Тереза Уиър
Завинаги (13)

Тринадесета глава

Сами стоеше пред огледалото и решеше с малък черен гребен това, което бе останало от косата му. Големият му проблем бе, че имаше две лизнати места от двете страни на главата и косата му все още беше твърде къса, за да застане другояче, освен щръкнала право нагоре, особено на тези две места.

Обикновено се стараеше да избягва огледалата. Отражението му не съвпадаше с образа, който пазеше в съзнанието си — на Сами Торо на деветнадесет. Но може би това не бе чак толкова странно. Дори и хора, на които мозъкът не беше прекрояван след автомобилна катастрофа, нямаха точна представа за себе си. Старият Ал от билярдната веднъж му бе казал, че винаги се стряска, когато се погледне в огледалото, защото се мисли за осемнадесетгодишен.

Сами се отказа да се бори с косата си и хвърли гребенчето на ръба на мивката. Нямаше намерение да бъде толкова елементарен, че да позволи на една коса да развали настроението му.

Предишния ден Моли бе дошла на свиждане. И Рейчъл — сега вече винаги мислеше за нея като за Рейчъл — щеше да дойде днес. Щеше да го води някъде. Не знаеше къде, но това нямаше значение. Само да се махнеше оттук. Само и тя да дойдеше с него.

Той изгаси лампата, измина няколкото крачки до леглото си, просна се по гръб и сключи ръце под главата си.

За негова приятна изненада, таванът този път не се килна на една страна. Пръстите му не изтръпнаха.

Бяха изминали три дни, откакто беше чист. Три дни, откакто бе отворил очи, за да види Рейчъл — с нейната шапка от гладки руси коси — да се навежда над него като ангел на милосърдието. Не можеше да си спомни какво са си казали. Спомняше си само невероятното облекчение, което беше изпитал при вида й и от съзнанието, че тя ще се погрижи за всичко.

Сега, когато вече не беше с размътена глава, отново очакваше паметта му да се върне, но не се притесняваше прекалено много. Всичко бе въпрос на време и намиране на отключващия момент.

Само не биваше да забравя да бъде послушен, докато не се възстанови паметта му. Адски послушен.

Трябваше да си признае, че в някои моменти това бе доста трудно. Неведнъж в главата му изникваше някое остроумие и заплашваше да се изплъзне от устата му. Но винаги успяваше да се спре.

Майстор на самоконтрола.

Рейчъл му бе казала, че Сандерсън не е бил особено въодушевен от идеята да се откаже от неговия случай. Но за щастие на Сами, накрая беше отстъпил. Сами не знаеше как се е справила, но всичко отново си бе както преди. И сега двамата с нея трябваше да бъдат особено внимателни, защото всички щяха да ги наблюдават, да ги чакат да се провалят.

Почука се. На вратата се появи Рейчъл. Една Рейчъл, каквато никога досега не бе виждал. Беше облечена в дънки, бледожълта тениска и бели маратонки. За момент Сами забрави всичките си мисли за послушание и остана, загледан слисано в нея.

Изглеждаше страхотно.

Той седна, спусна крака на пода и опря ръце на леглото.

Дънките й бяха стари, дълго време докосвали тялото й. Тениската беше широка, но памучната материя прилепваше по върховете на гърдите й и падаше на меки гънки към бедрата й.

Преди се чудеше как ли изглежда тя под бялата престилка. Сега вече знаеше.

Уау!

При вида й сънищата му от предишната нощ го връхлетяха като еротична вълна. Всяка нощ сънуваше как я целува. По устните. И това не бе всичко, което правеше с нея. Прокарваше ръце по корема й, а пръстите му се осмеляваха да докосват закръглената долна част на гърдите й…

— Готов ли си? — попита Рейчъл и прекъсна еротичните му блянове.

Сами си спомни, че трябва да бъде максимално послушен. Образцов пациент. Изправи се и посочи към вратата:

— След теб.

И тръгна след нейните полюляващи се в сладък ритъм бедра.

Колата й го изненада. Не знаеше точно какво е очаквал. Може би някакво комби. Но това, което видя, бе малка спортна черна кола със сгъваеми седалки и лост за пет скорости.

— Какви са възможностите й? — попита той, като захлупи шепи върху стъклото, за да види по-добре. — Някога надувала ли си това бебче до пълната му скорост?

— Не, но се съмнявам дали може да вдигне повече от осемдесет. Само с четири цилиндъра е.

— С четири цилиндъра? — Той не можа да сдържи разочарованието в гласа си.

— Но е инжекцион.

— С инжекцион. Уау!

В главата му се появи един спомен. Виждаше се как се вози по пустото шосе на мотоциклет, а вятърът развява дългата му коса.

— Имах един харлей — каза той, като оглеждаше всяка подробност от таблото на колата. — Най-много обичах да го изкарвам в гореща лятна нощ. Нали се сещаш — в някоя от онези нощи, когато е твърде топло, за да се спи. Намирах изоставен селски път и давах пълна газ. Няма нищо по-хубаво от усещането, когато преминаваш през онези ледени въздушни ями. Когато най-сетне спирах, кожата ми беше студена. След това винаги успявах да заспя.

Искаше му се отново да може да го направи. Да усети онова чувство за пълна свобода.

— Чудя се какво ли е станало с този мотор — каза той повече на себе си, отколкото на Рейчъл. — Дали още го имам?

— Вероятно Моли знае.

— Аха. Ще трябва да я попитам. Може да те повозя.

— Много бих искала.

Отново се бе загледал през стъклото, когато Рейчъл попита:

— Искаш ли ти да караш?

Той вдигна глава. Рейчъл люлееше връзка ключове във вдигнатата си ръка.

— Сериозно ли?

— Защо не?

— Да не би да си забравила защо съм тук?

Тя се усмихна:

— Имам ти доверие.

Сами грабна ключовете от ръката й, преди да е променила решението си. Не беше чак толкова глупав. Отключи вратата, вмъкна се в нагрятата от слънцето кола и изпружи крака напред.

Едва тогава се сети, че Рейчъл все още стои до вратата от другата страна и чака. По дяволите! Трябваше да й отвори вратата. Друг път не биваше да забравя. Пресегна се през седалката и й отключи.

Когато Рейчъл се настани до него, той пъхна ключа. Скоростният механизъм беше стандартен тип „Н“, ако не се смяташе допълнителната пета скорост. Той натисна съединителя, превключи на скорост и едновременно с това запали.

Рейчъл се пресегна през него и му показа как да отвори автоматичните прозорци, за да влезе свеж въздух.

Стереото се намираше в средата на таблото. Беше със същите зелени цифрови екранчета, които беше свикнал да вижда навсякъде. Той посегна да включи радиото, но Рейчъл спря ръката му. Сами вдигна учудено поглед. Човек не можеше да се вози без музика.

— Може би не бива да пускаме радиото — каза тя. — Не е нужно да получаваш прекалено стимулиране.

Прекалено стимулиране. Засмя се на психиатърския й речник.

— Не се притеснявай. Обичам да бъда стимулиран прекалено.

— Сами, не се шегувам!

— Нито пък аз.

Знаеше какво я тревожи. Нищо не предизвикваше повече спомени от музиката. Но той искаше да предизвика спомените, да стимулира мислите си. Може би музиката щеше да му помогне. Да дойде отключващият момент на онова, което очакваше.

От друга страна обаче, виждаше обърканото изражение на Рейчъл и знаеше, че спътницата му има нужда да бъде спокойна, да бъде сигурна, че той няма да чуе някоя стара песен и да откачи.

— Не се притеснявай — каза й. — Нищо няма да ми стане, кълна се.

Сами завъртя копчето през няколко станции, докато чу едно познато парче на Бийтълс. Остави радиото на тази станция и се облегна назад.

— Трябва да си закопчаеш колана — каза Рейчъл.

— Какво?

— Коланът. Излезе такъв закон.

— Без ма… — той млъкна навреме, но беше сигурен, че е усетила какво се е канел да каже. — Без майтап?

— Без майтап.

Имаше известни затруднения с механизма, но накрая, за негово най-голямо удоволствие, Рейчъл му помогна. Показа му как да нагласи удобно колана през раменете и стомаха си. Докато се пресягаше през него, свежият аромат на косата й го омая, едната й гърда го докосна и той реши, че загубата на паметта определено си имаше своите добри страни.

Все още мислеше за допира с нея, когато изкара колата от паркинга, мина през рампата и излезе на улицата.

През отворените прозорци нахлу въздух, който носеше миризмите на автомобилни газове и прясно окосена трева. Докато се движеха под извисяващите се над тях дъбове и кленове, слънцето хвърляше шарени сенки по капака на колата. Облаците горе се движеха по невероятно синьо небе.

Той си пое дълбоко дъх. В ден като този беше хубаво да си жив.

Никога не бе познавал кой знае колко добре Ла Грейндж, но знаеше, че надолу по хълма и после вляво има магистрала, която води извън града. След като бе стоял със седмици свит в малката стая, имаше нужда да се движи, и то бързо. Да види как светът лети покрай него.

В подножието на хълма сви наляво. Изпита огромно удоволствие от начина, по който колата взема завоя, от усещането, докато сменяше скоростите, и усилващия се вой на двигателя.

След пет минути вече се носеха по магистрала с четири платна, касетофонът ревеше, а вятърът развяваше косите им.

Той погледна таблото. Шестдесет и пет мили в час. А му се струваше, че е вдигнал сто. Сигурно точно така се чувстваха старите хора в кола. Може би затова караха толкова бавно. Може би им се струваше, че преминават звуковата бариера.

Имаше смътен спомен, че някъде в този район има парк. Продължи да поглежда редовно едната страна на пътя и не след дълго зърна зеления знак. Тъй като жаждата му за скорост вече бе заситена, забави ход и зави по едно тясно шосе без осова линия.

Бяха обгърнати от дървета и влажната миризма на гориста почва. Веднага се усети по-хладният въздух наоколо. Контрастиращите светлини и сенки проблясваха върху тях като цветомузика.

Минаха покрай една детска площадка, където децата се люлееха, крещяха и очевидно страхотно се забавляваха. Сами си помисли дали да не спре. Може би на Рейчъл й се искаше да се полюлее.

Само че когато я погледна, стомахът му се сви. Лицето й бе пребледняло.

Децата.

Тя мислеше за дъщеря си.

Когато видя болката й и разбра каква е причината, почувства се по същия начин, както когато разбра, че Рейчъл има починало дете.

Все още изпитваше ужасна вина за това, което й бе сторил, за онези си думи. Едва предишния ден се осмели да повдигне въпроса, за да й се извини, но тя отклони разговора в друга посока. Тъй като не искаше да й причинява повече болка, той не настоя. Но през последните няколко дни постоянно се чудеше с кого говори тя, при кого отива, когато има нужда от помощ. Не знаеше много за вътрешните рани, но беше сигурен, че три и половина години е твърде дълъг траур.

Той продължи нататък, докато детският смях не заглъхна и не бе заместен от птичи песни.

Сви наляво по тесен черен път, за който скоро откри, че води до малка, заобиколена от дървета полянка. Наоколо нямаше никой. Идеално място за спиране.

Отби от едната страна на пътя, изгаси двигателя и погледна Рейчъл. Цветът на лицето й отново започваше да се връща.

— Хайде — каза той, дръпна ръчката и бутна с рамо вратата от своята страна. — Отдавна исках да направя едно нещо.

Това, което всъщност искаше да направи, бе да прогони тъгата от лицето й. Не искаше Рейчъл да бъде тъжна в такъв велик ден.

Той стана, затвори вратата и вдиша с пълни гърди чистия въздух, докато слънцето напичаше главата и раменете му.

Ако преди четири дни, докато лежеше упоен в изолатора, му бяха казали, че някога отново ще стои на слънце, нямаше да повярва. Тогава бе започнал да си мисли, че повече никога няма да усети слънцето.

Затръшна се врата.

Добре. Значи идваше.

Той се усмихна, отиде до средата на полянката и без да се колебае, се излегна по гръб на тревата.

Хвърли крадешком поглед през рамо. Рейчъл бе застанала недалеч от колата и по ъгълчетата на устните й играеше тънка въпросителна усмивка.

Той потупа мястото до себе си, сякаш се намираше на канапе — или на легло.

— Хайде. Има достатъчно място.

Тя се поколеба.

— Хайде де, опитай! Лежането на тревата е страхотна терапия.

Тя се приближи. Когато стигна до него, приседна колебливо на тревата. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне.

— Не го правиш както трябва — каза й той. — За да изпиташ пълна наслада, трябва да легнеш по гръб ей така, за да можеш да гледаш небето.

Не престана да я наблюдава, докато тя не легна по гръб и не сложи глава на земята.

— Точно така. Не е ли хубаво?

— Малко боцка.

Лицето й беше обърнато към него. Виждаше се как стръкчетата трева бодат бузите й.

— Това е, защото си се обърнала към мен. Трябва да гледаш нагоре към небето.

— О! — каза тя и погледна нагоре.

— Ето. Това би трябвало да ти е познато. Аз го наричам „природният тест на Роршах“^[1]. Виждаш ли този облак? — посочи той. — Идеален слон.

— Не виждам никакъв слон.

— О, хайде, Рейчъл! Не се стараеш достатъчно.

Той се премести по-близо до нея. Раменете и бедрата им почти се докосваха. Сами отново посочи, като едновременно с това движеше пръста си.

— Виж, това е тялото — направи той крива линия, — а този голям кръгъл облак — сега описа кръг — е ухото.

— Сега ги виждам! О, виж, има и бебе слон, което се е хванало за опашката на майка си!

Той я погледна озадачено, като се чудеше дали не го поднася. Но Рейчъл беше напълно сериозна и очевидно погълната от играта. Сами вдигна отново поглед, но не успя да види никакво бебе слон, така че се отказа от тази фигура. Продължиха един през друг да сочат различни облаци. Когато се умориха, и двамата затвориха очи.

Сами чуваше биенето на собственото си сърце, чуваше дишането си. Слънцето го напичаше през тениската и дънките. От околните дървета се обаждаха птици. От време на време по кожата му полазваше ветрец и рошеше косъмчетата на ръцете му.

А Рейчъл беше до него, точно както в един от сънищата му…

Може и да беше заспал, не беше сигурен, но по едно време оранжевата светлина зад клепачите му притъмня. Отвори очи. Един облак минаваше пред слънцето. Той обърна глава. Рейчъл продължаваше да лежи по гръб със затворени очи и дишаше равномерно. Дали не бе заспала?

Претърколи се с лице към нея и опря лакът на земята и буза на дланта си.

— Рейчъл? — прошепна тихо, тъй като не искаше да я събужда, ако наистина бе заспала.

— Ммм? — каза сънливо тя, без да отваря очи.

— Просто проверявам дали не си заспала.

— Заспала съм — промърмори тя, като едва мърдаше устни.

Той се усмихна.

Тревата между тях бе гъста и зелена, изпъстрена с жълти глухарчета. Обичаше глухарчетата. Те бяха красиви и издръжливи. Добра комбинация.

— Искаш ли да поиграем на една друга игра? — попита той.

Тя се прозина и покри устата си с длан:

— Каква игра?

— Игра на сетивата.

— Никога не съм чувала за нея.

— Лесна е. Просто остани със затворени очи. Точно така. А сега ми кажи какво чуваш.

Тя мълчеше и на Сами му се стори, че отново е заспала.

— Птици — каза тя. — Много птици.

— Добре. А какво подушваш?

— Трева… и влажна земя.

— А какво усещаш?

Тя се поколеба:

— Ветрец. Нежен ветрец. Понякога е топъл. На моменти усещам и по-хладен въздух.

— Наистина си доста добра в това.

Той откъсна стръкче трева, наведе се по-близо към нея и го прокара по шията й.

— А сега какво усещаш?

Веждите й се смръщиха:

— Перце?

— Не.

Сами я докосна още веднъж с тревичката, като този път я прокара по пълничките й устни. Челото й се отпусна:

— Стръкче трева.

— Точно. А сега какво ще кажеш за това? Само че не си отваряй очите.

Той откъсна едно глухарче и я докосна нежно по шията с цветето.

Тя се изкикоти и се отдръпна.

Рейчъл да се кикоти? Той прокара нежното цветче по бузата й.

Рейчъл отново смръщи чело, докато се опитваше да определи усещането. Когато не успя, Сами плъзна цветчето надолу към устните й.

— Цвете — каза веднага Рейчъл. — Глухарче.

— Имаш много чувствителни устни, Рейчъл — каза той. Гласът му звучеше малко напрегнато, някак странно дори и за него. — А сега какво ще кажеш…

— Мисля, че трябва да спрем — прекъсна го тя. Гласът й вече не звучеше сънливо.

Но вече не можеха да спрат.

— Играта почти свърши. Хайде. Само още един въпрос.

— Добре — прозвуча малко неохотно отговорът й.

— Не си отваряй очите — предупреди я той.

— Аз никога не лъжа, когато играя — каза възмутено Рейчъл.

— Не съм си и помислял такова нещо.

След малко нямаше да говори възмутено. Щеше да се ядоса. Адски да се ядоса. Но Сами не можеше да издържа повече. А и Рейчъл бе твърде голямо изкушение.

Той се наведе напред и без да се допре до никоя друга част на тялото й, докосна устните й със своите. Докосване, леко като перце.

Веднага щом устните им се допряха, Сами я чу как си поема рязко дъх и едновременно с това усети вълна от невероятно желание.

Той се отдръпна леко. Устните му бяха на сантиметри от нейните.

— Можеш ли да познаеш какво беше това, Рейчъл? — попита напрегнато той.

— Устните ти — прошепна тя с все още затворени очи, сякаш не смееше да ги отвори.

Преди да е успяла да се отдръпне, той докосна още веднъж устните й. Нежно. Толкова нежно, колкото ги бе докоснал и с цветето.

Тя трепна изненадано още веднъж и си пое рязко дъх. Устните й се разтвориха.

Желанието изпиваше силите му и го изпълваше с жар. Усещаше между устните си пълничката й долна устна. Полагаше всички усилия да не изстене гласно. Той наклони глава на една страна… и веднага почувства интимната влажност на устата й.

Искаше да проникне в нея, па макар и само с език.

Смътно усещаше как Рейчъл го е стиснала здраво над лактите. И собственото си дишане — дрезгаво и неравно.

В главата му се въртяха спомени и за други целувки, откраднати на задната седалка на неговия шевролет, модел 64-а. Но тези спомени бяха неясни.

Кристално ясни бяха сънищата му с Рейчъл. А сега те се смесваха с реалността.

Съвсем несъзнателно, без да откъсва устни от нейните, Сами легна върху нея, разтвори коленете й и се озова там, където искаше — между бедрата й, притискайки най-топлото място от тялото й.

Целувката му стана по-разпалена. Езикът му се плъзна между устните й, във влажните дълбини на устата й.

Докато я любеше с устата си, му се струваше, че усеща как една друга негова част прониква в нея.

Започна да движи ханша си.

Галеше я…

Едната му ръка повдигаше бедрата й… Желанието се развихряше…

Неочаквано той потрепери несдържано, после още веднъж, и още веднъж. Накрая направи още един тласък напред с хълбоци и се строполи върху нея.

След това реалността започна да прониква постепенно в съзнанието му. Малко по малко взе да осъзнава обстановката. Слънцето, което напичаше гърба му. Собственото си неравно дишане, биенето на сърцето си. Тялото на Рейчъл под него.

Беше я любил с дрехите.

Не беше в състояние да я погледне. Нямаше начин да я погледне. Вместо това, зарови лице в шията й и вдиша дълбоко сладкото й ухание. Усещаше пулса й на бузата си.

Чифт ръце започнаха да го галят по гърба. Успокоително. Утешително.

— Сами, всичко е наред.

Не, не беше. Може би според нейния правилник — психиатърския й правилник, — но не и според неговия. Той стисна очи, пое си дълбоко дъх, претърколи се и седна с гръб към нея.

Умираше от срам. Не можеше да си спомни някога да се е срамувал толкова. Обгърна коленете си с ръце и впери поглед в далечината. Незнайно защо, дърветата вече не му се струваха толкова зелени.

Какъв идиот!

Усети една ръка на рамото си.

— Сами, няма от какво да се срамуваш. Сексуалността е нещо съвсем нормално. Във физическо отношение ти си на тридесет и осем, но либидото ти вероятно е като на деветнадесетгодишен.

Либидо! Сами умираше от срам, а тя му пробутваше психиатърските си брътвежи. Аналитичната оценка на сексуалността му бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.

Той издаде раздразнен гърлен звук и отдръпна рамото си.

— Не мога да повярвам, че анализираш тези неща! Нужно ли е да анализираш всичко?

Разбираше я какво се опитва да направи. Да го постави на мястото му. Отнасяше се с него като с дете. Като е откачил пациент. Но Сами не искаше това. Искаше тя да го желае. Искаше да го смята за мъж, а не за момче.

Продължаваше да съзерцава дърветата, неспособен да я погледне в очите.

— Мислиш, че съм просто едно хлапе с развилнели се хормони, нали? — истината му причиняваше болка.

— Мисля, че си объркан — каза тя с тих, овладян, психиатърски глас. Глас, с който отдавна не я бе чувал да му говори. Какъв глупак беше да си помисли, че отношенията им са надхвърлили това. Опитай пак, Шерлок! — Точно сега си много уязвим — казваше в този момент Рейчъл. — Много податлив. Съвсем естествено е у теб да се зародят известни… чувства към мен.

„Не се прави на психиатър. Моля те, не се прави на психиатър.“

— Често пациентът споделя с доктора много лични тайни, каквито не би споделил с никого друг. Нито със съпруга или съпругата си, нито с приятелите или с интимния си партньор.

Започна да му се струва, че Рейчъл говори наизуст, че рецитира думи от някакъв стар, прашен учебник. Почти виждаше написаното по пожълтелите му страници.

Отношения лекар — пациент: Как да се справим с агресивното увлечение на пациента си.

Започваше да се чувства като хлапе, хванато да крие списания „Плейбой“ под дюшека си.

Повече не можеше да издържа. Наложи си да я погледне през рамо и това, което видя, го остави без дъх.

Рейчъл изглеждаше така, сякаш някой току-що я бе любил.

Устните й — устни, които обикновено имаха розов цвят — сега бяха червени и подпухнали от целувките му. На бузите й бе избила руменина.

Как можеше да бъде толкова отнесен? Когато я целуна за пръв път, можеше да се закълне, че му отвръща; можеше да се закълне, че и тя го целува, че го докосва съвсем не по психиатърски.

Можеше да се закълне, че го желае.

Дори и сега, докато я наблюдаваше безмълвно, руменината на бузите й стана още по-наситена. След това погледът й се отмести встрани и той разбра. Разбра.

Увереността му се върна. Ако стоеше прав, може би щеше да се олюлее. Беше разбрал всичко. Тя не бе в състояние да признае пред себе си, че го желае. Както му бе казала преди, всяка връзка между тях двамата би била в разрез с етиката.

Отричане. Не беше ли това психологическият термин за сегашното поведение на Рейчъл?

Добре, Рейчъл. Засега ще се включа в играта.

Сами стана и й протегна ръка. Рейчъл се поколеба за момент, но сложи длан в неговата. И, за бога, ръката й трепереше.

„О, Рейчъл — помисли си той, докато гледаше светлите й зелени очи. — Имаш толкова много тайни. Някой ден ще ми кажеш част от тях. Но не сега. Сега и двамата сме прекалено нестабилни.“

Без да сваля поглед от лицето й, той доближи ръката й до устните си и я целуна по кокалчетата на пръстите.

— Не е бил с всичкия си, да знаеш.

Объркването по лицето й се смени с озадаченост:

— Кой?

— Съпругът ти. Не е бил с всичкия си да те напусне.

Никога не се бе считал за особено проницателен, затова се изненада, когато неочаквано осъзна каква е разликата между него и Рейчъл. Той посрещаше проблемите с открити гърди. Крещеше, беснееше, удряше главата си в стената и разбиваше огледала с юмрук. Рейчъл пък се стараеше да не забелязва проблемите си, като се надяваше, че по този начин ще изчезнат.

Е, имаше един проблем, с който рано или късно щеше да й се наложи да се сблъска. Защото той нямаше намерение да отива никъде. Поне засега.