Тереза Уиър
Завинаги (10)

Десета глава

Беше неделя сутрин. Обикновено Рейчъл не идваше в болницата през почивните дни, но искаше да провери как е Сами.

Тя паркира на болничния паркинг, изгаси двигателя и дръпна ръчната спирачка. От отсрещните хълмове долиташе жалното ехо на църковните камбани, обикновено утешителен звук, но не и днес. Защото днес не бе обикновена неделя. Днес беше Денят на майката.

Весел празник. Ден за цветя, бонбони и пастелни рокли, пристегнати с розови коланчета. Ден за сламени шапки с плоски периферии, кацнали върху нежни детски коси. Ден за майки. И дъщери.

Рейчъл стисна здраво очи и се вкопчи още по-силно във волана.

Колкото и добре да й се струваше, че се справя, мъката винаги успяваше да я свари неподготвена. Продължаваше да съществува ден след ден, като си мислеше, че състоянието й се подобрява, но понякога мъката изскачаше изневиделица и я връхлиташе със същата сила като първия път.

Всеки знаеше, че празниците са много трудни за хората, преживели тежка загуба. Точно това и можеше да се очаква. Преживяването на един празник за тях бе като да прекарат тежка болест. Но това, че го осъзнаваше, не правеше положението й по-леко.

Рейчъл си пое дълбоко дъх, издиша бавно, слезе от колата и се запъти към болницата.

Сами Торо беше преместен в стая за продължително пребиваване, което означаваше, че е по-голяма и повече прилича на обикновен апартамент.

Когато Рейчъл влезе, той крачеше напред-назад из стаята.

Веднага щом чу стъпките й, се обърна рязко. В момента, в който осъзна коя е, по намръщената му физиономия се разля усмивка.

— Доктор Колинс! — той прекоси тичешком стаята и енергията му я блъсна като порив на океански вятър. — Имам страхотна идея! Да отидем някъде. Да зарежем за малко тая дупка. Какво ще кажеш?

Неспокойната, дълго сдържана енергия срещна тъга и объркване. Отне й няколко секунди, докато събере мислите си.

— Бих могъл да изляза за малко оттук, нали? Само за час-два?

Нерационалната й част искаше да се съгласи. Но практичният доктор знаеше, че Сами е още прекалено непредсказуем, а психиката му — твърде нестабилна.

— Сами… още не си съвсем готов. Може би другата седмица…

— Другата седмица! — Сами прокара ръце през косата си и коравата четина щръкна. — Не съм нищо повече от една опитна мишка — каза горчиво той. — Лабораторен образец. Един побъркан, на когото му гледат сеира — и отново закрачи напред-назад.

Рейчъл го разбираше. Последните няколко дни беше прекарал с група студенти по психиатрия, които се занимаваха със снемане на анамнеза. Рейчъл се бе възпротивила срещу това, но доктор Фонтана бе настоял, че Сами вече трябва да започне да си плаща издръжката.

— Трябва да се махна оттук — каза панически Сами. — Само за малко! За час! За няколко минути! Трябва да подишам чист въздух!

Погледът му зашари из стаята, сякаш търсеше решение, търсеше начин да избяга. Най-сетне отново се насочи към нея.

— Ще бъда добър, кълна се! — той прокара пръст по гърдите си. — Честен кръст!

Отчаянието в очите му едва не я разколеба. Това, което той предлагаше, изобщо не бе нередно. Просто трябваше да му подпише пропуск. Но Сами не беше готов. Тя не беше готова.

Той я наблюдаваше внимателно, както обикновено правеше.

— Няма да ми позволиш да изляза, нали? — попита я.

— Сами…

— Не ми го казвай. Не е нужно да го казваш. На лицето ти е изписано — за секунди изражението му се бе сменило от развълнувано на разочаровано. — Мога да те чета като книга. Отегчителна книга! Трябва да се върнеш вкъщи към малкия си отегчителен живот. В малкия си отегчителен апартамент. При отегчителните си телевизионни вечери.

Изкарваше си го на нея. При обикновени обстоятелства тя нямаше да има нищо против, дори щеше да го насърчи. Но не и днес.

Той се приближаваше към нея и скъсяваше разстоянието между тях. Рейчъл отстъпи крачка назад, после още една, и още една, докато накрая се озова притисната до стената. Нямаше къде да бяга. А той продължаваше да настъпва. Изражението му вече бе не толкова ядосано, колкото анализиращо и малко жестоко. Или обидено? Отбранително?

— Страхуваш се — заяви той. — От какво се страхуваш, Рейчъл?

— От нищо.

— Кажи ми истината. Страхуваш се от мен, нали?

— Не.

— Да. И преди съм го виждал, изписано на лицето ти, и сега го виждам. Понякога вдигаш поглед от бележника си и ме виждаш как те наблюдавам. И съм сигурен, че това те притеснява. Защо те притеснява, Рейчъл? — когато тя не отговори, Сами попита: — Чудиш ли се понякога какво си мисля, докато те гледам?

Тя преглътна.

— Искаш ли да знаеш?

Тя поклати глава.

— Не? Но ти си психиатър. Би трябвало да искаш да разбереш най-дълбоките, най-тъмните ми тайни. Не е ли така? Моите най-дълбоки, най-тъмни желания.

Гласът му бе груб, заплашителен… и бог да й бе на помощ — чувствен.

Тя вдигна ръка, притисна длан с разперени пръсти на гърдите му и се опита да го отблъсне… но той не се помръдна. Рейчъл знаеше, че ако извика, веднага ще дойде някой. Но също така знаеше, че Сами никога няма да й стори нещо лошо. Поне не физически. Само че думите му… те бяха съвсем друго нещо.

— Понякога, докато те гледам — прошепна Сами с лице само на няколко сантиметра от нейното, — ми става. Знаеше ли това, доктор Колинс?

— Сами… — тя отново го бутна в гърдите, но все едно че буташе бетонна стена.

— И знаеш ли какво още? — попита бавно, замислено той. — Много пъти се питам какво ли би било, ако те… целуна.

От натъртването на последната дума Рейчъл разбра, че Сами има предвид нещо много повече от целувка.

Усети нарастваща паника. Това трябваше да спре. Незабавно.

— Аз съм твоят лекар. Ти си мой пациент. Между нас не бива да има нищо сексуално.

— Така казваш ти.

— Така казват правилата на лекарската етика.

— Майната им на правилата! Майната й на етиката! — гласът му се снижи, стана по-интимен: — Кажи ми, Рейчъл. От колко време не си била… целувана?

Пак тази интонация. И сега се притискаше здраво в нея, така че телата им се допираха от гърдите до коленете.

Главата му се наведе към нея, устните му се приближиха. Натежали клепачи скриваха наполовина тъмните му зеници.

За частица от секундата, преди устните им да се срещнат, разумът надделя. Тя извърна лице. Устните му докоснаха пламналата й буза.

Сами се поизправи. Достатъчно, за да я погледне.

— Пусни ме — каза тя с изненадващо равен глас.

В очите му имаше объркване, гняв и наранена гордост. Извръщайки лице, тя бе нанесла удар на егото му. Но не можеше да му позволи да я целуне. Тя бе неговият лекар. Той бе нейният пациент. Това беше немислимо.

В изражението му вече нямаше никаква чувственост. Гневът беше взел надмощие. А той бе неговата защита.

Слисана, Рейчъл разбра, че е загазила. Щеше да се нахвърли върху нея с всички сили.

— Да видим дали съм запомнил добре — каза саркастично той. — Била си омъжена, но мъжът ти те е напуснал, защото си била лоша съпруга, защото работата за теб е била на първо място. Така ли беше?

Дълбоко в нея се загнезди студена буца. Отчаяние. Облегна глава на стената и стисна очи.

— Да — прошепна дрезгаво. — Така беше.

Вече нямаше защо да се притеснява от лепкави ръце или играчки, разпилени по пода на банята. Нямаше нужда да се тревожи от разлят риванол или рошави глухарчета, оставени върху възглавницата й.

Тя преглътна.

— Когато погледна в хладилника си… виждам крушката.

Трябваше да се махне, да се махне от Сами. Имаше нужда да си отиде у дома. Да пийне нещо. Да се стопи…

Кого се опитваше да заблуди? Вече не беше лекар, вече не. Не й беше тук мястото. Тя бе по-объркана от пациентите си.

Рейчъл си наложи да отвори очи.

Лицето на Сами все още се извисяваше над нейното; телата им все още се притискаха по цялата си дължина. Но очите му бяха различни. Гневът в тях се беше стопил. Между тъмните му вежди имаше две успоредни бръчки. Гледаше я така, както често правеше.

— Рейчъл?

Очевидно се чувстваше объркан. Той се отдръпна леко назад, но без да пуска ръцете й.

— Извинявай. Аз… понякога толкова се разстройвам. Аз… Добре ли си?

Рейчъл се опита да намери правилните думи, професионалните думи. Лекарските думи. Думите, които щяха да върнат нормалното положение. Но не можеше.

„Не, не съм добре, защото днес е Денят на майката. А аз няма да получа топли, влажни целувки, нито пък гипсов отпечатък на ръчичка, завързан с розова панделка…“

Тя реши да си придаде спокоен вид:

— Трябва да вървя.

— Не мисля…

Сами погледна през рамо открехнатата врата. Тя забеляза в очите му тревога. Загриженост. Той я поведе към един стол.

— По-добре седни. Изглеждаш малко… странно.

Рейчъл не седна, а успя да се отскубне от ръката му.

— Нямам време. Съжалявам, че не мога да те заведа никъде, но съм заета. Имам да върша много неща.

Ако можеше просто да излезе, да се добере до дома, щеше да бъде добре. И никога повече нямаше да си позволи да дойде тук. Никога.

Не усети как е излязла, но неочаквано се озова в коридора, запътена към асансьорите.

Беше добре да се сбогува със Сами, но трябваше веднага да се върне у дома. Не искаше никой да я вижда как плаче в шкафа.