Катрин Каултър
Изкушение (19)

Глава осемнадесета

Островът на Джовани

Април 2001

Доминик изкрещя и Меркел ужасен влетя в библиотеката, но се закова изведнъж. Доминик седеше зад бюрото си със слушалката на телефона в ръце. Оттам се носеше силно бръмчене. Той махна на Меркел да се приближи.

— Не мога да повярвам — изрече Доминик и Меркел за момент се запита дали напрежението на господин Джовани не му е дошло в повече. — Не, това е най-добрата новина, която съм получавал от години насам — и той отправи възхитен поглед към Меркел.

Меркел умираше от желание да запита какво толкова е ощастливило господин Джовани, но реши да замълчи. Господин Джовани не обичаше да му задават въпроси и Меркел зачака.

Доминик плесна с ръце, отметна глава и се засмя.

— Налей по едно шампанско, Меркел. Намери най-доброто на острова. Имаме какво да празнуваме. Скъпият ми тъст — това старо копеле, дето все ми се месеше, Карло Карлучи — е мъртъв, най-накрая е мъртъв. Мъртъв! Умрял в леглото си от сърдечен удар. Надявам се да изгние в ада. Не можеш да си представиш, Меркел, не можеш да повярваш… бях започнал да мисля, че ще живее вечно.

Тогава Доминик отново се засмя с дълбок гръден смях, който накара Меркел да се усмихне, макар че в същото време кожата му настръхна.

— Мъртъв! Старият глупак е мъртъв, донасяй шампанското!

Когато Меркел се върна в библиотеката със сребърен поднос с бутилка шампанско и фини източени кристални чаши, Доминик стоеше до огромните френски прозорци, загледан навън.

— Заповядайте, сър.

Доминик бавно се обърна и погледът на бледосините му очи бе страшен като самия ад.

— Сега съм свободен, Меркел, или скоро ще бъда — изрече той меко. — Свободен. След всичките тези години ще се освободя от моята вечно пияна и невярна съпруга.

Меркел внимателно наля шампанското и подаде чашата на Доминик.

— Налей си и ти, Меркел. По-бързо, човече! — след като пресушиха чашите, Доминик каза: — Прати ми Лейси. Кажи му, че съм му намерил чудесна работа.

На вечерята Доминик обяви, че той и Лейси ще отлетят до Чикаго в четвъртък, за да присъстват на погребението на тъста му.

— За нищо на света не бих го пропуснал — усмихна се Доминик. — Освен това, мисля, че чудесната ми съпруга също ще бъде там. От години не съм я виждал. От години не съм имал удоволствието да я видя.

— Мама ще бъде на погребението — каза замислено Делорио. — Мисля, че и аз ще дойда, татко. Много отдавна не съм я виждал.

Доминик като че ли се изненада, после се усмихна и поклати глава.

— Не, момчето ми, имам нужда от теб тук в имението. Не може и двете глави да напуснат тялото, Делорио. Не, ти оставаш тук, а аз ще присъствам на тази неприятна церемония — замълча за миг и се усмихна на Пола. — Ти ще правиш компания на Коко, скъпото ми момиче. Разбираш ли?

Заплахата увисна неизречена в последвалото мълчание. Меркел разбра много добре заплахата, надяваше се, че и Пола я е разбрала. Явно беше, защото тя забележимо пребледня. Делорио гледаше баща си с леко свити вежди. Меркел си помисли, че изразът на лицето му е страшен.

— Колко време ще отсъстваш? — запита Делорио.

— Само три-четири дни.

— Трябва да внимаваш — Коко се наведе напред и положи ръка на дланта му. — Напуснеш ли острова, се излагаш на опасност.

— Знам. Лейси ще бъде с мен, нали, Франк? Той ще държи на безопасно разстояние всички лоши момчета — Доминик отново се засмя и продължи да се смее, потапяйки парченце омар в горещото масло.

По-късно през нощта, когато старият часовник на първия етаж удари дванадесет часа, Доминик все още говореше със сина си:

— Никакви наркотици, Делорио. Казвал съм ти го повече пъти, отколкото бих могъл да преброя. Никакви наркотици. Не искам да работя с колумбийци или кубинци, или пък с онези боклуци от Маями. Никога! Ако отново решиш да бръкнеш в „кацата с меда“, ще ти спра издръжката. Разбра ли ме добре, момче?

— Не виждам разликата — смърт от нелегално оръжие или смърт от наркотици. И в двата случая се умира.

— Казах, никакви наркотици. Не се забърквай, момчето ми, разбери!

— Парите… като си помисля колко пари има в тая работа, а ония проклетници от щатските служби нямат достатъчно хора, за да проверят дори една хилядна от пристигащите кораби и самолети. В момента е лесно, вече установиха връзка с мен, в действителност вече съм…

— Никакви наркотици. Опиташ ли нещо в тая насока, значи вървиш против мен, момче. И ще ти откъсна топките.

Делорио го загледа онемял. Доминик разроши косата на сина си.

— Ти си добро момче, Делорио. Не си като майка си. Не си пропилявай шансовете.

 

 

Хиксвил, Ню Йорк

Април 2001

Силвия Карлучи Джовани не беше пияна. Не беше пийвала и капка още от онази ужасна нощ, когато младият Томи Ибсен се беше надрусал с кокаин и беше блъснал онази жена… онази нещастна жена, която лежеше в кома в болницата. Тя още виждаше побелялото лице на Томи, когато й разказваше какво е направил, как се е чувствал толкова див и мощен, когато онова „БМВ“ се изпречило пред него и той се натресъл право във вратата на шофьора. Разправяше й, че още вижда лицето на жената — изненадата й, ужаса й. Изглеждала така, сякаш го е познала, но той изобщо не знаел коя е. А може би просто за миг е осъзнала факта, че ще умре.

Силвия поклати глава, отпъждайки мисълта. Всичко беше свършило, жената щеше да живее, трябваше да оживее. Силвия бе научила, че това е някоя си Маргарет Рътлидж, жената на един много богат издател на вестници — Чарлз Рътлидж. Бяха й осигурили най-добрите медицински грижи — щеше да оживее. Силвия беше в безопасност. Томи също не бе застрашен, защото ченгетата не знаеха нищо.

Силвия сведе поглед към двегодишния розов храст. Беше се грижила предано за него, но розите въпреки това не бяха още толкова тъмночервени и листенцата им не бяха толкова кадифено меки, както ги искаше. Естествено, до лятото имаше още време, но надеждите, които възлагаше на тях, наградите, които искаше да спечели на Фестивала на цветята в Лонг Айлънд… сега всичко й се струваше безсмислено.

Тя вдигна очи и видя да се приближава тайландският й прислужник — Ойстър Лий. Върху загриженото му лице годините изобщо не личаха.

Съобщи, че я търсят по телефона. Много спешно, повтори Ойстър. И когато тя взе слушалката, сваляйки същевременно градинарските си ръкавици, изведнъж побеля като платно.

— О, Господи — изрече и припадна.

 

 

Хотел „Бенингтън“, Лондон, Англия

Април 2001

Веднага го свързаха.

— Ало, Меркел? Маркъс е. Искам да говоря с Доминик. Важно е… Какво? Шегуваш се. Не му позволявай да напуска острова. Не, знам, че нищо не можеш да направиш. Добре, дай ми го. Ще се опитам да го вразумя.

Рафаела му правеше знаци с ръце, затова той закри микрофона и каза:

— Карлучи е умрял и Доминик отива на погребението в Чикаго. Там е и жена му Силвия, която… Здравей, Доминик!

— Маркъс, в Лондон ли си?

— Да, и има две неща, за които искам да говоря с теб. Първото е, че мис Холанд е тук с мен.

Рафаела се напрегна, но не можеше да чуе нищо от думите на Доминик. Лицето на Маркъс си оставаше безизразно.

— Ако ме изслушаш, ще ти разкажа — прекъсна го Маркъс. — Виж, с майка й не се е случило нищо лошо. Било е прекалена реакция. Убедих я, че е добре за малко да напусне острова, както и книгата, да си почине. Съжалявам, че не ти харесва, но е така. Засега ще бъде с мен… да, Доминик, с мен.

Доминик остана да гледа в слушалката, искаше му се да види и лицето на Маркъс, но дори без да го вижда, знаеше какво е изражението му. Решително стисната ясно очертана челюст и обичайната веселост в очите. По дяволите, отмъкнал е Рафаела! Сигурно спи с нея, няма как иначе. А Доминик кроеше планове за нея. Когато се върнеше от Лонг Айлънд, той мислеше да я вкара в леглото си. Ако нещата се бяха развили така, както ги бе планирал, възнамеряваше дори да се ожени за нея.

Когато Силвия умреше.

Останеше ли вдовец, можеше отново да се ожени. Коко не беше подходяща. Съжаляваше, но такава беше истината. Полезните й години почти бяха свършили. Скоро щеше да я отпрати. Спомни си аборта, който беше направила преди три и половина години. Но беше момиче. Какво друго би могъл да я накара да направи? А и тя май нямаше нищо против.

Поне нищо не беше казала.

Рафаела беше на идеалната възраст. Дори ако отначало му дадеше момиче, беше достатъчно млада, за да му народи цяла рота синове.

А сега тя беше с Маркъс. Спеше с Маркъс. И имаше доста голяма опасност за живота й, ако останеше с него. Той се сети за Роди Оливие и пребледня. Опасна змия беше този човек. А той нищо не можеше да направи, въпреки че ужасно мразеше да се чувства безпомощен. Стресна го гласът на Маркъс.

— Ти какво? Повтори, Маркъс.

— Казах, Доминик, луд си, ако напуснеш острова. Изчакай докато спипаме хората, които стоят зад покушението, зад „Витсавия“. Няма начин Лейси да те опази сто процента, никакъв начин. А ти ми говориш за Чикаго. На кого му пука за Карлучи? Нали го мразеше в червата затова, че те заплаши.

Маркъс млъкна.

Доминик беше живял на острова твърде дълго. Там беше кралят, феодалът, цялото правосъдие бе съсредоточено в неговите ръце. Беше забравил колко уязвим може да бъде човек извън своята територия. И Маркъс се опита гласът му да прозвучи съвсем невинно:

— Може би искаш да се срещнеш със Силвия в Чикаго? Да й поискаш развод?

Доминик се разсмя.

— Маркъс, не преставаш да ме изненадваш. Да се срещна със Силвия… Твърде вероятно… тоест ако моята малка женичка не я е страх да дойде в Чикаго. Ако не се покаже, тогава ще видим, нали?

Маркъс почувства, че е безпомощен. Затвори, защото знаеше, че Доминик Джовани ще направи точно това, което е решил; знаеше също, че Доминик е вбесен, задето е отвел Рафаела. Обърна се към нея.

Тя още изглеждаше ядосана.

Колко хубаво беше да надхитриш понякога такъв добър играч като нея.

— Е, Доминик не ми заръча да ти предам много поздрави. Откровено казано, се е вкиснал. На мен го е яд, не на теб. И аз като същински як мъжкар поех цялата вина, дори без да споменавам, че ти непрекъснато ме съблазняваше. Доминик разбра, че не може да стори нищо.

Маркъс млъкна, прокарвайки пръсти през косата си. После поклати глава:

— Винаги е мразил тъста си. По негова вина Доминик все още е женен за Силвия.

— Знам това, той ми каза.

— Може би не знаеш точно това. Възможно е да греша, но мисля, че съм прав. Сега, след като Карлучи е мъртъв, май идва ред на Силвия.

Рафаела го изгледа невярващо.

— Мислиш, че ще я убие? Това е нелепо. Може просто да се разведе с нея — но всъщност тя знаеше, че той е съвършено прав. Огледа се из стаичката. — Наистина, умееш май да избираш хотели. Фоайето е миниатюрно, стълбището е наистина красиво, но тази стая, Маркъс…

— Забрави хотел „Савой“, мис Холанд. Не искам да се набиваме на очи. Трябва да бъдем самата дискретност. Смятай, че си във вражеския лагер. Нали не искаш да излезеш пред всички и да танцуваш като Саломе със седемте воала?

— Не бих могла и с един даже — тя въздъхна. — Извинявай, че ти се нахвърлих.

— Уморена си. Както и аз. Искаш ли да поспиш?

— С теб, предполагам.

— В момента съм твърде уморен, за да направя каквото и да било, освен да захъркам. Което няма да ми се отрази зле.

— Добре. Аз ще взема набързо един душ.

Той помисли как ли изглежда тя гола под душа. Простря се на леглото и я зачака да излезе от банята. Когато тя излезе след десетина минути, той вече спеше. Рафаела го погледна и поклати глава. Спеше като мъртвец. Като мъртвец… в каквото Силвия скоро щеше да се превърне?

Рафаела отново поклати глава. Не, Доминик не можеше да бъде такъв… до такава степен покварен. Освен това не беше логично да убива жена си. Но какво значение имаше? Доминик може би щеше да направи точно това, което му се искаше. Беше набрал години обида и омраза срещу Силвия. Да, като нищо щеше да я убие, без окото му да мигне. Тя зави Маркъс и се пъхна под одеялото до него. Заспа след няколко минути.

 

 

Чикаго, Илиноис

Април 2001

Април в Чикаго би могъл да бъде хубав месец със свеж пролетен въздух, с разцъфващи цветя, наситен с аромати и цветове. Но не беше. Беше сив, студен и дъжделив. Погребалната церемония се провеждаше в гробищата „Феърлоун“. Бяха дошли седемдесет и няколко души — повечето старци, поне трима чикагски полицаи, както си помисли Доминик, дошли да пожелаят на стареца скоростно отиване в ада. Доминик стоеше с наведена глава, докато свещеникът лееше епитафии, по-подходящи за благочестив човек, отколкото за негодник като Карло Карлучи. Приближените на Карлучи сигурно му бяха пъхнали яка пачка, за да възхвалява така тъста му. Дъждът изведнъж се засили, затупа тежко по капака на ковчега. И моментално се отвориха черните чадъри, лицата се скриха. Накацало ято гарвани, помисли си Доминик, дошли да отдадат почит на прогнилия скелет на Карлучи.

Къде ли е Силвия? Жена му сигурно беше доста уплашена и не беше дошла.

Зърна някаква руса коса и се напрегна. Жената внезапно обърна глава и погледна право към него, той видя, че е млада, на не повече от тридесет, но невъобразимо грозна. Косата й обаче беше хубава, каквато обикновено беше косата на Силвия, пък и на другите жени — нежно руса. Каквато беше и косата на Коко, преди да започне да си прави експерименти с нея. Беше толкова лека, толкова светла…

Къде е Силвия?

Франк Лейси застана безшумно до него. Доминик се усмихна на верния си пазач. Човек като него не би трябвало да се бои от студа. Но той се боеше. Излязъл от топлия карибски остров, дошъл в студения влажен Чикаго, Лейси направо трепереше. Но това нямаше значение. Каквото и да ставаше с него, той щеше да изпълни задълженията си.

Свещеникът май се канеше да привършва. Една жена, забулена с плътен черен воал, пристъпи напред и хвърли необикновено красива червена роза с кадифено меки листенца върху ковчега. После един мъж хвърли буца пръст върху капака и тя изтрополя шумно. След това свещеникът благослови събралите се, а дъждът се стичаше по пръстите му, докато правеше кръстния знак. Всичко свърши.

Жената се обърна на високите си токчета и направи грешката да погледне бегло към Доминик. Той й се усмихна. Беше Силвия. Сега я беше хванал. Махна й, но тя се отдалечи към една голяма черна лимузина. Бързо и тихо Доминик се провря през купчината черни чадъри и я настигна до колата.

— Здравей, Силвия.

Тя знаеше, че той ще е тук, разбира се. За да се порадва, че баща й е умрял. Каква глупачка беше, че дойде!

— Здравей, Доминик. Хубаво е, че си тук.

— Защо? Дойдох само за да видя как ще заровят стария досадник. Той е мъртъв и ако не валеше, заклевам се, че щях да потанцувам върху гроба му. И така, скъпа Силвия, чух от Ойстър, че вече не си дружка на бутилката?

Тя го изгледа втренчено.

— Така е. Вече не пия.

— Защо?

Тя сви рамене. Никога нямаше да му каже, че любовникът й беше блъснал една жена и че тя се чувстваше отговорна, защото му беше дала колата си. Не можеше да си представи какво би могъл да направи той въз основа на тази информация.

— Промених се, Доминик. Не искам вече да бъда каквато бях. Наистина се промених.

Той я погледна бегло с онзи поглед, който винаги я подлудяваше от страст и страх едновременно. Странно, този път не й подейства така. Тя му отвърна с напрегнат поглед, в който имаше и скрита паника.

— Хората не се променят, Силвия. Поне ти би трябвало да го знаеш. Започваш да си изглеждаш на годините.

— Както и ти — отвърна тя, отказвайки да се признае за победена, макар че дланите й се бяха изпотили от страх.

— Но с мъжете, скъпа, е съвсем различно. Те стават само още по-възбуждащи, когато остаряват. Разбира се, тук съществена роля играят парите. Но стига сме говорили как изглеждаме. Смяташ ли да останеш дълго?

— Не. Голдстейн ще прочете завещанието на татко; после се връщам в Лонг Айлънд.

Тя зачака, зачака го да й поиска развод. Онази жена, с която той живееше, онази френска манекенка… може би искаше да се ожени за нея. И да се опита да има деца. Да не би пък онази жена да му изглеждаше вече твърде стара?

Накрая изрече, неспособна да издържи повече:

— Ще ти дам развод, Доминик.

— Забележително от твоя страна, но малко късно, според мен. Исках развод преди двадесет години. Какво те кара да смяташ, че ще го искам сега?

Тя усети как я бодна ужас.

— Не знам. Не искаш ли?

Той не си даде труд да й отговори.

— Как е Делорио? А Пола?

— Той си е все същият, както и Пола. Тя ме разочарова.

— Спомни си, че ти я избра. Беше казал, че е добро парче.

В мига, когато това излетя от устата й, Силвия се прокле, че е такава глупачка, но думите й, изглежда, не го засегнаха.

— Защо да не те изпратя до хотела ти? Или си отседнала в пентхауса на баща си?

Тя не искаше да ходи никъде с него. Отклони поканата му възможно най-учтиво, но знаеше, че би могла да му отговори и по друг начин и нямаше да има значение. Той я остави да си тръгне. Тя почти избяга от него. Доминик се усмихна. Тя знаеше. Беше отгатнала. Може да имаше безброй пороци, но притежаваше забележително проницателен ум. О, да, знаеше. И той се замисли по какъв път да се върне обратно в хотел „Клариън“.

 

 

Силвия искаше да напусне Чикаго. Нямаше намерение да се връща в Лонг Айлънд, не за дълго, възможно беше и изобщо да не се върне там. Значи Ойстър я беше предал. Не се изненада, не чак толкова. Той беше лоялен, но неговото схващане за лоялност беше разтегливо. Без съмнение, Доминик щедро му бе плащал през годините. Тя се запита какво ли е съобщавал на съпруга й. Сви рамене. Страхуваше се от него. Питаше се дали пак ще се страхува, когато отново го види. Но страхът й беше много по-голям, отколкото бе очаквала.

Самюел Голдстейн дойде в пентхауса след няколко часа и прочете завещанието на баща й. Силвия седеше в античния стол и недоумяваше. Помоли го отново да го прочете, този път по-бавно. Голдстейн се съгласи. Наистина, помисли тя, той се забавлява. Винаги я бе мразил и винаги се бе възползвал да говори лошо за нея. А тя наистина му бе давала безброй такива възможности през годините.

Карло Карлучи не беше оставил нищо на единствената си дъщеря. Беше завещал всичко на внука си Делорио Джовани. Не можеше да повярва. Остави Голдстейн сам, излезе от пентхауса и тръгна пеша по Мичиган Авеню. Не облече палто, не взе и чадър. Беше озадачена и замаяна. Баща й я бе обезнаследил. Дори не бе продължил издръжката й, оставяше на Делорио да реши дали иска да даде нещо на майка си. Запита се колко ли би струвала къщата в Лонг Айлънд. Достатъчно, за да живее, както бе свикнала досега, поне една година. Всичко беше много скъпо. А пък и Томи Ибсен… о, колко обичаше красивите неща. Баща й никога не се бе оплаквал от това, че й дава по един милион на година… в последните три години дори й отпускаше повече.

Сега тя нямаше нищо, освен това, което синът й би решил да й даде. Делорио не беше нормален, но тя знаеше неща, които Доминик не знаеше, знаеше неща, които баща й никога не бе узнал. Например за онова малко момиче: казваше се Мари, беше на четиринадесет години, когато Делорио я изнасили и я остави гола насред полето на три мили от дома на родителите й. Тя бе оживяла, но не бе издала името на нападателя. Силвия се бе погрижила. Тогава Делорио беше едва на тринадесет години. Тя беше платила досега на семейството на момичето над осемдесет хиляди долара. Но вече ще остави на Делорио — да плаща той. Нека Доминик да узнае цялата мръсна история. Дори можеше да се обади на онова семейство: „Ало, господин Делгадо. Обажда се Силвия Джовани. Просто исках да знаете, че няма да видите и цент повече от мен. Бащата на сина ми притежава цял остров и е достатъчно богат. Ето адреса му.“

В този момент мразеше баща си. Беше му казала за Делорио. Не всичко, съвсем не. Но се наложи да му подхвърли нещо, за да й даде достатъчно пари за семейството на момичето. А сега той, въпреки всичко, бе оставил парите на внука си. Съществуваха и други инциденти и всеки носеше отличителния печат на Делорио. Тя с облекчение се съгласи Доминик да поеме настойничеството над единствения си син. Смяташе, че тогава Делорио се е обадил на баща си и му е разказвал разни небивалици как майка му се е държала лошо и как се е чувствал нещастен с нея. Силвия бе готова да пее алилуя, когато той най-накрая излезе от живота й. Но понякога в редки моменти си спомняше колко очарователен беше като малко момченце. Невинен и сладък, чист и само неин. Когато се бе променил в пубертета, педиатърът просто се бе усмихнал и й бе казал да не се тревожи. Той бил просто нормално момче и щял да се оправи с бушуващите хормони. Какво ли пък знаеше тоя доктор!

Баща й явно обвиняваше нея за това, че Делорио я бе напуснал. И я наказа заради това.

Силвия спря едно такси и се върна в пентхауса на баща си. Дори той сега принадлежеше на Делорио. Опакова нещата си и след един час беше на летището „О’Хеър“. След три часа летеше за Лос Анжелис. Искаше да иде в Япония, но паспортът й не беше у нея, не й се връщаше в Лонг Айлънд за него.

Нека иде там да я намери. Ще продаде къщата, ще уволни Ойстър Лий и ще го остави да пукне, ако ще. Ще се научи да живее икономично. Но колко щяха да й липсват розите й.

Взе си билет за първа класа, забравяйки за миг, че финансовото й положение драстично се е променило. Веднага си поръча уиски. Чисто. После още едно и още едно.

След четвъртата чаша заспа, за голямо облекчение на стюардесата.

 

 

Едва късно следобеда Доминик научи от Самюел Голдстейн за завещанието на Карлучи. Той съобщи освен това, че Силвия е заминала и не му е казала къде отива. Смяташе, че вероятно си е отишла у дома. Това може би не беше мъдро решение. Не че го беше грижа за нея. Той дори й бе дал началния тласък.

Доминик само се усмихна. Беше доволен. Реши да остане още един ден в Чикаго. До този момент не беше решил доколко му харесва завещанието на Карлучи. Делорио се нуждаеше от неговата твърда ръка, иначе щеше да направи някоя глупост с наркотиците. Трябваше да се помисли за това… Делорио и всичките тези пари, които бяха негови и само негови.

Колкото до Франк Лейси, след като се увери, че не съществува реална заплаха за шефа му, той отлетя за Лос Анжелис. Щеше да излекува настинката в топлия климат на Южна Калифорния.

 

 

Хотел „Бенингтън“, Лондон, Англия

Април 2001

Рафаела говореше тихо по телефона. Маркъс все още спеше дълбоко, напълно облечен, отпуснат по гръб. Тя не искаше той да чуе думите й.

Говореше с втория си баща, без да успее да сдържи вълнението в гласа си.

— Настина ли се събуди? Настина ли каза нещо? Какво каза?

Чарлз се загледа в телефона. Е, нямаше никаква причина сега да не й каже истината. Когато бе отишъл да вземе последния дневник предната нощ, не го намери в бюрото на Маргарет, не намери и останалите. Сигурно Рафаела ги беше взела. Нямаше кой друг. Значи, сега тя знаеше. Знаеше за истинския си баща, знаеше за цялата болка и натрапчивите мисли на майка си. И изрече рязко:

— Тя произнесе неговото име, след което твоето и каза: „Не, не.“ Това беше.

Сега беше ред на Рафаела да млъкне. Значи Чарлз също е чел дневниците; майка й сигурно не му се е доверила. Намерил е дневниците, прочел ги е и сега е разбрал, че Рафаела също ги е прочела, защото някои от тях липсваха.

— Откога знаеш за Доминик Джовани?

— Отдавна. От около година, но ми се струва, че сякаш винаги съм го знаел. И аз бих могъл да ти кажа нещо друго, скъпа. Човекът — пияният — който блъсна майка ти, не беше никой друг, а Силвия Карлучи Джовани. Наех детектив и той откри, че е била нейната кола. Майка ти е карала близо до мястото, където живее тази жена. Не мога да си представя защо.

Рафаела преглътна шока и поклати глава:

— И аз не мога. Мама не е мислела, че Силвия поддържа връзка с Доминик от години насам. Не мога да си представя защо е била в този квартал. Това не ми харесва, Чарлз. Но си прав: такива съвпадения не могат да бъдат случайни.

— Трябва да си дойдеш, Рафаела. Или тук, или в Бостън — той млъкна за миг, после продължи решително: — Не знам къде точно се намираш сега. Ал Холбайн спомена, че си отишла на Карибите на почивка. Моля се да си някъде другаде, само не и близо до острова на тоя човек, но ако си там, трябва да се махнеш веднага. Искам да си дойдеш у дома.

— Ти, изглежда, знаеш всичко. Не мога да си дойда, Чарлз. Още не. Доминик отиде в Чикаго за погребението. Сега съм в Лондон, не на острова.

Настъпи смаяно мълчание.

— Защо?

— Не мога да ти разкажа, Чарлз. Много ще внимавам. Можеш да разчиташ. Джовани не може да ме намери тук.

— Тоя човек би могъл да открие и дявола.

— Много ще внимавам — повтори тя. — Моля те, кажи на мама, че я обичам. Ще се обадя пак утре — спря за миг. — Чарлз! Съжалявам. Много съжалявам. За всички ни, но особено за мама.

И Рафаела затвори, преди Чарлз да успее да каже каквото и да било.

— Знаех, че имаш много талантлива уста…

Тя изрече, без да се обръща към него:

— Не довършвай, Маркъс.

Изглеждаше разтревожена, затова той реши да не се шегува с нея.

— Поспа ли?

— Достатъчно, предполагам. Ти си буден — добави, виждайки, че не е помръднал, че още лежи по гръб.

Но беше буден, напълно буден и нащрек.

— Как е майка ти?

— Както ти ми каза, събудила се е, после отново е изпаднала в кома. Това, което не знаеш, е, че е произнесла няколко думи, преди отново да изпадне в безсъзнание.

Рафаела стана и стегна колана на хавлията си.

— Ще се обадя на рум сървис. Какво искаш?

Маркъс се накани да изтърси някакво остроумие, но се въздържа. Тя изглеждаше извънредно напрегната. Много неща й се бяха случили за твърде кратко време, неща, които тя не можеше да контролира. Затова реши да не отпуска юздите на остроумието си и се замисли какво да закуси.

— Овесени ядки, моля. Грижа се за нивото на холестерола.

Тя се разсея за миг.

— Не мога да кажа нищо против избора ти, защото изглеждаш така, сякаш си тичал маратон. Впрочем… ти наистина ли свириш на хармоника като момче-каубойче от Дивия запад, седнало с кръстосани крака пред лагерния огън?

— Да, госпожо, свиря. Винаги съм си мечтал за акомпанимент на флейта.

Тя не отвърна на закачката, внезапно натъжена.

Двамата се вгледаха един в друг и Маркъс почувства напрежението, растящо между тях, но знаеше, че в живота и на двамата има достатъчно много несигурност, за да им позволи да се доверят един на друг. Тя изрече бързо:

— Защо не идеш да си вземеш душ.

Тъй като нямаше голям избор, Маркъс се съгласи.

След като Рафаела се обади на рум сървис и даде поръчката, тя се преоблече, слушайки Маркъс да пее оперни арии под душа, колкото му глас държи. Пееше добре. Дори знаеше думите на италиански. Внушително. От „Дон Жуан“. На италиански — Дон Джовани.

Когато на вратата се почука, Рафаела току-що си бе сресала косата. Погледна към все още затворената врата на банята, сви рамене и отвори. Един младолик келнер вкара в стаята количка с подноси, покрити със сребърни капаци. Тя подписа сметката и му даде три долара бакшиш. Маркъс бе сменил пари на „Хийтроу“, но не искаше сега да рови в панталоните му. След като келнерът излезе, тя подуши миризмите, разнасящи изпод капаците, търсейки своите яйца „Бенедикт“. Вдигна капака на единия поднос.

Извика, после инстинктивно закри устата си с длан. Сребърният капак тупна на масичката, после се търкулна на пода.

Маркъс изскочи от банята гол, с изненадано лице.

— Какво, по дяволите…?

После примига. Върху подноса имаше огромен плъх — рошав, космат и още топъл. Беше съвършено мъртъв. Изпод него се подаваше сгънато листче.