Катрин Каултър
Изкушение (1)

Пролог

Дневникът на Маргарет

Бостън, Масачузетс

Преди 26 години

Той беше прекрасен лъжец. Най-добрият. Ако бях на тридесет години, вместо едва навършила двадесет, въпреки всичко, нямаше да има значение. Виждаш ли, той беше толкова добър. В началото, разбира се, не в края. В края нямаше нужда от лъжи. Чичо Ралф и леля Джоузи ме бяха завели в единствения френски ресторант в Ню Милфорд, бяха се опитали да направят нещата нормални и забавни, имаше и торта за рождения ми ден, и шампанско. А аз се усмихвах и благодарях, защото знаех какъв труд полагат. Не плаках, защото знаех, че ако се бях разплакала, леля Джоузи също щеше да заплаче, защото майка ми беше нейната единствена сестра. И само след два дни, в една гореща петъчна юнска вечер, аз го видях за пръв път на партито у Макгил. Казваше се Доминик Джовани — много богат бизнесмен, според домакинята Ронда Макгил — и макар че беше стопроцентов италианец, не изглеждаше чак толкова мургав, нали? Възможно е, шепнеше тя на всекиго, да е от Северна Италия. Като виждах как го гледа Ронда, предположих, че би могъл да бъде чистокръвен не знам си какво — пък и имаше ли някакво значение. Беше учтив по един хладен, високомерен начин към мъжете, а очарователен към жените, наистина мил с всекиго, сякаш той, а не Пол Макгил беше домакинът. После ме забеляза и тогава започна всичко. Беше най-невероятно чувственият мъж, който някога съм срещала.

Никога преди не съм си водила дневник или записки, или както там се нарича. Харесвам думата „записки“. Звучи ми някак си по-дълбокомислено, може би по-дълбоко.

Което, в действителност, е доста глупаво. Моите действия не разкриваха дълбините на собственото ми същество. Но няма значение. Днес, 14 март, ти си на единайсет месеца, скъпа, и живеем на старата почтена „Чарлз Стрийт“, близо до „Луисбърг Скуеър“, в старинния дом на моите родители. Който сега е мой. Наш.

Те са мъртви. Загинали внезапно, както ми казаха — предполагам, че това е известна утеха, но откъде човек да е сигурен колко време е необходимо, за да умреш? Бяха много богати, а техният пилот Огъст бе пил твърде много уиски и забил „Чесната“ в едно лозе някъде из Южна Франция. Това се случи през май. Доминик се случи през юни.

Хубаво е, че няма закон, забраняващ едно много глупаво момиче да описва своята глупост. Но не бива да забравям, че пиша това за себе си, а не за теб, Рафаела, макар че може да звучи така. Не, аз просто адресирам писаното до теб. Но ти никога няма да го прочетеш. Предполагам, че така изглежда по-лесно. Записвам всичко, за да не продължа да се задушавам от собствената си ярост, от омразата към самата себе си, от омразата към него. Май го наричат катарзис, това изкарване на нещата навън от себе си.

Може би не съм чак толкова глупава. Но не мога, не искам да позволя на омразата ми към него да застане между нас и да те засегне по някакъв начин. Ти си невинна; не го заслужаваш. Може би и аз не го заслужавам.

Но Доминик дойде и аз се влюбих в него още в същия миг.

Колко нелепо звучи — да се влюбиш, състояние, в което жената престава изобщо да мисли разумно и доброволно оглупява, става жертва и не отделя своята същност от тази на съвършения мъж. В действителност, за да защитя моята глупост, ще кажа, че бях много по-самотна, отколкото можеш да си представиш. Тъжах за родителите си. Обичах ги, по-скоро от синовно задължение, отколкото поради емоционална привързаност, но когато хората умрат така насилствено и така внезапно, не обръщаш внимание на причината, поради която си ги обичал.

И така, аз отидох в Милфорд да постоя малко при леля Джоузи и чичо Ралф. Те са добри хора, но гледат собствените си интереси. По-скоро мании. Биха се вдигнали да отлетят до Куба за турнир по бридж, стига да можеха. Аз бях самотна, тъжна и нямах никакви приятели в Ню Милфорд. Всички тези извинения изглеждат неубедителни, нали? Но са толкова естествени. И не мога да направя нищо. Беше 14 юни, аз се запознах с Доминик Джовани и се влюбих в него.

Рафаела, не мога да ти опиша колко различен беше той от всички колежанчета, с които бях ходила в Уелсли. Беше на тридесет и една години. Обличаше се изтънчено, стилно, беше невероятно галантен и толкова красив, че ти се искаше просто да го гледаш — нищо повече, просто да го гледаш. Очите ти са като неговите — бледосини, светли като безоблачен ден. А косата му беше черна като нощта, за разлика от твоята, скъпа, наследила си красивия тицианов медночервен цвят от баба си Люси. Доминик ми се възхищаваше и съсредоточи върху мен цялото си внимание.

Ухажваше ме, а аз бих направила всичко за него. Всичко.

И той каза, че ще се ожени за мен. А аз бях на двадесет години и му дадох моята девственост, това не чак толкова скъпоценно качество, но си спомням съвършено ясно първия път — как той ми говореше толкова нежно и вършеше всичко полека, защото, както казваше, не искал да ме уплаши и не искал да ме нарани. И не ме уплаши, нито ме нарани. Беше прекрасно. Спомням си, че беше дошъл с бялата си открита кола и бяхме тръгнали на север от Ню Милфорд. Привлече ме към себе си и обви ръка около рамото ми. После пъхна пръсти в корсажа на деколтираната ми рокля. Момчетата и преди бяха правили това с мен — донякъде ми харесваше, но и ме смущаваше. И нищо не се случваше. Но този път с Доминик зърната ми щръкнаха и това беше заради неговите пръсти, заради него. После той ми се усмихна, отби от шосето и поехме по един тесен черен път, който ни заведе в някаква горичка. Той ме остави в колата и отвори багажника. Извади оттам одеяло и ми каза да отида с него. Разстла одеялото върху поляна с маргаритки — бели маргаритки, — а слънчевите лъчи проникваха през клоните на кленовите дървета, аз легнах по гръб, той ми каза да повдигна ханша си и когато го направих, той свали бикините ми. После коленичи, отпусна се назад и видях, че ме гледа. След това стана и съблече дрехите си — всичките. Никога преди не бях виждала гол мъж в реалния живот. Пенисът му беше огромен и аз си помислих: „Не, това е невъзможно. Правя огромна грешка.“

Но той просто седна до мен и издърпа роклята през главата ми. После легна по гръб и ме привлече към себе си. И започна да ми говори, каза ми колко съм сладка, колко съм му скъпа и че ще ме научи на прекрасни нови неща. И ме научи. Не болеше, когато влезе в мен, наистина не болеше много. Аз приех всеки инч от него и когато той навлезе толкова дълбоко, колкото можеше, се усмихна и ми каза да повдигна хълбоците си. Първия път не получих оргазъм, но това не ме интересуваше. Той обаче получи. Научи ме на много неща за себе си през този следобед. Аз му вярвах изцяло.

Не, предполагам, че не съм му вярвала, не съвсем, защото дори не му казах коя съм в действителност и че съм много богата. Бях единственото дете на моите родители и след като те умряха, се сдобих с толкова много пари, че дори ми беше трудно да го осъзная, а адвокатът ми каза, че никога не бива да издавам коя съм, никога не бива да казвам, че съм Маргарет Чембърлейн Холанд от Бостън. Това, което искаше да каже той, освен другото, беше и че никога не бива да издавам колко съм богата. Чичо Ралф и леля Джоузи дори ме представяха със своята фамилия — Пенингтън, а не Холанд. Мисля, че се безпокояха, защото бях толкова млада. Не казах истината на никого, дори и на Доминик. Питам се дали това щеше да има значение. Съмнявам се. Доминик беше какъв ли не, но решително не беше зестрогонец.

И в края на това вълшебно лято аз бях бременна с теб, Рафаела.

Бях ужасена, но Доминик изглеждаше доста зарадван. И после пусна бомбата. Бил женен и не можел да се ожени за мен, още не можел. Излезе, че двамата с жена му били разделени от дълги години. И аз му казах, че няма зад гърба си чак толкова дълги години, а той се засмя и ми каза колко съм прекрасна и колко го разбирам, колко по-различна съм от жена му. Остави ме, за да се заеме отново с бизнеса си — така каза, — и за да получи развод. Остави ме в Ню Милфорд при леля ми и чичо ми и при музиката. Но на всеки две-три седмици се отбиваше да ме види. Никога не идваше в къщата. Винаги се срещах с него в различни хотели или мотели, в Ню Милфорд или наоколо. И всеки път ме довеждаше до оргазъм, а аз забравях грижите и тревогите си, чак докато той си тръгнеше.

Всичко това звучи ужасно глупаво. Толкова досадно глупаво и банално, но точно така стана. После ти се роди и той отново се върна и ме посети в болницата в Хартфорд. Стоеше до леглото ми и ми се усмихваше. Никога няма да забравя думите му — докато съм жива. Но все още съм решена да ги запиша, за всеки случай, ако някой ден в далечното бъдеще се изкуша да погледна назад към тези дни с романтична нагласа.

— Изглеждаш добре, Маргарет — каза той, взе ръката ми и целуна пръстите ми.

Това ме изпълни с облекчение, макар че не бе казал нищо важно.

— Имаме дъщеря, Доминик.

— Да, така ми казаха.

— Не я ли видя?

— Не, няма нужда.

— Може би в този момент не. Сега свободен ли си? Можем ли да се оженим? Искам дъщеря ми да познава чудесния си баща.

— Не е възможно, Маргарет — той пусна ръката ми и отстъпи няколко крачки.

— Още не си се развел?

Странно как узнах какво ми предстои, въпреки че нищо не ми беше казал. О, да, знаех. Може би майчинството придава проницателност и човек става малко по-мъдър.

Той поклати отрицателно глава, все още без да престава да ми се усмихва.

— Не — каза той, — не съм разведен и нямам намерение да се развеждам с жена си, макар че тя ме отегчава и се опитва да харчи повече пари, отколкото успявам да печеля. Ти си много млада, Маргарет. Аз ти се наслаждавах. Може би щях да се оженя за теб, ако беше родила момче, но ти не го направи. Съпругата ми сега е бременна. Не е ли странно това съвпадение? Може би тя ще ми даде момче. Така се надявам.

— Но ти имаш дъщеря!

Той сви рамен. Не направи нищо повече, само сви рамен. И тогава каза, все още с усмивка на уста.

— Не ми е нужна дъщеря, Маргарет. За да градиш династии, ти трябват синове. А аз винаги съм искал да създавам династии. Момичето е подходящо, за да заздравиш някоя сделка, но нещата се промениха и не можеш да бъдеш сигурен, че ще си в състояние да контролираш дъщерите си, ще ги накараш да правят това, което ти искаш да направят. Кой знае? След двадесет години дъщерите могат да се възпротивят на всичко, което бащите им казват. Не, Маргарет. Момичето за мен не представлява интерес.

Аз го гледах замръзнала.

— Кой си ти? Що за човек си ти?

— Много умен човек — и той хвърли чек за пет хиляди долара на леглото. Гледах го как се преобръща из въздуха, докато не докосна колосания болничен чаршаф. — Сбогом, Маргарет.

И си отиде.

Не плаках. Не и тогава. Ясно си спомням как взех чека, погледнах го и много бавно го накъсах на малки, малки парченца. Бях толкова щастлива, че не му бях споменала за моето наследство, толкова облекчена, че не му бях казала коя съм в действителност. Може би през цялото време съм знаела какво ще направи той. Може би инстинктивно съм запазила единствената си ценна тайна. Може би…