Тереза Уиър
Завинаги (14)

Четиринадесета глава

Един ден, седмица по-късно, Рейчъл тъкмо свършваше с последната от външните си пациентки.

— Ще се видим другата седмица — каза тя на госпожа Маклаклин, докато съпровождаше възрастната жена до вратата на кабинета си. — Има ли кой да ви закара?

— Синът ми ме чака отвън — жената погледна срамежливо Рейчъл. — Не сте омъжена, нали?

— Не.

— И синът ми не е.

Рейчъл само се усмихна и продължи да води пациентката си към вратата.

— Довиждане, госпожо Маклаклин.

— Довиждане, скъпа.

Когато госпожа Маклаклин си отиде, Рейчъл погледна часовника си. Четири часът. Сами и Марк щяха да дойдат всеки момент. От два дни насам Сами постоянно я врънкаше да го заведе в един магазин за използвани плочи в града. Направо се бе вманиачил в тази идея, така че днес щяха да ходят във въпросния магазин, наречен „Странни дни“.

Тя отиде в тоалетната, наплиска лицето си и оправи косата си с пръсти. Сами…

Трябваше да внимава. Онзи ден в парка бе застанала лице в лице със себе си, със самата истина. А истината беше, че изпитваше увлечение към Сами Торо. До този момент се бе заблуждавала, казвайки си, че той я интересува само като медицински случай.

Но сега вече знаеше истината.

Сред лекарите с проблеми се разменяше шегата, че поначало „доктор“ означава „човек, който постоянно отрича“. И това не беше шега.

Докато събличаше престилката си и я закачаше на закачалката до вратата, тя се замисли за случилото се между тях. Този спомен никога не се отдалечаваше много от съзнанието й. В онзи ден не само Сами бе загубил контрол над себе си. Ако тогава не бе толкова засрамен, може би щеше да усети какво влияние е оказал върху нея; щеше да види, че и тя има вина за случилото се. Но за щастие не бе забелязал нищо. И за щастие тя бе успяла да събере достатъчно от онова старо професионално отношение, за да го заблуди.

Досега Сами не бе споменавал за случилото се. И Рейчъл не смяташе, че това се дължи на неудобство. В поведението му по нищо не личеше, че дори си спомня за това. Беше го отстранил от паметта си, съвсем по детински. Де да можеше и тя така!

Да, трябваше да бъде много внимателна. Трябваше да се погрижи никога повече да не изпадат в такова положение. Последното, от което имаше нужда Сами, бяха още проблеми в живота му. А последното, от което тя имаше нужда, бе увлечение към пациент.

Ето защо бе помолила и Марк да дойде с тях. В качеството си на трето лице той щеше да бъде чудесен буфер. А и знаеше, че Сами го харесва.

Двамата мъже пристигнаха сред облак от шум, бърборене и смях. Марк беше облечен в обичайната си крещяща риза. Сами носеше черна тениска, дънки и бели маратонки. С всяка изминала среща придобиваше все по-здрав вид. Цветът на лицето му беше добър. Очите му блестяха ярко, а кръговете под тях бяха почти изчезнали. Напълняваше.

Външността му надминаваше всякакви представи за традиционно или класическо. Лицето му бе твърде открито, твърде уязвимо на вид. И все пак беше от хората, чието присъствие буквално се усещаше. Най-точно описание за него даваше сестра му, която твърдеше, че Сами е по-жизнен от повечето хора. Душата му гореше ярко.

— Готова ли си? — попита Сами.

Макар да стоеше неподвижен, Рейчъл усещаше вълнението, нетърпението му да тръгнат час по-скоро.

— Готова съм.

Натъпкаха се в асансьора заедно с още четири млади сестри. Две от тях си шепнеха зад шепи и от време на време хвърляха погледи към Сами. Обектът на техния интерес се разшава неловко, без да откъсва очи от светлинното табло над вратата на асансьора.

Спряха на втория етаж и Сами трябваше да отстъпи, за да им направи път.

Веднага щом вратата се затвори и отново потеглиха, Марк каза сухо, не без завист:

— Мисля, че току-що видяхме две жени, които умират да сменят подлогата ти.

Времето навън беше топло. Температурата бе стигнала тридесет и осем градуса. Тъй като магазинът се намираше само на десет пресечки от болницата, решиха да отидат дотам пеша. Рейчъл одобри идеята, тъй като се надяваше Сами и Марк да изразходят малко от излишната си енергия, преди да стигнат до определеното място.

За пръв път ги виждаше двамата заедно и започваше да се съмнява дали е било разумно да излизат.

В походките им нямаше равномерност. Понякога вървяха заедно с нея, но по-често се нареждаха шахматно, като или изоставаха, или избързваха напред. От време на време вървяха заднишком или когато минеше някоя привлекателна жена, завъртаха се на пети като цветя към слънцето. След това двамата мъже — наистина ли си бе помислила „мъже“? — се сръгваха един друг с лакти и приближаваха глави, за да обсъдят нещо, което винаги свършваше с гръмогласен смях.

Рейчъл беше благодарна, че успяха да стигнат до магазина, без да ги арестуват.

В магазина за плочи бе сумрачно, хладно и миришеше на мухъл. Циментовият под беше влажен и неравен и оставяше усещането, че никога не изсъхва, дори и през зимата. Близо до входната врата имаше рафт със списания и Рейчъл разпозна сред тях издания, за които Сами някога бе писал.

Той мина покрай тях, като едва им хвърли бегъл поглед. Мина безучастно и покрай рафтовете с последните издадени плочи. Беше се упътил към дъното на магазина, към използваните плочи.

Рейчъл се бе надявала, че Сами и Марк ще започнат да се държат прилично, когато влязат в магазина, но бе сбъркала.

— Я виж тия парчета — Марк държеше високо един албум с две футуристични на вид жени на корицата. Гърдите им бяха покрити с метални сутиени, които като нищо можеше да са изработени от автомобилна броня.

Сами поклати глава.

— Знаеш ли кое най-много ме дразни?

Марк върна обратно албума на мястото му.

— Кое?

— Сутиените. Мислех, че са ги изгорили всичките. Мислех, че вече са забранени със закон.

— Джогингът — рече Марк. — Джогингът върна сутиена.

— Колко жалко!

Марк кимна в знак на съгласие.

— Мислех, че сте дошли да разглеждате албуми — обади се Рейчъл, която се чувстваше малко изолирана. Само че нямаше начин да бъде въвлечена в разговори за жени и сутиени.

— Така е, така е — отвърнаха двамата в един глас, после доближиха глави един към друг и се заеха за работа.

— „Лед Цепелин IV“ — каза Сами, без да се обръща към никого конкретно, като вдигна един албум. — „Стълба към небето.“

— Хубава песен. Знам акордите — рече Марк.

— Без майтап? Аз пък знам нотите.

— Айде бе!

— Да!

— „Еснафи“ — това от Сами.

— „Дъ Бенд“ — Марк.

Продължиха да си подхвърлят имена. Рейчъл реши, че Сами има нужда точно от това — да види познати неща, да разбере, че светът не е изцяло нов.

— „Ванила фъдж“.

— „Мошеникът Сам“.

— Дилън. „На стражевата кула“.

— Страхотна песен. Чувал ли си някога версията на Хендрикс?

— По-бърза е, но не е по-зле.

— Аха. Ей, виж! „Дъ Трогс“.

— „Диво същество“ — рече Сами.

Запяха. И гласовете им бяха изненадващо ужасни.

Рейчъл притисна ръка до устата си, за да потисне смеха, който се надигаше в нея, но за неин ужас той избухна неудържимо.

Пеенето секна. Два чифта очи се втренчиха обидено в нея през морето от овехтели обложки на плочи.

Все още се опитваше да си поеме дъх, когато един човек, за когото предположи, че е собственикът, се появи от едната й страна.

— Мога ли да ви помогна да намерите нещо? — попита той без неприязън в гласа. Главата му беше плешива на темето, но отстрани си бе оставил дълга коса.

Слава богу, нямаше да ги изхвърлят с ритници навън.

— Просто разглеждахме албумите ви — отвърна Сами и продължи да прехвърля плочите с дългите си пръсти.

— Търсите ли нещо специално? Определена песен? Определена година?

Сами сви рамене.

— Краят на шестдесетте и началото на седемдесетте — той хвърли поглед към Марк. — А ти?

— Аз само гледам.

— Не бързайте — каза мъжът. — Разглеждайте колкото си искате.

Сега, когато вече беше избърсала сълзите от очите си, Рейчъл не можа да не забележи, че човекът наблюдава напрегнато Сами. Сърцето й се сви уплашено.

— Хей, вие сте Сами Торо, нали? — попита накрая той.

Сами вдигна рязко глава.

— Аха — изненаданото му, предпазливо изражение сякаш казваше: „Откъде знаеш?“

По досега сериозното лице на мъжа се разля развълнувана усмивка:

— Чел съм всичките ви неща. Страшно ми хареса онази ваша статия за китовете. Беше забавна, но наистина показахте, че темата е важна, наистина халосахте читателя под лъжичката.

Сами отпусна ръце. Плочите вече не го интересуваха. Той отстъпи крачка назад.

— Благодаря.

— Отдавна не съм чел нищо от вас. Работите ли върху някоя тема?

— Ами… да. Разбира се — отвърна автоматично Сами.

— Страхотно!

Зашеметените, изпълнени с паника очи на Сами се преместиха от мъжа към Марк и най-накрая се спряха на Рейчъл. И останаха там.

— Искате ли да тръгваме? — попита безстрастно той.

Но не можеше да заблуди Рейчъл. Тя погледна часовника си.

— Да. Трябва да вървим.

— Преди да си тръгнете… — мъжът отиде бързо до дървения тезгях и се върна с бележник и химикалка, които пъхна в ръцете на Сами. — Мога ли да получа автограф от вас?

Сами хвана тромаво химикалката, сякаш никога преди не бе използвал такова нещо и не бе съвсем сигурен какво да прави с нея.

Мъжът почука с нацепения си, пожълтял нокът по хартията със сини редове:

— Името ми е Макс. А жена ми се казва Джуди. Може ли да напишете имената и на двама ни?

— Разбира се — отвърна Сами, макар изобщо да не звучеше убедено. Допря химикалката до листа и написа с идеално оформени букви двете имена, след което завърши със своето. Накрая подаде бележника на Макс.

— Благодаря, човече. Джуди направо ще полудее от радост.

Рейчъл виждаше как Сами диша дълбоко. Тя пристъпи към него и го хвана под ръка.

— Хайде — поведе го към вратата.

Той се спъна в някаква издатина на пода, но успя да запази равновесие.

Излязоха навън и повървяха в пълно мълчание до другата пресечка. След това Сами внезапно спря, сграбчи Рейчъл за ръката и я завъртя рязко към себе си:

— Какво, по дяволите, беше всичко това?

Марк пристъпи към него, но не толкова близо, че да го накара да се почувства застрашен.

— Не обичам изненадите — рече Сами. — И не искам повече изненади. Искам да знам кой, по дяволите, съм и защо Макс искаше автограф от мен.

Всичко се бе случило прекалено скоро. И прекалено бързо.

— Не съм сигурна, че си готов — каза откровено Рейчъл.

Сами изсумтя ядно и пусна китката й. След това вдигна ръце и прокара пръсти през косата си.

— Именно неизвестността ме подлудява. Страхувам се! Страхувам се какво може да се случи в следващия момент! Какво ще бъде другия път? Няма ли да вляза в някой магазин и до мен да се приближи жена, която никога досега не съм виждал, и да ми каже, че е моя съпруга? Или някое непознато хлапе ще ме нарече „татко“? Дали няма да отида на гости при някой приятел и да открия, че вече не живее там, защото е мъртъв? Или още по-лошо — ще открия, че е мъртъв от десет години?

Хората минаваха покрай тях и им хвърляха притеснени погледи.

Разтреперан, Сами си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, гласът му беше по-тих, по-овладян, но все още потреперваше леко, докато произнасяше отчетливо следващите думи:

— Просто не знам какво, по дяволите, става!

— Съжалявам за приятеля ти Джей — каза Рейчъл, която се стараеше да остане спокойна и заради тримата.

Дотук бе вървяло толкова добре. Хич не й се искаше да го вижда как се разпада. Искаше да го предпази.

Но си каза, че не бива да прави това. Тези удари не бяха нещо неочаквано. За да напредне, той трябваше да падне няколко пъти.

— Нямаш съпруга — каза му тя. След това срещна погледа на Марк и го попита: — Какво мислиш?

Въпреки хлапашкото му държане, тя имаше доверие в неговата преценка. Той притежаваше изключително шесто чувство за човешката природа.

— Мисля, че Сами е прав. Има нужда от отговори и щом задава въпросите, значи вече е готов. Би трябвало да получи достъп до папката си.

Тя кимна.

Сами остана неподвижен. Беше свил юмруци и кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане.

— Доколкото разбирам, аз съм… някакъв писател.

Точно от това се беше страхувала, точно това се бе надявала да избягват известно време, докато той не се стабилизира.

— Бил си писател — каза му тя. — Но не бива да мислиш какъв си бил, а какъв искаш да станеш.

— Да не искаш да ми кажеш, че не мога да бъда такъв, какъвто съм бил преди? — той направи малък кръг и се спря пред нея. — Не ми ли каза, че способностите ми да съхранявам и употребявам спомени са непокътнати?

— Така е. И няма причина да не бъдеш отново писател, но най-важният елемент от целта на живота е желанието тя да бъде преследвана. Може повече да не искаш да бъдеш писател.

В случаи на загуба на паметта, както при Сами, беше най-добре да не се набляга прекалено много на това какъв е бил човекът. Не беше необичайно предпочитанията и често уменията на пациента да се променят. Знаеше за един футболист, който никога повече не бе докоснал топка; за преуспяващ борсов агент, който никога повече не бе влязъл в кабинет, а вместо това бе предпочел да се занимава с промишлен риболов.

Не че не можеха да правят същите неща като някога. Просто вече нямаха желание, защото интересите им се бяха променили.

Знаеше, че ще му е достатъчно трудно да се справи с всичките изгубени години, с всичките изгубени спомени, затова не искаше да се чувства принуден да бъде такъв, какъвто не иска. Вместо да преследва мечтите на предишния Сами, Рейчъл искаше той да преследва своите.