Катрин Каултър
Изкушение (15)

Глава четиринадесета

Марсилия, Франция

Март 2001

Топката на вратата продължи да се обръща бавно.

Маркъс леко се надигна, проклинайки наум скърцането на старите пружини.

В стаята му почти нямаше светлина, само блед лъч от сребристия полумесец се провираше през тясното прозорче, но беше достатъчно. Очите му не се отделяха от вратата.

Вратата полека се отвори.

Вече беше станал от леглото и се бе снишил с деринджъра в дясната ръка. Някой стискаше бравата. Той се пресегна с бързо движение, сграбчи китката на непознатия и рязко я дръпна към себе си. И в същия миг разбра, че отвън стои жена. Тя извика от болка.

— Не, господине! Аз съм Бланшет!

Погледна към бялото лице на момичето. Устата й трепереше. Беше изплашена.

— Какво правиш тук, защо се промъкваш в стаята ми посред нощ? — Спря и продължи на френски. — Нахлуваш като крадец!

Разтърси я гневно, наистина го беше изплашила и не можеше да се овладее.

— Отговори ми!

Тя започна с тънко хленчещо гласче, почти шепнейки, и той разбра, че и тя е толкова уплашена, колкото него. Бил я пратил тук нейният любовник, казал й да дойде и да направи удоволствие на господин Девлин, да, да, мъжът от бара. Господин Бертран, нейният любовник, мъжът, с когото Девлин говорил.

— Това е, господине, уверявам ви.

Той погледна бледото й лице, смъртнобяло под маската от дебел слой пудра, взря се в широко отворените й очи.

Докато преценяваше възможностите и се питаше как да постъпи, почувства някакъв хладен повей, ледена тръпка, като в сън — студен и безмилостен. Извърна се рязко и блъсна момичето върху пода. След миг лежеше върху Бланшет, а острието на ножа разцепи въздуха и се заби в таблата на леглото.

На бледата лунна светлина една ръка се вдигна отново и Маркъс се отмести от ужасеното момиче.

— Копеле такова! Трябваше да си в леглото и да чукаш тая малка кучка! — изсъска Джак Бертран, след което насочи ножа към гърлото на Маркъс.

Като в сън Маркъс се видя как вдига деринджъра и стреля. От гърлото на Бертран бликна кръв, обилна и лъскава, като вода от скъсан бент. Момичето гледаше ужасено, сгърчено на пода.

Бертран вдигна ръка към гърлото си, а кръвта продължи да се стича между пръстите му. Той се свлече бавно надолу.

— Защо? Защо, по дяволите? — коленичи Маркъс до него.

— Ти си глупак, Девлин — прошепна Бертран и думите му излизаха на тласъци като кръвта. — Ако не беше така изолиран на твоя остров, щеше да знаеш, че кралят е мъртъв, или почти мъртъв. Оливие ще надделее и аз застанах на негова страна. А ти само пречиш. Затова трябваше да те убия. Когато намереха тялото ти, щяха да помислят, че е работа на „Витсавия“.

Маркъс продължи да го гледа немигащо.

— Мислех, че ще успея. Но се провалих…

Чу се леко изсъскване и главата на Джак Бертран клюмна. Окървавените му пръсти се смъкнаха безсилно надолу.

Кръвта беше навсякъде. Зад гърба на Маркъс Бланшет хлипаше, закрила лице с длани.

— Тихо — заповяда й Маркъс.

Изстрелът не беше оглушителен, но знае ли човек. Последното, което искаше, беше да се забърка с френската полиция. Щяха да го хвърлят в затвора и да го оставят да си изгние там. Но кварталът му осигуряваше поне временно прикритие — повечето сгради представляваха руини, свърталище на престъпници.

Маркъс бързо издърпа тялото на Джак навътре в стаята си и затвори вратата. Заключи, но знаеше, че ако някой иска да влезе, ще го направи лесно. Представи си как оная стара вещица, хазайката, идва тук с намерението да узнае какво се е случило в почтения й „пансион“.

Приклекна до Бланшет. Разтърси раменте й и заговори тихо, но спокойно. Каза й да излезе бързо през прозореца и да се прибере в къщи, бързо, бързо! И нека си държи устата затворена, защото иначе ще си има сериозни разправии с полицията. Той ще се погрижи за всичко. Тя трябва да му се довери. И да си тръгне веднага.

— Не говори с полицаите — повтаряше й той. — Разбра ли?

Тя гледаше с отворена уста и празни очи. Боже мили, да не би да беше изпаднала в шок?

— Разбираш ли, Бланшет? Отговори ми!

Накрая тя кимна, още не беше в състояние да говори. Той й помогна да се изправи и да се прехвърли през прозореца. Тя дори не хвърли поглед към тялото на Джак, проснато до леглото, с очи, взрени към нищото.

Маркъс не мръдна от място, докато тя не потъна в задушаващата мъгла.

После се обърна към Джак Бертран и се зае за работа.

 

 

Островът на Джовани

Март 2001

Рафаела не му вярваше. Не че се страхуваше особено, но знаеше, че ако той се опита да я съблазни — край на програмата, както обичаше да казва майка й. Почувства облекчение, когато телефонът иззвъня и я извади от мислите й. Доминик я освободи за целия следобед. Тя чу Лейси да казва, че се обажда Маркъс. Да не би Маркъс да беше загазил? Не й се искаше да мисли за него, но образът му натрапчиво се връщаше пред нея. Не искаше да се тревожи, но и срещу това не можа нищо да направи. В моментите си на слабост признаваше, че здраво е хлътнала. Дали пък не беше изпаднал в беда? Не искаше никой друг, освен нея да го наранява, и то само когато той наистина си го заслужи.

Тя бързо се преоблече, обу едни шорти и нахлузи огромна тениска. Грабна няколко книги от полицата над камината, включително един от дневниците на майка си и се запъти към плажа.

Денят беше ясен и топъл, но нямаше опасност да стане горещо, защото откъм морето повяваше лек вятър. Красиво бе като в райската градина, но тя вече започваше да се уморява от това съвършенство. Малко бостънски дъжд нямаше да й дойде зле. Много бостънски дъжд — виж, това беше друго нещо.

Кимна на Меркел, каза му къде отива и продължи. Видя Франк Лейси със същия измъчен вид, както предната вечер, махна му и се опита да не обръща внимание на неколцината мъже, до един въоръжени, които се разхождаха напред-назад.

Затича се през гъстата джунгла, която отделяше имението от плажа. След като измина петдесетина метра сред буйната растителност, мокра от дъжда, започна да се задъхва. Изпитваше чувството, че е хваната в капан, въпреки че тичаше по съвършено чиста пътека.

Защо се бе обадил Маркъс? Надяваше се, че с него всичко е наред. Може би обаждането не е било от него, а ако е било, сигурно просто е съобщавал на Доминик за хода на работата си. Дано наистина да беше така.

Стъпи на финия бял пясък на плажа и си избра едно сенчесто място под висока палма. Въздухът беше толкова чист, че задушаващо гъстата джунгла й се стори като лош сън. Съблече се, оставайки по бански, и се гмурна в леките вълни.

Линк гледаше към жената от прикритието си в джунглата. Господин Джовани му беше казал да я държи под око, когато излезе от имението. Значи й се е искало да плува? Ех, това не интересуваше никого. Гледа я може би десетина минути, отегчи се и седна да запали цигара. Най-накрая тя излезе от водата и тръгна към простряната си на плажа хавлия. Седна, почти веднага свали прилепналото си горнище, облегна се на палмовото дърво и извади ябълка от чантата си. Поне беше приятна за гледане, помисли си той и също му се дощя да хапне една ябълка.

Скоро след това тя извади една книга от чантата си и я отвори. Е, сега вече Линк можеше да подремне. Какво би могла да стори с някаква си книга?

Рафаела отвори на онова място в дневника, където бе изписана дата „Юли 1997 година“:

„Той има нова любовница. Невероятно красива френска манекенка, казва се Коко Виврийо. Доколкото разбрах, запознал се е с нея във Франция и явно бързо са си допаднали. Затварям очи и ги виждам заедно голи в леглото, ръцете му сноват по красивото й тяло, притиска устни в нейните, чувам звуците, които тя издава, когато той свършва в нея. Господи, не мога да го понеса.

Трябва да оставя за няколко дни дневника си. Не мога да пиша, но знам, че трябва да приема нейното присъствие в живота на Доминик. Нямам избор и в края на краищата, той не си спомня коя съм. Можеше и изобщо да не съществувам за него. Опитах се да го извиня за онази среща в Мадрид през 1989, когато той гледаше през мен, без да ме вижда. Успокоявах се, че когато бях на двадесет години, бях много слаба, а сега съм понапълняла, все пак вече съм жена, косата ми е по-тъмна, отколкото беше тогава. Да, имах светлоруса коса, когато бях на двадесет. И тъмните очила… почти сигурна съм, че тогава в Мадрид носех тъмни очила, такива, които изцяло закриват очите. И дъщеря ми нямаше да ме познае. Това си казвах, Рафаела, непрекъснато си го повтарях, докато не започнах да мразя слабостта си.

Говори се, че новата му френска любовница е на тридесет и една-тридесет и две години, и вече други, по-млади, започват да я изместват от манекенския бизнес. Затова приела предложението на Доминик, без много да се колебае. Завел я е на оня проклет остров, който неотдавна купи в Карибите.

Трябва да ида там и да го видя. Това е глупава, натрапчива идея, знам го много добре, но какво да правя.

Омразата ми към него доби нови измерения, когато той се хвана с Коко. Имал е толкова много жени през годините, но знам, сигурна съм, че тази няма да си отиде скоро. Смешното е, че тя не изглежда да е лоша жена, някоя алчна и безскрупулна. Опитвам се да разбера всичко за нея, доколкото мога. Не, по дяволите, та тя изглежда много мила.

Трябва да спра да мисля за него. Да, имаше един такъв кратък период, когато ти завършваше Колумбийския университет и двамата с Чарлз дойдохме на дипломирането ти. Чарлз направи това прекрасно парти в твоя чест в «Плаза», а ти беше толкова мила, Рафаела…

На това парти ти ми каза, че се тревожиш за Бенджи. И аз се тревожа. Бенджи е прекрасен, но той обича да получава наготово онова, което баща му му предлага. Не, може би по-скоро Сюзън иска разни неща, толкова много неща, а тя наистина е талантлива. А Чарлз изобщо няма нищо против тя да го манипулира. Или поне на мен така ми изглежда. Горкият Бенджи, той никога няма да бъде успелият мъж, какъвто Сюзън иска да го направи. Няма и да постигне успехите, които Чарлз очаква от него. Акварелите му стават все по-красиви и все по-качествени. Обича лодките и океана, най-често рисува това. Винаги си купувам по няколко негови акварела, за да ги подарявам за Коледа на приятели. Какво друго мога да направя?

Трябва да видя острова. Трябва да видя къде живее той с нея, тази проклета френска манекенка.“

Рафаела затвори дневника. Майка й в действителност бе видяла острова, бе го проучила, съзнателно си бе причинила болка. А тя никога не си бе представяла, че майка й е страдала толкова много, че цял живот е прехвърляла в ума си мъчителни спомени и си е създавала нови с всяко драсване на перото върху листа, с всеки вестник и списание, от които е изрязвала и безмилостно е лепила статиите за него в дневниците. Искаше й се майка й да не бе идвала тук. Досега бе успяла физически да се задържи далеч от него.

Кога щеше да свърши всичко? Може би с публикуването на биографията, която Рафаела щеше да напише за Доминик, с публикуването на съвсем не романтичната история на контрабандния търговец на оръжие, на продавача на смърт?

Рафаела си пожела в този момент да беше с майка си. Усети как я облива огромна вълна от вина, макар да знаеше, че бдението край болничното легло няма да промени нищо. Наведе глава и я опря в коленете си. Замоли се безмълвно. Не беше се молила истински отдавна, а и тогава беше някаква себична молитва, такава, на която бе получила отговор, какъвто не заслужаваше: „Моля те, Господи, донеси ми за рождения ден един кабриолет, моля те, Господи…“

И той й го беше донесъл, дори нещо повече, получи „Мерцедес 450 SLC“, с бяло кожено купе, кацнал на посипаната с чакъл алея пред къщата. Чарлз и майка й протягаха ключовете към нея и се усмихваха, усмихваха…

Глупаво егоистично дете. Но това беше преди много години, тя беше вече пораснала, беше се променила. Майка й обаче си бе останала същата; заключена в омразата си към Джовани, с натрапчивата си мания към този мъж.

Линк наблюдаваше Рафаела, питайки се какво мисли. Личеше, че е развълнувана. Надяваше се, че няма да се разплаче. Баба му, която го беше отгледала, плачеше само когато той я наранеше, плачеше, хлипайки, и когато порасна, Линк изобщо не можеше да понася женските сълзи. Изпита огромно облекчение, когато младата жена като че ли се накани да се отърси от лошото настроение, събра си нещата и стана. Беше хубава, нямаше никакво съмнение, очите й бяха забележителни, бледосини и когато се развълнуваше потъмняваха като сега. Тези нейни очи… Линк поклати глава. Трябваше да се махне от този проклет остров; още малко и щеше да полудее. Бързо се прикри зад една палма, когато Рафаела го наближи. И докато наблюдаваше как крачи из джунглата, се питаше дали я пази, като я наблюдава непрекъснато, или пази господин Джовани от някакво поредно покушение.

Линк тръгна обратно към имението, спазвайки безопасно разстояние от Рафаела. Нямаше друг опит за покушение. Разбира се, първият беше пълно фиаско, самият остров представляваше същинска крепост. Хората вече бяха нащрек след първия опит, изпитваха вина, че не бяха успели да опазят господин Джовани, сега започваха да скучаят и това ги правеше небрежни, макар да не личеше — не, наистина не личеше, бяха все пак професионалисти — но нещо липсваше в преценките им, в рефлексите им. Линк реши да поговори с Лейси, може би той виждаше проблема. Ако се случеше второ покушение — когато се случеше — Лейси и неговите хора трябваше да бъдат готови.

Странно, продължаваше да мисли Линк, колко странно, че онези холандци се бяха отровили, преди господин Джовани да успее да ги разпита. Да не би тази „Витсавия“ да държеше в някаква фанатична хватка своите членове?

Линк въздъхна — всичко му изглеждаше лишено от смисъл. Той беше претърсил холандците, преди да ги затвори в навеса; лично ги беше претърсил. Сигурно отровата е била залепена някъде между пръстите на краката им.

Линк продължаваше да мисли, когато изведнъж чу женски писък — висок, остър, изпълнен с ужас и изненада. Последва го втори — задавен и пълен с болка. Хукна и само след миг видя Рафаела Холанд до пътеката, а единствената боа констриктор на този проклет остров, дълга десет фута, се беше увила около тялото й, тъмните й кафяви пръстени блестяха, стягайки хватката си около кръста на момичето.

Тя го видя и той прочете внезапно бликналата надежда в очите й.

— Мамка му — изрева и извади ножа си, като направи още няколко скока.

Рафаела се застави да остане неподвижна. Искаше й се да повръща, да вика, но не помръдна нито един мускул. Хватката на боата беше силна, тялото й беше ужасно тежко, тя бе паднала на колене, но Линк се приближаваше и тя инстинктивно затвори очи, когато той нанесе чист, силен удар, точно под главата на влечугото. Не се чу никакъв звук, само едно тежко тупване, когато главата падна на земята. Рафаела се разтрепери от шока, а тежките пръстени на влечугото започнаха да отпускат желязната си хватка. Ребрата й, освободени от това безмилостно менгеме, я заболяха, когато трескаво започна да си поема въздух. Усещаше как Линк дърпа змията от нея, как отвива пръстените от кръста й и едва се въздържа да не повърне. Отвори очи и видя кръв, кръв навсякъде по голите си ръце, по развлечената си тениска, по Линк и по острието на ножа. Боата лежеше обезглавена в краката й, разтърсвана от спазми, които караха тялото да подскача. Тя бързо отскочи настрани, но не можа да се удържи, строполи се на колене и заповръща. Стомахът й беше почти празен, но спазмите не спираха.

Почувства ръката на Линк на рамото си.

— Мъртва е, мис Холанд. Хайде да се връщаме в имението и да се измиете.

Рафаела вдигна поглед към него и полека поклати глава.

— Не мога, Линк, просто не мога.

Изправи се бавно, заобиколи змията и хукна обратно към плажа. Линк не тръгна след нея. Нави безжизнените пръстени на змията около ръката си и я издърпа навътре в джунглата, където никой нямаше да я види.

Почака още малко, после се запъти към плажа. Спря в края на джунглата и погледна към морето. Тя стоеше до колене в прибоя и диво се плискаше с вода. Косата й бе мокра и объркана и той почти усещаше как кожата й се надига от отвращение, докато отмиваше кръвта на змията от дрехите си.

Стегни се, повтаряше си Рафаела, докато пръстите й с отчаяна бързина триеха малките розови петна от шортите. Изведнъж пръстите й спряха да се движат и тя отпусна ръце. Приливът на адреналин бе свършил. Стоеше там притихнала, уморена, с отпаднало тяло, топлата вода се плискаше покрай бедрата й и сега тя знаеше, че е в безопасност, че е жива и ужасът постепенно започваше да се оттича. Вдигна очи, пое си дълбоко дъх и в този момент видя Линк, застанал търпеливо в края на белия плаж, да я гледа. Махна му и си представи, че той се усмихва, докато вдигаше ръка да й отвърне.

— Благодаря, Линк, — каза, когато стигна до него. — Спасихте ми живота.

— Няма нищо — каза той и й се усмихна с приятна усмивка, от която тя почти се разтопи.

Искаше й се да заплаче, но видя уплашеното изражение на лицето му и конвулсивно преглътна. Линк разбра и неловко я потупа по гърба.

— Няма други такива чудовища — каза той с бодър глас. — А това е абсолютно мъртво. Мъртво като ръждив пирон, така обичаше да казва баба ми, когато бях момче… „Само да продължаваш така, Евърет, и ще те усмъртя като ръждив пирон“… така казваше, мис Холанд.

Рафаела погледна към него, подсмръкна и отри нос в ръкава си.

— Евърет, името ви е Евърет?

Е, няма що, рече си той.

— Да, госпожо. Ще ви бъда благодарен, ако не го казвате на никого. Само да разбере Меркел, ще ме разбие в земята.

— Можете да разчитате на мен, Линк. Но мисля, че името ви е хубаво.

— И мама така мислеше — изрече той. — И мама.

 

 

Разказаха историята със змията толкова пъти, че накрая на Рафаела започна да й се струва, че това е просто една фантазия. Коко ги слушаше зяпнала и няколко пъти възкликна:

— О, миличката Рафаела — и всеки път я притискаше до гърдите си и я тупаше по гърба.

Доминик не каза нищо, поне доколкото тя чу. Гледаше уплашената и объркана млада жена, питайки се откъде, по дяволите, се е взело влечугото. Този род змии рядко напускаха територията си, дори ако нямаше какво да ги спира, а точно тази змия обитаваше частната зоологическа градина на Доминик сред джунглата, но, кой знае как, бе успяла да се измъкне и да се озове на пътеката, за да уплаши до смърт Рафаела. Погледна към Линк и видя, че той е също толкова смутен.

Вече се свечеряваше, когато един от гардовете съобщи за голям дървен сандък, който намерили в джунглата. Нещата започнаха да се изясняват. Някой бе донесъл боата там и я бе пуснал на пътеката към плажа. По това време? Коя беше набелязаната жертва? Чиста случайност, че Рафаела се е озовала тогава на пътеката. Освен ако, помисли той, освен ако някой не е изчакал младата жена да си тръгне от плажа, отворил е сандъка и е пуснал боата.

Сподели това с Коко, докато се обличаха за вечеря, но преди тя да успее да му отговори, на вратата почука Меркел, задъхан от тичането нагоре по стълбите, и каза на Доминик, че Маркъс отново се обажда и че Джак Бертран се опитал да го убие.

Доминик само кимна на Коко и излезе подир Меркел. Позволи му да го изчака в кабинета, седна на бюрото си и взе слушалката.

— Аз съм, Маркъс. Кажи какво се случи.

Слуша доста дълго, без да отрони и дума. Накрая изрече:

— Радвам се, че си наред. В момента нищо друго не можем да направим. Идвай си. Когато се върнеш, ще решим какво да направим.

Отново замълча, слушайки напрегнато.

— Прав си, наистина. Ще обсъдим всичко, когато се върнеш. О, впрочем, момчето ми, нашата Рафаела току-що преживя премеждие.

— В какво се е забъркала този път? — почти изкрещя той. Доминик се засмя, но Меркел, навикнал да разгадава всяка постъпка на шефа си, да отгатва всеки негов жест, видя, че смехът изобщо не означава това, за което трябваше да мине.

— Имаше близка среща с една боа констриктор. Линк беше с нея, разбира се, без тя да знае, и я убил. Момичето е доста разстроено, както можеш да си представиш — Замълча, докато слушаше Маркъс. — Да, Линк ще остане с нея, не се притеснявай.

Доминик внимателно положи слушалката на място. И каза, без да вдига очи:

— Бертран изобщо не е възнамерявал да плати, нито пък е имал оръжия. Всичко е било нагласена акция, хитрост, за да убият Маркъс и да ме накарат да изглеждам като безмозъчен глупак, като палячо. Но поне имаме една нишка към „Витсавия“, тази група или организация, или каквото е там, по дяволите.