Тереза Уиър
Завинаги (18)

Осемнадесета глава

Остин Бенет застана на входната врата на къщата си и посочи обвинително с пръст към Моли.

— Ти си се променила! Може би брат ти не е единственият, който има нужда от психиатър — и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Моли чу бръмченето на служебната кола, която излизаше на заден ход от гаража — мерцедесът на Остин бе все още в сервиза, — и успя да почувства само облекчение, примесено с вина.

Напоследък постоянно се препираха. Последната им караница започна, защото Моли не успя да сервира вечерята на масата в момента, в който Остин си влезе вкъщи. Дори го обиди още повече, като му предложи сам да си намери нещо за ядене. Остин остана слисан и зяпна с уста като риба на сухо. След това, когато осъзна, че тя не се шегува, избухна.

Моли откри, че й е малко жал за Остин. Предполагаше, че поведението й наистина е голям шок за него. Беше прав. Наистина се бе променила. Дните й вече не минаваха в мъгла от вцепенение. Дори и мислеше по малко.

Ти си се променила.

Идвайки от съпруга й, тези думи бяха ласкателни. Сами също й бе казал няколко думи, не на глас, а с тъмните си, изразителни очи.

Ти си се променила.

Колко пъти бе преживяла ужасния момент, когато видя първоначалната реакция на Сами? Тогава той успя бързо да прикрие изненадата и ужаса си, но Моли го усети. И това й нанесе страхотен удар.

Когато Остин замина, тя излезе навън, отиде в бараката за инструменти и събра всичко, от което щеше да има нужда — лопатката и кръглите картонени кутии за присаждане, които можеха да се заравят направо в земята. След това се отправи към розовата градина, към успокояващата миризма на влажен торф и розови венчелистчета. Недалеч от къщата няколко кадънки се боричкаха на една от хранилките.

Нейните птици.

Едва в този момент осъзна колко много ще й липсват. Няколко поколения птици идваха на нейните хранилки от години. Много от тях разпознаваше, много от тях наричаше по име.

Но знаеше, че когато му дойде времето да си отиде оттук, те няма да останат гладни. Много от съседите й бяха започнали да поставят хранилки и нейните птици щяха да бъдат добре дошли. Но от тази мисъл не й ставаше по-леко. Нямаше да й липсват по-малко заради това.

Тя заби острието на лопатата в земята, на около дванадесет инча от най-близкия храст. Опря крак в лопатата и натисна силно в наторената земя. Точно този храст бе първият създаден от нея сорт. Това бе единствената по рода си роза.

Но розите бяха част от миналото й. Стара мечта. Понякога хората трябваше да се отказват от старите си мечти.

А и мечтата ми е доста повехнала, реши тя, като се опитваше да се поокуражи в това, което се канеше да направи. Никога не бе искала да отглежда цветя, за да ги разнася по местните цветарски магазини. Искаше да облагородява рози, да създава нови, вълнуващи сортове. Само че някъде през годините мечтата й бе загубила инерция. Първоначалният й образ се бе замъглил!

Изкопа дупка около храста. След това, като използваше лопатата за лост, изскубна корените на храста от земята.

 

 

Няколко часа по-късно Моли спря комбито си на алеята пред дома на Ейми и изгаси двигателя.

Вече влачеше един поставен в картонена кутия храст по спуснатия заден капак, когато Ейми излезе от къщата и стъклената врата се затръшна зад гърба й. Моли огледа дъщеря си за признаци на умора или лошо здраве. След като не откри такива, въздъхна облекчено. Ако не се смятаха озадачените гънчици по челото й, Ейми направо сияеше.

— Донесох нещо за теб и Крис — рече Моли, като се опитваше да говори радостно и се надяваше да свърши всичко, без да избухне в сълзи. Последното нещо, което искаше, бе да тревожи дъщеря си.

Ейми надникна любопитно в колата. Задната седалка беше свалена и колата бе натоварена с розови храсти — тъмнозелени листа и живи цветове в най-различни окраски. Нямаше начин Моли да скрие, че това са нейните рози. Специалните й сортове просто бяха нещо твърде уникално, за да могат да бъдат сбъркани с нечии други.

— Твоите рози? — попита Ейми и погледна майка си. — Не разбирам. Не можеш да ми дадеш розите си. Как ще се разделиш с тях?

„Трудно е.“

— Омръзнаха ми — каза Моли. — А и подозирам, че и аз им омръзнах. Напоследък не вървят много добре. Имат нужда от смяна на почвата. На мястото. И си помислих: какво по-добро място от твоята къща? — кимна към празната площ между тротоара и дървената предна веранда. — Отдавна имате нужда от нещо за тук.

Съпругът на Ейми, Крис, се появи, като се чешеше по главата и се прозяваше. Временно работеше на две места и бе спал досега. Бос, по къси гащета, той прекоси двора и започна да пренася розите до къщата.

През следващите два часа всички работиха заедно, за да засадят храстите. Свършиха с последния малко преди десет.

Крис и Ейми я поканиха вътре, но Моли отказа. Сега имаше нужда да остане сама. Ейми прегърна майка си:

— Ще се грижа добре за розите ти. Винаги ще си останат твои.

Моли се радваше, че Ейми и Крис не настояват за обяснение. Щеше да й бъде трудно да им даде такова, а още по-трудно щеше да им бъде да разберат. Знаеше само, че постепенно трябва да започне да къса връзките, така че един ден, когато онзи самолет запори небето, тя да бъде в него.

Моли потегли към дома си под отрупаното със звезди небе. Сладкият аромат на смачкани цветове и разпилян торф все още изпълваше колата.

Само един спомен.

Беше трудно да изоставя старите си приятели.