Даяна Палмър
Обречени на любов (14)

Четиринадесета глава

Джъд седеше в чакалнята пред спешното отделение, когато Кеш Гриър влезе с Мод и Типи. Беше свалил шапката си. Черната му коса бе разрошена. Приличаше на човек, който се е надбягвал със смъртта. По бялата му риза и по тъмните панталони имаше кръв. Кръвта на Кристабел.

Вдигна поглед, когато те се приближиха.

— Вкараха я в операционната — каза той. — Ще я оперира Копър Колтрейн.

— Той поне е най-добрият — отбеляза тихо Мод.

— През всичкото време в линейката стенеше — продължи Джъд, сякаш преповтаряше преживяното на себе си. — Не можеше да диша. Не бях сигурен дали ще изкара до тук — очите му се затвориха, за да прикрият мъката.

— Раните в гърдите са си страшни — отвърна тихо Кеш.

— Нейната поне бе ниско на ребрата и не е в корема.

Черните очи на Джъд потърсиха успокоение в по-възрастния мъж. Отпусна се, макар и не много.

— По всяка вероятност операцията ще отнеме известно време.

— Трябва да извадят куршума — изпъшка Мод.

— Може и да не се опитат да го вадят, ако се окаже, че пораженията ще са по-малко, ако го оставят — каза й Кеш. — Ще спрат кръвотечението и ще подадат въздух в дробовете. След това всичко опира до антибиотиците и почивката.

— Тя тъкмо се записа за новия семестър и си купи учебниците — въздъхна тежко Мод.

— Няколко седмици няма да може никъде да ходи — отвърна категорично Кеш. — Страхувам се, че ще й се наложи да пропусне този семестър.

— Тримесечните данъчни отчети трябва да се предадат след една седмица — каза нещатно Мод. — Ама за какви ужасни неща мисля и аз в момент като този.

— Тя ли прави тримесечните данъчни отчети? — попита Кеш, колкото да каже нещо.

Възрастната жена кимна.

— Върши всичката счетоводна работа, освен плащането на сметките — погледна към Джъд. — Така и не ти дадох иглата, която ти беше купила за Коледа — добави тя и сълзите отново потекоха.

Джъд стана със свито сърце и започна да крачи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Той не й направи никакъв подарък — обясни Мод на другите, когато той се отдалечи. — Май не биваше да го споменавам. Толкова силно я нарани, особено след като бе купил онзи годежен пръстен на госпожица Мур.

Кеш погледна остро червенокосата манекенка, която вече привличаше погледите на мъжете в чакалнята. Колкото и странно да бе, тя изглежда се притесняваше от вниманието, насочено към нея. Сведе поглед към пръстена на ръката си и се намръщи.

— Това не е годежен пръстен — каза тя, едва прикривайки неудобството си.

— Той е казал на Криси, че е годежен — отвърна Мод, без да поглежда младата жена.

Типи изви вежди. Това беше нещо ново. Защо му е трябвало да лъже за подобно нещо? След това си спомни лъжите, които бе казала на Криси, за да я елиминира като конкуренция. Но не бе искала да се случи нещо толкова трагично. Когато погледна към Джъд, мъката му бе очевидна и я заболя, щом си помисли, че бе накарала Криси да страда. Ако момичето умреше, щеше да й се наложи да приеме вината си. Нямаше да й е никак лесно. Беше просто една страхливка. При това напълно безполезна страхливка…

— Как е възможно да е сгоден за теб? — попита грубо Кеш и се намръщи. — Двамата с Криси все още са женени, нали? — обърна се той към Мод.

— Ще се развеждат — отвърна Мод. — Тя не ти ли е казала? Той сигурно вече е започнал процедурата.

— Те двамата са… женени! — възкликна Типи и пребледня. — Кристабел му е жена?

— Женени са от пет години — уведоми я нещастно Мод. — Тя никога не означаваше нищо за него. Бракът им бе само на хартия, за да може да се грижи за всичко, след като баща й го тикнаха в затвора.

— Нямах никаква представа — отвърна сломена Типи.

— Не се опитвай да ми казваш, че това би имало значение за теб — сряза я саркастично Кеш.

Тя го погледна гневно.

— Щеше да има значение — отвърна студено тя. — Никога не излизам с женени мъже. Абсолютно никога.

Той вдигна вежди. Това бе нещо ново.

Висок червенокос хирург в зелена престилка се упъти към тях откъм операционната и се огледа, докато най-сетне забеляза Джъд. Тръгна към него, мрачен и сериозен.

— Как е тя? — попита тихо Джъд.

Копър Колтрейн сви рамене.

— Спряхме кръвотечението. Белият дроб ще се възстанови. Но е загубила прекалено много кръв и не е в много добро здравословно състояние. Имала е бронхит. Това доста ще затрудни възстановяването й.

— Бронхит? — повтори Джъд.

— Стори ми се, че е прегракнала — съгласи се Мод — но каза, че сигурно малко е понастинала и няма защо да ходи на лекар — тя се намръщи. — Каза, че не можела да си го позволи. Осигуровката й не покрива нищо извън задължителните медицински прегледи.

Още щом го каза, съжали. Джъд затвори измъчено очи. Типи погледна омразния пръстен и прокле собствената си глупост, която я бе подтикнала да принуди Джъд да й го купи. Кеш Гриър само въздъхна, обзет от мъка.

— И сега какво ще правим? — попита тихо Джъд.

— Ще се молим — отвърна веднага Колтрейн. — Няма да ви обещавам нищо, защото не съм сигурен дали ще успея да спазя обещанието си. Сега нещата са още на косъм. Съжалявам. Направих всичко, което ми беше по силите.

— Сигурен съм. Благодаря — отвърна унило Джъд. — Може ли да я видя? — добави той.

— В реанимацията е — отвърна лекарят. — Най-добре почакай, докато я преместят в интензивното…

— Аз ще остана при нея — прекъсна го Мод, преди още Гриър да успее да каже и дума.

— Не може. Не и докато е в реанимация. Ще я виждате три пъти на ден, не повече от десет минути — заяви твърдо той. — Нещата са прекалено сериозни. На нея й трябва спокойствие. Не бива никой да я разстройва и тревожи.

Джъд вдигна поглед, готов да се сопне на хирурга. Но най-сетне кимна примирено.

Колтрейн сложи ръка на рамото му.

— Не се предавай. Изчакай малко. И това ще премине.

— Мислиш ли? — попита тъжно Джъд.

— Сигурен съм. Ще я наблюдавам непрекъснато. Опитай се да не се притесняваш — кимна на останалите и си влезе обратно.

Джъд обърна поглед към тримата.

— Радвам се, че сте тук. Само че ако пуснат някой да влезе в тази стая, дори и само за минута, това ще съм аз — заяви категорично той.

Кеш бе готов да спори, но изражението по лицето на Джъд го накара да се примири.

— Ако искаш да останем с теб, нямам нищо против — каза Типи.

— Аз също — добави Мод.

— Предпочитам да си тръгнете — каза им Джъд. — Няма да изляза, докато не разбера нещо сигурно, каквото и да е то.

— Аз ще ги закарам — успокои го Кеш. — След това ще се върна при теб.

Джъд срещна погледа на по-възрастния мъж. Не се опита да спори с него. Дори не му проговори. Само кимна. Не му се искаше да остава сам, а с Кеш щеше да му е най-леко да поговори. Не бе възможно да обсъждаш огнестрелни рани с обикновени хора, а и повечето не бяха виждали подобно нещо. И Джъд, и Кеш бяха виждали не една и две. Рейнджърът се обърна и тръгна към спешното отделение.

 

 

— Ти нали му взе пистолетите? — попита Мод, когато Кеш спря пред къщата.

Той кимна.

— Заключени са в кабинета ми — беше много сериозен.

— Само че в къщата все още има един пистолет и една пушка. Криси ми беше казала. Прибери амунициите и ги заключи някъде.

— Веднага щом вляза — обеща Мод.

Типи премести поглед от единия към другия.

— Нали не говорите сериозно? — попита тя.

Кеш срещна погледа й.

— Ако ми беше жена, Мод би го направила и заради мен — каза той. — И говоря напълно сериозно. Може би Джъд все още не го е осъзнал, но за него няма живот, ако Кристабел умре. Няма логика, но с някои мъже е така, когато са обсебени от силна мъка. Точно сега не ни трябва още една трагедия.

— Амин — вметна Мод. Избърса мокрите си очи. — Ти нали ще откараш госпожица Мур до града? — попита тя Кеш. — Не че аз ще успея да заспя. Сигурен ли си, че няма да е по-добре да остана с Джъд тази вечер?

— Няма да го изпускам от поглед дори за минута — успокои я Кеш. — Щом разбера нещо, веднага ще ти се обадя.

— Добре тогава — каза Мод. Усмихна се мило на Типи. — Задръж пуловера — каза й тя. — Аз ще взема твоя, ще го изпера и ще ти го изгладя.

— Благодаря — отвърна тихо Типи и се усмихна.

Кеш подкара към града. Никой от двамата не заговори. Тя седеше със скръстени пред гърдите ръце и бе очевидно, че се чувства неудобно.

— За мъжемелачка си удивително тиха и кротка — рече той, когато спряха пред хотела.

Тя го погледна студено.

— Вършила съм някои глупости. Точно сега не одобрявам постъпките си твърде много — тя сви рамене. — Ти видя ли какво направи тя? — добави с тежка въздишка Типи. — Изправи се точно пред пистолета. Тя видя, че той ще стреля. Дори за миг не се поколеба. Сигурно… сигурно много го обича — добави тя и преглътна с усилие.

— Така е — съгласи се той, въпреки че не му бе особено приятно да го каже.

Тя го погледна с любопитство.

— Ти си влюбен в нея, нали?

— Дори и да съм, това си е моя работа — отвърна грубо той.

Тя въздъхна.

— Пак стана груб. Виж. Имам си доста неприятности с мъжете. Наистина. Гари Мейз, помощник-режисьорът се опитва по всякакъв начин да ме вкара в леглото си. Джъд се преструваше, че много се интересува от мен, за да го държи на разстояние, а пък аз приех нещата прекалено сериозно. Това е всичко — тя го погледна ядосано. — Не ми трябва мъж, който да подскача на всяка моя дума и желание.

Той изви вежди.

— Това напълно съвпада и с моето отношение към жените.

Тя малко се поотпусна. Погледна го внимателно.

— Имам доверие на мъжете в униформи — призна тя. — Ченгетата са ме измъквали от някои от най-ужасните бъркотии в живота ми.

Той започваше да добива представа за нея, която нямаше нищо общо с досега изградения образ. Когато не се преструваше, както обикновено правеше през работно време, тя бе свита и срамежлива, уплашена от него, и то, защото бяха двамата сами.

— Трябва да вървя — каза тя. — Надявам се Кристабел да се оправи. Джъд също.

— А ти защо не се изправиш пред Гари Мейз и не му кажеш в очите, че ще го съдиш за сексуален тормоз, ако не те остави намира?

Тя се опули.

— Изобщо няма да ми обърне внимание.

— Ще ти обърне. Ако можеш да спреш един мъж, значи можеш да го държиш под контрол.

— Интересна мисъл — каза тя.

— Не е моя. Четох автобиографията на Хуан Белмонте. Бил е известен тореадор от началото на 1900 година. Твърди, че тази философия е приложима както за хората, така и за биковете. И е бил прав.

— Значи ти си проверил — прошепна суха тя.

— Проверил съм.

Типи слезе бавно от пикапа.

— Благодаря ти, че ме докара.

Той се намръщи и се вгледа в нея.

— Ти виждаш ли ме добре? — попита най-неочаквано той.

Тя бе учудена от въпроса. Усмихна се.

— Горе-долу — отвърна младата жена.

— Късогледа си, но не носиш очила — предположи той.

Тя се разсмя. Смехът й наподобяваше ромон на сребърни звънчета.

— И не мога да нося лещи.

Кеш я погледна. Въпреки разигралата се трагедия, тя бе успяла да възбуди любопитството му.

— Ти си истинска загадка. Казах ти неща, които никога не биваше да изричам. Ти съвсем не си такава, каквато си мислех.

Тя го гледаше с уважение.

— Нито пък ти.

— Помисли си за това, което ти казах — повтори той и запали мотора на пикапа. — Не си длъжна да търпиш произвола на помощник-режисьора. Ако не успееш сама да се справиш, само ми кажи. Аз ще го накарам да престане.

Тя сви рамене и си наложи да се усмихне.

— Ще се обаждам на Мод.

Той кимна. Не каза нищо повече. Секунди по-късно, вече пътуваше към болницата.

Джъд седеше сам в параклиса. Бяха го пуснали за две минути да погледне изпитото бледо лице на Кристабел. Ако можеше да отиде в някой бар, сигурно щеше да изгълта цяла бутилка уиски. Не можеше да понесе да я вижда така. Към нея бяха закачени поне шест апарата, във вената й бе вкарана система с подхранваща течност и сигурно нещо болкоуспокояващо. От дрена на гърдите й излизаше тръба. Сигурно същата тази тръба се използваше, за да поддържат белия й дроб.

Откакто бе на шестнадесет не бе наранявана толкова сериозно. Навремето нямаше риск да почине, след като баща й я преби. Сега бе различно. Тя изглеждаше крехка и безпомощна и толкова самотна. Големите й черни очи бяха затворени. Под тях тъмнееха кръгове. Докато дишаше, се чуваше тихо хъркане, предизвикано от течността в гърдите й. Устните й бяха сини. Приличаше на мъртва.

Той докосна малката й ръка със своята и си спомни последното, което му каза преди Кларк да се появи. Типи й бе казала, че той се отвращава от нея, че не може да понася да му виси на врата, че тича след него и не го оставя намира. Той потръпна и затвори очи. Ако не си го измисляше, значи последният й спомен за него бе на болка, причинена от предателство.

Това не бе истина. Той не бе отвратен. Нощем лежеше буден и си припомняше взаимната им страст. Кристабел му липсваше. Все едно че му липсваше ръка или крак. Беше й казал, че не иска постоянна връзка с нея. Сега вече може и да нямаше избор. Може би щеше да остане сам, както си мислеше, че иска, когато й каза, че ще подаде документите за развода.

В този момент си спомни една стара поговорка. Погледна отпуснатото тяло на Криси и сякаш видя края на всичко, което някога бе обичал.

Някакъв шум привлече вниманието му. Гриър се бе върнал. Седна на пейката до него, изпълнен с неудобство.

— Господ не е за мен — каза някогашният му приятел с шумна въздишка, докато се оглеждаше. — Може би я обричам като оставам в този параклис.

— Господ не е отмъстителен — отвърна с натежало сърце Джъд. — Обикновено Той ни дава много повече, отколкото заслужаваме.

— Криси каза, че баща ти е бил свещеник — попита той.

Джъд кимна.

— Било ти е много по-трудно, след като си застрелял Джон Кларк, отколкото показваш.

Джъд го погледна с любопитство.

— Защото баща ми е бил свещеник ли?

— Защото си научен да вярваш, че убийството е грях — Гриър изви очи към амвона. — При мен не беше така. Първото, на което ме научиха във военното училище бе необходимостта да се убива и как да се убива максимално ефективно. Един човек не може да убие друг, когато е до него, освен ако не е специално обучен. След няколко седмици на обучение, убиването става инстинктивно. Аз бях много добър ученик — добави той със студен глас.

Джъд присви очи.

— Това не те ли притеснява?

— Преди никак. Не и докато не се запознах с нея — добави той и се усмихна леко. — Тя бе първата жена от години, която не гледаше на мен като на убиец. Притежава дразнещото умение да те кара да се чувстваш значим, важен, полезен. Караше ме да се чувствам добре само като ми се усмихваше.

На Джъд не му стана приятно, че чува тези думи от съперника си.

— Тя си е такава — отвърна след минута той. — Колкото и лошо да е положението, тя винаги се усмихва.

— Накара ме да повярвам, че мога да си намеря мястото тук, стига само да се постарая — продължи той. — Никога преди не съм имал желание да се установя на едно място.

Джъд продължаваше да наблюдава другия мъж с присвити очи.

— Много ти благодаря за компанията. Но искам още отсега да знаеш, че ако тя оживее, никога няма да й дам развод — заяви убедено той.

Кеш го загледа.

— Няма да успееш да я залъжеш със съжаление — отвърна той. — Тя веднага ще те разбере.

Джъд отбягна погледа му. Нямаше желание да споделя най-съкровените си чувства с единствения си съперник.

— Единственият, към когото изпитвам съжаление сега, съм аз самият. Аз съм само един идиот, който трябваше да я пази. Как стана така, че я простреляха? — попита неочаквано той. — Знам, че не се е опитвал да убие нея. Не беше тя тази, която уби проклетия му брат.

Кеш се поколеба и сведе поглед към ръцете си. Не можеше да каже на Джъд това, което бе научил от Типи. Все още не. Не и преда да научеха със сигурност дали ще живее.

— Нещата ще се изяснят — каза уклончиво той.

Джъд скри лицето си в длани и въздъхна тежко и дълбоко.

— Какво ли не бих дал, само да можех да върна времето назад и да оправя всичко — каза загадъчно той.

— Не само ти, всички ние имаме подобно желание — каза философски Кеш.

Нощта бе дълга. На следващата сутрин Джъд влезе в реанимацията с изопнато лице и подпухнали очи. Сърцето му се свиваше. Кристабел лежеше в същото положение, в което я бе оставил. Бяха й сложили нов дрен, но изражението й бе като мъртвешка маска.

Той се наведе и приглади косата й.

— Толкова съжалявам — прошепна той. — Наистина много съжалявам, мила. Дългите й мигли потрепнаха и тя отвори тъмните си очи. Все още дишаше неравномерно, все още бе бледа и изпита, но му се стори, че го позна.

— Кристабел? — прошепна той.

Очите й се впиха в лицето му.

— Чуваш ли ме, сладката ми? — попита нежно той.

Тя се намръщи и лицето й се сгърчи.

— Боли — прошепна дрезгаво тя.

Едрата му ръка трепереше, докато я галеше по косата и лицето.

— Благодаря на бога, че си още жива — каза той и гласът му се прекърши, въпреки че се стараеше да се контролира. Наведе се и докосна с устни сухата й уста. — Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи! — изпъшка той.

Тя премигна. Не усещаше почти нищо друго, освен болката.

— Толкова много боли — простена тя и отново затвори очи.

С истинско нежелание пусна ръката й и натисна бутона за сестрата, за да й съобщи, че Кристабел е в съзнание и има силни болки. Сестрата влетя след секунди, последвана от един санитар и двамата го прогониха с усмивки. Тя щеше да живее. Точно това бе знакът, който всички чакаха.

Колтрейн му кимна, когато го подмина забързан, за да отиде при нея. Излезе усмихнат след няколко минути.

— Ще се оправи — каза той на Джъд и го стисна за рамото. — Просто е въпрос на време. Можеш да си отдъхнеш.

Джъд му благодари, след това тръгна по коридора и се облегна на стената, за да се успокои. Толкова дълго бе в истински ад, че облекчението го замая. Тя щеше да живее. Тя наистина щеше да живее. Прибързано избърса влагата от очите си.

Кеш застана до него, в очакване на новините.

— Тя ще се оправи — каза дрезгаво Джъд.

— Слаба богу — въздъхна облекчено Кеш.

— Ами Кларк? — попита неочаквано той, защото в този момент се бе сетил.

— Позакърпиха го и го тикнаха в пандиза, сигурно ще му дадат доживотна на процеса — успокои го Кеш. Наблюдаваше Джъд много внимателно. — Мисля, че трябва да знаеш това, което ми каза Типи — продължи той, въпреки че не му бе приятно да разкрие каквото бе разбрал. Това означаваше край на собствените му надежди.

— Да? — попита нетърпеливо Джъд.

— Тя е видяла как Кларк се прицелва в теб. Не е имала време да реагира, Криси също. Каза, че Криси си е дала сметка, че няма да успее да те спаси, затова умишлено е застанала на пътя на куршума.

Джъд шумно си пое дъх.

— Типи е била потресена, когато видяла всичко това — продължи той. — Каза, че се чувства като пълна глупачка, задето е създавала неприятности и дрязги помежду ви, въпреки че е знаела колко много държи Криси на теб — той поклати глава. — Нямаше да ти кажа, ако Криси беше умряла. Но сега трябва да го знаеш. Ще звънна на Мод, за да й кажа добрата новина.

Обърна се и се отдалечи. Джъд остана неподвижен като статуя, обмисляйки чутото с чувство на неестествено смирение. Кристабел бе пресрещнала куршума, предназначен за него. Била е готова да жертва собствения си живот, за да спаси него. Не бе имал представа, че толкова много го обича. Как да изгради отново мостовете, които сам бе изгорил? Нямаш да бъде никак лесно.

В първите няколко дни, когато тялото на Кристабел започна бавното си възстановяване, тя ту изпадаше в безсъзнание, ту отново се събуждаше. Раната й бе струвала долната част от белия дроб и част от жлъчката. За щастие куршумът бе останал в извадената тъкан и така кръвотечението бе спряно сравнително лесно.

Беше преместена в общо помещение на четвъртия ден. От този момент нататък Джъд не се отдели от леглото й. Както и първия път, когато бе застрелял човек, така и сега се налагаше да бъде административно отстранен, но това не го интересуваше ни най-малко. Беше извадил късмет. И капитанът, и лейтенантът му се обаждаха вече два пъти, за да разберат какво е състоянието на Кристабел. Колегите му бяха много мили. Един от тях, който живееше в Сан Антонио зае временно мястото му, докато Кристабел се възстановеше от раната. Фермата също изискваше време и грижи, а на Джъд не му бе никак приятно да се отделя от нея, за да се погрижи за необходимите неща. Оставяше всичко, което бе възможно на отговорника им Ник.

Гриър също често се отбиваше, но бе необичайно тих и обикновено се държеше по-настрани. Марк Бренън и жена му, Жозет бяха чули за трагедията и се отбиха, за да предложат помощта си. Дойдоха и най-видните граждани. Типи Мур също се отбиваше след работа, за да провери как е пациентката и винаги водеше Мод със себе си. Актрисата учуди много хора с проявеното състрадание, но най-вече Гриър. Той неволно подслуша разговор, който тя проведе на мобилния си телефон. Отначало помисли, че разговаря с мъж, защото гласът й бе нежен и преливаше от обич. След това тя спомена изпити и оценки и посъветва някого да не се бие с другите момчета и едва тогава си даде сметка, че говори с дете. Оказа се малкият й брат, който учеше във военно училище. Призна го доста резервирано и се отдалечи, преди Гриър да има възможност да продължи да я разпитва.

Когато нямаше посетители, Кристабел се държеше резервирано с Джъд. Никога не го поглеждаше в очите. Усмихваше се, когато Гриър и Мод идваха и дори се опитваше да разговаря с тях, въпреки че бе болезнено слаба. Държеше се любезно, макар и необщително с Типи. Ала с Джъд определено й бе неловко.

— Трябва да се връщаш на работа — каза му тя една сутрин, когато санитарката я прехвърли в инвалидна количка, за да оправи леглото. — Ще бъда тук само още няколко дни, поне така каза лекарят. Ник се справя с нещата у дома. Вече не съм в опасност.

Джъд, стиснал шапката в ръка не отговори. Изчакваше санитарката да оправи леглото и да й остави гарафа с вода и лед, без да реагира. Когато жената приключи и помогна на Кристабел да се прехвърли в леглото, тя се усмихна срамежливо на Джъд и затвори тихо вратата, щом излезе.

Джъд все още не казваше нищо. Премести се до нея и я погледна умислен. Косата й имаше нужда от миене. Беше разбъркана и висеше на кичури. Беше очевидно, че тя е прекалено слаба, че се движи трудно, защото дробовете й едва сега започваха да се възстановяват от двойната опасност, предизвикана от куршума и бронхита. Имаше сила колкото да се прехвърли от стола на леглото. Въпреки това, за Джъд, който я бе наблюдавал зорко, откакто излезе от упойка, тя бе красива.

— Ако си загубиш работата, няма аз да съм виновна — настоя тя.

— Няма да я загубя. Имам разрешение да съм тук — той повдигна лявата й ръка и потри с пръст пръстена с печата, който му бе върнала преди два месеца. Докато беше в безсъзнание отново го бе върнал на пръста й. — Толкова много ни уплаши — добави сериозно той.

Тя помръдна пръст и усети, че пръстенът е отново на мястото си.

— Това как се озова тук? — попита сънено тя.

— Аз го сложих — отвърна тихо той. — Все още сме женени. Трябваше да те запиша тук под името, което е на брачното ни свидетелство.

Тя избегна погледа му и изтегли ръка.

— Това сигурно доста е озадачило госпожица Мур — каза тя примирено. Сигурно няма търпение да си получиш развода.

Той си пое дъх и напъха ръце в джобовете.

— Хайде първо да се оправиш и тогава ще говорим по този въпрос.

Тя изви едната си вежда.

— Защо трябва да чакаме?

Той се извърна. Вдъхновението го връхлетя, докато гледаше картината на стената. С нещо му напомни Япония.

— Нали не си забравила, че ще пътуваме за Япония? — прошепна той. — Не е нужно да проваляме преговорите на този етап като им се представим разделени.

— Не виждам как това би провалило преговорите — отвърна тя, въпреки че гласът й не прозвуча особено убедително. Той се обърна и погледна слабото й тяло под завивката.

— Нека не рискуваме.

Тя се намръщи, но не продължи да спори.

— Както искаш. За мен няма проблем — отвърна след малко тя. — Но може да се наложи сам да заминеш за Япония. Дори не знам дали ще мога да пътувам.

— Ще се справим, когато му дойде времето — каза той. Отново пристъпи до леглото, лицето му изпито и посивяло от умора, притеснение и безсъние. Докосна леко лицето й с върха на пръстите си. — Днес си малко по-добре.

— Процесът е много бавен — обясни тя.

Палецът му бавно проследи очертанието на пълните й устни. Обземаше го възбуда всеки път, когато си спомнеше пламенния й ответ на Коледа. Съжаляваше за толкова много неща. Не можеше да намери място за всички.

— Не спиш добре, нали мила? — попита загрижено той. — Имаш кръгове под очите.

Тя се засмя, без да й е смешно.

— Ако успея да стана от леглото, и Джак Кларк ще има тъмни кръгове под очите, но те няма да са от недоспиване!

— Той няма да ти се мярка много дълго време — заяви Джъд.

Тъмните й очи най-сетне потърсиха неговите.

— Кеш каза, че си се опитал да го нападнеш.

Той изви поглед към стената.

— Дори не бях разбрал, че си ранена, докато Кеш не те обърна и не видяхме кръвта. Дотогава си мислехме, че си припаднала.

— Аз не припадам — напомни му сънливо тя.

Въздъхна и уморено затвори очи.

— Моето храбро малко глупаче — усмихна се той и се приближи до леглото. — Защо не се развика?

— Той те държеше на прицел — призна тя. — Нямаше време нито да извикам, нито да те предупредя. Когато го забелязах, той вече бе готов да дръпне спусъка.

— Кристабел, как мислиш, щях да се чувствам, ако те беше убил? — попита я направо той. — Мислиш ли, че щях да мога да живея, ако ми бе подарила живота си?

Почти не го чуваше. Беше толкова уморена.

— Не можех… да го оставя… да те убие.

Той потисна стенанието си и стисна здраво устни.

— Виж, има нещо, което трябва да ти кажа — започна той.

— Не, не трябва — прошепна тя. — Изборът си беше мой. Аз сама го направих. Ти се грижеше за мен цели пет години, Джъд. Беше мой ред да се погрижа за теб.

Той не можеше да изтърпи болката от спомена как изглеждаше тя, когато куршумът я бе уцелил. Наведе се и нежно докосна сухите й устни, наслаждавайки се на топлината им в напрегнатата тишина.

— Недей — изстена тя и постави пръсти върху устните му. — Моля те, недей. Не искам повече да ти обърквам живота. Не ми дължиш нищо.

Той жадно целуна дланта й.

— Ти просто не разбираш.

Тя отвори очи и се взря в него.

— Как да не разбирам — прошепна уморено тя. — Чувстваш се виновен, заради това, което си казал на Типи, как ти досаждам. След това ме застреляха и ти се опитваш да се пожертваш, за да изкупиш тази вина. Не е необходимо. Можеш да си вземеш пръстена. Ще ти дам развод…

Той стисна ръката й, за да й попречи да свали пръстена. Но да се справи с подозренията й бе доста по-трудно, отколкото смяташе. Тя нямаше да се вслуша в разумни доводи. Беше решила, че той лъже от чувство на вина, или от съжаление към нея.

— Може и да я изгубиш, ако чакаш прекалено дълго — продължи тя и гласът й замря, защото едва се удържаше да не заспи.

— Вече чаках прекалено дълго — каза той, изпълнен с омраза към буцата, заседнала в гърлото му, защото не успяваше да я преглътне. Очите му, напрегнати и измъчени не се откъсваха от бледото й лице.

Тя не чу думите му. Беше заспала.

Скоро след като я изписаха от болницата, Кристабел се опитваше да готви. Единият път Мод я прати обратно в леглото. На следващия ден Джъд я пренесе стиснал устни, без да обръща внимание на протестите й.

— Не мога непрекъснато да лежа, така никога няма да оздравея — сърдеше се тя, когато той я положи в леглото. — Копър каза, че ми трябват упражнения!

— По-малко може, а не както ти се опитваш — отвърна той. Нагласи я на възглавниците и я погледна ядосан. Беше се изкъпала, беше си измила косата с помощта на Мод и изглеждаше значително по-добре, отколкото преди няколко дни.

— Добре де, ще стоя и няма да мърдам — измърмори тя и избегна погледа му. — Би трябвало да си прекарваш времето с госпожица Мур. В петък приключват със снимките и си заминават.

Така и не успя да я накара да чуе и дума за връзката му с Типи. Прекъсваше го, преди още да започне да й обяснява.

Типи му върна пръстена със смарагдите и диамантите и смотолеви някакви извинения, а той го върна в магазина и успя да получи почти всичките си пари. Искаше му се да каже на Кристабел, но тя бе категорична, че не иска да го изслуша. Не прие и все още опакования коледен подарък, който й бе купил, убедена, че това е опит да се сдобрят, след като не й го бе дал, когато трябва. Мод му бе дала иглата за вратовръзка, която Криси бе избрала за него и той я пазеше в себе си през всичкото време, докато тя беше в болница. Младата жена не знаеше. На Джъд започна да му омръзва от опити да я накара да го изслуша.

Напоследък Гриър се появяваше доста по-често и предизвикваше у рейнджъра нова тревога, защото щом се подадеше, Криси веднага се изправяше. С него се смееше, както никога повече не го стори с Джъд.

— Ще те накарам да ме чуеш — каза той е уморен примирен глас. — Знам, че не искаш да знаеш и дума, от това, което имам да ти казвам.

Тя вдигна поглед към него, а в очите й бе стаено притеснение.

— Ти също не искаш да ме чуеш. Вече ти казах, че ще ти дам развод, когато решиш. Сега вече можем да си го позволим, нали си внесъл чека от филмовата компания в банката.

Той стисна зъби.

— Не искам проклетия развод! — отвърна троснато той. — Не искам да се женя за Типи Мур! Никога не съм искал!

Тя се опита да се изправи в леглото и без да иска събори чашата с портокалов сок, оставена на нощното шкафче и течността я заля цялата.

— Видя ли сега какво ме накара да направя! — извика тя.

— Дори не съм докосвал проклетото нещо! — кресна в отговор той, изпълнен с яд.

Типи Мур чу, че гласовете са станали по-високи и надникна.

— О, за бога — измърмори тя и отново изскочи навън.

Върна се след секунди, понесла хавлиена кърпа и мокра гъба.

— Вън — нареди тя на Джъд и задържа вратата отворена.

Той понечи да спори.

— Нали я чу! — изграчи Кристабел. — Вън!

Той вдигна ръце и излезе, обзет от лошо настроение и хлопна вратата след себе си.

Типи се разсмя.

— Не са ли мъжете тежък случай? — запита тя. Попи портокаловия сок с кърпата. — Къде си държиш нощниците? — попита веднага тя.

Криси й каза, учудена от бързата реакция на жената.

Бързо бе измита от лепкавия сок, Типи свали мократа нощница и я преоблече със суха.

— Години наред се грижех за малкия си брат, а след това и за мъж, на когото много държах… — обясни тя. — Сега брат ми е на девет и е във военно училище — очите й се замъглиха. — Похарчих цяло състояние, за да спечеля попечителство и да го взема от майка ми и последния й любовник, но не бих се учудила, ако се опитат да го отвлекат и да ме изнудват за още пари. Никой, освен мен не знае къде е.

Криси бе впечатлена от разкритието на една малка частица от личния живот на звездата. Притесни се.

— Ти много го обичаш.

Тя кимна.

— Той е всичко за мен — взе хавлиената кърпа и гъбата и погледна тъжно другата жена. — Причиних ви много неприятности с Джъд. Искам да знаеш, че искрено съжалявам. С него се чувствах в безопасност. Той е най-добрият човек, когото някога съм познавала и затова исках да го задържа до себе си. Но ако знаех, че сте женени, никога не бих…

— Няма нищо — прекъсна я притеснена Криси. — Човек не може да спре чувствата си към другите.

Типи въздъхна.

— Не е така — прошепна тя и си помисли за Кеш Гриър и неговата студенина, въпреки че той бе променил мнението и отношението си към нея.

Криси, обаче, реши, че тя говори за Джъд и усети, че е още по-потисната.

— Върнах пръстена на Джъд — обясни тя. — Съжалявам много, че го накарах да ми го купи. Не си бях дала сметка колко зле са нещата тук.

— Няма да е дълго така — каза й Криси. — В момента работим над една сделка в чужбина. Ако успеем, ще се изнеса, след като се разведем и той ще има всичко, което поиска.

— Без теб? — изуми се Типи. — Нима не си забелязала какво изпитва той?

— Изпитва чувство за вина — заяви Криси. — То ще изчезне с течение на времето — отпусна се назад със затворени очи. — Омръзна ми да съм женена за мъж, който ме приема като някаква тежест. Просто си искам свободата.

Типи не знаеше какво да отговори. Остана права, разяждана от съжаление. Най-сетне излезе от стаята и тихо затвори след себе си вратата. Въпреки че намеренията й бяха добри, ето че отново създаде неприятности.