Катрин Каултър
Изкушение (16)

Глава петнадесета

Докато вечеряха, Доминик разказа какво се бе случило в Марсилия. Когато заговори, хвърли поглед към Рафаела и тя разбра, че той се пита дали постъпва умно, като говори така открито пред нея. За нейно облекчение и съжаление обаче, той явно бе решил, че или може да й се вярва, или че това няма никакво значение. По-скоро последното, не се усъмни тя и помисли, че в неговите очи е само една жена, достатъчно умна, за да бъде летописец на славния му живот, но и жена, която във всеки случай би могла да бъде контролирана. Прие това; нямаше значение. От значение беше само да разбере какво се е случило с Маркъс. Забрави боата, която едва не бе смазала ребрата й, и така силно стисна вилицата, че кокалчетата й побеляха.

— Защо този Джак Бертран се е опитал да го убие, Доминик? Маркъс не е глупак.

— Изпратил едно момиче, което трябвало да привлече Маркъс в леглото. И докато момичето разсейвало Маркъс, Джак щял да се промъкне и да му пререже гърлото.

— Да не би Маркъс да е играл непредвидимо?

— Маркъс внимава кого вкарва в леглото си, пък и не е педофил. Момичето било петнадесетгодишно.

Доминик сякаш щеше да каже още нещо, но внезапно замълча. Набоде една скарида и я поднесе към устата си. Задъвка бавно.

— Само ще добавя, Рафаела, че сделката с оръжието е била почти финализирана. Имаше сертификат за краен потребител. Само дето тези оръжия нямаше да отидат в Нигерия, както смятаха французите. Бяха предназначени за група бунтовници в Източна Африка. И тъй като тази група е фактически извън законите, трябваше да нарушим правилата, за да им доставим оръжието.

Да, да, сигурно е така, помисли си Рафаела, ти за каква ме смяташ, но задържа устата си затворена, а лицето — безизразно.

— Още не сме говорили за моята професия. Признавам, че съм търговец на оръжие, но аз търгувам открито, Рафаела, независимо от това, което може да сте прочели или чули. Не съм човек извън закона; не съм престъпник; не съм доставчик на оръжие за терористи, които убиват невинни хора; не търгувам на черния пазар. Е, понякога съм принуден да се отклоня в сивия пазар, но това не се случва често. Този път от много време насам реших, че мога малко да наруша правилата. Никога не продавам оръжия на враговете на нашата държава — нито на Кадафи, нито на Саддам, нито на Северна Корея. В миналото често съм си имал работа с ЦРУ, но за съжаление това не може да влезе в нашата книга. Един търговец на оръжие никога не би признал, че е работил с правителството, защото ще го помислят или за глупак, или за търгаш. И колегите му в бранша просто ще го направят за срам.

— Ние сме извън страната — обади се Коко.

— Шегуваш се — произнесе Доминик, но без да се усмихне. — И бих могъл да добавя също, че нашето правителство няма да признае с охота подобно нещо.

— А какво изпращате за бунтовниците в Източна Африка? — запита Рафаела.

Доминик простря ръце пред себе си.

— Господ знае, че на тях всичко им е необходимо. Сключих сделка за голяма доставка на мини.

Рафаела не запита за коя източноафриканска страна става дума. Само щеше да го принуди да затъне още по-дълбоко в лъжите си, а поради някаква причина, която тя не искаше да признае, на нея пък не й се искаше той да го прави, поне не толкова явно. Безпокоеше се за Маркъс.

— Ще ви разкажа за легалния оръжеен пазар, Рафаела — продължаваше Доминик. — Твърде малко хора го познават, с изключение, разбира се, на федералните агенти.

— Това ще ми е интересно — каза тя.

Преди да тръгне от Щатите, бе изчела доста около търговията с оръжия. Достъпната литература не беше чак толкова много, което и Доминик току-що потвърди. Колкото до черния пазар, за него се знаеше още по-малко. Бяха известни имената на някои от по-големите играчи и само толкова. От всички по-едри риби най-непознат за публиката оставаше именно Доминик Джовани. Тя си пожела да бе могла да говори с някого, свързан с ЦРУ. Или поне с човек от федералните митнически служби.

Издири Меркел след вечеря и излязоха на верандата.

— Защо не ми разкажете нещо повече за тази „Витсавия“. Какво означава това?

Меркел не знаеше какво да каже, затова взе да увърта.

— Вижте, Рафаела, не съм упълномощен да говоря с вас за бизнеса на господин Джовани. Не би му харесало, сигурен съм, както не би му харесало, че вие ме разпитвате за това. Трябва да питате него или Маркъс.

Добре, щеше да пита Маркъс. Странно, но изведнъж някак си се уплаши от възможността да попита самия Доминик.

— А кой е тогава този Джак Бертран?

— Вие сте репортерка, нали? Питайте господин Джовани или Маркъс. Аз мога само да кажа, че не беше добър човек. Беше своего рода свободен играч — Меркел вдигна рамене.

— Питайте Маркъс — повтори той, кимна леко и се отдалечи към къщата.

Рафаела беше тръгнала към спалнята си, когато Коко я спря във фоайето на втория етаж.

— Наистина ли сте добре, Рафаела?

— Още съм малко разтреперана, но това е разбираемо. Добре съм, Коко.

Коко замълча за миг, после, изглежда, се реши.

— Елате с мен на терасата. Там ще можем да останем поне за малко насаме.

Рафаела послушно я последва, минавайки през огромната разкошна врата-прозорец в южната част на хола. Желязната ограда едва се виждаше през яркочервените бугенвилии. Нощта беше спокойна, във въздуха се смесваха и трептяха ароматите на хибискусите, розите и другите екзотични растения. Младата жена си пое дълбоко дъх, обърна се и отправи очаквателна усмивка към Коко.

— Хайде, кажете, Коко, изплюйте камъчето. За какво искате да говорим? За невероятната ми среща с боата убиец? Или за Маркъс, на когото едва не му прерязаха гърлото в Марсилия? За книгата, може би…

— Добре. Нещата отидоха твърде далеч, Рафаела. Наистина много далеч. Явно е, че някой е пренесъл боата от зоопарка в сандък и е чакал да я освободи, точно когато ви е видял да идвате.

Рафаела, все още разтърсена от преживяването, усети, че я пронизват тръпки на страх.

— Да — повтори замислено, — сандъкът. Изглежда възможно, наистина, но пък не ми се вижда достатъчно сигурен метод да убиеш някого, Коко. Кой би бил абсолютно сигурен, че змията ще нападне точно мен? По пътеката биха могли да минат поне пет-шест души. Защо тъкмо аз? Не, тук има нещо друго…

Коко сви рамене в недоумение, но изглеждаше угрижена.

— Така е, права сте, но факт е, че боата се е насочила именно към вас. Ако Линк не се бе случил наблизо, нямаше да сте жива в момента. Заминете, Рафаела, тръгнете си утре. — Коко замълча за миг, свивайки красиво изписаните си вежди. — Приехме, че изстрелът на плажа е бил предназначен за Маркъс, приехме също, че и катастрофата с хеликоптера е била подготвена заради Маркъс, нещо като предупреждение. Но може би и двете са били насочени срещу вас, скъпа. Може би някой не иска вие да сте тук.

Макар в думите на Коко да имаше логика, Рафаела не можеше да си представи, че именно тя е мишената.

— Но защо, Коко? Нали съм тук просто за да напиша една книга, нито повече, нито по-малко. Нищо, което да застраши когото и да било. Повтарям ви, за кого това би било заплаха?

— Не съм човек, който да се плаши от сянката си, в никакъв случай — изрече Коко бавно, взряна към планинския хребет. — Много мислих за всичко това, още преди днешния инцидент със змията. И дойдох до извода, че това е работа на Делорио. Мисля, че той ревнува от вас и се плаши, страх го е, че баща му ще започне да цени повече вас, отколкото единствения си син. Той не искаше да тръгне, преди вие да дойдете тук, но баща му му заповяда да иде в Маями. Същото е с Маркъс, нали разбирате. Този път вие бяхте сама. Бих заподозряла Пола — поради очевидни причини. Тя ви ненавижда и повече от всичко би желала да ви види наранена или с опакован багаж за Бостън. Но според мен Пола не е достатъчно изобретателна, за да скрои подобен план. А може и да греша, кой знае? Нещо ми подсказва, че трябва да се откажете за известно време от написването на биографията. Тук стават неща, които могат да ви навредят.

— Като „Витсавия“?

Беше се стъмнило и Рафаела си пожела да можеше да види изражението на Коко. Манекенката не беше учудена, защото Доминик бе споменал за „Витсавия“ на вечерята, но въпреки това се стегна.

— Какво знаете за „Витсавия“?

— Само това, което Доминик каза на вечерята.

— Е, забравете го, то не е важно за вас… забравете „Витсавия“ и мислете за това, което ви казах. Ще се видим пак утре сутрин, Рафаела — обърна се и произнесе с усмивка: — Вие сте упорита, но аз ви харесвам и не искам да ви се случи нищо лошо.

 

 

Когато Маркъс видя Рафаела на следващата вечер сама на източната поляна, изпита такова огромно облекчение, че е жива и здрава, че почти й се скара:

— Защо, за Бога, не внимаваш повече? Какво си правила сама насред джунглата, опитваш се да се правиш на смела ли? Момиче, наистина си играеш с огъня и се учудвам, че не го разбираш.

— Добре дошъл у дома, Маркъс — усмихна му се в отговор Рафаела и пристъпи към него.

Без никакво предупреждение го сграбчи над лакътя и с една хватка го превъртя във въздуха и го приземи по гръб на тревата. Той я изгледа втренчено от долу на горе, разперил ръце и крака.

— Знаеш ли, прекалено често взе да правиш това с мен и ще ти го върна, бъди сигурна.

— Ще ми го върнеш? Ти? — зениците й се свиха.

— Да, аз.

— Така ли? И как?

— Мисля, че ще те вържа и ще те любя, докато не подлудееш. Това ще ме опази в сравнителна безопасност.

Тя не отговори нищо, само го загледа, застанала с леко разтворени крака, с ръце на кръста. Беше облечена в дънкова пола и бледорозова блуза.

Сега беше неин ред.

— А ти в какво си се забъркал в Марсилия? Откъде накъде тоя Джак Бертран е могъл да си помисли, че ще искаш да легнеш с петнадесетгодишно момиче? Може би все пак си му дал някакъв знак, че не би имал нищо против това. И точно тогава той се е опитал да те убие…

В следващия момент Рафаела се озова по гръб, Маркъс клекна над нея. Усети се леко замаяна. Той бързо сграбчи китките й, прикова ги над главата й.

— Сега квит ли сме?

— Как го направи? Обикновено си по-бавен. Да не си се упражнявал? Хайде, остави ме да стана… не, не сме квит.

— Предполагам, че трябва да станеш. Виждам трима от гардовете на Доминик — зяпат ни и се хилят като последните глупаци. А ми се иска да те любя, докато краката ни изтръпнат…

— Краката ни да изтръпнат? Какви са тия перверзни приказки?

Той се наведе и леко я целуна по върха на носа.

— Приказки от човек, който не си оставя долните гащи на дъното на басейна на разположение на всеки, който може да ги открие.

При тази забележка тя затвори очи. Изобщо бе забравила за оставените в басейна бикини.

— О, Господи, никой нищо не каза. Да не мислиш, че са още в басейна?

Той отново се наведе и леко близна носа й.

— Искаш ли да идем да проверим довечера късничко, когато всички са си легнали?

Сега беше ред на Рафаела и тя приложи хватката си бързо и ефикасно, бутна го настрана, търкулна се в противоположната посока, изправи се на крака и му се усмихна.

— Какво ще кажеш за полунощ, мис Холанд? Имам още доста неща да ти казвам.

Тя го погледна така, както беше легнал на тревата. Не бе осъзнала досега колко й е липсвал — особено устата му и остроумията, които избликваха от нея. Не искаше да се самозалъгва. Маркъс бе влязъл под кожата й.

— Не се ли страхуваш да не помисля, че си много лесен? Че като се съмне, няма да те уважавам?

— Няма да съм лесен. Трябва да ми приложиш най-изтънчените си трикове. Е, какво ще кажеш, мис Холанд?

— И аз имам доста неща за казване — тя го погледна замислено. — Знаеш ли какво, господин Девлин… или както ти е там името… наистина, много искам да говоря с теб насаме. За „Витсавия“.

Тази дума изведнъж угаси сексуалния плам в погледа му и той внимателно изрече:

— Какво знаеш за това?

— Доминик ми разказа на вечеря какво се е случило и спомена това име. Искам да знам, Маркъс, искам да знам всичко и няма да можеш лесно да ме отклониш — той се изправи и отупа панталоните си, без да каже дума. — Е?

— Вашата войнственост не ме трогва, госпожице Холанд. Сега трябва да се срещна с Доминик. Ще се видим в полунощ на басейна.

Тя се върна в къщата, извади втория дневник на майка си изпод купчината книги на полицата над камината и легна на леглото си.

Препрочиташе дневниците, без да спазва хронологичната последователност, в зависимост от настроението си. Отвори дневника от март 2000, почти отпреди една година. Но прочете само малко от това, което майка й бе писала за посещението си в Англия заедно с Чарлз и за ужасното спречкване между Чарлз и Сюзън, след като се бяха върнали. Пари, бе писала Маргарет, проклети гнусни пари. Ако хората ги нямат, правят всичко, за да ги получат. Ако ги имат пък, правят всичко, за да ги задържат или да спечелят още. Рафаела затвори дневника и се замисли за почти двучасовото си интервю със своя баща през този следобед.

Той, естествено, беше напрегнат. Сдържан и донякъде дистанциран. Беше му предложила да прекъснат, но той бе настоял да продължат. И тя го бе запитала за годините, прекарани в Чикаго. А той бе вдигнал вежда:

— Какво знаете за Чикаго?

— Забравяте, Доминик, събрала съм всички вестникарски статии, писани за вас. Спомням си тази, в която ви споменаваха като един от престъпните босове в Чикаго, вторият човек след Карло Карлучи. Аз съм репортерка и съм чувала доста за него. Но това беше, след като вие сте се оженили за дъщеря му, както ми се струва.

Поддържаше равен, почти равнодушен тона на гласа си. Не искаше той да заподозре, че тя е нещо повече от негова гореща почитателка, не искаше той да долови нейното презрение.

— Това беше много отдавна — изрече накрая Доминик с далечен глас. — Много отдавна. Знаете ли, че старият Карлучи е още жив и живее в Чикаго? В оня разкошен пентхаус на тридесет и втория етаж на един небостъргач до Мичиган Авеню. Той вече не упражнява толкова активен контрол, но, странно, никой не се е опитал да го измести от първото място. Изглежда го обичат, защото е почтен към своите сътрудници.

Това бе изречено с такъв озадачено присмехулен тон, че Рафаела не знаеше как да реагира, затова просто зачака той да продължи.

— Запознах се с него, когато бях на двадесет и осем години, току-що пристигнал от Сан Франциско…

Каза го така, сякаш току-що е бил излязъл от университета. Докато всъщност бе напуснал Сан Франциско, гонен от тамошната полиция, помисли тя, но отново премълча.

— Бях много млад.

— Били сте на двадесет и осем години…

Той рязко изви глава и я загледа втренчено, а очите му започнаха да потъмняват от стаен гняв, достигайки същия оттенък на сивото, който добиваха нейните, когато се развълнуваше. Тя впи очи в очите на баща си и нарочно произнесе:

— Аз съм почти на двадесет и шест и съм достатъчно възрастна, за да приема отговорността за последиците от своите действия.

В следния миг тялото му се отпусна.

— Права сте, наистина бях зрял мъж. Знаех какво правя и ако това, което правех, не беше особено мъдро, е, наистина, така е. Влязох в законния бизнес. Бизнесът ми винаги е бил законен. Купих ресторант и веднага си навлякох беля. Трябваше ми лиценз за алкохол, а поради някаква неизвестна причина градската управа ми отказа. Е, тези неща навсякъде са едни и същи, затова проучих чия точно лапа трябва да се намаже. Оказа се, че на Карлучи, само че неговата лапа беше доста голяма и всеки момент можеше да се свие в юмрук. Запознах се със Силвия — дъщеря му — почти случайно. Тя влезе в ресторанта ми една вечер с някакъв мъж, който приличаше на бодигард.

— Как се казваше вашият ресторант?

Когато той я изгледа неразбиращо, Рафаела поясни:

— Книга, в която има подробности, става по-интересна. Те я правят по-истинска, нали разбирате.

— Смених му името от „Златната топка“ на „Златният бик“.

Рафаела вдигна въпросително вежда. Той се ухили:

— Да, разбирам, тогава бях същински мъжкар, много горд със себе си. По дяволите, та аз бях млад, целият живот беше пред мен и мислех, че мога да правя каквото си искам.

Замълча за миг, сякаш пред очите му минаваха живи картини. Рафаела изчака да ги отпъди.

— Запознах се със Силвия. Беше през 1962, ноември. Времето в Чикаго беше направо кучешко — несъзнателно потърка длани. — Мразя студа, винаги съм го мразил. А Силвия тогава беше доста хубава. Не съвсем невинна, разбира се, но пък на кого му пукаше. Оженихме се през февруари, нейният старец реши, че харесва моята стръв, амбицията ми и нещата тръгнаха добре. „Златният бик“ се прочу и другите ми предприятия също заработиха.

— Като например?

Доминик махна неопределено с ръка.

— Започнах бизнес и в други браншове — като петрол, магазини за храни, за обувки… такива неща, съвсем законни.

Той наистина ли вярваше, че тя приема думите му за стопроцентова истина?

— Разкажете ми за сватбата си…

— Преди да се оженим, Силвия ми каза, че иска поне десетина деца. Като се оженихме, тя не забременя. Това трая дълго. Аз проявявах търпение, Господ ми е свидетел. Харесвах баща й…

„Ха! Баща й те е плашил до смърт.“

— Най-накрая, през 1975 тя забременя с Делорио. Аз бях на върха. Исках много деца, много синове.

— Само синове?

— О, не, разбира се, че не. Не бих имал нищо против дъщери, много дъщери, щях да ги обичам.

Тя го зяпна, ужасно й се дощя да му каже, че е лъжец. Ах, колко искаше да му го каже.

— Най-напред момчета, това исках. Момчета, за да тръгнат по стъпките ми, щях да ги обуча и те щяха да имат успех, наистина голям успех — той спря за миг, вгледан някъде над рамото на Рафаела. После сви рамене. — След като Делорио се роди, тя започна съвсем открито да ми изневерява. Може би тогава, за да си отмъстя, и аз започнах да спя с други жени. Вече сме говорили за това, Рафаела. Във всеки случай, не се разведох с нея, както знаете. Но и не я виждам. Нито пък Делорио. Той знае що за птица е тя.

Рафаела трепна и се изтръгна от този спомен, когато чу викове отвън под балкона. Мъжки викове. Да не би някой натрапник да се беше промъкнал?

Скочи от стола и изтича на балкона. Нощта беше много тъмна, но тя зърна търсещите светлини на фенерчета.

После чу гласа на Делорио — студен и вбесен:

— Престанете, идиоти такива! Аз съм. Свалете тия пистолети!

Чу загрижения глас на Доминик:

— Какво правиш тук? Нещо лошо ли е станало?

— Не, няма нищо. Пола остана там, има да пазарува, а аз се върнах обратно в Сейнт Джордж. Взех хеликоптер до курорта, а оттам си дойдох с мотор.

— Защо не ми се обади? Щях да пратя някого да те посрещне.

Делорио не отговори.

В този момент Рафаела разбра отговора. Делорио не се беше обадил, защото го беше страх, че баща му няма да иска той да се прибере. Тя почувства прилив на ярост срещу Доминик и внезапно съжаление към единствения му син. Но в гласа на Доминик се долавяше загриженост.

Делорио измърмори нещо, после се прозя широко.

— Уморен съм, сър. Мисля, че ще се прибера горе.

Настъпи тишина. Рафаела се обърна, влезе в стаята и затвори вратата прозорец. Легна облечена, защото смяташе да иде в полунощ при басейна. Да се види с Маркъс. Каза си, че просто иска да поговори с него, да разбере защо е цялата тази потайност. Трябваше да го узнае.

Не заспа. Лежеше, вгледана в дигиталния часовник на нощното шкафче. Когато останаха само пет минути до полунощ, излезе от стаята и възможно най-тихо се измъкна от къщата. Спря я един бодигард и се наложи да се идентифицира. Сега всички щяха да разберат, че е отишла да се срещне с Маркъс.

Нямаше начин да го избегне.

Той я чакаше при дълбокото, близо до трамплина.

— Добър вечер, мис Холанд — каза и й се ухили. — Да, знам, няма нужда да ми обясняваш. Всички в имението знаят, че сега сме се срещнали тук. И не, не виждам бикините. Както и не възнамерявам да ти позволявам да ме съблазниш, макар да знам, че точно за това си дошла тук. Нека да седнем на шезлонгите и да си поговорим, искаш ли?

— Ти каза почти всичко — изрече тя, въздъхна и седна.

— Дай ми ръката си.

Тя пъхна ръка в неговата и той задържа вплетените им пръсти.

— Сега ми разкажи как се случи.

— Вече си го чул.

— Интересното в цялата тая работа е, че който и да е сложил змията на пътеката, е знаел, че Линк те наблюдава. И в случай на опасност ще те спаси.

— Не съм се сетила — изрече тя бавно, — но може би си прав. Изглежда като поредното предупреждение… Коко май ще излезе права.

— За какво?

— За останалите инциденти. Ами ако през цялото време аз съм била мишената, а не ти…

— Признавам, че и аз си го помислих, така е, затова искам утре да напуснеш острова.

— Няма начин — поклати глава тя.

Той въздъхна.

— Знам, че сигурно си била ужасно изплашена.

— Бях, но не съм страхливка. Е, добре де, страх ме е, но това няма значение. Искам да разбера кой стои зад тая работа, Маркъс, и няма начин да ме отдалечат насила, независимо от всичко няма се предам, да подвия опашка и да избягам. Категорично не. Сега ми разкажи за Марсилия и за онова петнадесетгодишно момиче.

Той й разказа всичко, без да спестява подробностите. Тя остана неподвижна за миг и вдигна поглед към него.

— Сега за „Витсавия“, ако обичаш.

— Преди няколко дни бих ти казал да оставиш тая работа, но сега изглежда, че онези, които имат значение — навсякъде по света, — вече знаят всичко за нея, затова на кого му пука, ако още един любопитен репортер си напъха носа? — и той й разказа за пътуването си в Бостън. — Беше толкова студено…

— Бях там и дори не съм те срещнала.

— И аз така си помислих. Бих могъл да те заведа на хокеен мач. Както и да е, Доминик ми се обади и каза, че всичко е финализирано и трябва да си дойда — той замълча за миг, загледан в един от бодигардовете, който палеше цигара. Виждаше само червеното й връхче. И се сети за Джак Бертран и неговите цигари от черен тютюн.

— … на кабината на хеликоптера беше изписано със зелени букви „Витсавия“. Двамата холандци се самоубиха, преди да успеем да ги разпитаме. Наложи се да остана на легло почти цяла седмица. Това е. Не знам кой или какво е това „Витсавия“. Но всички конкуренти на Доминик знаят, че е бил на косъм, и това ще го унищожи.

— Онази жена… Тулп… тя наистина ли те простреля?

— Да, точно в гърба. Не исках да я убивам. Но Меркел го направи. Странна е обаче историята с холандците.

— Че са се отровили?

— Нямаше причина да го правят. Изобщо никаква причина. Тогава ми се стори абсурдно, а сега — още повече.

В главата на Рафаела изникна един ясен спомен.

— Кой ден беше това? Денят на покушението?

— Единадесети март.

Тя замълча за миг, пресмятайки нещо. Изведнъж рязко се обърна към него, сграбчи го за ръката и го разтърси.

— Няма да повярваш. По дяволите, не съм сигурна, че и аз вярвам. Маркъс, тази нощ, нощта на единадесети… се събудих от един кошмар. Чух няколко изстрела, кристално ясно ги чух и почувствах ужасна болка отляво, в рамото, в ръката, в цялата ми лява страна, сякаш мен ме бяха простреляли. Скочих, почти бях сигурна, че изстрелите трябва да са били някъде долу на улицата. Но нямаше жива душа, никой, нищо. И въпреки това продължи известно време да ме боли.

Той усети как кожата му настръхва, после се разсмя.

— За какво ми говориш, ти, мис Холанд? Почувствала си болка, когато аз съм бил прострелян? Сякаш сме някак свързани?

„Да, още оттогава.“

— Не че идеята не ми харесва — продължи той с развеселени очи, впити в нея. — Свързани духовно или психически. Добре де, психически. Струва ми се, че и онова в дълбокото на басейна също беше неизбежна съдба?

— Шегувай се колкото си щеш, но това наистина се случи, Маркъс, със сигурност.

Тогава тя се сети, че баща й също беше прострелян в лявата ръка. Разтърси я жестока тръпка. Много повече би предпочела да е знак за връзката й с Маркъс. Видя, че Маркъс се е замислил, и бързо изрече:

— Но това беше само едно покушение.

— Да, само едно. След това трите покушения срещу мен или срещу теб…

— Или просто предупреждения.

— Да, или просто предупреждения. Ако си обърнеш лицето насам, ще те целуна.

Тя се обърна с лице към него. Той леко докосна устата й с устни. Те бяха топли и тя го искаше. Наведе се към него, но той се отдръпна.

— Не, скъпа. Не сега, недей. Разказах ли ти всичко, което репортерското ти сърчице копнееше да узнае?

— Да. Трябва да помисля върху това, или поне да се опитам — тя въздъхна. — Виждаш ли, цялата тая работа ми е дълбоко неясна. Кой ще иска да убие Доминик? Кой ще иска да те предупреждава… или пък мен? Какво означава името „Витсавия“, изписано на хеликоптера?

Маркъс вдигна рамене.

— Сега имаме следа. Оливие.

— Роди Оливие? — когато той кимна, тя продължи: — Чела съм за него. Така, както го описват, не ще да е много привлекателна личност.

— Не, не е. Оливие действа предимно на черния и сивия оръжеен пазар. С Доминик са в смъртна вражда от три години насам, когато шефът му измъкна изпод носа една сделка с Иран.

И тогава изведнъж Рафаела помисли с ужасяваща яснота: Маркъс е също такъв престъпник, както Доминик Джовани. Преглътна. Той беше престъпник и тя не можеше да се примири с този факт. Ами съдбоносната връзка? Със сигурност съдбата не би пожелала да я свърже с престъпник.

— Във всеки случай, имаме следа, както казах.

— Доминик ще прати ли някого след този Оливие?

Маркъс кимна.

— Защо се люби с мен в басейна онази вечер, а сега не искаш. Не се ли навъртат наоколо същите бодигардове?

Той й се ухили.

— Не, госпожо. Тогава бяха отишли да вечерят. Проверих. Нямаше никой наблизо.

Тя го смушка в ребрата и за да не се издаде пред бодигардовете, Маркъс изръмжа почти безшумно.

— Ако ти стига, защо не се приберем всеки по леглата си? Но да знаеш, че мисля за теб, мис Холанд, и мислите ми ще бъдат ужасно плътски.

— Това ми харесва. Май и моите ще бъдат такива.

— Всеки мъж обича да чуе това от устата на своята жена.

Своята жена. Би трябвало да й прозвучи като изказване на мъжкар, но не беше така. Тя стана и оправи полата си.

— Утре сутрин тук ли ще бъдеш?

— Не. Трябва да се връщам в курорта. Аз съм управителят, както знаеш. Ще се върна за вечеря. Струва ми се, че Доминик се кани да свика военен съвет — той стана, сведе глава и я целуна по шията. — Лека нощ.

— Маркъс? Обичаш ли да ловиш риба?

— Не, но не бих имал нищо против ти да уловиш някоя риба, а после да почистиш люспите и просто да свършиш цялата мръсна работа. Обичам сьомга.

— Добре.

Рафаела бавно се отдалечи към къщата. Тя беше тъмна и много тиха.

Бързо заспа и се събуди също толкова бързо. В силната утринна светлина отвори очи и видя Делорио, застанал до леглото й. Беше гол, само по слипове, и я гледаше втренчено, стиснал в ръка бикините й.