Катрин Каултър
Изкушение (11)

Глава десета

Рафаела направи две крачки. Обърна се много бавно и видя Маркъс, застанал насред пътеката със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка.

— На Карибите няма никакви планински лъвове — извика тя, не можа да се сдържи и размаха юмрук към него. — Би трябвало да доплуват, или да бъдат внесени като мангустите.

Маркъс изчегърта засъхналата кал от ръката си.

— Доминик е много богат. Обича уединението си. Той докара тук лъвове и диви свине, както и двойка змии — боа констриктор — и други подобни страшни създания, за да отбие желанието за каквато и да било комуникация по земята между западния бряг на острова и източния. В курорта е сложена съответната табелка.

Рафаела неволно направи крачка назад към него.

— Лъжеш. Това е нелепо. Просто можеше да сложи табелка „Минаването забранено“. Не би могъл да докара тук диви зверове.

— Но на табелките пише точно това. Със съвсем ситни букви в долната им част. Доминик обича несигурните ситуации в живота.

— Нелепо е — повтори тя, но този път не толкова уверено. — Ами ако животните плъзнат из целия остров? Ако някое животно нападне гост? Това е напълно възможно, допусни го. А пък дори животните да си стоят, където са, кой здравомислещ човек ще поиска да върви пеша от курорта до неговото имение?

— Ти сега се движиш пеша, нали?

— Палячо — измърмори тя, обърна се отново и тръгна.

— Внимавай, не се отклонявай от пътеката — извика той след нея. — Онези змии са дебели и може да се предположи, че не биха се отказали от едно апетитно парче, особено с тия дрехи. Изкаляно, обаче първокласно меню.

Раздаде се още един смразяващ рев, този път от лявата страна на Рафаела. Дива свиня?! Тя замръзна на място, после въздъхна.

— По-добре питомната скука — каза тя и се изкиска. Хиляди пъти по-добре, отколкото да трака със зъби от страх. Обърна се и тръгна пак към Маркъс. — Имаш ли пистолет?

— Да, в хеликоптера.

Той не помръдна.

— Явно съм в твоя власт. Какво искаш да направя? Още е рано… е, може би, не е чак толкова рано. Искаш ли да останем тук, или да се върнем в курорта?

Добре, помисли той, време беше да престане да се прави на шут и да стане сериозен. Наоколо имаше диви животни, но никое от тях не скиташе на свобода. Доминик държеше частната си зоологическа градина на около половин миля оттук. Животните разполагаха с достатъчно място, но бяха под наблюдение, обградени с огради. Рафаела пък му беше повярвала. Не искаше, но се налагаше. Той едва се сдържаше да не се разсмее. Нямаше да й каже истината за животните. Още не.

Изрече със също толкова сериозно лице, колкото сериозно прозвуча гласът му:

— Предлагам да останем тук, иска ми се утре сутринта да огледам хеликоптера. Ако някой наистина си е играл с него, не ми се ще да му дам възможност да дойде и да прикрие следите си.

— Добре — вдигна рамене тя.

Той отвори вратата към седалката до пилотската.

— Искаш ли да влезеш и да облечеш нещо по-удобно?

— По-скоро бих се подмазвала пред друго влечуго, различно от теб.

— Пред кого? — изглеждаше изненадан, после се засмя и й помогна да влезе вътре. Когато заобиколи и седна на пилотската седалка, я притегли към себе си. — Хайде, сега поспи, ако можеш.

— Някой ще разбере ли, че ти не си се върнал, и ще се разтревожи ли?

— Не. А ти ще липсваш ли на някой мъж?

— Не ставай задник. Е, може би, на пет-шест мъже.

— Трудно е да не съм задник, но ще опитам. Хайде, спи.

Опитът й да заспи трая около пет минути.

— Маркъс?

— Да?

— Досега никой не се е опитал да ме убива, а чувството никак не ми харесва.

— И на мен това чувство не ми харесва. Поне няма нужда сега да се безпокоиш, в пълна безопасност сме. Нужен ни е само един огън и малко кифлички и ще можем да си спретнем истински лагер.

Този човек май никога не губи чувството си за хумор, помисли тя, прииска й се да го смушка в ребрата, но се въздържа.

— Като бях малка, много обичах лагерния огън. Карах кану сравнително добре, можех да клада огън и да улучвам мишената от двадесет и пет крачки с лък и стрела.

— И аз обичах лагерите. Майка ми ме пращаше на скаутски лагер, когато бях на тринадесет години. Веднъж попаднах на отровен бръшлян, но въпреки това беше забавно. Там за пръв път правих секс. Тя се казваше Дарлийн, имаше огромни гърди, беше седемнайсетгодишна, ръководителка на момичетата скаути на другия бряг на езерото.

— И аз за пръв път се влюбих, когато бях на лагер. Бях на дванадесет години. Той се казваше Марти Рейнолдс и беше единственото свястно момче, което не носеше шини. Позволих му само да ме целуне, но не беше забавно. Ти как налетя на отровния бръшлян?

— В гората, докато събирах диви цветя с Джейми Уинтърс. И тя не носеше шини, но аз носех. Никак не е забавно да се целуваш с някого, когато устата ти е пълна с желязо. Дарлийн, разбира се, не носеше шини.

— Майка ми не обичаше да ходи на лагер, затова аз пък упорствах да ходя, чак докато станах на шестнадесет. Ти ходил ли си на лагер с баща си?

Той се вцепени и цялата веселост изчезна от гласа му.

— Не. Баща ми почина, когато бях на единадесет. Но и преди това не беше човек, който ще си свали очилата и ще се нацапа с кал.

— Съжалявам — незараснала рана, помисли тя и преглътна останалите си въпроси. — Аз никога не съм имала баща.

— Знам. Поне допреди майка ти да се омъжи за Чарлз Рътлидж трети, когато си била шестнайсетгодишна.

Тя се дръпна рязко от него и го хвана за ръката, за да го накара да се обърне към нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш!

— Че си извънбрачно дете — и какво? И двамата сме изживели детските си години без бащи, и двамата сме оцелели. Ужасно си докачлива, цапната си в устата и може би, ако имаше баща, щеше да те стяга… но пък кой знае?

— Казвал ли си го на господин Джовани?

Той я изгледа леко смръщен, поклащайки глава.

— Не мисля, че това е важно — и вдигна рамене. — Ако той реши да те проучва, така и така ще го разбере.

— Да, предполагам, че си прав.

— Би ли искала да ми кажеш нещо уличаващо, госпожице Холанд? Нещичко, което бих могъл да използвам, за да те изкарам от този остров, да те върна обратно в сигурното ти бостънско пристанище?

— Не. А Бостън е всичко друго, само не и сигурно пристанище. Остави, Маркъс. В килера ми не се крие нито един скелет.

— Разбира се, над главите ни всеки момент ще се понесат летящи прасета. Заспивай, госпожице Холанд.

— Бас държа, че още се сещаш понякога за Дарлийн.

— За едно тринадесетгодишно момче тя беше върхът. Най-прекрасната, най-сладката…

— Заспивай, Маркъс.

Маркъс се опита да се настани удобно, но сънят не идваше. Той се тревожеше и нещо повече — улови се, че дори харесва това цапнато в устата момиче. Рафаела спеше дълбоко, дишаше равномерно. Трябваше да я запита дали все още обича да ходи на лагер. Може би някой ден щеше да й зададе и този въпрос — един ден, когато отново си възвърнеше живота.

 

 

Маркъс се изправи и изтри ръце в мръсния си панталон.

— Не мога да кажа. Наистина не мога. Трябва ни експерт, но за съжаление това не е възможно.

— Ами Меркел?

— Може да погледне, но и той само пилотира като мен. Не е специалист. Но можем вече да тръгваме. Готова ли си да вървиш дълго?

Всъщност не се наложи да вървят чак толкова дълго.

Стигнаха до курорта в седем и половина сутринта, изпотени, мръсни, с раздърпани дрехи, но пък според Маркъс изглеждаха като двойка любовници, които са се заблудили в джунглата. Но не и като двойка, оцеляла при катастрофа на хеликоптер в най-непроходимата част на острова. Маркъс я спря, преди тя да завие към вилата си.

— Бива си те — усмихна се той. — И аз ли изглеждам толкова омърлян?

— Смърдиш като планинска коза. Господи, каква горещина. Влагата сякаш ми разяжда кожата.

Още на третата минута след като хлопна зад себе си външната врата, Рафаела тръгна по златистобелия мраморен под към банята, за да изсипе опаковка шампоан „Шанел“ в джакузито. Отвори златните кранчета и пусна струята да тече силно. След още две минути лежеше блажено в горещата вода, отворила дневника на майка си на септември 1997 година.

„Винаги съм обичала Коледа. Толкова много хубави спомени за теб и мен в коледната утрин — аз с кафе и кроасан, ти с огромна купа корнфлейкс и горещо какао. Помниш ли онази година, когато ти купих огромната дунапренена жирафа? Мисля, че беше 1981. Ти я нарече Алвин, доколкото си спомням.

Откак се омъжих за Чарлз, Коледата стана по-усложнена, мисля, че това е думата. Не по-богата… нашата беше такава, не, но просто по-усложнена, по-непредсказуема. Доведеният ми син Вени се ожени за Сюзън Клейвър през 1994, годината, в която ти завърши гимназия. За Коледа на следващата година вече имаха бебе. Ти отдавна не си виждала малката Дженифър. Тя вече не е толкова забавна, както тогава.

Защо се разпростирам толкова върху Коледата? Кой се интересува всъщност? Чарлз ми подари невероятен пръстен с рубини и диаманти, с петкаратов диамант на онази Коледа 1994. Не обичам много да го нося. Винаги се страхувам, че мога да го загубя. На Чарлз това му е неприятно, защото не би се разтревожил, ако го загубя. Наистина. Просто иска да ме ощастливи.

Аз му казвам, че наистина ме прави щастлива. Непрекъснато му повтарям колко много го обичам. Изтощавам го, показвайки му колко много го обичам. Нашият секс понякога е много забавен. Третира ме като викторианска девица, чиято чувствителност не би понесла оралния секс. Един път аз предприех такова нещо и помислих, че тутакси ще издъхне. Погледна ме така, сякаш трябва да припадна, а не да го любя по този начин. Странно, нали? Доминик винаги… о, не, нищо повече за него!

Понякога усещам как Чарлз ме поглежда и в този миг ми се струва, че не ми вярва. Ясно ми е, че той не може да знае за Доминик. Никога, никога няма да му кажа. Държа дневниците си добре скрити. Той никога няма да узнае.

Понякога си мисля, че бих дала почти всичко за една Коледа с Доминик. Но не ми се случи. Имаше онзи Четвърти юли, когато бях на двадесет години и той ми каза, че ме обича… и всичко свърши дотук. Разбира се, когато бях бременна с теб и той идваше да ме види, не празнувахме заедно Коледа, той я прекарваше със съпругата си, естествено. Единственият подарък, който някога ми е дал, си ти, скъпа. Ти и онзи чек от пет хиляди долара. Копелето му с копеле!“

Рафаела заспа във ваната, водата продължаваше да шурти силно от кранчетата. Събуди се изведнъж от някакъв шум и отвори стреснато очи.

Маркъс стоеше пред ваната.

Тя присви очи и го погледна, но не направи никакво рязко движение. Нямаше да му позволи да я дразни, не и този път.

— Какво искаш?

— Минавам да видя дали всичко е наред. Почуках, но никой не ми отговори. И се разтревожих.

Гледаше към книгата, оставена до ваната. Беше същата, с която я бе видял онази първа вечер, когато я намери да плаче.

— Добре съм, сега изчезвай.

— Казах ли ти, че много ми харесва фигурата ти? Нямаш загар, но това не ме притеснява.

Пяната от шампоана отдавна бе изчезнала.

— Би ли се махнал оттук, по дяволите?

— Изглеждаш ядосана. Не мога да си представя защо. Просто проявявам учтив домакински интерес. Както казах, не си много загоряла… но бялото ти коремче много ми харесва.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Какво означава това? На теб просто май ти харесва да доминираш, да унищожаваш, да доказваш сексуалната си власт.

— Този път бих искал да направя изключение — каза той, без да отмества очи от нея. — В края на краищата, имахме вече няколко срещи с теб. Не искам да си мислиш, че ми е било лесно. Мъжът има нужда да го уважават, нали разбираш.

Пъхна палци в колана си. Усмихна й се и започна да смъква панталона.

— Добре, престани, задник такъв!

Той замря, после вдигна панталона на предишното му място.

— Не обичам да дразня жените. Просто исках да улесня нещата.

— Ако не искаш да изсипя върху главата ти водата от тази вана, излизай оттук, Маркъс, веднага!

— Вече съм виждал всичко това и…

Той получи една мокра хавлия право в лицето.

— Рафаела! Тук ли сте?

Рафаела простена. Беше Коко. Маркъс спокойно изтриваше лице с една от кърпите й, а със свободната си ръка закопчаваше панталоните си. Тя бързо излезе от ваната, без да му обръща внимание, и се обви с една от невероятно меките хавлии от египетски памук.

— Една минутка, Коко!

— Здравей, Коко. Ей сега идваме.

Рафаела долови смайване в мълчанието на Коко.

— Маркъс? Ти ли си? Тук? Рафаела? — гласът на манекенката прозвуча тревожно.

— Тъкмо изтривам водата от очите си, Коко. Не влизай. Мис Холанд ще се притесни — и без това се е изчервила от веждите до пръстите на краката си.

— Ще те убия — изсъска Рафаела. — С камък, така реших. Ще те затрупам с камъни. После ще те изкормя като риба. Ще те обезкостя!

— Коко е много любопитна. Предлагам да използваш един от пеньоарите тук. Облечи от тези, които курортът подсигурява. Ще те прикрие достатъчно добре, макар и да изглежда много секси. Осигуряваме ги в различни цветове, нали разбираш. Мисля, че би ти подхождал или наситено тъмнозелен, или светложълт.

— Тогава ще ти смъкна кожата или може би ще те одера, ако ти звучи по-добре.

— С език ли ще го направиш или с нож?

— Маркъс? Рафаела? В банята ли сте?

— Да, Коко — извика Рафаела — моля ви, седнете, настанете се. Ей сега излизам.

— И аз — каза Маркъс и й метна хавлията.

Той излезе от банята и Рафаела го чу да казва:

— Добро утро, Коко. Защо не дойде в моята вила? Изненадан съм да те видя тук.

— Дом ми каза за хеликоптера. Исках да разбера дали с теб всичко е наред. Отидох първо в твоята вила, после дори се отбих във фитнеса и говорих с Пънк. Вече е с ментовозелен кичур в косата.

— Да, онзи банкер от Чикаго не харесваше жълтото и затова тя накара Сиси да я пребоядиса. Защо, Коко, си помислила, че ще ме завариш тук със скъпата Рафаела?

— А ти какво правиш тук, наистина?

— Той е един отвратителен воайор! — заяви Рафаела, нахлувайки в дневната.

Придърпа яростно деколтето на бледожълтия си сатенен пеньоар.

— Мисля, че бих предпочел да те видя с тъмнозелен пеньоар — каза Маркъс и потърка замислено брадичката си с пръст. — Не че този не ти стои добре.

— Маркъс да е воайор? — Коко погледна Рафаела с недоумение. Не само че не й повярва, но явно едва се сдържаше да не се разсмее.

— Рафаела си я бива — каза Маркъс на Коко, кимайки сериозно и с разбиране. — Доста си я бива. Малко по-властна, отколкото обикновено ми харесва, но въпреки всичко е интересно с нея. Ей, какъв ти е проблемът?

Младата жена се обърна с гръб към него.

— Това с хеликоптера, то ми е проблемът…

— Нищо не знам. Маркъс се обади на Доминик преди малко. Меркел прелетя отгоре с другия хеликоптер, за да вземе някаква екипировка, която беше тук в курорта. Аз дойдох с него. Той ще иде на мястото да провери нещата с мотора.

— Не беше инцидент — каза Рафаела. — Маркъс смята, че някой е отхлабил болт в опашната перка.

— Това казах и аз на Доминик — обади се Маркъс. — Още едно сплашване — добави той, обърнат към Коко. — И свърши работа, признавам си. Но е твърде странно.

— Кое?

— Репортерският ти ген се събужда, а, мис Холанд? Не, не почвай да сипеш гръмове и мълнии. Странното е, че някой започва точно в този момент да ме сплашва. Няма никакъв смисъл. На този остров съм от две години. Защо точно сега?

— Явно е, че наскоро си направил нещо, което е изплашило някого — каза Коко. — Какво може да е то?

— Не знам, но виж, тук си права.

Рафаела погледна първо единия, после другия и поклати глава.

— Не ми се вярва. Говориш за това така, сякаш не е по-важно от времето навън. Можеше да умрем. Някой се опита да ни убие! Това е много сериозно, най-малкото за мен.

— Разбира се, сериозно е — вметна Коко. Замълча за миг и се намръщи. — Впрочем — продължи тя бавно, — както казах снощи, някой може да се опитва да сплаши Рафаела. И двата пъти тя беше на мястото на инцидентите.

— Предполагаме, че е Делорио — каза Рафаела, но Коко я погледна замислено.

— Значи си говорим открито. Делорио не харесва Маркъс, това е така. Ревнува от него — замълча за миг, после положи ръка върху ръката на Маркъс. — Не е заради толкова очевидното желание на Пола да се напъха в панталоните ти. А заради Доминик и заради наистина голямата му привързаност към теб. Доминик непрекъснато повтаря, че иска да създаде династия. И всичко, с което разполага за целта, е Делорио, чиято майка беше… е, той всъщност не одобрява много сина си, макар Делорио да се старае. Разбира, че е длъжен да му се хареса. И ти го знаеш, Маркъс. Никак няма да се учудя, ако Делорио се окаже зад двата инцидента — с хеликоптера и с изстрелите на плажа предната вечер. Явно иска да излезеш от картината. Ти представляваш заплаха за него. Възможно е да вижда и Рафаела като заплаха.

Маркъс се взираше в Коко. Тя току-що бе казала пред Рафаела много повече, отколкото очакваше. Беше толкова странно. Той се накани да каже нещо, но Коко го изпревари.

— Катастрофата наистина ли те уплаши толкова много, Рафаела?

— О, не. Искате ли да закусим, Коко? Бих могла да поръчам нещо и двете да седнем на верандата да се порадваме на ранната утрин и…

— Аз бих искал препечен сандвич — прекъсна я Маркъс. — И огромно количество кафе.

Рафаела отиде до вратата, отвори я и гневно го изгледа:

— Кракът ме сърби да те изритам, досаднико! Предлагам да се измиташ оттук, докато си още цял.

— Тя винаги предупреждава, а миг след това го прави — подхвърли сухо Маркъс. — Никаква мекота, никакви глупости, никакви глезотии… Това, че и на нея й е било толкова приятно, колкото и на мен, сякаш няма никакво значение, представяш ли си?

— Вън! Веднага, Маркъс.

Той кимна на Коко, отправи се към вратата, но в последния миг сграбчи Рафаела, целуна я силно и изчезна. През отворения прозорец го чуха как си подсвирква.

— Никога не съм виждала Маркъс такъв — поклати глава Коко. — Но и ти здравата го насоли.

— Здравата какво? О, не, Коко, това са само номера. Харесва му да ме дразни и ще призная — знае точно кои копчета да натисне.

— Хайде, скъпа, ти вече си била в леглото с него. Това ми е ясно; личи от начина, по който се гледате. Очите ти те издават… този интимен поглед — тя повдигна грациозно рамене. — Маркъс… той най-често е безцеремонен с жените, но у него има нещо и ти го искаш. Той е… О, по дяволите! — тя се усмихна многозначително, разтърси рамене с поредния съвършен френски жест, вдигна очи нагоре и се усмихна. — Мъж с едно неподражаемо… — и пак вдигна рамене.

Беше невероятно.

— Изглеждаше страшно автентично.

— Разбира се. Казвам се Коко Виврийо. Родена съм и съм израснала в Гренобъл.

— Да, прекрасно място за ски. Но сериозно, Коко. Грешиш. Не сме правили секс. Заклевам се.

Звучеше като истина, защото беше, и Коко го прие. За момента.

— Добре, вярвам ти, но… — и тя поклати глава. — Всичко това е много странно. А сега, скъпо мое момиче, дойдох да те поканя в имението. Доминик реши, че ти дава картбланш за работата ти върху биографията му.

Лесно. Твърде лесно. Рафаела не можеше да повярва. „Ами сега? Ще го накараш да си каже всичко, ще го принудиш да ти покаже документи, да ти покаже неща, които никой друг не е виждал, ще го омагьосаш, за да ти повярва, и после ще публикуваш една книга, която ще съсипе проклетото копеле“.

Не, тя беше копелето. Той беше бащата на копелето. И тя щеше да получи своето отмъщение, щеше да получи отмъщение заради майка си; и това отмъщение винаги щеше да го преследва. Колко сладко щеше да бъде…

Би се обзаложила, че той продава нелегално оръжия на Ирак. Щеше да го разкрие. Възможно е да е изпращал руски автомати „Калашников“ и базуки в Северна Корея. Нямаше да се изненада, ако е продавал леки и тежки картечници на Муамар Кадафи — либийския маниак, с който повечето търговци на оръжие се кълняха, че нямат нищо общо, според разследванията, които тя бе направила. Много се поласка, че знаеше точните наименования на всяко от оръжията. И изведнъж си представи как запознава Доминик с Чарлз Рътлидж.

„Бих искала да се запознаеш с истинския ми баща, Чарлз. Той е търговец на оръжия. Казва, че търгува легално, но това е лъжа. Той е много умен, много гъвкав, хората не знаят много за такива субекти, но без съмнение е царят на черния пазар. Ще ти разкажа повече за него в моята книга. Да го познаваш, означава да го обичаш, само попитай майка ми; попитай съпругата си“.

Да, Рафаела беше сигурна, че Доминик получава разрешение за търговията си поне за една от всеки шест свои мръсни сделки. Но тя щеше добре да го изложи. И той щеше да остане да си живее на проклетия си остров, но без някога да се осмели да го напусне. Трябваше да провери дали има договореност за екстрадиране между Антигуа и САЩ.

— Рафаела? — Коко щракна с пръсти пред лицето й. — Къде си?

Младата жена се насили да се усмихне.

— О, бях на едно не много възхитително място.

— Маркъс ли е причината за лошото ти настроение?

— Лошо настроение, ли? Господи, не.

— Знаеш ли, скъпа, Маркъс беше прав за едно. Може би сега не е най-подходящият момент за теб да си тук и да пишеш тази книга. Може би ще е най-добре да си идеш у дома, докато цялата тази мръсотия не се разчисти.

— Коко, аз обичам загадките, а тази направо бие всички. Готова ли си да закусим?

 

 

Маркъс стискаше телефона.

— Това не ми харесва, Доминик.

Всъщност беше изплашен до смърт, но не можеше толкова лесно да си го признае.

— Съжалявам, момчето ми, но съм го решил. Как е рамото ти? Нали не си се наранил при падането?

— Не, всичко е наред. Меркел откри ли нещо?

— Не, абсолютно нищо. Възможно е да е било нещастен случай. Макар че, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Меркел е на твоето мнение. Най-вероятно е саботаж. И мен това ме тревожи. Странно, мис Холанд е била с теб и двата пъти…

— Не го прави, Доминик. Не й вярвам напълно, но освен това защо да подлагам на риск живота й? Отпрати я поне за известно време. Тя наистина не е…

— Виж, момче, ти ми каза всичко, което знаеш, аз ти казах какво открих. Тя е умно момиче, публикувала е една биографична книга, значи няма защо да се съмнявам в нея. И е достатъчно амбициозна… не е използвала привилегиите на Рътлидж, а без съмнение той сигурно й е предложил помощ.

— И все пак на мен ми се струва, че не всичко около нея е както трябва, и…

— Е, да не забравяме, че в края на краищата тя си е жена. Ако не ми хареса това, което напише, може да я използвам за друго. Малко ме смущава агресивността й, но тялото й е доста задоволително. Може да я пробвам в леглото. Жена, Маркъс, нищо повече. А ти не губи перспективата.

— Напомня по нещо на Коко и на Пола — произнесе Маркъс с удивително неутрален глас, макар че в гърдите му бушуваше гняв.

Да не би Доминик да се беше побъркал окончателно? Опит за убийство и още две нападения? А ако е било насочено срещу него? Дали ще продължава да твърди, че е било само сплашване? По дяволите, каква бъркотия.

— Не, не на повърхността. Кой знае? Тая нейна капризна устичка може да придава пикантност на нещата, на много неща.

— Майка й лежи в кома в една болница в Лонг Айлънд. Някой я блъснал и избягал, така твърди свидетел. Разбрах това тази сутрин.

Настъпи дълго мълчание.

— Не мислиш ли, Доминик, че е странно тя да е тук, когато майка й може би умира?

Мълчанието продължи. Маркъс въздъхна.

— Помисли за това. И ако още искаш тя да остане в имението, ще ти я доведа тази вечер.

— Докарай я с мотор. Не искам за известно време да използваш хеликоптер. Пък и в момента съм само с една машина, не мога да се лиша от нея — Доминик се изсмя и Маркъс се намръщи пред слушалката. — Добре, ще помисля. Довиждане, момче. О, Маркъс, може би ще е по-добре да не й разправяш какво си научил. Има още няколко неща, които искам да разбера. Остави всичко на мен.

Маркъс затвори и облегна глава назад върху облегалката на стола. Не беше много сигурен, че е било умно да каже на Доминик за майката на Рафаела. Просто трябваше да я разкара от острова. Не искаше някой да я нарани или да я убие. Но нямаше причина Доминик да иска да я нарани, освен… представата за Рафаела в леглото на Доминик не беше никак приятна. Той беше сигурен в едно: Рафаела Холанд никога нямаше доброволно да легне с Доминик Джовани.

Най-накрая успя да пропъди мисълта от главата си. И почти веднага на нейно място се настаниха холандците. Не можеше да забрави тези хора, инцидента с отравянето. Но защо? Поне, доколкото той знаеше, Доминик не беше заповядвал да ги измъчват. Делорио… виж, този малък садист беше друго нещо. Но, по дяволите, той беше тогава в Маями да се срещне с Марио Калпас. И вероятно във връзка с трафика на наркотици. Против изричните заповеди на Доминик. Той си спомни за единствения инцидент, когато Делорио бе действал на своя глава и бе направил сделка за наркотици с някакви колумбийци. Делорио бе отървал кожата, но властите бяха научили достатъчно, за да обвинят Доминик, и си бяха дали дума, че ще го спипат. Делорио бе получил двеста и петдесет хиляди долара печалба от сделката. И Маркъс бе видял как Доминик подпалва една от стодоларовите банкноти пред лицето на беснеещия си син. Тогава се запита дали Делорио ще започне да бълва змии и гущери. По-късно една от камериерките, хлапачка от Антигуа, беше намерена изнасилена и пребита. Момичето се кълнеше, че не знае кой го е направил. Платиха й добре и я върнаха в Антигуа. Маркъс не се съмняваше, че е бил Делорио. Доминик не каза и дума, само спомена, че е крайно време синът му да се ожени и че познава една млада дама, която ще бъде подходяща, ще изпълнява неговите и на Делорио изисквания.

Мислите на Маркъс се върнаха към първия опит за убийство. Проучванията около холандците не доведоха до нищо конкретно. Доминик имаше много конкуренти, свирепи конкуренти в търговията с оръжие.

Маркъс знаеше, че докато легалният пазар бе отбелязал забележима стагнация през 90-те години, сивият и черният пазар изобилстваха с възможности за бизнес. Например Антонио Чинчели — голям италиански дилър. Италианската полиция едва не го спипа миналата година, когато разбра, че малка фабрика за производство на оръжие в Южна Италия била използвана от него като нелегален доставчик на мини и други оръжия за Иран. Чинчели обвини и Доминик, наред с други, за своето фиаско и се закле да му гръмне топките. Самият Маркъс се питаше дали Доминик не е подкупил италианската полиция, използвайки влиянието си върху корумпираното правителство; но така и не можа да разбере нищо сигурно.

После дойде случаят с Оскар Блейк — американски гражданин, роден в Мюнхен, Германия, който гравитираше около ЦРУ, купувайки предимно съветски оръжия, защото те най-трудно се проследяваха в Щатите, а бяха и евтини. Той беше истински професионалист и казваше, че всичко, което прави, е изпипано, и че никога не се ръководи от лични подбуди. Но кой да знае, по дяволите? Със сигурност не и Маркъс. Не можеше да отстрани от предположенията си и Роди Оливие. Той беше чисто и просто психопат. И разполагаше с такава власт, че ум да му се замае на човек. Двамата с Доминик бяха говорили поне пет-шест пъти, обсъждайки възможните имена — тези и на други забъркани. Все хора с власт, до един безскрупулни и решени. Наричаха се бизнесмени, но всъщност играеха една смъртоносна игра.

Какво ли означаваше „Витсавия“? Защо, по дяволите, никой не можа да проследи онзи хеликоптер?

Странно, но Маркъс би дал повече, за да разбере истината около тези неща, отколкото за да узнае името на човека, поръчал нападението срещу Доминик. Разбира се, двете неща бяха свързани. Трябваше да имат връзка.

Маркъс не искаше Рафаела да се мотае в имението. Делорио нямаше да я остави на мира. Пола щеше да я преследва. Защо ще иска да пише биография на Доминик Джовани? Той не беше като Луи Рамо. Не беше герой. Беше престъпник. И то съвсем не романтичен престъпник, категорично. Макар да си придаваше подобен вид с изисканата си външност. Не бяха чак толкова много хората, които да го познават, с изключение, може би, на федералните агенти и ченгетата в Сан Франциско, Чикаго и Ню Йорк.

Той беше престъпник и Маркъс беше научил доста неща за него, най-малкото косвено, още от десетгодишната си възраст в Чикаго. Познаваше и тъста на Доминик — Карло Карлучи. Като се сети за него, Маркъс усети как стомахът му се свива от старата, но незабравена болка.

Защо Рафаела си бе набелязала Доминик? Възнамеряваше да я запита още тази вечер.

Когато почука в шест часа вечерта, младата жена отвори вратата на вилата. Той й се ухили наперено.

— Изглеждаш доста добре, но предполагам, че вече го знаеш. Още някоя дизайнерска дрешка?

— Това е лятна копринена рокля с флорални мотиви, а ти едва ли знаеш името на дизайнера, затова няма да те отегчавам с него.

Роклята нямаше дори и презрамки.

— Без сутиен. Това ме кара още повече да я харесвам.

— А на мен пък това не ми харесва — каза Рафаела, мятайки поглед към мотора и шлема, който трябваше да нахлупи на главата си. — Откъде да знам, че можеш да караш тая проклетия по-добре от хеликоптер?

— Хвани се за кръста ми и стой мирно.

Тя се засмя:

— Не се примиряваш? Най-често правената мъжка грешка, както съм забелязала.

Той даде газ и рязко потегли. Рафаела се вкопчи в кръста му.

— Ще ми платиш за това.

— Не и докато не спра тая машина, нали?

Спря, чак когато стигнаха останките от хеликоптера в средата на острова.

— Слизай — каза той и спусна крак на земята.

— Защо спираш тук?

— Искам да те питам нещо, а ти ще ми кажеш истината доброволно, иначе ще ме накараш да я изцедя от теб.

Рафаела моментално притихна.

— Точно както очаквах, узнах още неща за теб. Като например, че майка ти е в болница и лежи в кома, а ти си дошла тук на Карибите и се опитваш да се сближиш с Доминик? Защо? Само не ме лъжи, мис Холанд. Познавам те… отвън, та чак до вътре, или се лъжа?

Какво би могла да отвърне? Как беше разбрал? Е, не се бе погрижила да замете следите си, защото Доминик Джовани нямаше начин да разбере чрез своите връзки, че тя е негова дъщеря. Сигурно не би я познал, ако беше се изпречила пред него и му беше казала: „Здрасти, татко. Помниш ли Маргарет в Ню Милфорд през седемдесет и пета?“

— Какво ти пука от това?

— Говори. Хайде!

Рафаела просто поклати глава. Трябваше да мисли, и то да мисли бързо. После го погледна и разбра, че е ужасно сериозен. Очите му бяха станали почти черни. Знаеше, че той ще я хване, ако излъже, и изведнъж се запита как е могъл така добре да я опознае за толкова кратко време.

Въздъхна и стана също толкова сериозна, колкото него.

— Добре. Не мога да ти кажа.

— А защо не можеш, по дяволите?

— Просто не мога. Ще кажеш ли на господин Джовани?

— Вече му казах. Впрочем, това не му направи кой знае колко голямо впечатление. Но с него човек никога не знае. Той не е чак толкова открит и праволинеен, държи нещата по-скоро за себе си. Предлагам много да внимаваш. Ако си дошла тук поради причини, които нямат нищо общо с книгата, трябва да си тръгнеш, докато рехавото ти прикритие е все още непокътнато.

— Дойдох тук, за да пиша книга. Кълна се. Това е.

— По-добре ще бъде да ми кажеш истината, защото мисля, че той те намира за доста апетитно парче. В края на краищата, би могла да се озовеш по гръб в леглото му, ако не хареса какво си написала за него.

„Да спя с баща си?“ Тя без малко не се изсмя.

— О, не — каза тя, — о, не.

— Предпочиташ по-млади мъже, нали? Защо остави майка си?

— Катастрофата с майка ми и сегашното й положение… това няма нищо общо. Вече бях планирала да пиша тази книга, пък и вторият ми баща ми каза, че с нищо не мога да бъда полезна у дома. Дойдох почти една седмица след катастрофата. Сега му се обаждам всеки ден, за да видя как е тя. Нищо не се е променило. Но ти, предполагам, знаеш, че звъня всеки ден до Лонг Айлънд.

— Да.

— Май не си от много доверчивите, а?

— Тъй като и ти си точно толкова доверчива и достойна за доверие, колкото повечето жени, ще кажа, че от моя страна ще е умно да не ти се доверявам.

— Сексист.

— Не съвсем. Доминик е сексистът тук и ако постоиш още малко, ще го откриеш сама. Вземи Коко — изключително умна жена. Тя му е любовница; той се отнася добре с нея, купува й каквото му поиска, но не му е равна, не и в неговите очи. Тя съществува, за да го обслужва, за да го изважда от лошите настроения, да го слуша, когато той иска да говори, да подхранва мъжкото му его. Той поиска Делорио да се ожени за Пола, защото смяташе — погрешно, — че тя ще го оправи, бързо и редовно ще му дава отрочета. Ставаше дума да я държи непрекъснато боса и бременна. Господи, тук ужасно сгреши. Тя е луда по забавленията и последното, което иска, е едно дете, което да й съсипе фигурата. Ако сега роди дете, никой няма да е сигурен кой е баща му. А, има и още нещо. Делорио веднага ще хукне след теб. Що се отнася до жените, той е също като баща си. Но за разлика от баща си, както съм чувал, не е чак толкова внимателен любовник. Иска жената да бъде максимално покорна.

— Защо ме предупреждаваш, и то толкова словоизлиятелно? Ти дори не ме харесваш. И със сигурност не ми вярваш.

Той й се усмихна бавно и очите му блеснаха.

— Мис Холанд, не ми се иска която и да било жена, която съм имал на поляната пред къщата си, да бъде нападната от някой друг мъж, особено от такъв с вкусовете на Делорио. Говоря съвсем сериозно, ако сега се опиташ да ми приложиш някой номер от карате, ще те вържа и ще те отнеса обратно в курорта.

— Нима?

— Звучиш като шестокласничка, готова да се бие с юмруци. Хайде, давай да почваме. Още искаш да продължиш начинанието си, нали?

— Разбира се. Благодаря за предупреждението. И, Маркъс…

— Да.

— Дошла съм тук просто, за да направя тази биография. Нищо повече, кълна ти се.

— Трябва да убедиш и Доминик, мис Холанд.