Катрин Каултър
Изкушение (24)

Глава двадесет и трета

Островът на Джовани

Април 2001

Двамата мъже се гледаха един друг. Накрая Доминик изрече:

— Добре дошъл на моя остров, господин Рътлидж. Много съм чувал за вас, наистина, особено от красивата ви доведена дъщеря. Моля, седнете, сър. Имате ли нещо против да попитам на колко сте години?

— Петдесет и шест — каза Чарлз, вглеждайки се в мъжа, който бе предал Маргарет, мъжа, който бе убил собствената си жена, и мъжа, който се бе подиграл с живота на Чарлз.

Маргарет никога не бе останала само негова и дълбоко в себе си той знаеше това, още преди да бе открил и прочел дневниците й, знаеше, че има някой друг мъж, който я преследва в мислите й. Този мъж, Доминик Джовани, винаги бе оставал в скритите кътчета на ума й, винаги бе оставял Чарлз отвън. Чарлз искаше да убие Джовани с голи ръце.

— Аз съм на петдесет и седем.

Странно, но това накара Чарлз да се чувства много по-добре, почувства се с десет години по-млад, макар да бе смешно.

— Защо ме докарахте тук, господин Джовани? И то по такъв безбожен начин!

Погледна към Франк Лейси.

— Вярвам, че доста добре знаете отговора на този въпрос, господин Рътлидж. Както и да е, ако искате да започнете играта, като се правите на неразбиращ, добре, ще ви угодя — остана вгледан още няколко мига в Чарлз Уинстън Рътлидж трети и каза на глас: — Освен другото, ще се наложи да ми кажете по каква причина избрахте името „Витсавия“.

— За какво говорите?

— Да се правите, че не знаете, точно на този етап наистина не си струва, не ви подхожда, господин Рътлидж, играта е моя. Финалният сет е мой. Аз спечелих. Сега защо не придружите Меркел, той ще се погрижи за вас.

Самият Меркел още не се бе съвзел от шока. Мъжът, който седеше зад опитите за убийства, да се окаже този възпитан джентълмен от източното крайбрежие?! Защо? Не виждаше никакъв смисъл.

Защо този мъж искаше смъртта на господин Джовани; защото не харесва името му? Защото господин Джовани е откраднал картината, която той е искал? Меркел не каза нищо, съпровождайки господин Рътлидж към една стая за гости с прилежаща баня. Даде му дрехи, без да казва, че принадлежат на господин Джовани. Щяха да са му по мярка, с изключение на дължината на панталоните. Господин Рътлидж беше по-високият от двамата.

Меркел го остави и се върна в библиотеката, за да докладва на шефа си. Спря пред вратата, когато чу гласа на Делорио.

— Той стои зад покушенията? Той стои зад „Витсавия“? Този възрастен мъж? Но защо? Какво си му направил?

— Този човек е на моя възраст, Делорио. Не е чак толкова възрастен. Казва се Чарлз Рътлидж и е много богат американски предприемач, собственик на вестници; все още не знам защо иска смъртта ми. Скоро ще открием истината.

Настъпи мълчание, Меркел понечи да почука на вратата, но се спря, когато Делорио изръмжа с нисък яростен глас:

— Вече не можеш да се правиш, че дядо ми е завещал само едно потупване по главата и двадесет и пет цента. Оставил ми е милиони. Повече от милиони! Всичко е за мен и ти нищо не можеш да сториш. Обадих се на Голдстейн в Чикаго. Да, намерих телефона му в личния ти тефтер. И той ми каза всичко. А ти си накарал да убият майка ми. И ме излъга!

Джовани отговори с гладък, равен, убийствен глас:

— Чуй ме, момче. Майка ти загина в инцидент. Нямам нищо общо с това.

— Не ти вярвам.

— Аз съм ти баща. Спасих те от нея. Знам и за онова момиче, което си наранил в Ню Йорк.

Меркел почти усети как Делорио пребледнява. Гласът му изведнъж се извиси в уплашен крясък. Не звучеше като глас на милионер.

— Тя не е умряла. Аз не я нараних, наистина. Сега е много добре, не е мъртва като майка ми.

— Не е? Физическо малтретиране и изнасилване — на тези неща не се гледа с добро око, нали знаеш, скъпи ми сине.

Гласът на Делорио изтъня още повече.

— Мама ми каза, закле ми се, че няма да ме издаде. Тя се погрижи за това, каза ми, че го е направила… а тя никога не ме е лъгала!… Плащаше на бащата на това момиче и още му плаща. Е, сега вече не може, защото ти я уби.

— Не, Делорио, казах ти, но пак ще повторя — смъртта на майка ти беше нещастен случай.

Меркел се дръпна от вратата. Не искаше да слуша нищо повече. Обърна се и видя Линк, застанал надве крачки от него. Като погледна лицето му, Меркел разбра, че и той е чул всичко.

— Не искам да стоя тук — каза Меркел и се обърна.

Не беше изненадан, че господин Джовани знае за момичето, което Делорио бе малтретирал в Ню Йорк. Господин Джовани обикновено узнаваше това, което искаше да узнае. Беше узнал всичко за господин Рътлидж, нали?

Линк нямаше късмета да избяга, защото вратата на библиотеката рязко се отвори и Делорио изхвърча навън с посивяло лице, с диви и разширени от ужас очи. Блъсна Линк настрани, едва не го събори, и изтича нагоре по стълбите. Линк си помисли: „Горката Пола. Този път няма да има никакви игри, а само неконтролируем бяс.“

— Ела, Линк, влез.

На Линк много му се искаше да тръгне по стъпките на Меркел и да излезе от къщата. Но не можа; беше войник, а този мъж беше неговият командир. Кимна и влезе в библиотеката, затваряйки вратата зад себе си.

— Както изглежда — изрече бавно Доминик с набръчкано от размисъл чело, — нашата скъпа Силвия е предпазвала Делорио, предпазвала го е години наред. Ти знаеше ли за онзи инцидент в Ню Йорк?

Линк поклати отрицателно глава. Не беше изненадан. Вече нищо не можеше да го изненада. Беше напълно сигурен, че Франк Лейси е убил Силвия по заповед на господин Джовани, макар Франк да не беше казал нищо. Но пък Франк никога нищо не казваше. Франк нямаше да се поколебае да каже на Делорио съвсем ясно, че майка му е загинала в трагичен инцидент. И самият Линк нямаше да се поколебае.

— Май съм подценил Силвия, поне в това отношение.

На Линк му се искаше да избяга, но не каза нищо.

— Не мога да позволя момчето да получи всички тия пари, Линк. Не мога да си представя какво ще направи с тях, каква зловеща власт ще придобие. Моя отговорност е да го държа под контрол, да направлявам стъпките му. Това сега ми е още по-ясно, отколкото преди. Той още не е зрял; нуждае се от моите напътствия. Не разбира как трябва да действа, как да се оправя с хората в този бизнес. Ще се забърка с наркотици, глупакът му с глупак. Все още не може да предвижда нещата по-далеч от следващото си креватно постижение или от следващия лесно получен долар.

Линк много добре знаеше, че Делорио ще направи тъкмо това. Всичко, което виждаше Делорио в трафика на наркотиците, беше перспективата за лесно и бързо спечелени пари, много пари. Тук господин Джовани имаше право. А колкото до секса, момчето имаше сексуалните апетити на здраво, младо биче.

Също като Меркел, и Линк искаше да напусне острова, да избяга много далеч, но зачака търпеливо да види какво иска от него господин Джовани.

— Чарлз Рътлидж — изрече Доминик, сякаш вкусвайки името на мъжа, докато потриваше ръце. — Франк свърши добра работа и го докара тук. Човекът е изплашен до смърт, сигурен съм. Смята се за голям благородник, хладнокръвен и с овладени нерви, но скоро ще проговори, ще се пречупи.

— Има си причина да е уплашен — обади се Линк.

— Ще ми изпее всичко. Нямам търпение да го изправя лице в лице с доведената му дъщеря. А, Рафаела… — лицето му се стегна. — Тя ме предаде. Защо съм заобиколен само от предатели? И Маркъс! Дадох му всичко — доверие, пари, свобода да действа така, както иска, много повече свобода, отколкото някой може да си представи. А той ме разочарова, изостави ме.

— Не можете да сте сигурен все още, господин Джовани. Може би мис Холанд не знае всичко за „Витсавия“. И Маркъс също.

— Нима? Нали именно той заведе Рафаела в Лондон със себе си? Спал е с нея, съблазнил я е веднага, щом е пристигнала в курорта. Беше с нея, когато доказаха, че картината на Рембранд е фалшификат. Той е част от това. Не може да не е.

— Вярно е, сър, че беше там с нея. Но не разбирам защо двамата с мис Холанд са направили това. Ако са замесени в историята с „Витсавия“, защо ще искат да обявят това пред света? Защо мис Холанд ще иска да каже на всички, че вторият й баща е човекът, който стои зад „Витсавия“? Защо Маркъс ще ви спасява живота? В това няма никакъв смисъл.

Доминик смръщи вежди, после поклати глава. Случваха се твърде много странни неща, излизаха извън всякакви граници, и той не можеше да ги обхване. Но въпросът беше уместен, още повече, че нямаше отговор за него.

— Може би Рафаела е увлякла Маркъс в тая история, след като е спал с нея. Всеки момент ще пристигнат. И ще ги попитаме.

Коко почука леко на вратата на библиотеката и влезе. Усмихна се на Линк и обърна цялото си внимание към Доминик.

— Делорио напусна къщата с Пола. Тя изглеждаше уплашена, а Делорио не беше на себе си. Това не е една от техните игрички. Страх ме е, че ще й направи нещо лошо.

— На кого му пука. И тя ме предаде, тя е…

— Той трябва да бъде спрян, иначе ще й стори нещо лошо… Какво е станало? Какво си му казал?

— Нищо не съм му казал. Линк, помоли Франк да го върне тук — и него, и Пола. Кажи на Лейси да се погрижи Делорио да не нарани жена си.

Линк кимна и излезе от библиотеката. Когато съобщи на Лейси какво иска господин Джовани, Лейси подхвърли, че се надява момичето да е още живо, когато ги намери двамата.

— Е, Коко, видя ли нашия гост? Господин Чарлз Уинстън Рътлидж трети?

— Не.

— Изглеждаш ми недоволна, Коко. Той стои зад „Витсавия“, нали разбра. Сега е мой. Франк го спипа много лесно. Човек би допуснал, че ще вземе някакви предпазни мерки… Вярвал ли е, че съм дотолкова глупав? Че не съм могъл да открия кой е купил онзи Рембранд? Той тъкмо излизаше от апартамента на любовницата си, когато Франк го хвана. Минава за благовъзпитан патриций с неговото проклето правило „благородството задължава“… по дяволите, но и той, като всеки мъж, си има любовница.

Доминик заобиколи бюрото и си наля едно бренди от кристалната гарафа на шкафа.

— Още не си признава нищо, но аз не се безпокоя. Ще си каже всичко. Има много подробности, които трябва да зная. И други, които трябва да разбера. Мислиш ли, че Рафаела е действала заедно с него, че е замесена в покушенията? Че е била негов вътрешен човек…

Коко сви рамене.

— Първо, не си напълно сигурен, че господин Рътлидж е зад „Витсавия“, още по-малко пък, че неговата доведена дъщеря му помага. Нито пък, че Маркъс помага на нея. Има много въпросителни. Прекалено много.

— И съвпадения, скъпа Коко. Искаш да кажеш, че всички тези части от пъзела просто си съвпадат ей така? Съвсем случайно? Трябва ли да пренебрегваме това, че те съставят едно цяло — съвършено и пълно цяло — когато се подредят както трябва?

— Не, няма да пренебрегваме нищо. Но ще изчакаш и ще питаш Рафаела и Маркъс, нали?

— Да, ще изчакам. Къде е Джигс? Бих пийнал малко лимонада. Докато чакам, може би ще го накарам да ми разкаже какъв е бил животът тук на острова.

 

 

Беше осем часа вечерта. В светлата нощ звездите блестяха като ярки точки високо в небето, въздухът бе свеж, наситен с далечните аромати на цветята и соления дъх на Карибско море. Хеликоптерът, на който се бяха качили в Сейнт Джон, ги остави на площадката пред къщата.

Четирима гардове, въоръжени с узита, веднага обкръжиха хеликоптера. Доминик излезе от къщата, заедно с Коко. И се провикна:

— Добра работа, Марта! Много добра.

Марта, помисли Маркъс, жената се казва Марта. Садистката Марта. Коравосърдечна, яка и подла. Маркъс се обърна и пое Рафаела, за да я свали от кабината на хеликоптера. Тя изглеждаше уморена, но не чак толкова. Изправи се и погледна към Доминик.

— Защо направи това — запита той. — И къде, по дяволите, намери тази!

Доминик се приближи почти на крачка от него.

— Ти си предател. Докарах те тук, за да умреш от смъртта на предателите. Ще бъдеш разстрелян — кимна на Марта и тя тръгна към гардовете от имението. После добави: — Не си нищо повече от фурнаджийска лопата, Маркъс. Болно ми е да те застрелям, но нямам избор.

— Без съд? Без да изслушам обвиненията? Без да ми представиш уличаващи доказателства?

Доминик само се усмихна.

— Ще видим, момче — обърна се към Рафаела. — Здравей, скъпа. И ти много ме разочарова. Разочарова и Коко.

— Да съм разочаровала още някого? Може би твоя син? И мен ли ще ме застреляш?

— Може би. Елате вътре — той се обърна към жената и двамата мъже. — Благодаря ти, Марта. Свърши прекрасна работа. Предай благодарностите ми на Оливие. Задължен съм му и не забравям дълговете си.

Маркъс се вгледа в Доминик. Оливие! Да не би онзи да се е обадил на Доминик, само защото Маркъс отказа да му отстъпи Рафаела? И сега Оливие е довереник и помощник на Доминик? Погледна към Марта. Оливие?

Маркъс предположи, че оттук нататък нищо няма да може да го изненада.

Меркел стоеше на входната врата. Кимна му, но не каза нищо. Маркъс вдигна вежда, но Меркел само отмести поглед и рече:

— Моля, влезте в библиотеката, Маркъс, мис Холанд.

Доминик, обаче, избърза пред тях, отвори вратата, усмихна им се и отстъпи, за да преминат.

— Пусни дамата да мине първа, Маркъс.

Рафаела влезе и замря на място. Вторият й баща стоеше там, облечен в един от белите ленени костюми на Доминик, изглеждаше като плантатор с поокъсели крачоли на панталоните. По лицето му не се четеше страх, но когато очите му срещнаха нейните, тя прочете в тях страдание.

— О, не — простена Рафаела и се хвърли в прегръдките на втория си баща. — Чарлз, какво се е случило? Той те е хванал, защото аз открих фалшификата на Рембранд! Съжалявам, толкова съжалявам. Не съм си и представяла, че ще разбере. Аз съм виновна, Боже Господи, толкова глупаво постъпих.

Чарлз я прегърна силно, после погледът му попадна върху Маркъс.

— Кой сте вие?

— Казвам се Маркъс Девлин, сър, и…

— Защо не кажеш Маркъс О’Съливан — намеси се Доминик. — Твърде глупаво беше от твоя страна да използваш истинското си име в Париж. Марта ми го съобщи. О’Съливан. Много ирландско. Това ми позволи да направя някои проучвания, Маркъс. И много скоро ще имам резултати. Ще разоблича твоето прикритие и ще видим доколко предателски си се държал в действителност.

Маркъс си помисли, че е постъпил като глупак, като невероятен глупак. Но не бе допускал, не беше осъзнал, че може да съществува някаква опасност. Това беше просто регистрация в болницата, нищо повече, колкото да запази Рафаела от лешоядите от печата, а ето какво се получи…

— Разочарова ме, Доминик — каза Маркъс. — Няма какво тайно да откриеш около мен. Аз съм просто войник, твой войник и страшно добър управител на курорта — хвана ръката на Рафаела и погледна втория й баща. — Вие сте господин Рътлидж?

— Да.

— Защо не седнем? — Коко махна с ръка към дивана.

Доминик отправи гневен поглед към любовницата си.

— Рафаела, ти ще седнеш тук до мен.

— А защо?

Доминик присви очи, поглеждайки любовницата си.

— Защото аз казвам така. Ела, Рафаела.

Младата жена не каза нищо, кимна и седна на малкото канапе. Усети внезапна слабост — толкова мразеше, когато тялото й я предаваше, и страх. О, да, беше уплашена. Доминик щеше да убие всички. И Чарлз. Наистина, той се беше опитал да убие Доминик, но тя нито за момент не го обвиняваше. Само й се искаше да беше успял. В момента вторият й баща изглеждаше напълно овладян.

— Виждам, че всички сме се събрали — каза Доминик.

— Къде е Делорио? — позволи си да запита Маркъс.

— Не ми трябва тук. Не е необходимо.

— А защо не?

Този път Доминик неприкрито се намръщи на Коко, която седеше точно срещу него.

— Защо ме разпитваш? Нима забрави Правилата? Или седиш тихо, или си отиваш в стаята. Нямаш право да ми задаваш въпроси: нито сега, нито когато и да било.

Коко го погледна и каза отчетливо, без сянка от страх в гласа:

— Разбира се, че имам право. Живях с теб повече от три години. Спах с теб повече от три години. Угаждах и на най-малките ти прищевки повече от три години. Слушах приказките ти колко са глупави жените, егоистични, неморални, вероломни… повече от три години. Бях ти вярна повече от три години. И дори абортирах едно дете от теб преди години, защото беше момиче, а ти искаше само момчета.

— Млъкни, Коко!

Тя се усмихна с жестока и в същото време тъжна усмивка. В този миг на Рафаела й се стори, че се скъса някакъв бент — най-накрая тя видя тази жена без маска.

— О, да, забравих, че жените били и алчни, обичали да си угаждат. Ти се погрижи никога повече да не мога да забременея. Мислиш, че не знам, но аз разбрах. Онзи касапин, когото нае, ми каза всичко, когато го срещнах преди осем месеца. Той ми каза, че си му заповядал да върже тръбите на яйчниците ми, защото не искаш повече инциденти, а аз вече съм била стара за подобни рискове. Не си можел да си позволиш да ти родя някое дете със синдром на Даун. Докторът ме увери, че го правиш от загриженост и много любов, че се тревожиш за здравето ми.

— Това е лъжа! Кой ти дава право да дрънкаш такива глупости? Изчезвай веднага от очите ми! — изрева Доминик и скочи.

Не го интересуваше, че маската на благовъзпитания и цивилизован мъж, който напълно се владее, е паднала и под нея е останал един пребледнял човек, с широко отворени от гняв очи. Коко го гледаше с явно презрение и превъзходство, кръстосала ръце на гърдите си.

Той изрече с потрепващ глас:

— Просто ме изпревари. Канех се да ти съобщя, че съм приключил с теб. О, да, веднага след като Франк ми каза, че Силвия вече не стои на пътя ми, щях да ти кажа да се махаш. Това ми беше планът.

— Защо?

Очите на Доминик станаха като стъклени от гняв. Кръвта туптеше в слепоочията му, искаше му се да я убие, да забие юмрук в устата й.

— Защо? — повтори тя. — Да не би да си намерил някое сладко малко парче, с което да ме замениш, а? Кажи ми, Доминик, защо!

— Защото възнамерявам да се оженя за Рафаела. Ти си прекалено стара, за да ми дадеш деца, за да родиш момчета за моята династия. А и вече не можеш… наистина, погрижих се за това. Не исках повече да ми хленчиш, да ми причиняваш неудобства. Ти беше една любовница, нищо повече. Моя любовница. И нямаш подходящите гени, за да създадеш децата, които аз искам.

— О, имаш предвид онези гени, каквито Силвия имаше? Гените, от които е произлязъл Делорио?

— Млъкни, проклета да си!

— Предполагам, че ще накараш Франк да ме убие, точно както го накара да убие Силвия?

— Махай се!

Коко не помръдна. Настъпи мълчание.

Тогава се разнесе смях. Беше страшно, защото никой не го очакваше. Смееше се Рафаела — на висок глас, с прекъсващ се кикот. Бе отметнала глава назад и се смееше все по-силно и по-силно.

Доминик изгуби самообладание, не можеше да й позволи да продължи.

— Престани!

Рафаела го погледна, поклати глава и се засмя отново:

— О, Господи, наистина е забавно.

— Какво става тук? Какво му е забавното?

Въпросът на Доминик не беше към никого, затова и не очакваше отговор. Тогава Рафаела каза:

— Сър, не бих станала ваша съпруга, дори и да бяхте последният жив мъж на света. Да се омъжа за вас? Та това е много грозна шега.

Лицето на Доминик се наля с тъмночервена кръв. Блъсна един стол, който му се изпречи на пътя, и се надвеси над нея.

— Да видим, Рафаела, да видим. Ти се чукаше с Маркъс, а сега ме предизвикваш. Ще те накарам да ме харесваш, както са ме харесвали всички мои жени…

Рафаела усети, че Маркъс едва се сдържа.

— Точно това каза синът ти. Че бил най-великият любовник на света, че щял да ме научи какво е удоволствие. Това беше преди да го изритам в слабините, впрочем. А после се превърна в едно окаяно хленчещо хлапе.

Маркъс беше готов да скочи, способен бе да убие Доминик, ако се наложи. Защо тя го предизвикваше така? Защо Коко започна да го дразни? Да не би най-сетне да се бе разбунтувала против това, че я третират като вещ? Линк и тримата гардове стояха до вратата на библиотеката с безстрастни лица. Меркел изглеждаше едновременно ужасен и отвратен. Какво можеше да направи Маркъс? Гардовете щяха да го смелят за секунда, ако нападнеше Доминик. Узитата им бяха готови за стрелба.

Като в забавен кадър, с избелели и размътени цветове, сякаш всичко бе излязло от някакъв кошмар, Маркъс видя Доминик да посяга бавно към ръката на Рафаела. И чу собствения си висок, рязък глас:

— Не можеш да спиш със собствената си дъщеря.

Времето сякаш спря. Доминик замръзна, взрян в лицето на Рафаела, в бледосините й очи — очи, които добиваха сив оттенък в минути на гняв.

Постепенно цветовете възвърнаха остротата си, звуците зазвучаха нормално и всичко стана твърде истинско.

— Не — отпусна Доминик ръката на Рафаела и отстъпи назад. — Не, Маркъс, лъжеш. Тя не може да ми е дъщеря, измисляш си.

Чарлз Рътлидж каза тихо:

— Не, той не лъже. Рафаела е ваша дъщеря, за съжаление. Майка й е моя съпруга — една красива жена, която сте съблазнили и предали преди много време.

Доминик се изправи и тръгна към бюрото си. Застана с гръб към всички.

— Всъщност как се казва майка ти, Рафаела?

— Познаваш я като Маргарет Пенингтън. Срещнал си я, когато е била двайсетгодишна — през седемдесет и пета в Ню Милфорд, Кънектикът. Омаял си я, съблазнил си я и си я оставил. Спомняш ли си чека от пет хиляди долара, който си хвърлил на болничното й легло? Разбира се, след като си открил, че ти е родила дъщеря. Излязъл си, без да се обърнеш. Само едно не си взел предвид — че тя е била богата, наследница на огромно богатство. Точно затова не ти е казала истинското си име. Значи все пак някаква част от нея не ти е вярвала напълно. Не мога да повярвам, че не е разбирала, че дори да беше родила момче, ти все едно, е нямало да изоставиш жена си. Тогава Карлучи още не те е заплашвал, но Силвия е била бременна, нали? С Делорио. И е била твоя законна съпруга, а Карлучи е бил богат и толкова могъщ, че дори не си можел да си го представиш. Горката мама…

Искаш ли да узнаеш още нещо, поредната ирония на съдбата? Силвия, жена ти, вече мъртвата ти жена, е блъснала с кола майка ми. Тя е причината майка ми да лежи в кома в болницата. Ти предаде майка ми, а твоята жена я уби. Последователен си, Доминик.

Доминик бавно се обърна към Чарлз. Той отново се бе овладял, говореше със спокоен и тих глас:

— Затова вие се опитахте да ме убиете. Свикахте онази банда убийци да дойдат тук, на острова и да ме очистят. Опитахте се и в Маями. Мразите ме заради това, което съм причинил на жена ви. Но още не мога да разбера защо сте написали думата „Витсавия“ върху хеликоптера. Какво означава тя?

Чарлз Уинстън Рътлидж трети премести поглед от доведената си дъщеря към мъжа, когото искаше да види мъртъв. После погледна към Коко, която бавно му кимна, и той изрече бавно, с безизразно лице:

— Помня, че гледах онази картина — една от любимите в моята колекция — и си мислех за Витсавия, жената имам предвид. Коя е била тя? Как е изглеждала? Била е, разбира се, съблазнената жена, безпомощна, манипулирана и използвана. Но за разлика от Маргарет, не са я премахнали. Давид я е задържал, бил е обсебен от нея и това е траяло цяла вечност. Вие обаче отхвърлихте Маргарет и тя се превърна в маниачка — вкопчи се във вас, в огледалното отражение на един мъж. Харесва ми тази ирония. Мъжът, който искаше да ви види мъртъв, е мъжът, който отмъщава заради Маргарет, мъжът, който ще я освободи от нейната натрапчива идея, от обсебването й. Предполагам, че е заради това.

Чарлз обърна към Рафаела усмивката си.

— Доведената ми дъщеря не знаеше нищо и аз сериозно се разтревожих, когато открих, че е дошла тук. Направи го самостоятелно, без да се посъветва с мен. Действаше импулсивно. И е напълно невинна — Чарлз поклати глава и добави: — Дори не знаех, че някога е виждала картината на Рембранд.

— Видях я веднъж, преди много време, в онази твоя специална стая, а после си спомних. Глупаво постъпих, че не се съобразих с последиците, когато накарах властите в Лувъра да потвърдят автентичността на картината. Съжалявам, Чарлз. Не ти казах и за биографията. Не исках да те замесвам, нали разбираш.

— О! — намеси се Коко, усмихвайки се иронично на любовника си. — Биографията. Знаменитата биография. Казах ти, Рафаела, че не си избрала подходящ момент да дойдеш на острова.

— Биография ли? — Чарлз изглеждаше изненадан.

Рафаела изрече тихо:

— Не исках да знаеш. Не исках да те притеснявам, да те въвличам. Щях да напиша неговата биография… о, да, Доминик, наистина. Но щях да разкажа цялата истина, а не онази захаросана история, която ти ми разказваше. Светът щеше да те види такъв, какъвто си в действителност. Най-обикновен престъпник, който продава оръжие на терористи, мъж, който си съперничи по жестокост с Роди Оливие.

Доминик погледна към Маркъс със заплашителна усмивка:

— Какво, има ли още изповеди? Още демонстрации на омраза? Искаше съд, искаше разпит, скъпи Маркъс. Е, дойде ред и за това. Всеки си изплю камъчето, дори и скъпата ми Коко. Ще се присъединиш ли към тях?

— Не — отвърна Маркъс.

— Сега наистина си спомням — каза внезапно Доминик. — Помня Маргарет, беше толкова млада, толкова уязвима, родителите й току-що бяха загинали, беше толкова свежа и невинна и да, исках я. Напомняше по нещо на Силвия, нали това е любопитно съвпадение? — разтърси глава и се вгледа във високите прозорци. — Да, беше толкова красива, готова да научи всичко за живота, за секса и аз я научих. Не съм я наранил. Дадох й едно прекрасно лято.

— И й направи дете.

— Истина е, Рафаела, създадох теб. Със сигурност това е нещо хубаво от твоя гледна точка. Тогава се наложи да й кажа, че съм женен. Силвия беше бременна с Делорио. Беше много сложно, докато Маргарет не те роди, скъпа — теб, едно момиче. Но за известно време бях привързан към нея. И може би си права, може би нямаше да се оженя за нея, дори да ми беше родила двама близнаци. Тъстът ми беше много силен, много богат и аз не можех да престъпвам желанията му. За мен той стоеше над закона.

Рафаела не издържа:

— Иска ми се сега тя да можеше да те види, да те види какъвто си, сега и тук, обкръжен от тия, които си наранил, от тези, които си използвал, от наемниците, на които плащаш, за да пазят живота ти.

— Рафаела. Хубаво име, скъпа. Дори и майка ти да ми беше казала, че фамилията й е Холанд, съмнявам се, че щях да го запомня. Човек забравя случайните спирки — млъкна за момент, после продължи с някак далечен глас. — Страхувам се, че според мен кръвосмешението е същото, каквото са наркотиците. Твърдо съм и против двете. Ти си много хубава, Рафаела. Бях привлечен от теб, защото толкова приличаш на мен. Сега го виждам. Питам се дали ако се бях любил с теб, Коко щеше да се опита да те убие.

— Не, Дом, нямаше да убия Рафаела, щях да убия теб. Да прережа гърлото ти.

Доминик сякаш не я чу и продължи, все още загледан към прозорците:

— А, ето, идва Лейси, води Делорио със себе си — май се е наложило Франк да го понатупа. Съжалявам, но Делорио трябва да се научи да се владее, да се научи на самодисциплина.

— Наистина ли съжаляваш? — каза Рафаела. — Делорио иска да се освободи от теб, но ти не можеш да понесеш това. Той прилича на теб повече, отколкото си мислиш, Доминик, едно амбициозно гангстерче…

Доминик се обърна рязко, по-бързо, отколкото Маркъс би могъл да реагира, и удари силно Рафаела. Тогава Маркъс скочи и се впи в гърлото му, чувствайки как плътта поддава под натиска на пръстите му, как Доминик стяга мускулите на врата си, чу гъргорещите звуци.

— Пусни го, Маркъс. Пусни го — Меркел се озова зад гърба му, говореше с тих и бавен глас, опитваше се да го накара да се овладее.

В крайна сметка разбра и позволи на заслепяващия го гняв да се оттече. Не искаше да умира напразно. Пусна гърлото на Доминик. Бутна го назад и той залитна към бюрото си.

В стаята цареше пълна тишина. В този миг Франк Лейси въведе Делорио в библиотеката. Застана до него, заедно с Меркел и Линк, и тримата се вгледаха в Доминик.

— Сър — изрече Меркел и се запъти към него. Доминик му махна да не приближава и вдигна очи към Маркъс.

— Настина бях привързан към теб, Маркъс О’Съливан, почти бях готов напълно да ти повярвам. Но ти си само едно долно ирландско леке. И ще си получиш заслужената смърт.

— Къде е Пола? — обърна се Коко към Франк Лейси.

— Не ми се подчини — изрече Делорио с недоволен глас, свил устни като капризно дете. — Не искаше да прави каквото й казвам.

— Зле е — каза Франк. — Трябва й лекар, затова един от гардовете я занесе горе.

— Никакъв лекар — изсъска Доминик. — Линк, иди да й биеш един морфин. Това ще я държи мирна — после се обърна към Делорио. — Постъпи глупаво, синко. Трябва да се научиш да си сдържаш гнева. Нужна ти е моята помощ и още дълго време ще е така, повярвай ми.

— Не ми пука. Пола е просто една глупачка, алчна и вечно недоволна.

— Това не ти ли звучи познато, Дом? Не ти ли звучи като нещо, което си чувал? — гласът на Коко се извиси над всички.

Маркъс вече не можеше да сдържа яростта си.

— Твоето огледално отражение! Нима не си доволен?

Доминик не каза нито дума, дори не погледна към Маркъс. Само изсъска:

— Ти го обърна срещу мен, копеле такова!

Но ударът му беше насочен не срещу младия мъж. Юмрукът му се заби в брадичката на Рафаела и тя се строполи на пода. Докато светът притъмняваше пред очите й, видя как Маркъс скача срещу Доминик, зърна как гардовете го влачат по пода…