Тереза Уиър
Завинаги (11)

Единадесета глава

На другия ден Сами седеше на ръба на леглото си и чакаше доктор Колинс да мине да го вземе за поредната им среща.

Отново беше оплескал нещата. Е, и какво ново? Можеше да си намери извинения. Имаше милион извинения. Беше разстроен от смъртта на Джей. Чувстваше се виновен, задето е изоставил Моли, задето не се е отзовал, когато е имала нужда от него. Мразеше и това, че е превърнат в панаирджийска атракция. Трябваше да търпи пасмина надути студенти по психиатрия да го ръгат, мушкат и разпитват. Не обичаше да го свеждат до положението на никой.

А точно сега се чувстваше никой.

Рейчъл беше дошла в стаята му в погрешен момент, точно когато бе достигнал границата на самообладанието си — колкото и малко да бе то.

Но нямаше извинение, задето я бе обидил, задето бе нанесъл удар върху единствения човек, който правеше всичко възможно, за да му помогне. Защо бе изрекъл такива жестоки неща? Не му беше в стила да се държи подло. Противно — да. Но не и подло.

Той стана от леглото и закрачи из стаята. Нямаше търпение да я види. Когато дойдеше, щеше да й каже нещо забавно и да я накара да се усмихне. Може би дори да я разсмее. Тогава всичко щеше да се оправи.

Неочаквано осъзна, че и предишния ден го е заварила да крачи из стаята, и спря. Спокойно. Трябваше да остане спокоен.

Седна отново на леглото и зачака.

Когато някой почука на вратата и я отвори, появи се не доктор Колинс, а друг човек, когото Сами никога досега не бе виждал.

— Здрасти. Аз съм доктор Елиът. Но можеш да ме наричаш Марк.

Не приличаше на никой от докторите, които Сами бе виждал досега. Вероятно къдравата му черна коса бе достатъчно къса, за да изглежда професионално, но дрехите… Сами никога не беше виждал лекар, облечен в избелели дънки, крещяща хавайска риза и баскетболни обувки. Единствените неща, които го издаваха, че е доктор, бяха червената слушалка на врата и златната табелка с името му. Знак, който го правеше официален. От табелката Сами видя, че той живее в болницата. Знак, който го правеше донякъде официален.

Сами искаше да види Рейчъл, а не някой, който прилича на турист.

— Днес доктор К. няма да дойде — каза Марк, като влезе в стаята с пружинираща походка. Беше от онези хора, които стъпваха на ябълката под палеца си. — Аз ще работя с теб. Не се притеснявай. Ще си прекараме добре.

— А тя защо няма да дойде?

Марк сви рамене:

— Не знам. Може да я боли глава или нещо подобно. Или да има нужда от един ден почивка. Познавам всичките й пациенти. Винаги я замествам, когато я няма — той погледна часовника си. — Не съм закусвал. Какво ще кажеш да слезем в кафенето, а след това да отидем в салона да гледаме „Опасност!“^[1]

— „Опасност!“?

— По телевизията.

— Знам какво е.

Просто му беше някак трудно да възприеме идеята за такава свобода. Рейчъл беше толкова умерена, толкова предпазлива. А сега този тук казваше, че всичко може.

— Не знам… Може би трябва да почакаме, докато доктор Колинс се върне.

— Въобще не ме разбираш. Трябва да се възползваме от отсъствието й. Да се позабавляваме. Малко да му отпуснем края. Не е кой знае какво. Няма да напускаме болницата. Просто ще вземем асансьора до мазето, ще свием надясно, ще минем няколко коридора и сме там. Лесно.

Предишния ден Сами бе готов на всичко, за да се махне. Но си представяше, че Рейчъл ще е с него, ще върви до него. Чувстваше се в безопасност, когато тя беше наблизо. Без да й казва нищо, тя като че ли четеше мислите му. Разбираше страховете му.

— В бележките на доктор Колинс пише, че имаш нужда от помощ, за да се приспособиш към ежедневните неща — Марк стоеше на вратата и чакаше. — Кое може да се нарече по-ежедневно от яденето?

Вярно беше. Само че от катастрофата насам храната не го привличаше особено. Ядеше само толкова, колкото да не му слагат системи. Но със сигурност можеше да изтърпи една разходка до кафенето.

Накрая последва Марк, като се чудеше какво ли ще си помисли Рейчъл, когато се върне.

Щеше да бъде бясна.

 

 

В крайна сметка не се оказа чак толкова лошо. Сами се справи с разходката без проблем. Може би защото Марк не преставаше да говори. Сами никога не бе срещал толкова приказлив човек. Дори в един момент се усъмни дали доктор Елиът не взима стимуланти.

— Имам страхотни проблеми с момичетата — каза Марк с пълна уста, докато дъвчеше кифличка със сини боровинки.

Сами седеше прегърбен, държеше с две ръце керамичната чашка с кафе и се опитваше да не обръща внимание на заинтригуваните погледи на двете младички сестри от съседната маса.

— Все не мога да си уредя среща — каза Марк. — Опитай една — бутна половин кифличка през масата към Сами. — Правят ги с истински сини боровинки.

Сами не искаше да бъде неучтив, затова взе кифличката и отхапа. Докторът беше прав. Изобщо не беше лоша. Дори му се стори вкусна.

— А малкото пъти, когато успявах да си уредя среща — продължи Марк, — си мислех: „Ха така, сега ще стане нещо! Най-сетне намерих момиче, което търси нещо повече от хубавичко лице и корава снага.“ И знаеш ли какво ставаше после?

Сами поклати глава.

— Искаха да им правя психоанализа. Да решавам всичките им лични проблеми. Сякаш съм някакъв всезнайко. И това, което наистина ме вбесява, е, че започваха да ми говорят за гаджетата си, за бога! Какво би направил ти в такава ситуация?

Сами сви рамене:

— Може би ще ги таксувам на час?

Марк се засмя и от устата му изхвръкнаха няколко трохи.

— Повярвай ми, помислял съм си и за това. Но да работиш тук е все едно да живееш в малък клюкарски град. Всички се познават. Лесно е да си спечелиш репутация на гадняр. Човек може да извърши петдесет велики неща, но само да направи едно лошо… — той поклати глава. — Изтрива всичко останало и това се вписва в постоянното му досие.

Когато свършиха в кафенето, качиха се горе в салона да гледат телевизия и да играят карти.

По-късно същата нощ Сами осъзна, че му е било приятно да си побъбри с Марк; да бъде с човек, който не наблюдава всяко негово движение, който не го чака да каже или направи нещо откачено. Аха. Чудесно беше.

Но това не означаваше, че не очаква да види Рейчъл на следващия ден.

 

 

Но на сутринта се върна Марк.

— Не съм сигурен дали ще я видим отново — отговори той, когато Сами го попита за нея.

Сами подхвърли още няколко нехайни въпроса за Рейчъл, но отговорите на Марк бяха неясни и уклончиви — нещо необичайно за него. На Сами това не му хареса. Нещо не беше наред.

Пак ядоха в кафенето и след това се качиха горе да играят карти.

— Не мога да повярвам, че наистина ти плащат за това — каза Сами, докато разбъркваше картите.

Марк се бе изпружил на един стол. Половината му внимание бе насочено към телевизора, който гърмеше в единия ъгъл, а другата половина — към Сами и играта на карти.

— Виж как плаче тази дама — каза той и посочи към телевизора. — Никога не съм виждал някой да плаче толкова хубаво.

Сами раздаде картите.

— Не трябва ли да си вършиш докторската работа?

Марк подреди картите си и погледна ласкаво Сами:

— Като например?

— Ами като например да сменяш подлоги или да мериш температурата на някого. Като да ми правиш тестове.

— Ти си свършил с тестовете. Всъщност дори си почти готов за изписване. Трябва да излизаш. Да се забавляваш.

Сами знаеше, че трябва да се радва, но незнайно защо остана скептичен. Не можеше да не се запита какво ли разбира Марк под забавления.

— Какво имаш предвид? — попита с подозрение той.

— Каквото и да е. Ти кажи.

На Сами му хрумна една идея:

— Какво ще кажеш да отидем у доктор Колинс?

Любезното изражение на Марк стана сериозно:

— Не мисля, че е добра идея. Какво ще кажеш да отидем за риба? Чух, че вече кълвяла.

Сами усещаше, че събеседникът му се опитва да насочи разговора в друга посока, но не се поддаде.

— На доктор Колинс може да й се ходи за риба — предложи той. Знаеше, че е лудост, но просто имаше някакво лошо предчувствие и нямаше да се успокои, докато не я видеше и не се увереше, че е добре. Докато не й кажеше, че съжалява.

Марк остави картите си с лицето надолу на масата.

— Не трябваше да ти го казвам, но рано или късно щеше сам да научиш. А и ми е правило никога да не лъжа, особено пациентите си — той направи пауза и насочи цялото си внимание към Сами. — Доктор Колинс няма да се върне.

На Сами му се стори, че не е чул добре.

— Какво?

— Няма да се върне — повтори Марк. — Напусна.

Сами се втренчи невярващо в него.

— Това не ти е някакво заведение за бързо хранене, където служителите просто идват и си отиват! Лекарите не могат просто да… напускат.

Марк сви рамене:

— Рейчъл го направи. По лични причини.

Но Сами беше уверен, че не е така. Беше заради него. Заради начина, по който се беше отнесъл с нея.

— Вината е моя — каза неубедено той.

— Ти нямаш нищо общо — заяви Марк.

Но той не знаеше какво се бе случило в неделя. Не беше видял лицето на Рейчъл, докато я тормозеше. Не беше я видял как се свива.

— Не разбираш. Аз постоянно я притисках. Дразнех я.

— Не е заради теб. Чуй ме.

Марк погледна през рамо, за да провери дали някой не подслушва. Другите пациенти гледаха хрисимо телевизия. Дамата на екрана отново плачеше. Бузите й бяха мокри. Дори носът й течеше. Марк поизправи рамене и се наведе към него:

— Доктор Колинс има лични проблеми, за които ти не знаеш нищо.

— Съпругът й — отвърна Сами, като започна да сглобява картинката в ума си.

— Не съпругът й. Доколкото съм чувал от няколкото души, които са го познавали, той е бил голям гадняр. Имала е късмет, задето се е отървала от него. Не, става дума за детето й.

— Дете ли? Тя ми каза, че няма деца.

— Няма. Вече не. Преди повече от три години момиченцето й почина.

Сами се почувства така, сякаш някой му е стоварил юмрук в стомаха. Всичките му жестоки думи го връхлетяха с пълна сила.

— В неделя беше Денят на майката — каза Марк. — Празниците са трудно нещо за оцелелите. Могат да взривят всичко — сви рамене. — Предполагам, че именно това се е случило с Рейчъл.

„Работата е била на първо място за теб. Така ли беше?“

Изпита презрение към самия себе си. Не заслужаваше да се оправи. Не заслужаваше ничия помощ, особено тази на Рейчъл.

В следващия момент разбра, че трябва да я види. Трябваше да й каже, че не е имал предвид нито едно от онези неща. Че е бил потънал в самосъжаление и е имал нужда да нарани някого. И го беше направил.

Той скочи на крака:

— Трябва да я видя!

По изражението на събеседника му личеше, че в никакъв случай няма да го закара до дома й. Марк присви очи:

— Успокой се, приятел.

— Спокоен съм!

Усещаше, че пак става същото. Знаеше, че излиза от релси, но вече не му пукаше. Помете с ръка картите от масата, но това не го накара да се почувства по-добре.

Трябваше да види Рейчъл.

Не го бе грижа за пациентите, които се изправиха и отдалечиха неловко.

Майната им! Майната им на всички!

Марк вече заобикаляше масата. Сами притисна длан в шарената му риза и го бутна силно. Марк залитна назад и той се хвърли към вратата. Излезе и се затича към асансьора. Удари с длан копчето и погледна светлинното табло над вратата. Асансьорът се намираше на първия етаж.

Сами хвърли поглед назад. Марк тичаше към него без следа от предишната си невъзмутимост.

От лявата страна на Сами имаше табелка „Изход“. Стълбище. Той отвори рязко вратата и хукна надолу, като вземаше по три стъпала наведнъж и през повечето време краката му не допираха земята. Накрая скочи на площадката на първия етаж и отвори вратата. Докато тичаше по ярко осветения коридор, виждаше с периферното си зрение изумените лица от двете си страни.

Майната им!

Стигна до стъклените входни врати. Зад тях, отвъд телената мрежа, се виждаше тротоар, който водеше към лъкатушеща улица.

Той сграбчи с две ръце едната дръжка и я натисна с цялата си тежест.

Нищо не се случи.

Сграбчи другата и бутна.

Заключени. И двете бяха заключени!

Сами заблъска металните дръжки на всичките врати. После в обратен ред. Зад него се чуваше тропотът на няколко чифта крака.

Край.

От устата му се изтръгна едно ридание. Отново се беше оплескал. Нямаше изход.

Съкрушен, допря чело до хладната метална рамка на вратата и удари стъклото с шитата си ръка, почти без да усети болка и без да го е грижа, че отново се е разкървавил.