Тереза Уиър
Завинаги (19)

Деветнадесета глава

Работният ден на Сами беше приключил. Той махна на групата пациенти в единия ъгъл на салона, плесна ръцете си с Бо Хюстън и се отправи по коридора към асансьора.

Изчакваше благоприятния момент, правеше се на хладнокръвен и изпробваше действието на старата пословица, според която дългото отсъствие засилва привързаността.

Проблемът бе, че май не се получаваше и той се тревожеше, че отсъствието му може да накара Рейчъл да го забрави напълно.

Дяволска работа!

Влезе в празния асансьор и натисна бутона за петия етаж.

Бяха изминали две седмици, откакто Рейчъл го бе освободила от грижите си, и оттогава не бе зървал дори отдалеч русата й глава.

Искаше да й докаже, че може да се грижи за себе си, че може да се справя сам. Искаше да й докаже, че е мъж, а не хлапе. И искаше тя да почувства липсата му.

Първо, като част от стратегията си, се опита да я избягва. Но по-късно, след толкова много дни без Рейчъл, започна нарочно да се навърта точно около местата, които преди това избягваше.

Но без особен късмет.

Искаше му се да си мисли, че и тя се прави на хладнокръвна. Но не беше толкова глупав. Рейчъл не беше от жените, които си падаха по игричките.

Значи това беше. Решителният ден. Щеше да се отбие в кабинета й и да се види с нея. Ако всичко минеше по план, щеше да я покани на кафе. Искаше да я изведе на вечеря или на кино, или може би и на двете, но нямаше кола, а и не му достигаха парите. Още не беше получил заплата. Всъщност дори кафето бе повече, отколкото можеше да си позволи.

Когато стигна до кабинета й, откри не Рейчъл, а Сандерсън, гадняра, който го бе упоил и хвърлил в изолатора. На Сами никак не му хареса, че го вижда да седи на бюрото й с възрозовите кръгове около очите си и с вонящия си одеколон.

— Какво правиш тук? — попита Сами, готов да го изхвърли с ритници. — Къде е Рейчъл?

Сандерсън бутна стола си назад и се изправи. Движенията му бяха високомерни и точно пресметнати.

— Няма я. И тъй като Марк Елиът си тръгна по-рано, за да отиде на конференция в Чикаго, работя извънредно.

— Няма я? Какво искаш да кажеш?

Сандерсън се изсмя фалшиво.

— Преди два дни просто не се появи на работа. Предполагам, че отново се е върнала към старите си навици. Отдавна трябваше да я уволнят.

Сами направи няколко крачки към него и опря длани на бюрото:

— За какво, по дяволите, говориш?

— В продължение на три години беше включена в Програмата за лекари с проблеми. По нареждане на Фонтана — повдигнати вежди над любезно изражение. — Не ми казвай, че не знаеш — каза той с престорена изненада. — Ти беше нейното бебе, първия сериозен, дългосрочен случай, с който се зае след напускането си на програмата — Сандерсън отново се изсмя, затвори с шляпване папката и вдигна цялата купчина в ръцете си. — Предполагам, че си се оказал голяма лъжица за нейната уста. Но както винаги съм казвал на Фонтана, Колинс просто не може да се откаже.

Сандерсън не биваше да постъпва чак толкова глупаво. Сами почувства как тънкият му като конец самоконтрол започва да се къса. Само че, подобно на случая с Моли, той очакваше с нетърпение това освобождаване. Искаше да се отпусне.

„Предизвикай ме още малко.“

Устните на Сандерсън се изкривиха в самодоволна усмивка.

— Някой ми каза, че видял колата й пред „Тапс“, един бар в западналата част на града. Истински вертеп — изражението му стана замислено. — Кой знае? Може да се отбия там на път за дома. Ако пак е пияна и друсана, може да е в настроение за едно бързо чукане на задната седалка на колата ми.

Сами се хвърли през бюрото, като разпиля по цялата стая папки и листи, бутна Сандерсън назад и се стовари върху него на пода.

— Не ме удряй! — изпищя Сандерсън и вдигна ръка, за да отклони ръката му. — Просто се пошегувах. Пошегувах се!

Сами го сграбчи с две ръце за ризата и го дръпна силно, за да привлече вниманието му. Две очи — едното синьо, другото практически безцветно — потрепнаха към него. Сандерсън беше загубил едната си цветна леща някъде в бъркотията.

— Ти си този, който има проблеми — процеди Сами. — У теб има толкова състрадание, колкото у една змия. Дори по-малко. Змиите се хранят само когато са гладни.

Отвратен, Сами блъсна раменете му и се изправи на крака.

Почти беше стигнал до асансьора, когато Сандерсън показа глава от кабинета и извика:

— Внимавай, защото мога да те затворя за толкова време, че никога повече да не видиш слънцето!

Но заплахата не постигна целта си. Сами мислеше само за Рейчъл. Той подмина асансьора и се отправи към стълбите. Отвори рязко вратата и металът се удари в циментовата стена. След това заслиза надолу, като взимаше по две-три стъпала наведнъж.

* * *

Рейчъл се олюля, след това се изправи. Не искаше някой да си помисли, че нещо с нея не е наред. Макар че беше именно така.

Тя примижа на слабата светлина на уличната лампа на ъгъла, а докато търсеше колата си, смътно се изненада, че се е озовала точно на мястото, откъдето бе тръгнала. Беше обиколила квартала поне два пъти, може би три. Никаква следа от колата. Тя въздъхна уморено. Просто трябваше да си отиде пеш до дома.

У дома.

Не искаше да се връща у дома. Ако се върнеше, щяха да я нападнат мисли. И още по-зле: ако се върнеше у дома, щеше да се изправи пред себе си.

Не, не можеше да отиде там.

Обърна се рязко с лице към кипящата от живот сграда. Розовите неонови светлини трябваше да образуват думата „Тапс“, но част от тях не работеха, така се получаваше нещо неразбираемо. Буквите издаваха ниско, сякаш предупредително жужене.

От време на време вратата на бара се отваряше и преди да се затръшне отново, от вътрешността му долитаха по няколко трели от джубокса.

Тя постоя малко, като се опитваше да реши какво да направи и да си спомни точно как се е озовала тук. Май че си спомняше друг един бар… някакви хора… Беше дала на един от тях ключовете на колата си.

Мозъкът й бе твърде замъглен. Беше й прекалено трудно да разсъждава, прекалено трудно да поддържа мислите си в правилна посока.

Изведнъж усети колко е уморена. Вълната от изтощение едва не я събори на земята. Беше толкова уморена, че нямаше нищо против да легне на покрития с храчки цимент и да заспи. Но това не биваше да става. По някакъв начин успя да задейства достатъчно голяма част незасегнат от алкохола мозък в главата си, за да реши, че спането на тротоара пред бар е лоша идея.

Направи мислено списък на проблемите си, за да вземе някакво решение. Първо, нямаше кола, а и не биваше да кара. Второ, не биваше да остава тук.

Такси. Щеше да повика такси. А когато таксито дойдеше, щеше да реши къде да отиде. Едно по едно. Нали така се казваше в терапията? Решавай по един проблем на ден. Никога недей да мислиш за цялата картина. Не си и помисляй за останалата част от живота си.

След като взе това решение, тя се отправи към бара. Отвори вратата с рамо и усети лепкавата топка на бравата в ръката си. Наистина от време на време трябваше да я мият. Чрез бравите можеха да се пренасят много микроби. Може би трябваше да ги забранят. Да, точно така.

Когато влезе вътре, в лицето я блъсна топлина от тела, дим и шум. Върхът на обувката й веднага се закачи за металната лента на прага. Тя се хвана и успя да запази равновесие.

И тези ленти трябваше да бъдат забранени.

Беше ли идвала тук преди? Спомняше си смътно, че в другия край на залата има телефонна будка. Или това беше в друг бар? Не можеше да си спомни.

Имаше много начини човек да загуби паметта си.

Това мъдро проникновение я изпълни със страхопочитание. Трябваше да си го запише, за да не го забрави. Но нямаше молив, нито пък хартия. В следващия момент, толкова бързо, колкото беше дошла, мисълта отплува нанякъде и Рейчъл вече не бе в състояние да си я спомни. Дълбокото значение се превърна в досадна глупост. Прах на вятъра.

О, боже!

Тя се обърна и с рамото напред започна да си проправя път през тълпата. Част от жужащите разговори бяха насочени към нея. Чу няколко: „Хей, миличка“ и „Здрасти, мамче“, но не им позволи да нарушат целеустремеността й. Трябваше да се добере до телефонната будка. От време на време я сграбчваха някакви ръце. Тя не се опитваше да се освободи от тях, просто продължаваше да върви напред, като оставяше ръцете след себе си, докато най-сетне зърна обекта на търсенето си.

Не беше виждала такава телефонна будка от години. Беше направена от дърво, а не от метал, и сгъваемата врата тежеше цял тон. Изглеждаше така, сякаш дървото от двадесет години насам е поглъщало всичката влага наоколо.

Най-сетне се вмъкна вътре и се почувства доволна от себе си, когато успя да затвори вратата.

Отначало просто стоеше, загледана в апарата. Пари. Имаше нужда от пари.

Ръката се насочи към рамото й. Пръстите й намериха кожена каишка. Обзе я облекчение. Беше загубила колата и ориентация, но не и чантичката си.

Дребни. За телефонните автомати бяха нужни дребни.

Порови в страничното джобче на чантичката си, извади няколко монети и ги сложи върху тясната дървена лавица под апарата. Не можеше да ги различи една от друга. В будката беше тъмно, но нещо й подсказваше, че не в това е проблемът. Вдигна ръка към лицето си и отбеляза най-новата загуба — очилата си.

Разпадаше се.

Следващото внезапно прозрение, което й хрумна, бе, че няма нужда от такси, а от приятел. Сами.

Нямаше да има нужда да обяснява какво се е случило. Щом беше Сами, той щеше да знае. Щеше да я погледне загрижено. След това да й заговори с тих, успокояващ глас, който да прогони объркването от съзнанието й и да направи всичко ясно. Да направи положението по-добро.

Неочаквано неистово й се прииска да се свърже с него.

Тя закрепи слушалката между врата и рамото си, като се опита да не обръща внимание на това, че слушалката вони на цигари. Грабна една монета, която приличаше на десет цента, и се опита да я пъхне в процепа. Твърде голяма. Опита със следващата, после с друга, докато най-сетне една от тях издрънча вътре в апарата. Рейчъл изхълца облекчено. Само че когато вдигна пръсти да набере номера, се оказа, че не вижда числата.

Операторът. Трябваше да се обади на оператора.

— Този номер може да бъде директно набран — каза операторът. — И не е нужно да поставяте монети, докато не се свържете.

Рейчъл преглътна и стисна слушалката с две ръце:

— Аз… се намирам в телефонна будка и не мога да видя цифрите…

— Имате проблеми със зрението?

— Проблеми? — „Да, да, имаше проблеми.“ — Не… аз съм… просто не мога да видя.

Операторът се съгласи да я свърже. Сигналът звучеше отново и отново.

„Вдигни. Моля те, вдигни.“

Но сигналът „свободно“ продължаваше.

Обади се операторът:

— Номерът не отговаря. Искате ли да опитате по-късно?

Беше й представлявало такъв проблем да стигне дотук. Изобщо не бе помислила за възможността Сами да не си е у дома.

Проблемите да се решават един по един…

— Да… Не зная. Благодаря ви…

Опита се да постави слушалката на вилката, но не улучи и я остави да падне от ръката й. Тя издрънча на дървената лавица.

 

 

Сами чувстваше, че от катастрофата насам никога не е бил по-близо до загубата на ума си. Къде, по дяволите, беше Рейчъл?

Той отиде до апартамента й, но откри, че там е тъмно и колата й я няма.

Обиколи всичките хълмове на Ла Грейндж с десет скоростния велосипед на Марк и провери във всеки бар. Но никъде нямаше и помен от Рейчъл. А вече беше един сутринта.

Къде, по дяволите, се намираше?

Реши да отиде още веднъж до „Тапс“, макар вече да беше търсил там без успех.

Искаше му се да мисли, че Сандерсън е съчинил всичко това, само за да докара неприятности, но дълбоко в себе си знаеше, че това не е вярно. От няколкото неща, които Рейчъл беше изтървала, и няколкото отговора, които беше успял да изкопчи от Марк, знаеше, че тя все още се измъчва от болка и вина. И понякога светът й идва прекалено много.

Понякога се разпадаше.

Тесните гуми на велосипеда вибрираха по павираната с червени тухли улица. След това Сами сви по съседната на бара улица и паркира колелото до кофите за боклук и някакви дървени каси.

След изписването си в началото се чувстваше странно, когато влизаше в бар. Почти очакваше да му поискат документ за самоличност, за да се уверят, че е пълнолетен. Но вече започваше да свиква.

Барът не се бе променил много през последните няколко часа. Доста от предишните хора бяха тук, но имаше и нови. Много нови. Все още миришеше на пот, евтин парфюм и изветряла бира. Музиката продължаваше да гърми от джубокса в ъгъла. Все още потракваха билярдни топки. Зад бара стоеше все същият барман с все същата тънка като мембрана тениска с остро деколте. Ръцете му бяха целите нашарени с татуировки, някои от тях несъмнено домашно направени с джобно ножче и мастило от химикалка. Но поне ставаше очевидно, че обича майка си.

Сами винаги се бе чудил на тези татуировки с надпис „мама“. Как реагираше майката на такива неща? Поласкана ли се чувстваше? Или може би разтревожена, че синът й никога няма да се ожени и ще й се наложи да му пече ябълкови пайове до края на живота си?

Сами усещаше, че жените го оглеждат, докато се провира през тълпата, но не обърна никакво внимание на приканващите им погледи. Направи две обиколки на залата и се отправи към слабо осветения коридор. Можеше да е загубила съзнание в някоя от тоалетните.

Тъкмо минаваше покрай телефонната будка, когато зърна нещо с периферното си зрение. Спря и се обърна.

Рейчъл.

През потъмнялото от никотин стъкло я виждаше как седи на ръба на седалката, скръстила ръце върху дървената лавица и захлупила глава върху тях.

Тъй като усещаше, че е нужно да бъде предпазлив или по-скоро да не я стряска, той почука тихо с кокалчетата на пръстите си по стъклото.

Никаква реакция.

Почука отново, този път по-силно. Все още никаква реакция.

Сами отвори полека вратата, провря се вътре и затвори след себе си, като донякъде заглуши тенекиения рев на джубокса и шумните разговори навън.

— Рейчъл…

Тя вдигна глава и сърцето му се сви. Не носеше очилата си. В него се втренчиха две очи с леко изместен фокус. Плачеше.

— Сами?

Казваше го така, сякаш не можеше да повярва в това, което вижда.

— Какво правиш тук?

Гласът й звучеше провлачено. Рейчъл — практичната, логична, владееща се Рейчъл.

— Търсех те.

Слушалката висеше на кабела. Той посегна и я окачи на мястото й, като за момент се запита на кого ли е искала да се обади.

— Хайде. Ще те заведа у дома.

Рейчъл поклати глава. Не си спомняше някога да е виждал толкова много тъга в едно лице.

— Не искам да си ходя у дома — тя прокара пръсти през косата си с жест, който изразяваше едновременно яд и объркване. След това се загледа с празен поглед напред, сякаш се опитваше да съсредоточи мислите си върху нещо, и каза мрачно: — Днес е 24-и юли.

Сами знаеше със сигурност, че днес е 26-и юли. Губеха й се два дни. Той забеляза с болка кръговете под очите и смачканите й дрехи. Никога не я бе виждал да изглежда другояче, освен спретната. Нима беше скитала по улиците през последните два дни? Само като си помисли това, сърцето му се сви.

Ядоса се на себе си. През цялото време, сляп за всичко, което ставаше, той се беше осланял на нея за подкрепа и сили. И докато той се подобряваше, тя си оставаше все така, може би дори се влошаваше.

— Моля те, върви си — прошепна Рейчъл. — Искам да остана сама.

— Твърде дълго си била сама.

Тя поклати отсечено глава и все още без да го поглежда, каза задавено:

— Ще заплача. Моля те, иди си — думите излязоха през свитото й гърло, всяка с по-висока интонация от предишната.

— Рейчъл…

— Не… искам… да ме… виждаш… как плача…

Но после му се случи именно това. Тя зарови лице в ръцете си и отдавна потисканите й ридания изригнаха.

Звуците на нейното страдание едва не го накараха да падне на колене. Той я повдигна от седалката, притегли я към себе си, прегърна я и хвана главата й с две ръце. Рейчъл опря буза на гърдите му.

Защо точно Рейчъл! Не беше честно. Тя бе прекарала целия си живот, помагайки на хората. А кой щеше да излекува нея?

Страшно му се искаше да й помогне, но не знаеше как. В живота му бе имало период, когато умееше да си служи с думи. Ако бе продължил да бъде същата личност, тогава може би щеше да знае какво да й каже, за да я утеши и поотслаби болката й. Само че вече не беше същият човек.

Когато риданията й най-сетне стихнаха, той й помогна да избърше очите си и да издуха носа си.

— Не исках да ме виждаш в този вид — подсмръкна тя с наведена глава.

— В кой вид? — гласът му звучеше с милиони пъти повече лекота, отколкото чувстваше в сърцето си. — В телефонна будка? — майтап. Целта му бе да прогони част от тъгата в очите й и като по чудо тя се усмихна леко.

Чантичката й беше паднала на пода и тя се наведе да я вдигне. Докато се изправяше, удари главата си в дървената лавица.

— Ау! — едната й ръка притисна болезненото място. Тя се намръщи, погледна го и го изненада с един израз в стил Сами Торо: — Ударих си шибаната глава.

После се засмя. Отметна глава назад и се смя, докато очите й се насълзиха.

Обхвана го облекчение. Рейчъл щеше да се справи. Поне тази нощ.

— Хайде — каза той. — Да се разкараме от този вертеп.

Тя се съгласи.

Точно когато излизаха от входната врата, барманът обяви, че приема последни поръчки.

Въздухът навън беше тежък и влажен, но след клаустрофобния задух в бара им се стори чудесен. Нещо като усещане за свобода.

Макар да беше петък вечер, улиците бяха тихи и тъмни. От време на време от далечината долиташе кучешки лай. Наблизо се чуваше бръмченето на майските бръмбари, които се блъскаха в уличната лампа.

Рейчъл беше увиснала на ръката на Сами, както правеха хората, когато са пили прекалено много алкохол. Но той нямаше нищо против.

— Къде е колата ти? — попита я.

Рейчъл огледа улицата в двете посоки, над изронените бордюри и вдигнати на трупчета оглозгани коли.

— Не зная… — и се намръщи.

— Някъде тук ли я паркира?

Тя сложи ръка на челото си.

— Не зная. Не мога да си спомня. Дадох на някого да я покара…

„Господи, Рейчъл!“

Минута преди това изпитваше към нея съжаление, което му причиняваше почти физическа болка, но сега тревогата за нея го ядоса. Прииска му се да я разтърси. Как можеше да постъпва така със себе си? Не виждаше ли опасността? Можеше да тръгне с кого ли не. Можеше да я ранят, да я изнасилят! Но сега не му беше време да й се кара.

— Всичко е наред. Не се тревожи за колата — когато стигнеха в апартамента му, щеше да се обади на полицията. — Нощта е приятна за разходка.

— Да. Разходка. Обичам да се разхождам.

Гласът й казваше едно, но позата й — съвсем друго. По всичко изглеждаше, че избликът на веселие в телефонната будка е изпил и последните й сили. Беше като жив труп. Щеше ли да успее да извърви едната миля до жилището му?

Хич не му се искаше да изоставя колелото на Марк, но се налагаше. Той се погрижи да го скрие така, че да не се вижда от тротоара, под тържествения поглед на облегнатата на една страна Рейчъл. Не искаше някой да го открадне. Щеше да се върне за него рано сутринта. Преди кварталът да се събуди.

Сами взе чантичката на Рейчъл, преметна я през едното си рамо, уви ръка около талията й и я обърна по посока на дома.

Все още беше топло, а въздухът — толкова тежък, че ги обгръщаше и оставяше по кожата им капчици роса. Рейчъл нямаше много за казване; Сами предполагаше, че е твърде уморена. Когато изобщо промърморваше нещо, то бе само една или две думи. А най-често само въздъхваше.

Спряха се и седнаха на бордюра, за да може тя да си почине. Рейчъл облегна глава на рамото му. Не мина и минута и тялото й се отпусна. Беше заспала. Остави я да поспи малко, след това я събуди, защото се страхуваше, че ако я остави прекалено дълго, няма да може да я помръдне цялата нощ.

Когато стигнаха до апартамента му, той я облегна на стената и бръкна в предния джоб на дънките си за ключа.

— Не искам да си ходя у дома — промърмори тя.

— Не си си у дома. Това е моят апартамент.

Той отключи вратата и я отвори.

Апартаментът всъщност представляваше мазе. Сами я поведе надолу по покритите с линолеум стъпала към най-долния етаж. Когато завиха зад ъгъла, той светна лампата и разкри дневна, обзаведена с находки от гаражни разпродажби. Случайно подбрани, тапицирани с вълнен плат мебели в тъмнозелено и светлокафяво. Жълти абажури с още по-жълти пискюли. Боядисаният циментов под беше покрит с протъркан килим с ориенталски мотиви. Лавиците за книги бяха направени от циментови блокчета и нелакиран чам. Като връх на всичко едната стена бе украсена с рисунка върху кадифе не на нещо друго, а на самия Бял дом.

Дизайнерът по вътрешно обзавеждане не си бе у дома. Марк беше отвел котката, Килър, заедно с нейното сандъче тоалетна и пластмасова купичка, на неделната медицинска конференция в Чикаго.

— Съжалявам, че ти създавам толкова неприятности — прошепна Рейчъл със затворени очи.

— Не ми причиняваш никакви неприятности.

Той я заведе до стола и я накара да седне, за да може да разгъне канапето, което използваше за легло. Когато свърши и се обърна, видя, че отново е заспала.

Сега, на по-силно осветление, я виждаше по-добре в какво състояние се намира. Блузата и полата й бяха омачкани и мръсни, чорапогащникът — целият в бримки, а лицето й — покрито с петна. Дори и ноктите й бяха изпочупени.

Отново го обзе онази комбинация от гняв и страх, заедно с някак обезпокоителния и завладяващ порив да я предпази. Той отиде до банята, върна се с мокра кесия и изми лицето и ръцете й. Студеният плат я посъживи достатъчно, за да започне пак да говори колко неприятности му създава.

— Не ми създаваш неприятности — настоя Сами. Което включваше много повече. Той я искаше тук.

— Съжалявам…

Сами сложи ръце на хълбоците си, отстъпи назад и огледа положението. За малко си помисли дали да не я остави да спи с дрехите, но това щеше да бъде неудобно за нея и жестоко и егоистично от негова страна. Само защото не искаше да се измъчва, като я съблича…

Порови в чекмеджето си за чисти дрехи, като поразсъждава върху цвета на тениската. Бяла — твърде прозрачна. Зелена — твърде потискаща. В крайна сметка се спря на синя.

Само преди два дни Рейчъл нямаше да има такъв късмет. Но след това двамата с Марк бяха ходили до пералнята по-надолу на същата улица. Доста интересно място беше тази пералня.

Като се опитваше да не обръща внимание на треперенето на ръцете си, той разкопча блузата и я смъкна от раменете й.

Кадифена кожа.

Бял дантелен сутиен.

Леко издути гърди със скрити розови зърна.

Той нахлузи тениската през главата й и въздъхна облекчено, когато свърши. Макар че се държа като джентълмен и извърна бързо очи, образът на полуголото й тяло щеше да остане задълго в паметта му. Както самата Рейчъл беше казала, способностите му да съхранява и използва спомени бяха доста над средните. А и мозъкът му щракаше на пълни обороти, очевидно съхранявайки образа й, за да го извиква по-късно.

Макар да знаеше, че сега не му е времето да мисли за секс, само дотолкова бе в състояние да се владее. От толкова време сънуваше Рейчъл, че му бе невъзможно да не й обърне никакво внимание, независимо от обстоятелствата. Но щеше да се опита. Господи, щеше да се опита!

Той свали полата й и изхлузи обувките и чорапогащника.

Плосък стомах. Мъничък, неравен пъп. Леко извит корем. Дълги гладки крака.

Помогна й да легне и я покри с един чаршаф.

Вече си мислеше, че е заспала, когато тя отвори очи и го погледна.

— Знаеш ли какъв ден е 24-и юли? — гласът й беше безизразен, а очите й — тържествени, внезапно страшно сериозни, твърде разумни.

Развилнелите се хормони на Сами веднага замръзнаха.

Имаше чувството, че здравата ще го заболи от следващите й думи. Той приседна на ръба на леглото. Бедрото му я докосваше едва-едва. За пръв път се почувства наистина по-възрастен от нея.

— Не — каза той, макар почти да се досещаше какво ще му каже, и отмахна влажната коса от челото й. — Какъв ден е 24-и юли?

— Рожденият ден на Дженифър.

Точно това бяха думите, които бе очаквал, заедно с удара под лъжичката. До тази вечер не знаеше, че чуждата болка може да пронизва толкова остро. Но порастваше бързо. Ако продължаваше с това темпо, не след дълго щеше да навърши сто години.

Когато се увери, че е заспала, той отиде в кухнята и се обади в полицията за колата й. Научи, че е била изоставена на един паркинг и прибрана от тях. Глоба петдесет долара. Рейчъл имаше късмет.

Реши, че няма да може да заспи, не и когато Рейчъл се намираше толкова близо до него. Изгаси всички лампи, с изключение на онази в банята. Можеше да прекара останалата част от нощта в стаята на Марк, но се страхуваше, че ако Рейчъл се събуди, може да е изгубила ориентация и да се уплаши, затова се просна на тъмнозеления стол до канапето, събу маратонките си и опря крака на тапицираното с вълнен плат малко столче.

Главата му все още бучеше от всичко, което се бе случило, когато чу потропване над главата си.

Веднага разпозна звука. Беше госпожа Девънпорт, хазяйката вдовица, която живееше на горния етаж.

Беше чудесна дама. Отнасяше се с Марк и с него като с внуци, винаги им печеше курабии и събираше остатъци от трапезата си за Килър. В замяна Марк и Сами прекарваха доста време, кацнали между прашни шишенца и издължени филодендрони, като балансираха с покрити със следи от червило порцеланови чаши за чай на коленете си и играеха руми^[1].

Госпожа Девънпорт обичаше с часове да им разказва за старите времена и как е била танцьорка. В нощите, когато тя не можеше да заспи, Сами се събуждаше от потракването на токчетата й по тавана над главата си. Госпожа Девънпорт за пореден път преживяваше миналото си.

 

 

Рейчъл се събуди с почти забравени чувства; чувства, които се надяваше да е оставила в миналото. Самопрезрението беше достатъчно силно, но едва ли можеше да се сравнява с отчаянието — толкова черно и бездънно, че изсмукваше всичката енергия от крайниците и дъха от дробовете й. Пресушаваше желанието й да живее.

Тя си наложи да отвори очи и откри, че не се намира в апартамента си. Таванът, който се мержелееше над очите й, не беше нейният.

Замъгленият й поглед се плъзна по стаята, а съзнанието й започна да отбелязва стари мебели… стари жълти абажури на лампите… рисунка върху кадифе…

И Сами.

Веднага щом погледът й се спря върху Сами, част от задушаващата я тъмнина се вдигна.

Изглежда беше се настанил ужасно неудобно, проснат на дълбокото, сякаш купено случайно кресло. Кръстосаните му крака почиваха върху едно малко столче, а главата му беше наведена под неудобен ъгъл. По бузите му имаше набола брада.

Точно тогава я връхлетя споменът за цялото положение. Сами я беше видял в най-слабото й, най-жалко състояние. Бе станал свидетел на треперенето на ръцете й, бе чул как стържат раздразнените й гласови струни. И сега Рейчъл откриваше, че не може да го погледне в очите и да види разочарованието в тях. Беше вярвал в нея, бе черпил сили от нея. А сега щеше да види каква е всъщност — една измамница. Шарлатанка.

„Кой прави психоанализа на психиатрите?“

Кой наистина?

Неспособна да се изправи пред него, тя се облече бързо и тихо и се измъкна от апартамента.

 

 

Сами се събуди със схванат врат и се сепна, когато осъзна защо се чувства така. Рейчъл.

Очите му се насочиха бързо към канапето. Празно.

Изправи се и прекоси малкия апартамент до кухнята, където си представяше, че Рейчъл си прави закуска или поне кафе, за да го изпие с два аспирина.

Нея я нямаше.

След това отиде до банята, където смяташе, че може да си мие лицето и вероятно да използва четката му за зъби. Рейчъл я нямаше. Обратно в дневната.

Видя нещо, което преди това му бе убягнало. Синята си тениска. Тя лежеше в небрежна купчина на пода до долния край на канапето. Изглеждаше, сякаш онзи, който я бе носил, я е захвърлил бързешком.

Забеляза, че дрехите й не са на масичката, където ги беше оставил.

Рейчъл си бе отишла. Беше се измъкнала.