. Изненада се, когато откри, че вместо кръгло, то беше почти триъгълно.

— Точно преди да го хвърлиш, направи лека чупка с китката.

Тя опита и този път камъчето отскочи три пъти! Последният му отскок беше доста слабичък, но все пак си беше отскок.

През следващия половин час мятаха камъчета един след друг. Едно от камъчетата на Сами успя да отскочи цели девет пъти. Постижението на Рейчъл беше четири пъти. Най-накрая, уморени от играта, двамата се върнаха до масата за пикник и седнаха върху нея, сложили крака върху пейката, подпряха лакти на коленете си и се загледаха към езерото, все още набраздено от цилиндрични вълнички. Във въздуха се носеше крякане на жаби. Светулки танцуваха сред клоните на дърветата.

Сами пръв наруши тишината:

— Защо си тръгна онази сутрин?

Въпросът му я изненада, особено след безгрижното хвърляне на камъчета. Тя не искаше да си спомня за онази нощ. През изминалия един час беше успяла да я изхвърли напълно от ума си.

— Не трябваше да си тръгваш — каза той.

— Напротив, трябваше — Рейчъл отчаяно преплете пръсти. Преглътна мъчително, усетила внезапна сухота в гърлото си. — Аз не съм такава, каквато мислиш, че съм — прошепна тя, продължавайки да не отделя поглед от дърветата от другата страна на езерото.

— Винаги съм знаел каква си, Рейчъл.

Беше достатъчно зряла, за да приеме, че в думите му има известна истина. Не беше ли я уплашил със своите всевиждащи очи?

— Не мога да ти дам всички отговори — каза тя.

— Никога не съм очаквал това от теб. Никой не знае всички отговори.

— Тръгнах си, защото ме беше срам. Не можех да те погледна в очите, след като ме беше видял в онова състояние.

— Рейчъл…

Усети пръстите му леко да докосват бузата й, като внимателно обърнаха лицето й към него. Почувства същия страх, както онази сутрин в апартамента му. Сега, както и тогава, не можеше да го погледне в очите, не можеше да понесе да види как те се променят. Не искаше той да вижда истинската Рейчъл, онази Рейчъл, която се страхуваше. Онази Рейчъл, която изпитваше болка.

Тя затвори очи.

— Никой не очаква от теб постоянно да си силна — каза тихо той. — И никой не очаква от теб да го правиш сама.

Рейчъл отвори очи и го погледна.

— Има някои места, където човек трябва да е сам — каза тържествено тя.

Гласът й дори не бе потреперил, а изведнъж й се прииска да заридае, да се хвърли в обятията на Сами и да плаче, докато изплаче очите си. Тя примигна и извърна поглед. Нямаше да заплаче. Нямаше.

След малко успя да си поеме с мъка дъх.

— По-добре да се връщаме.

— Но първо искам да направя едно нещо.

Той стана от масата и се отправи към водата. Преди Рейчъл да усети какво става, вече беше свалил ризата си и разкопчаваше дънките си. Тя извърна бързо очи.

Малко по-късно чу плясък и погледна навреме, за да види как главата на Сами изплува над повърхността. Той отметна глава назад и косата му изпрати във въздуха фонтан от проблясващи пръски.

— Ела и ти! — извика й. — Водата е чудесна!

Но Рейчъл стоеше, стиснала ръце една в друга между коленете си. Какво трябваше да направи, какво трябваше да направи?

— Облечи тениската ми, ако искаш — предложи й той.

Беше на тридесет и две, а досега никога не й се бе случвало някой да дойде под прозореца й посреднощ; никога не се бе возила и на малко моторче, камо ли на голям мотоциклет. И никога не се бе возила сред полята само под светлината на луната. Беше пропуснала много.

Преди няколко дни, когато черното отчаяние беше увило сърцето й с ледените си пипала, се чудеше как ще се изправи пред още един ден, още една седмица, още един месец…

Сега си мислеше колко празна се е чувствала, преди Сами да връхлети с гръм и трясък в живота й. Не преди часове, а преди месеци.

И внезапно й хрумна, че изобщо не се е справяла. Просто е съществувала.

Рейчъл свали бавно очилата си и ги остави на масата за пикник. След това стана и се спусна по лекия склон към езерото.