Тереза Уиър
Завинаги (12)

Дванадесета глава

Телефонът звънеше.

Рейчъл притисна възглавницата към ушите си и се претърколи, за да заглуши звука.

Но не можеше да заглуши досадната вина. Един лекар никога не се опитваше да не обръща внимание на звънящ телефон.

След това си спомни, че вече няма никакви пациенти. Нямаше причина да вдига слушалката.

Звъненето най-сетне спря. Напрежението едва бе започнало да изчезва от мускулите й, когато телефонът отново иззвъня.

Сега не можеше да говори с никого, не можеше да се съвземе достатъчно, за да проведе смислен разговор дори с някой нафукан търговски пътник или пласьор на списания. Просто искаше да я оставят на мира…

Веднага щом в стаята се възцари тишина, тя протегна ръка, търсейки опипом телефона, и най-сетне успя да събори слушалката на земята.

Готово.

Рейчъл се отпусна с облекчение на дюшека.

 

 

Марк Елиът седеше със слушалка в ръка, вдигнал единия си обут в маратонка крак на бюрото на доктор Колинс, и слушаше сигнала „заето“. След това затвори и отново набра.

Пак заето.

Подозираше, че тя си е вкъщи, но е оставила телефона отворен.

Той затвори и се запита: „Какво да правя сега?“

Бяха минали почти двадесет и четири часа от срива на Сами Торо. На доктор Фонтана му трябваха само две секунди, за да отнеме Сами от грижите на Марк и да го прехвърли на Сандерсън.

А всеки знаеше, че Сандерсън е задник.

Вчерашните му действия със сигурност го бяха доказали. Той хвърли един поглед към Сами, нареди да му дават пълна доза халдол плюс морфин и го изпрати в изолатора.

Разбира се, Сами го цапардоса, и то здравата. Марк понечи да аплодира, но се сдържа навреме.

А сега Сами се бе върнал в изходно положение. Обратно в онова състояние, в което беше пристигнал, с тази разлика, че доктор Колинс вече нямаше да бъде до него. Нямаше да има никого на своя страна.

Сандерсън… Марк нямаше да изпрати и котка при Сандерсън. Нямаше да изпрати и най-злия си враг при Сандерсън.

Опита се още веднъж да се свърже с доктор Колинс. Заето.

Най-сетне взе решение, затвори слушалката, свали крака си на пода и се отправи навън към релсата, за която беше заключил десетскоростното си колело.

Доктор Колинс живееше само на две мили от болницата. С помощта на велосипеда Марк успя да се провре през движението и да мине по преките улички. Стигна до жилището й след по-малко от петнадесет минути.

Макар да знаеше, че Рейчъл няма да му отвори, той почука на вратата й.

Никакъв отговор. Каква изненада!

Почука още веднъж, просто по навик. Винаги чукаше по два пъти. В случай че първия път домакинът е пускал водата в тоалетната или нещо подобно.

Помисли си дали да не извика, но в блока имаше около двадесет и четири апартамента. Не му се искаше някой да извика полиция. Нямаше да е добре да арестуват един лекар за нарушаване на обществения ред. А и вече имаше няколко предупреждения.

Опита с бравата. Тя се завъртя, но той не посмя да бутне вратата. Дали беше разумно? Доктор Колинс вече не му бе началничка. Не можеше да го уволни или нещо такова.

Какво пък! Бутна вратата, промъкна се вътре и затвори след себе си.

Тихо. Душно. Празно.

Тъмно. Завесите бяха дръпнати. Когато очите му свикнаха със сумрака, видя, че никъде няма джунджурии, нищо не придава удобство на жилището. Този апартамент можеше да принадлежи на всекиго.

От мястото си до вратата виждаше дневната. Зад нея — кухнята. Пред него имаше стълби, вероятно водещи към спалнята.

— Доктор Колинс? — прошепна той.

Защо шепнеше? Тя едва ли щеше да го чуе.

— Доктор Колинс! — извика този път.

Никакъв отговор.

Прекоси дневната, като търсеше някакви следи от скорошен живот. До канапето бяха оставени чифт обувки. Той отиде в кухнята и намери на плота две празни бутилки от уиски. На пода имаше счупена чаша.

Таванът над главата му изскърца. Марк замръзна и сърцето му заби учестено. Неочаквано се почувства като престъпник, хванат на местопрестъплението.

Доктор влиза с взлом в чужд апартамент.

Разбира се, вратата беше отключена. Не се броеше, когато вратата беше отключена.

Чу още няколко изскърцвания. След това стъпките от горния етаж продължиха към стълбите.

Марк внезапно изпита желание да се хвърли на пода и да се сниши. Но веднага отхвърли тази идея. Ако го намереше така, щеше да изглежда ужасно глупаво. Затова се втренчи в подножието на стълбището, където се виждаше крайчецът на пътеката да стърчи от едно стъпало.

Накрая се появи и тя. Личността, която наричаше доктор Колинс. Само че, застанала в основата на стълбите, тя изобщо не приличаше на доктор Колинс.

Винаги бе изпитвал тайно увлечение към нея, но знаеше, че е твърде голяма за него. Или по-скоро тя щеше да си помисли, че е твърде млад за нея. Но изобщо не изглеждаше възрастна. Приличаше на дете. На заблудено дете.

Беше облечена в огромна черна тениска, която стигаше почти до коленете й. Тъмният цвят правеше кожата й да изглежда още по-бледа от обикновено. Винаги изрядно поддържаната й руса коса сега беше в пълен безпорядък. На места стърчеше, а корените бяха потъмнели, сякаш отдавна не я беше мила. Под очите й имаше огромни виолетови кръгове.

Изглеждаше ужасно.

Рейчъл го гледаше втренчено, смръщила вежди.

— Марк? — раменете й бяха прегърбени. Беше скръстила ръце отпред, сякаш я болеше стомах. — Какво… правиш… тук? — прошепна дрезгаво тя.

— Наистина трябва да заключваш вратата си — каза той. — Всеки може да влезе.

Тя примигна и направи гримаса, за която Марк предположи, че трябва да представлява усмивка.

— Както виждам.

Беше дошъл да й каже за Сами, да я убеди да се върне обратно. Но не му се струваше да е във форма за каквото и да било.

Тъй като винаги мислеше за храна, той попита:

— Откога не си яла?

Тя се намръщи замислено и след малко поклати глава:

— Не зная. Кой ден сме днес? О, господи!

Личеше й, че се опитва да се окопити, да проумее как се е озовал в кухнята й.

— Какво правиш тук? — попита отново тя и примижа на слабата светлина. — Оставих всичко в болницата, всички инструкции — след това очите й се отвориха достатъчно, за да се види колко са кървясали. Отпусна ръце до тялото си и направи две крачки към него: — Сами! Нещо е станало със Сами.

Не можеше да я лъже. Лицето му винаги бе като отворена книга. Но не искаше да й стоварва всичко наведнъж. Първо трябваше да я накара да поеме малко храна.

— Заради Сами е, нали? — попита тя.

— Аха, но не се е случило нещо непоправимо. Виж, искаш ли да ти направя нещо за ядене? Докато се храниш, ще ти разправя всичко.

Бавно, сякаш всяко движение й причиняваше болка, тя се отпусна на ръба на канапето и притисна ръка до челото си.

— Би било чудесно — прошепна, — но не мисля, че тук има нещо за ядене.

— Добре. Тогава виж какво. Ще отида да купя нещо. Какво искаш? Нещо китайско?

Лицето й пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно:

— Не мисля.

„Китайско. Блестящо, Елиът!“

— Макдоналдс. Какво ще кажеш за Макдоналдс?

Тя кимна.

Марк приседна на крайчеца на канапето, вдигна китката й и попипа пулса.

— Като се има предвид, че си доктор, грижиш се ужасно за себе си — каза той.

Пулсът й бе малко забавен, но в това нямаше нищо необикновено, особено като се имаше предвид, че не се е хранила от няколко дни. Той я докосна по челото, след това по шията. Нямаше треска. Но около очите и устата й имаше няколко гънки, които досега не бе забелязал. Обезводняване. Алкохолът често причиняваше това.

Тя го погледна с кървясалите си очи:

— Какво мислиш, докторе?

Изпита неописуемо съжаление към нея. Просто неописуемо.

— Мисля, че Сами беше прав.

Тя се намръщи, очевидно озадачена:

— Сами ли?

— Каза, че някой би трябвало да провери какво става с теб.

Рейчъл заяви, сякаш това не я изненадваше:

— Сами знае всичко. Той има рентгенови очи. Вижда неща, които не искам да вижда.

Марк виждаше и че Сами е бил прав, задето се е обвинявал за положението на доктор Колинс.

Преди да тръгне за Макдоналдс, Марк отиде в кухнята и смете счупените стъкла, за да не пореже Рейчъл босите си крака. След това й донесе малко вода.

— Искам просто да си седиш тук и да изпиеш това. Ще се върна след няколко минути.

 

 

Два часа по-късно, след като се наяде и взе душ, Рейчъл се чувстваше малко повече човек. Не много, само малко. Ръцете й все още трепереха, а главата продължаваше да я боли. Но това бяха незначителни проблеми.

Марк й бе разказал за Сами. Сега трябваше да реши какво да прави.

Страхуваше се. Ужасно се страхуваше. Но знаеше, че няма друг избор.

* * *

Рейчъл влезе да го види без никакъв проблем. Хората от персонала дори не знаеха, че е напуснала. Влезе в стаята му сама.

Сами лежеше по гръб на леглото, с лице, извърнато към голата стена.

Тя се приближи на пръсти до него, като си мислеше, че е заспал, но когато стигна до леглото му, видя, че очите му са отворени и гледат в празното пространство.

Заляха я страх и мъка, по-силни от първия път, когато го бе видяла. Тогава той бе просто един пациент, сбор от факти в папката. А сега беше Сами.

Докосна го по ръката:

— Сами?

Изнемощял от медикаментите, той започна да обръща бавно глава, докато Рейчъл видя лицето му, видя одухотворените му очи. Забеляза с облекчение, че макар да са мътни и изцъклени, в тях проблясва нещо, което й показа, че я разпозна.

Не знаеше колко дълго е стояла там, прикована от странното усещане, че общува с него, но изведнъж усети как пръстите му докосват, след това стискат нейните.

Очакваше, че ще започне да я моли за свободата си. Вместо това, той каза с прегракнал, разтреперан и невероятно слаб глас:

— Съ… жалявам.

Точно тогава Рейчъл разбра, че ще направи всичко за него. Опита се да запази гласа си спокоен:

— Няма за какво да се извиняваш.

В очите му проблесна болка и той поклати отрицателно глава. След това стисна очи и отново ги отвори.

— Аз… те… нараних.

— Не си искал.

— Съ… съжалявам.

Тя успя да се усмихне с разтреперани устни.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Зная, че не си искал да го направиш.

Той веднага се отпусна, въздъхна с облекчение и затвори очи. Пръстите му се отпуснаха.

Очите му бяха заобиколени с тъмни кръгове. Нуждаеше се от бръснене. Брадичката му имаше синкав оттенък, а наболата брада изпълваше хлътналите му бузи.

Изненада се, когато видя колко бързо е порасла косата му. Беше дълга повече от сантиметър, лъскава и черна като веждите му.

Рейчъл се наведе към него, вдигна бавно ръка, приближи я до главата му и го погали нежно по косата.

— Сами? — прошепна тя.

Клепачите му потрепнаха, отвориха се наполовина и той се втренчи в нея.

— Ще те измъкна оттук — закле се тя. — Обещавам.

 

 

— Искам да си върна случая Торо — каза Рейчъл, като опря длани върху отрупаното с папки бюро на доктор Фонтана.

Той се поглади по оплешивяващата глава с дебеличките си пръсти.

— Казах ти, че тук винаги ще има работа за теб, Рейчъл, но не мога да прехвърлям един пациент напред-назад по твой каприз. Не е честно спрямо Сами Торо, нито пък спрямо доктор Сандерсън.

— Но всичката работа, която съм постигнала с него, е унищожена! — тя посочи с ръка към вратата. — Той отново е в изолатора!

— Не съм сигурен дали нямаше да се озове там, дори и да беше останала тук. Съжалявам, Рейчъл. Искам да се върнеш. Ти си един от най-добрите ни специалисти, но забрави за Торо. Ще започнеш на чисто, с по-лек случай. Външните ти пациенти са друга работа. Повечето от тях дори не знаят, че си напускала, а другите са провеждали срещите си с Марк Елиът, което и без това се случва често.

Прииска й се да изкрещи, но с това нямаше да постигне нищо. Наложи си да запази спокойствие и да говори с равен глас:

— Мисля, че Сами Торо ще бъде по-добре под моите грижи.

— Не съм сигурен. Смятам, че в емоционално отношение се обвърза прекалено много с този случай. Според мен в твой интерес е да се преместиш на някой друг.

Не можеше да повярва, че той застава на страната на Сандерсън. Това я вбеси. Но все пак беше виждала как се държи Сандерсън в присъствието на доктор Фонтана. Беше истински подмазвач. Рейчъл обаче винаги си бе мислила, че доктор Фонтана е достатъчно интелигентен, за да не му се връзва.

— Ами ако поговоря сама със Сандерсън? — попита тя.

Доктор Фонтана въздъхна уморено и тя разбра, че е на път да постигне своето.

— Добре, говори с него — каза вяло той. — Но не мисля, че ще имаш успех.

Прииска й се да го целуне по плешивото теме.

— Благодаря! — и веднага изхвръкна от стаята.

Намери доктор Сандерсън в кафенето. Не искаше той да знае, че е дошла тук специално за да го види. Сандерсън не я обичаше. Така и не можа да й прости, задето му бе отказала да излезе с него. Ако усетеше колко много иска да си върне случая на Сами, можеше да използва това, за да й отмъсти.

Рейчъл си купи чаша кафе и тръгна бавно към масата на Сандерсън. Когато стигна до нея, каза:

— Мога ли да поговоря за малко с теб?

Той й се усмихна и белите зъби проблеснаха в ярък контраст с кварцовия му тен. Очите му се впиха в гърдите й.

— Разбира се. Седни — каза Сандерсън и посочи празния стол до себе си.

Тя обаче остана права.

— Поел си един мой пациент, Самюел Торо. Благодаря ти, че си се грижил за него, докато ме нямаше. Просто исках да ти кажа, че се върнах, така че няма нужда да го наглеждаш довечера. Ще изпратя Марк Елиът да вземе картона му от кабинета ти.

После, с чувството, че се е справила доста успешно, Рейчъл понечи да си тръгне.

— Почакай една минутка.

Тя се спря.

— Торо вече е мой пациент. А и… — очите му се плъзнаха от гърдите до чатала и обратно до гърдите й. — Не е ли твърде много за мъниче като теб?

Как можеше човек да стане като Сандерсън? Дали бе роден такъв, или просто се бе научил да бъде влечуго? Дали имаше баща и чичовци, отвратителни като него? Каква ужасна мисъл!

— Торо е пациент, който изисква много здрава физика — рече провлачено Сандерсън. — Не бих искал да ти се случи нещо лошо.

— Той няма склонност към насилие.

— Няма ли? Из цялото отделение се говори за избухванията му. Ами това? — той посочи синината на бузата си. — Торо ме удари… и то след като се опита да ме ритне.

Рейчъл умираше от яд, че не е присъствала на тази сцена. Не се учудваше, че Сандерсън е наредил да го упоят. Сигурно Сами го бе накарал да изглежда като глупак.

Тя се опита да се усмихне, но откри, че се справя доста зле.

— Мисля, че Сами откликва по-добре на жени. Мъжете го ядосват. Защо да не ти отнема товара? — тя погледна към червената му буза. — Особено като се има предвид, че двамата очевидно не се разбирате много добре.

Сандерсън сръбна шумно от кафето си.

— Май много ти се иска да го имаш. Какво става, Рейчъл? Падаш си по пациент ли?

Рейчъл едва потисна желанието си да стовари юмрук в другата буза на Сандерсън.

— Ти би трябвало да имаш голям опит в тези неща, нали? — задоволи се да попита тя.

Той присви очи и за момент очевидно загуби интерес към размера на сутиена й.

— За какво говориш?

— Бих могла да разкажа на доктор Фонтана за някои неща, които вероятно ще доведат до отстраняването ти. Може дори да ти отнемат разрешителното.

— Нямаш с какво да ме притиснеш.

— Ами случаят с Мери Осбърн?

— Какво за нея?

— Казал си й, че ако прави секс с теб, ще се излекува от агорафобията^[1] си, така ли е?

Той пребледня.

— Ти, малка кучка…

Рейчъл блъфираше, но й прилоша, когато разбра, че подозренията й са били основателни.

— Направо ми се повдига, като те гледам как се правиш на доктор — каза тя.

— Просто не си във форма, защото ти липсва секс. Може би ако понякога разкрачваш кльощавите си краченца…

— Ще изпратя Марк Елиът да вземе картона на Торо. И отсега нататък не се приближавай до никой от пациентите ми. Особено до Сами. И не забравяй — ще те наблюдавам. Ако още веднъж извъртиш на някого такъв номер като на Осбърн, ще те предам на медицинската комисия.

В очите му проблесна омраза, която започна да се излъчва от цялото му тяло:

— Добре, вземи си Торо! Двамата се заслужавате един друг. Ако имаме късмет, един ден ще ти счупи врата.

— Може би. А може пък да се оправи.