Катрин Каултър
Изкушение (26)

Глава двадесет и пета

Рафаела намери Коко гола, вързана на леглото, борейки се да се освободи. Странно, изглеждаше по-скоро вбесена, отколкото уплашена. По китките и глезените й се червенееха грозни следи.

— Всичко е наред, Коко, всичко ще бъде наред. Приятелят на Маркъс дойде с подкрепления.

Продължи да бъбри, докато развързваше Коко, после й помогна да се облече.

— Исках да го убия и той го разбра. Затова ме остави така. Надяваше се неговите пазачи да дойдат и да ме довършат. Благодаря ти, Рафаела. Има нещо, което не знаеш. Разбрах случайно, доста отдавна. Тук има достатъчно експлозиви, за да може цялото имение да хвръкне във въздуха без следа. И се обзалагам, че точно това е намислил Доминик. Да ни убие хладнокръвно просто не е в стила му.

— О, Господи — изстена Рафаела. — Нима е способен на такова нещо? Да ликвидира и своите хора?

„Дори незаконната си дъщеря?“

На Рафаела й се дощя да се надсмее над себе си. Какво значение имаше, че е негова дъщеря?

— Доколкото го познавам, а аз го познавам много добре, той може би точно в този момент се качва в някой от хеликоптерите. Без съмнение, очаква да ни види как избухваме всички в една красива оранжева експлозия. Така би било най-чисто. Обзалагам се, че в къщата няма повече пазачи.

— Пола е в стаята си, лежи в безсъзнание. Горе няма други. Савидж отиде да освободи Маркъс в навеса. Къде е Чарлз?

— Заключен е в дневната, това поне видях последно. Не, Доминик без съмнение е наредил всички да се изтеглят — Джигс и слугите — и им е дал заповед да стрелят по нас, ако се опитаме да избягаме.

Рафаела трудно успя да смели това.

Когато чу изстрелите отвън, Рафаела замръзна. След миг настана пълна тишина. Колко бяха изстрелите? Достатъчно, за да убият двадесет мъже? Или тридесет?

— Маркъс — прошепна Рафаела и изтича отвън, забравяйки за пазачите на Доминик.

Четирима мъже, целите в кръв, лежаха на земята. Кръв имаше навсякъде. Рафаела преглътна. Маркъс й извика с тревожен глас:

— Рафи, връщай се в къщата!

Коко излезе и извика с чист среднозападен американски акцент:

— Чуйте ме всички! Джигс и Хектор могат да потвърдят, че не лъжа. Джовани ще взриви имението. Може би някои си спомнят кога бяха заложени експлозивите. Не го е грижа за никого от вас. За него ние нямаме никакво значение. Той иска да избяга оттук заедно с Делорио. Трябва да се махнем оттук, и то сега, иначе ще умрем всички и няма значение кой на кого е приятел или враг.

Хектор, слаб млад мъж с гъста черна коса и безбрадо лице, излезе от една странична врата.

— Тя е права, хайде да се махаме оттук… към другата страна на острова, в безопасност.

Настъпи мълчание. После се чуха ниските оживени гласове на спорещите стражи. Рафаела чу как Хектор надига глас, как ги убеждава да не губят време, защото часовниковите механизми цъкат.

Най-сетне пазачите, заедно с Хектор, изчезнаха в джунглата.

— Лесно беше — измърмори Маркъс, излизайки иззад едно разкошно разцъфтяло дърво. Огледа мъртъвците, които се бяха опитали да убият него и Савидж. — Не мога да повярвам.

Джон Савидж се обади зад гърба му:

— Къде са експлозивите?

Коко вече тичаше към къщата, викайки през рамо:

— В плувния басейн!

Савидж хукна след нея. Маркъс сграбчи Рафаела, стисна я силно и прошепна до слепоочието й:

— Ще го направим, мис Холанд, кълна се, че ще го направим. След това съм планирал да прекараме следващите петдесет години в един възхитително скучен съвместен живот.

Рафаела се накани да каже, че идеята е прекрасна, но шумни изстрели прекъснаха думите й.

— Това трябва да са хората на Савидж. Предполагам, че са срещнали стражите.

— Но Джовани и Делорио ще изчезнат — поклати глава Маркъс. — Виж!

Два хеликоптера бавно се издигаха над дърветата. Маркъс силно си пожела да бе имал сега под ръка една от съветските ракетни установки „РПГ“. С нея лесно можеше да улучи хеликоптер. Чешките „Скорпиони“, които беше взел от един мъртъв пазач, бяха като израелското узи. Можеше да повали двадесет атакуващи мъже, но по никой начин не можеше да свали хеликоптер.

Джовани като нищо щеше да се изплъзне. И да се установи някъде другаде по света. Беше ли Делорио в другия хеликоптер? Ами Меркел? А Линк? Бе чул стражите пред навеса да казват, че Франк Лейси вече е пратен в Маями да премахне Марио Калпас.

Маркъс се бе провалил и от това го болеше страшно много. Единствената му огромна задача, а той да се провали, да прати всичко по дяволите.

Сграбчи Рафаела за ръката, двамата изтичаха през къщата и излязоха на верандата, гледаща към огромния плувен басейн. Савидж, застанал на колене, къртеше плочките покрай трамплина, а Коко трескаво му помагаше.

— Маркъс, бързо! Мисля, че тук има пластичен експлозив С-4. Ти знаеш повече как да се оправяш с такива неща. Нямаме много време, преди да избухне. Джовани му е сложил часовников механизъм.

Маркъс коленичи до Савидж и заразглежда механизма. Имаше четири разноцветни жички, преплетени в сложна бърканица.

Рафаела се наведе над рамото на Маркъс и погледна червените цифри на дигиталния часовник. Имаха още доста минути, но механизмът изглеждаше ужасно сложен. Тя почувства растящото напрежение на мъжете и се запита дали оставащото време изобщо имаше някакво значение, дали ако просто докосне погрешната жичка, ако дръпне погрешното лостче, всички няма да хвръкнат моментално във въздуха.

— Това ми е познато. Виж тук, Савидж. Да… динамит… много професионално и тези жички… сигурно е зелената, виж, точно тя е прикачена към таймера. Мислиш ли, че съм прав? Струва ми се, че това е таймерът.

— Просто го направи, Маркъс, направи го — прошепна Како.

Савидж не се обади, не помръдна, гледаше как Маркъс здраво хваща жичката, увива я около пръстите си и изведнъж я откъсва. Четиримата замръзнаха в очакване на експлозия, в очакване на смъртта. Но не се случи нищо. Продължиха да стоят, замръзнали в мълчание. Нищо.

Маркъс погледна нагоре и видя, че хеликоптерите още кръжат. Значи Доминик чакаше. Бесът избухна в него.

Тогава видя какво притиска отчаяно Коко към гърдите си — противосамолетна ракета, която би могла да свали цял презокеански лайнер. Маркъс я грабна от ръцете й, приклекна и бързо закрепи ракетата на дясното си рамо. Не беше много тежка или трудна за манипулиране, но и не беше много точна. Трябваше му умение или късмет, за да нанесе сериозни щети с нея. Ако хеликоптерите останеха да кръжат ниско, ако…

Имаше само един опит и никакъв шанс повече.

Заслони очи, взирайки се в хеликоптерите. За миг се поколеба. Изведнъж наоколо затрещяха автоматични откоси и плочките по ръба на плувния басейн се разпръснаха на хиляди парченца на всички страни. Маркъс видя, че Рафаела се хваща за ръката, Коко и Савидж се хвърлиха по очи, цветните храсти избухнаха в малки листенца. Единият хеликоптер ги обстрелваше. Доминик явно беше разбрал, че са неутрализирали експлозивите. Раздадоха се нови откоси. Отговориха им хората на Хърли, които прииждаха от всички страни изпод дърветата, обграждащи имението.

Нямаха избор, наистина нямаха. Бяха удобен прицел. Той бавно намести ракетата на дясното си рамо и се прицели внимателно. Имаше само един шанс да ги свали.

Видя съвсем ясно, че Доминик пилотира хеликоптера, който кръжеше по-ниско, този, от който се стреляше. Също толкова ясно видя и Делорио, надвиснал от отворения прозорец на кабината с автомат в ръка; докато Маркъс се прицелваше, той успя да улучи двама мъже. Бащата и синът в един хеликоптер — нямаше никакво съмнение по коя от двете машини да стреля.

Отправи кратка молитва, докато се прицелваше, замоли се да има късмет, и стреля.

Стори му се, че прочете неверието, изписано по младото лице на Делорио, непосредствено преди ракетата да улучи хеликоптера, видя как автоматът изхвърча от ръцете му. Не можа да види изражението на Доминик, само зърна как тялото му подскочи диво, когато ракетата удари целта си. В същия миг хеликоптерът избухна в огромно кълбо оранжев пламък. Беше невероятна гледка, по-ужасяваща, отколкото Маркъс би могъл да си представи. От години не беше виждал как избухва хеликоптер. От много отдавна, когато беше на мисия в Западна Австрия.

Другият хеликоптер вече беше отлетял, една смаляваща се точка на запад над морето. В него сигурно бяха Меркел и Линк. Коко погледна нагоре и каза с равен тон:

— Свърши се, Чарлз, сега всичко е наред. Този негодник е мъртъв; Делорио също. Свърши и кошмарът — за теб и за Маргарет.

Рафаела се обърна. Вторият й баща наблюдаваше горящите парчета от хеликоптера, които падаха, изплисквайки огромни вълни кипяща и съскаща от високата температура вода. Изправи се и се хвърли в прегръдките му.

Чарлз не пророни и дума, само силно прегърна доведената си дъщеря.

— Съжалявам, миличка.

— Живи сме — каза тя, отдръпвайки се леко, за да го погледне в лицето. — И мама скоро ще се оправи. Знам го… не, няма нищо, това е само драскотина, не се тревожи — после се приближи до Маркъс и се притисна към него.

Целуваше я, когато чу Антон Рош да казва:

— Ирландец! А ирландците винаги получават момичето.