Метаданни
Данни
- Серия
- История на Луизиана (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Embrace and Conquer, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Дженифър Блейк. Прегърни и завладей
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–445–029–1
История
- —Добавяне
Девета глава
Опасенията на Фелисити се сбъднаха. Съгражданите й счетоха поведението й за безчестно и през следващите няколко дни обръщаха глави настрана, когато тя отиваше на пазара или в затвора при баща си. Съседката й, която често наминаваше у тях с най-новите градски клюки, сега престана да идва. Подаръците под форма на храна, които й бяха помогнали да преживее първите трудни дни, също секнаха. В деня, когато отиде да положи клетва за вярност към Испания заедно с останалите, пред къщата на О’Рейли беше и усмихнатата й приятелка от манастирското училище. Този път младата жена не я удостои дори с кимане и изобщо се направи, че не забелязва присъствието й. В сравнение с грубите обидни думи, които й подхвърляха понякога по улиците или крещяха подире й на пазара, това не беше нищо особено, но я нарани повече от всичко досега. Това дребно наглед събитие преля чашата на търпението.
Ала много по-мъчителна беше тревогата, че слуховете за връзката й с испанския полковник могат да достигнат до баща й. Макар че не му позволяваха да приема посетители, той можеше да разговаря със стражите и от време на време, когато дежурният офицер беше в благоприятно настроение, да получава писма, макар да не му се разрешаваше да пише на близките си. Тъй като не познаваше истинските обстоятелства, една такава вест щеше да представлява допълнителен товар за него и Фелисити страдаше безкрайно от съзнанието, че бедният й баща може би се измъчва заради нея.
Оливие Лафарг не беше издръжлив човек. Открай време се отличаваше със своята затвореност и песимизъм. Нищо чудно целодневните размишления за участта на дъщеря му да го разболеят…
Най-после й хрумна нещо, което можеше да успокои малко баща й относно слуховете, които се носеха за дъщеря му. Сложи в яденето му бележка, в която му съобщаваше, че в много градски домове са разквартирувани испански офицери и че тяхната къща е почетена с присъствието на втория по ранг офицер на губернатора О’Рейли, полковник Морган Макормак. Спомена предпазливо и предимствата, които крие едно такова присъствие, като доброто снабдяване с хранителни продукти и помощта, която им оказвал прислужникът на полковника. И наистина, Пепе често придружаваше нея и Ашанти по улиците на града. В бележката не се споменаваше нищо за Валкур, защото Фелисити не искаше да утежнява още повече положението на баща си.
Не можеше да си представи как ще реагира, ако баща й бъде освободен и узнае истината. Засега можеше само да се измъчва и да чака.
Беше минала цяла седмица, откакто Морган се бе настанил в къщата й. Фелисити тъкмо се прибираше, следвана по петите от Пепе, след като беше занесла ядене на баща си в затвора. Не бързаше. Вечерята на Морган беше почти готова, пък и той рядко се връщаше от работа преди падането на нощта. Толкова беше приятно да се разхождаш по вечерния хлад. Много й се искаше да пообиколи площад „д’Арм“, както правеше по-рано, но не го направи. Не биваше да дава на хората повод да я унижават. Най-добре да се върне направо в къщи.
Улиците бяха планирани много точно още при основаването на Ню Орлиънс преди повече от седемдесет години. Главните улици се спускаха направо към реката, пресичани под прав ъгъл от странични улички. Нямаше завои, както в европейските градове. Така Фелисити лесно можеше да намери подходящ път, по който и да се разходи, и да се прибере навреме в дома си.
В момента, в който се канеше да влезе в градинката зад църквата „Сейнт Луи“, за да стигне до следващата пресечка, тя забеляза от другата страна на улицата Морган Макормак, придружен от някаква жена. Пепе спря заедно с нея и шумно си пое въздух.
Тъмна кожа, рокля от черна коприна, обшита със злато, вдигната високо черна коса с бели нишки на слепоочията, златни гребени, придържащи мантилята — Фелисити веднага позна испанската аристократка, която беше видяла в деня на пристигането й и вечерта на бала с маски. Дамата вървеше край полковника с царствено вдигната глава, в походката й се усещаше грация и самоувереност. Морган беше приковал очи в лицето й и в погледа му се четеше възхищение. Загорелите му от слънцето пръсти бяха покрили стройната малка ръка, положена върху ръкава му.
Очевидно Пепе знаеше за непознатата много повече от нея. Фелисити го погледна изпитателно.
— Дамата е очарователна. Питам се коя ли е…
— Доколкото знам, името й е маркиза де Талавера — отговори предпазливо прислужникът.
— Интересно. Това е испанска титла, нали?
— Точно така. Наследи я от мъжа си, който почина. Той беше маркиз.
— Забележителна жена.
Пепе сведе глава.
— „Ла Палома“ се смята за една от най-красивите жени в Стария и в Новия свят.
Името, с което беше нарекъл жената, означаваше „Гълъбицата“. Това не беше особено подходящо название за една благородна дама, защото напомняше за „паднали гълъбчета“, името, с което обикновено наричаха проститутките. Младата жена изгледа смръщено Пепе и попита:
— „Ла Палома“?
— То е заради косата й, мадмоазел — отговори възбудено Пепе. — Тя много харесва прякора си.
— Аха — промърмори Фелисити, макар да не беше сигурна дали наистина го е разбрала. Пък и не беше добре, ако слугата остане с впечатлението, че непознатата жена я е заинтригувала. Какво я засягаше, че Морган Макормак развежда по града жени от испански благороднически фамилии! Дори напротив, тя се надяваше, че непознатата ще го задържи цялата вечер.
Ако не беше срещнала полковника, Фелисити нямаше да прояви такава необичайна учтивост към лейтенант Хуан Себастиан Унзага, който се разхождаше близо до къщата й. Испанецът изскочи внезапно от една странична уличка, поклони се дълбоко и перата на шапката му ометоха земята. Фелисити отговори на поздрава му с цялото достойнство, на което беше способна, и не обърна внимание на руменината, заляла страните й.
— Мадмоазел Лафарг! Фелисити! Трябваше да ви видя, да поговоря с вас.
— Какво имате да ми кажете? — младата жена разтърси глава и направи опит да се усмихне.
— Искам да бъда сигурен, че сте щастлива! Че вашето участие в… уговорката с приятеля ми Морган Макормак е напълно доброволно!
Фелисити погледна към Пепе.
— Вашата загриженост ме ласкае, но не знам как да отговоря на въпроса ви.
— Като ми кажете истината! Нямам ли право поне да попитам? Не можете ли да ми отделите няколко минути за разговор?
Преди Фелисити да е успяла да отговори, Пепе направи лек поклон.
— Прощавайте, мадмоазел, сега ще ви оставя сама. Ако имате нужда от мен, трябва само да ме повикате.
Хуан Себастиан изчака слугата да се отдалечи. Но не изтърпя, докато Пепе се скрие от очите им, защото слугата предвидливо пое по средата на откритата уличка към къщата на Лафарг. Без да го е грижа за дребния човечец, лейтенантът се обърна към Фелисити с искрена загриженост.
— Защо се променихте изведнъж? Уж презирате сънародниците ми, а позволявате на един от тях да споделя леглото ви! Това е невероятно! Единственото обяснение, което звучи убедително, е, че са ви принудили да го сторите.
— Моля ви се — отговори с лек смях Фелисити. — Това е наистина абсурдно.
— Може и да е, но аз ви смятах за твърде добра, твърде изискана, за да…
— Престанете — прекъсна го сърдито Фелисити и бързо отвърна лице.
— Добре, няма да кажа нищо повече. Не искам да ви тревожа. Каквито и да са били причините ви, ще се отнеса към тях с уважение. Само ми кажете мога ли да ви помогна с нещо.
— Оценявам загрижеността ви, но не виждам с какво.
— Е, добре. Знам, че сте сама и нямате нито един роднина, който би могъл да ви защити. Моля ви, елате при мен, когато имате затруднения, когато усетите нужда от мъжка защита. Готов съм да ви браня от всеки и от всичко. Знаете, че сърцето ми е изпълнено с любов и почит към вас.
— Моля ви се, лейтенант Унзага! Не виждам причини да сменям защитника си, поне засега.
— Не бъдете толкова сигурна. Някои хора казват, че съдбата е сляпа. Също като справедливостта.
Мъжът се поклони и бързо се отдалечи. Фелисити остана загледана след него, размишлявайки усилено. Последните му думи, не, целият тон на разговора беше обезпокоителен. Дали не беше усетил как стоят нещата между нея и Морган? Или не можеше да повярва, че доброволно е станала любовница на ирландеца, защото имаше преувеличена представа за морала й? Всъщност все едно. Все пак отсега нататък трябваше да бъде много внимателна с Хуан Себастиан Унзага.
Морган се върна в къщи по-рано от обикновено. Пепе му помогна да съблече жакета и жилетката и да свали колана с шпагата. Той изми лицето си и отиде при Фелисити, която го очакваше в салона. Двамата поседяха на чаша вино, но разговорът не вървеше. Фелисити криеше лицето си зад палмовото ветрило. Освен това то й помагаше да намери занимание за ръцете си. Усети, че Морган я наблюдава внимателно, но забележките му се отнасяха до най-обикновени неща. Разказа й, че са открити товари с оръжия и муниции, че в последно време все по-често пристигат съобщения за пиратски набези в Мексиканския залив и че група колонисти са били нападнати на сушата и ограбени, когато се завръщали от полагането на клетва за вярност към Испания. Фелисити усети облекчение, когато най-сетне седнаха да вечерят.
Поднесените ястия бяха разнообразни и вкусни. Въпреки това Фелисити не хапна почти нищо. Напрежението между нея и Морган нарастваше с всяка минута. Мъжът седеше в другия край на масата и лицето му все повече се опъваше. Той отклони предложения от Пепе десерт, разклати последните капки вино в чашата си и зачака Фелисити да изяде крема си.
— Желаете ли да поднеса кафето в салона? — попита учтиво Пепе.
Фелисити поклати глава.
— Много е горещо за кафе.
— Както желаете, мадмоазел. А вие, полковник?
— Не, благодаря — гласът на Морган звучеше заповеднически. Той изчака слугата да излезе от трапезарията и започна да разтрива рамото си.
Фелисити го наблюдаваше загрижено. Пепе се грижеше всеотдайно за раната и тя не знаеше в какво състояние е в момента. Думите излязоха от устата й съвсем спонтанно:
— Боли ли ви още?
Мъжът вдигна очи и в погледа му се изписа учудване. Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Не, обаче ме сърби. Мисля, че е време да махнем конците.
— Сигурно не е трудно.
— Не, обаче Пепе се изнервя до смърт, а нервността го прави несръчен.
— Може би е редно да се заема аз — промълви Фелисити и веднага съжали за предложението си.
Мъжът я погледна право в очите и рече:
— Няма друг, в ръцете, на когото бих се предал с такова удоволствие.
Фелисити отиде да вземе кошничката за шев и двамата се оттеглиха в спалнята му. Морган свали ризата си и седна на едно ниско столче. Фелисити взе ножицата, застана пред него, пое дълбоко въздух и се зае да разрязва превръзката. Когато ръцете му се плъзнаха по талията й, по тялото й пробягаха тръпки. Но мъжът просто я придърпа по-близо до себе си между дългите си крака.
С бавни, равномерни движения, тя започна да разрязва превръзките, като внимаваше да не нарани кожата му с върха на ножицата. Най-после дръпна превръзката и оголи дългата червена ивица на прореза. Раната изглеждаше много добре, чиста и затворена, и черните краища на конците в плътта се виждаха ясно. Фелисити се подпря на рамото на Морган и се протегна към малката масичка, за да остави мръсната превръзка. Закръглените й гърди под корсажа докоснаха бузата му и тази неволна милувка я уплаши.
Мъжът я изгледа с блеснали от желание очи, в които се четеше въпрос. Палецът му се плъзна по тънката талия, потърка банелите на корсета, които я пристягаха, после разперените му пръсти се плъзнаха надолу и помилваха коравите поли на кринолина.
— Защо жените носят толкова излишни дрехи? — пошепна замислено той.
— Защото такава е модата — отвърна с лека усмивка Фелисити.
— Искате да кажете, защото някаква си царствена дама с невероятно широк задник е решила, че никоя жена не бива да изглежда по-добре от нея. Днешните жени приличат на коне, натоварени от двете страни с кошници.
— Много мило описание. Благодаря ви.
— О, поне знам, че под това нещо фигурата ви е много стройна — засмя се весело Морган. — Само се учудвам, че толкова я променяте с облеклото си.
— Може би предпочитате да ме виждате само по нощница? Или в панталони до коленете, като мъж?
— Сигурно ще представлявате интересна гледка. Знаете ли, много ми хареса роклята, която носехте на бала с маски. А ако говорим за вкуса ми…
— Тогава ще предпочетете да се разхождам по цял ден гола — прекъсна го с остър тон Фелисити.
Мъжът отново потърка с палец банелите на корсета.
— Трябва да призная, че това би било много… удобно.
Докосването и тонът на гласа му я накараха да потрепери от желание. Тялото й жадуваше за неговото, Фелисити се постара да не обръща внимание на тези издайнически тръпки и съсредоточи вниманието си върху първия конец, който се беше врязал леко в кожата. Разряза го с връхчето на ножицата и издърпа двете половини.
Мъжът проследи безмълвно сигурните движения на ръцете й. Когато оставаха само два шева, заговори с остър тон:
— Днес сте разговаряли с Баст.
— Предполагам, че сте го узнали от Пепе? — Фелисити не можа да овладее треперенето на ръцете си и дръпна конеца малко по-силно, отколкото трябваше.
— Точно така — мъжът изгледа недоверчиво тънките пръсти, които се бяха впили в рамото му.
— Трябва да разберете едно — продължи твърдо Фелисити. — Никак не обичам да ме шпионират.
— Никой не ви е шпионирал. Просто срещата ви с Баст се е сторила доста необичайна на Пепе и той побърза да ме уведоми.
— А не ви ли каза, че близо до болницата срещнах отец Дагобер и йезуитския свещеник Антонио и спрях да поговоря с тях?
— Не. Не ми каза и какво толкова важно е имал да ви каже Баст, та ви е издебнал на улицата, вместо да ви направи визита, както би постъпил всеки цивилизован човек.
— О, мога да ви уверя, че разговорът ни беше съвсем безобиден! Във всеки случай много по-приличен от беседата, която по същото време вие водехте с възхитителната Ла Палома!
— Кой ви каза за нея? — попита невъзмутимо Морган, докато Фелисити изобщо не си правеше труда да прикрие обзелата я възбуда.
— Никой. Видях ви със собствените си очи.
— Е, кой кого шпионира?
— Със сигурност не съм аз — отговори сърдито младата жена и захвърли ножицата на масата. — Връщах се от затвора и ви видях на улицата с тази жена.
Двамата се гледаха в очите, без да крият гнева си. Фелисити направи опит да се освободи от коравите му ръце, но Морган нямаше намерение да я пусне. Тя счете, че е под достойнството й да се бори с него, и остана неподвижна, пробождайки го с очи.
Внезапно мъжът се усмихна и кимна с глава.
— Добре, разбирам. Ако, ви разкажа за Изабела, вие ще ми предадете ли разговора си с Баст?
— Все ми е едно с кого разговаряте, независимо жена ли е или мъж…
— Вярвам ви, разбира се.
— Все пак ще ви изслушам — побърза да добави Фелисити, — защото тази жена е наистина необикновена.
— Права сте — усмихна се Морган, макар че гласът му прозвуча сухо. Разхлаби хватката си и започна да разказва: — Родена е в Ирландия и се казва Морийн Елизабет О’Конър. Баща й беше селянин. Отглеждаше расови коне. Когато стана на тринайсет години, при тях дойде един испанец на средна възраст да огледа кобилите. Купи една или две, а заедно с тях и дъщерята на селянина. За по-нататъшния й живот научих от самата нея. Отвел я в Мадрид, където пет години я държал под ключ. Наричал я своята малка гълъбица и я научил на много неща, не всички, от които били от полза за едно младо момиче. Когато жена му починала, се оженил за нея и тя станала Изабела де Херара, маркиза де Талавера. Осем години по-късно маркизът починал и тъй като нямал деца от първия си брак, нито други наследници, тя станала собственица на цялото му богатство.
— Но тя изобщо не прилича на ирландка — промълви смаяно Фелисити.
— Сега вече не. Сега наистина прилича на испанска аристократка, каквато е в действителност. Маркизът й издействал представяне в двора. Вземал я навсякъде със себе си, научил я да управлява земите му, да язди, да стреля, да се фехтува. Без сам да знае, той я е подготвил за независим живот след смъртта му. За Ла Палома няма други закони и правила, освен онези, които си създава сама.
— Да не искате да кажете, че тази жена не се съобразява със законите на обществото, в което живее?
— Строго погледнато, не. Никога не е вършила нещо недостойно или лошо, а аз я познавам още откакто бяхме деца и играехме заедно по полята. Бащите ни бяха съседи. От друга страна, тя е имала връзка с много мъже, в много страни на света, и е събрала известен опит.
Фелисити го изгледа изпод спуснатите си мигли. От думите му не можеше да се разбере каква роля е играла тази жена в миналото му. Обаче интересът й към нея нямаше нищо общо с връзката й с Морган.
— Разбирам — промълви тя. — Значи не съм видяла нищо друго, освен среща на двама стари приятели от детските години.
— Би могло да се нарече и така. А сега е ваш ред.
Без да го поглежда в очите, Фелисити заговори с неохота:
— Баст бе дошъл да ми каже, че е загрижен за мен. Струва му се странно, че съм се сближила с вас за толкова кратко време. Опитах се да разсея съмненията му, но не съм сигурна, че повярва в уверенията ми.
— Защо? Как ви хрумна тази мисъл?
— Той… беше любезен да ми предложи закрила. В случай, че един ден се откажа от вашата.
Морган ядно изруга. Натискът на пръстите му се засили. Фелисити вече не можеше да си поеме въздух и тихо изохка.
— Прощавайте — рече сухо мъжът. — Много съжалявам, че са ви обидили по този начин.
— Не са ме обидили — отговори Фелисити и гордо вирна брадичка. — По-скоро бях трогната от тази проява на внимание.
— Наистина ли? Май е крайно време да се заема по-отблизо с лейтенант Унзага.
— Какво искате да кажете?
— Смятам, че ще му намеря някакво по-сериозно занимание. Например, да гони контрабандистите по блатата.
— Не бива да правите това — прошепна умолително Фелисити и срещна искрящия зелен поглед.
— Защо не? Там поне ще бъде полезен.
— Но той… той е ваш приятел!
— Точно така. Но всичко си има граници. Няма да ви деля с друг мъж, Фелисити, нито физически, нито душевно.
— Не можете да контролирате мислите ми — отговори рязко тя и се отдръпна.
Ръката му отново се стрелна към талията й. Морган я дръпна с такава сила към себе си, че тя загуби равновесие и падна в скута му. Мъжът обхвана с ръка лицето й, погледът му се плъзна по меките, сърдито смръщени устни и се заби като кама в кадифените очи.
— Толкова ли сте сигурна? — попита тихо той и впи устни в нейните.
Съдебното дело срещу обвинените в държавна измяна французи започна в края на септември. Председателстващите съдии посетиха затворниците в килиите им и ги разпитаха надълго и нашироко. Занимаха се с всяка подробност от случилото се, поискаха да узнаят какво е било поведението на всеки един от тях, какви са били възгледите и действията им, като се започне от деня на пристигането на Юлоа и се стигне до позорния ден 28 октомври 1768 година, когато беше избухнал бунтът. При това записваха всяка казана дума. Когато най-после сметнаха, че знаят достатъчно, учените господа излязоха от затвора. Последваха няколко тайни заседания, на които бяха изслушани свидетелите. Бяха намерени по двама свидетели, за да обвинят в предателство френския генерален прокурор Никола Шовен де Лафрениер и още Жан-Батист Нойан, племенник на Биенвий и зет на първия споменат, Пиер Карес и Пиер Маркиз, собственици на обширни плантации, Жозеф Миле, заможен търговец. Намериха и свидетели, които да кажат по нещо за поведението на Жозеф Пети, Балтазар Мазан, Жулиен Жером Дюка, Пиер Арди дьо Боаблан, Жан Миле, Пиер Пупе и Оливие Лафарг.
Обвиняемите изобщо не се явиха пред съда, нито застанаха лице в лице с хората, които бяха свидетелствали срещу тях. Действията на засегнатите бяха толкова официални и всеобщо известни, че нямаше смисъл да се оспорват. Повечето от дванадесетте обвиняеми признаха с гордост, че са били против испанското владичество. Защитиха се с това, че са се чувствали французи и не са били обвързани с испанското право. Посочиха също, че Юлоа не е встъпил официално във владение на колонията и по време на пребиваването си в Ню Орлиънс дори не си е направил труд да съобщи официално пълномощията си. Следователно не беше станало нищо, което да ги освободи от клетвата за вярност към френския крал.
Сега обаче бяха в ръцете на испанския съд и ако властите откажеха да приемат валидността на защитата им и вземеха решение да ги съдят според своите закони, никой и нищо не беше в състояние да им помогне.
Назначеният за генерален прокурор в името на испанския крал беше дон Феликс дел Рей, човек, събрал опит в съдилищата на Санто Доминго и Мексико. Сведенията гласяха, че е извънредно умен. Говореше се, че смятал да обвини дванадесетте в държавна измяна и да обоснове присъдата им със статутите на Алфонсо XI. В тях се искаше смъртна присъда и конфискация на всички имущества за всички онези, които по какъвто и да било начин са участвали в бунт срещу краля или държавата, или са посегнали към оръжието под предлог, че искат да умножат свободите или правата си. Смъртна присъда заплашваше и онези, които са подкрепяли и подпомагали бунтовниците. Както заявяваше генералният прокурор, това бил най-бързия и ефикасен начин да се възстанови справедливостта.
Въпреки това седмиците минаваха, без да бъде произнесена присъда. Хората започнаха да се надяват, че затворниците ще бъдат помилвани, особено когато освободиха придворния печатар Брад, който се бе заклел, че е отпечатал бунтовническата прокламация по нареждане на генералния комисар Фуко, и бе представил подписана от него заповед. Самият Фуко отказваше упорито да отговаря на въпроси, задавани от съдиите, генералния директор Обри или О’Рейли, и изискваше делото му да се разгледа във Франция. Чуваха се слухове, че ще изпълнят желанието му, и всеки ден се чакаше корабът, който да го отведе в родината му. Ако и спрямо другите мъже бъдеше проявена подобна снизходителност, може би щяха да се отърват с леки присъди.
Времето беше бурно, и не само в това отношение. Ден след ден откъм залива се трупаха черни облаци и изливаха над града топъл дъжд. Улиците станаха непроходими, жителите на града бяха тихи и унили. Много кораби не успяха да влязат в пристанището. Загубите се приписваха на коварните ветрове и течения на Карибско море, но моряците, които служеха на малкото кораби, успели да стигнат до пристанището, разказваха, че все повече плавателни съдове стават жертва на пиратски нападения. Най-страшна беше славата на един кораб с червен флаг, на който имало изрисувана летяща птица. Името му беше „Рейвън“ — „Гарванът“. Дори виделите какво ли не стари пирати от тропическите острови побледняваха, щом чуеха името му. Капитанът му бил неумолим. Мъжете, които бяха служили под негова команда, рядко отваряха уста да разкажат нещо за пиратските си подвизи. Носеха се слухове, че жени били брутално изнасилвани, деца изтръгвани от прегръдките на майките си, мъже нарязвани на парчета и хвърляни за храна на акулите.
Фелисити излезе от кухнята, която се намираше във вътрешния двор, и вдигна очи към забуленото в облаци небе. Силен порив на вятъра разтърси клоните на каучуковото дърво, което растеше в двора, и я обсипа с тежки топли капки. Листата на дървото вече пожълтяваха. Есента напредваше. Сутрините ставаха по-хладни, дъждовната влага се задържаше по-дълго, само около обед беше топло и задушно. Щяха да минат няколко седмици, преди да почнат да палят камините. Макар че и сега ги палеха, за да прогонят сивите плесени, които се образуваха върху кожите, и тъмните петна, които разваляха лена.
Надвечер дъждът престана, Фелисити въздъхна тихо и се запъти към стълбището.
— Чаят ви, мадмоазел.
Ашанти изтича след нея и й подаде чаша тъмна, вдигаща пара течност. Фелисити я изпи и изкриви лице. Слава Богу, питието, което камериерката приготвяше всекидневно, беше подействало. Месечното и кървене беше дошло с радваща редовност.
Прислужницата я гледаше доволно.
— Полковникът ще се върне скоро.
Фелисити кимна равнодушно.
— Сигурна съм, че ще хареса говеждото филе, което печем. Има още суфле от раци и стриди в тесто.
— Дано му хареса. Все пак прекарахме целия следобед в кухнята — промърмори обезкуражено Фелисити и погледна прислужницата си, сякаш търсеше помощ. — Понякога ми се струва, че напразно хабим силите си. Не е нужно да го обграждаме чак с такива грижи.
— Важното е, че човекът, който е втори по ранг след О’Рейли, започва все повече и повече да цени френския начин на живот. Когато разговаря с вас, изразява възхищение от всичко, което предлага Франция, и яде с наслада нашите френски ястия.
— Да, може би наистина харесва лекотата и очарованието на нашия начин на живот, но се съмнявам, че това е в състояние да промени преценката му, още по-малко онова, което счита за свой дълг.
— Вероятно сте права, мадмоазел, но това не ни пречи да се опитваме. За повечето мъже удоволствията на стомаха, на духа и на плътта са по-важни от всичко друго.
— Само че полковникът не е като останалите мъже.
— Виж, тук имате право — съгласи се замислено Ашанти.
— Освен това — продължи Фелисити — вече имам обещанието му, че ще стори за баща ми всичко, което е по силите му.
— Не смятате ли, че ще изпълни обещанието си с повече готовност, ако ви е благодарен за задоволяването на сетивата си? Освен това ни предстоят още много дни, месеци и години, през които трябва да се научим да се оправяме с новите испански господари. Не е ли по-просто, ако всички се научат да приемат живота по-леко?
От кухнята се чу гласът на готвачката, която викаше Ашанти. Младата негърка направи реверанс и прекоси двора. Фелисити остана загледана след нея, отпивайки на малки глътки от горчивата напитка. Понякога Ашанти се изразяваше така, сякаш връзката между господарката й и Морган Макормак щеше да трае вечно. Не, това е невъзможно, дори той да го иска. Много скоро съдебното дело ще свърши и съдбата на баща й ще стане ясна. Каквото и да се случи с него, вероятността да запази имуществото си е нищожна. Сигурно ще продадат на търг всичко, което притежават, и тя ще трябва да се изнесе от къщата, в която беше родена и отраснала. Очаква я несигурно бъдеще, изпълнено с грижи за оцеляването. Младата жена се усмихна й погледна чашата в ръката си. Е, поне няма да има дете, което да послужи като заложник за бъдещето. Вдигна рязко чашата до устните си и я изпи до дъно. Остави я на кухненската масичка до вратата, обърна се и забърза към стълбището.
Помещенията на горния етаж бяха осветени само от оскъдното зарево на залеза. Внезапно Фелисити забеляза тъмна сянка пред завесата в другия край на салона и замръзна на мястото си. Сърцето й лудо заби. Морган се обърна и залязващото слънце позлати яркочервената му униформа.
— А, вие ли сте! — прошепна задъхано Фелисити и вдигна ръка към гърдите си.
— Нима очаквате някой друг? — отвърна безизразно мъжът. Днес в гласа му нямаше и следа от обичайната ирония.
— Разбира се, че не. Аз… нямах представа, че сте вече в къщи.
— Бяхте заета долу и не виждах причина да ви попреча. Но какво казахте? „В къщи“? Очевидно е само грешка на езика. Това е вашия дом, но съм сигурен, че не го смятате и за мой.
— Аз… Мисля, че вашият дом е Ирландия.
Мъжът раздвижи широките си рамене.
— Вече не. Майка ми почина преди много години, баща ми се принуди да продаде земята, която беше принадлежала на семейството ни в продължение на няколко поколения. А видът на английския лорд, който се разхождаше на кон по нивите ни, само след няколко месеца го вкара в гроба. Имам брат и сестра, но само Бог знае къде живеят. Може и те да са починали.
— Не знаех това…
Гласът му прозвуча неочаквано нежно:
— Има цял куп неща, които не знаете за мен.
— Възможно е, но приемам, че като професионален военен няма да се задържите твърде дълго нито в тази къща, нито в Луизиана — Фелисити се опита да различи лицето му в падащия мрак. Но той беше обърнат в профил към нея и главата му приличаше на бронзова статуя на мрачен сив фон.
— Защо мислите така?
— Генерал-губернаторът О’Рейли се справи успешно с подчиняването на Ню Орлиънс, нали? Създаде нова съдебна система, изпрати чиновниците си да преброят населението, въведе испанските норми на управление и така нататък. Вероятно не е далеч времето, когато мястото му ще бъде заето от цивилен губернатор. Без съмнение, испанският крал ще му намери работа другаде. На него и на вас.
— Онова, което казвате, е вярно, но аз не съм сигурен, че ще последвам О’Рейли, когато си тръгне от Луизиана.
— Няма да го последвате? Но защо?
— Генерал-губернаторът е упълномощен от краля да раздава необработена земя, възлизаща на около хиляда до пет хиляди десетини, и то на всеки, който поеме задължението да я изоре, засади, изобщо, да живее на нея. Той получи това право още преди да напуснем Испания. Всъщност, аз дойдох тук именно заради тази перспектива.
— Всеки ли може да получи земя?
— Да, ако губернаторът го сметне за достоен.
— А това означава: всеки от неговите хора, всеки испанец, който има достатъчно пари, за да докаже… достойнството си, така ли?
— Земята не се продава, ако това сте имали предвид — отговори сухо мъжът.
Фелисити му обърна гръб.
— Разбира се, че не. Корупция имаше само при френския режим.
— Не съм казал това — възрази тихо Морган.
— Не беше и нужно. За набожните испанци всички престъпници са французи, особено контрабандистите и пиратите. Само дето не вземате предвид, че причината за това се крие в испанските закони, в испанското нахалство, в неразбирането на нашия начин на живот.
— Тук сте права.
Фелисити се обърна като ужилена.
— Какво казахте?
— Казах, че сте права, поне що се отнася до контрабандата и пиратството. Испанските закони, които изискват търговията в колониите да извършва само с испански стоки, донесени с испански кораби, са ужасно късогледи. Заради този монопол колонистите плащат луди пари за лоши стоки и получават твърде малко за кожите, дървата, индигото и другите оцветители, които изнасят. Франция правеше същото, но никога не се стремеше да наложи тази политика със сила, и колонистите я подминаваха. През последните три или четири години Испания също поотпусна режима на търговия с колониите, но ще мине доста време, преди положението в Луизиана да се е стабилизирало дотам, че да се развие свободна търговия. Междувременно обаче успехът на О’Рейли в унищожаването на нелегалните търговски пътища доведе до увеличаване на пиратските кораби и свързаната с тях контрабанда.
— Вие се осмелявате да критикувате великия О’Рейли! Просто не мога да повярвам! — не беше толкова важно, че бе споменал само факти, които й бяха известни.
— Аз не критикувам действията му — както отбелязах преди малко, той само изпълнява заповеди. За съжаление резултатът е лош.
— Най-добре ще бъде, ако престане да разпраща навсякъде патрули и отслаби малко бдителността си.
— За нещастие това не се съдържа в заповедите, които е получил. За него заповедта е свещена и се старае да я изпълни бързо и точно.
— Вече го забелязах — отговори горчиво Фелисити. — И не го интересува дали по този начин ще пожертва няколко човешки живота или не.
В стаята надвисна мълчание, сгъсти се, изпълни въздуха. Морган пое дълбоко въздух и шумно го изпусна от дробовете си.
— Днес генералният прокурор дон Феликс дел Рей произнесе заключителната си пледоария.
— Това означава ли, че съдебното дело е приключено? — попита Фелисити и собственият й глас прозвуча като чужд в ушите й.
— Почти. Съдиите трябва да изслушат и пледоарията на защитниците. Всъщност, това ще бъде само повторение на факти, повтаряни хиляди пъти и няма да трае дълго. След това съдът ще се оттегли и ще произнесе присъдата.
— Кога… кога ще я чуем?
— След няколко дни.
— И почти няма съмнения, че ще бъдат признати за виновни?
— Аз… — започна Морган, но внезапно спря и отговори кратко: — Не.
— Какво ще стане с другите?
Ирландецът я погледна изненадано. Очевидно тя не се съмняваше в съдбата на баща си.
— Всичко зависи от О’Рейли. Отговорността за окончателния размер на наказанието е в негови ръце.
— Говори се, че е дал нареждане всички да бъдат обесени, за да послужат като пример на останалите.
— Възможно е. Не съм сигурен.
— Не сте сигурен или не искате да ми кажете? — когато Морган не отговори, Фелисити прекоси салона и застана пред него. Впи пръсти в дамаската на завесите и продължи едва чуто: — Защо? Защо?
— Фелисити… — започна Морган с необичайно несигурен глас.
— Не, не ми казвайте нищо! Знам причините, но те не са от значение. Толкова е безсмислено, толкова е глупаво да разрушаваш по този начин живота на хората. Да се отнасят с уважавани граждани като с най-обикновени крадци и убийци! Не искам да чувам за причините. Те не ви оправдават.
— Така е. Но защо не осъждате пиратите и контрабандистите в залива? Те също имат причини за деянията си, нали? Уважителни причини.
— Бъдете сигурен, че не одобрявам действията им. Но ако бях мъж, сигурно нямаше да устоя на изкушението да нападна някой натоварен със стока испански кораб.
— Е, поне сте честна.
Ироничният тон на гласа му й вдъхна нова смелост.
— А що се отнася до мъжете, които ще осъдите: не смятате ли, че крал Карлос би се съгласил да ги помилва, ако О’Рейли му препоръча да го стори?
— Да не искате да ми кажете, че трябва да предложа това на губернатора?
— Защо не?
— Няма да има никаква полза — отговори направо Морган.
— Как можете да твърдите такова нещо, без да сте опитали?
— Опитах, Фелисити. Не само аз, но и цяла група плачещи майки и съпруга, възрастни търговци и загрижени свещеници. Пред всеки от тях О’Рейли отказа твърдо поне да обмисли тази възможност. Твърди, че генералът няма право да обсъжда дадените му от короната заповеди. И това, въпреки че спаси със собствените си ръце живота на краля, когато в Мадрид имаше улични безредици! Ала трябва да знаете, че кралете рядко променят мнението си, дори когато им посочат извършените грешки.
Фелисити беше смаяна. Каква беше тази внезапна промяна? От какво беше предизвикана? Дали усилията, които бяха положили тя и Ашанти, не бяха допринесли за увеличаването на симпатиите му към народа на Луизиана? Странно защо, след като беше положила толкова усилия, сега й се искаше да не бъде така.
— Защо казвате това? — попита тихо тя. — Защо престанахте да защитавате началника си и испанските му господари?
— Причините са много — отговори също така тихо мъжът, загледан в здрачаващото се небе. — Мъжете, които попаднаха в този ужасен капан на международните закони, е трябвало да знаят какво правят. И въпреки това, като се вземе предвид как са живели, как държат на гордостта си и пазят обичаите на страната, от която са дошли, макар че тя не прави нищо за тях, не е трудно да се разбере, че въпросът за националността е сериозно основание за силните им чувства. Когато си тук, в Новия свят, Европа изглежда безкрайно далеч с нейната гордост, с всички онези смешни проявления на цивилизацията, с класовото разделение, с бедните и богатите, с разкоша и надменността си. Европейските закони изискват пълното подчинение на колониите. А тук титлата и извоюваните през столетията привилегии, свързани с нея, са безполезни. Важни са единствено здравите ръце на мъжа и мозъка му, подпомогнати от волята да ги пусне в употреба, като разчита единствено на самия себе си. Не е трудно да се разбере, че хората с такива качества се обединяват, когато имат нужда да се подпомагат взаимно. В тази толкова чужда нам нова страна, в този различен свят, поривът за свобода и самоопределение изглежда съвсем естествен — също както в Стария свят е естествено потискането му. Малкият бунт на жителите на Луизиана може и да е отшумял, но все по-често ме обзема мисълта, че няма да мине много време и хората ще започнат да мислят като тях, все едно тук или в друга колония.
— Разбирам. Като бъдещ земевладелец започвате да прониквате в проблемите, над които ние се блъскаме години наред.
— Може и да сте права — съгласи се замислено полковникът. — Ала най-важното беше, че видях със собствените си очи колко мъка причини задържането на мъжете на онези, които ги обичат. Понякога имам чувството, че през къщата на губернатора се ниже безкраен поток просители обединени от една обща тревога. Майки и дъщери, синове и чичовци, лели, братовчеди, племенници, баби и дядовци, дори кръщелници. Страшна гледка!
— Морган — прошепна Фелисити, но мъжът продължи да говори. Думите избликваха като поток от устата му.
— Ние всички го усещаме. Всеки войник от гладните провинции на Испания, всеки пропаднал наемник, все едно от кой край на света е дошъл. А най-лошото е, че нищо не можем да направим.
Фелисити отиде при него и сложи ръка върху неговата. Мъжът се обърна и я притисна до себе си в страстна прегръдка. Само той можеше да й предложи утеха, убежище срещу безкрайните страхове. Фелисити облегна глава на силните му гърди и затвори очи. Дори не помисли да се възпротиви. За първи път изпитваше в прегръдката му това обезпокояващо доволство.
Четири дни по-късно, сутринта на 24 октомври 1769 година, из града се понесе като мълния вестта, че днес съдът ще произнесе присъдата. О’Рейли щял да я прочете и подпише и веднага да определи размера на наказанието и начина на изпълнението му — ако е нужно. Тази последна добавка трябваше да остави впечатлението, че съдебното дело е било водено по всички правила на закона.
Фелисити прекара цялата сутрин на колене в църквата „Сейнт Луи“. Не беше сама. Църквата беше огряна от трепкащата светлина на безброй свещи. Виждаха се десетки сведени глави, а тихото потракване на броениците отекваше като гръм в тишината. Огромната дървена фигура на разпнатия Христос висеше над тях като присъда и ги наблюдаваше с измъчено лице и сериозни очи.
Фелисити не идваше тук за първи път. Вече не помнеше колко пъти бе стояла до изнемога на колене. Ала днес за първи път не намери утеха. И макар да беше благодарна за благословията и тихо пошепнатите утешителни думи от страна на отец Дагобер, нищо не беше в състояние да разкъса мъглата на страха, в която бе затънала.
Вървеше към къщи, без да вижда нищо около себе си. Русата й коса беше покрита с дантелена кърпа, пръстите на десницата й конвулсивно стискаха броеницата. Днес испанските войници бяха особено учтиви. Един патрул прекоси улицата, а няколко офицери, които бяха излезли на разходка, но се оглеждаха бдително около себе си, спряха, за да й направят път. Като ги видя, Фелисити се сети за лейтенант Хуан Себастиан Унзага и обещаната помощ. Оттогава не го бе виждала, само веднъж отдалече. Никой от испанските войници, офицери и служители не смееше да й досажда. Най-накрая беше осъзнала, че това е свързано с неофициалната й позиция като любовница на полковник Морган Макормак. Докато О’Рейли затягаше примката около града и в хода на процеса влиянието му нарастваше, значението на втория човек след него ставаше все по-очевидно. Вече нито един търговец, собственик на плантация или обикновен продавач на плодове и зеленчуци не се осмеляваше да засегне ирландския полковник, като отправи обидни думи по адрес на принадлежащата му жена. Ала това не подобри положението на Фелисити. Все така й беше трудно да върви по улиците, защото откритата враждебност на жителите на града се бе заменила с хладно пренебрежение. Оставена сама със себе си, тя беше изцяло във властта на страховете си и не можеше да разчита на подкрепата и утехата на довчерашните си близки приятели. Морган не можеше да я опази от сънародниците й, макар Фелисити да знаеше от думите му, че той много ясно вижда и разбира загубата й и тъгата от тази загуба.
Когато Фелисити влезе в дома си, Ашанти беше в кухнята. Чу я да ругае готвачката, но знаеше, че по този начин прислужницата й се освобождава от напрежението на чакането. Краката на Фелисити тежаха като олово. Изкачването на стълбата се превърна в истинско мъчение. Отвори вратата към салона, свали кърпата и отиде в спалнята си. Сгъна дантелата и я прибра в шкафа заедно с броеницата. После застана пред огледалото и прибра във високия си кок няколко изплъзнали се къдрици. Все още свела глава, опитвайки се да прибере и последния упорит кичур, тя се обърна отново към вратата. Най-добре беше да се присъедини към жените в кухнята. Така нямаше да позволи на нерадостните мисли да вземат връх.
В този миг в рамката на вратата изникна мъжка фигура и й препречи пътя. Фелисити понечи да изпищи, но викът замръзна в гърлото й. След секунда очите и се разшириха от ужас.
— Валкур!
— О, да, това съм аз, твоят изгубен и неоплакан брат! За съжаление не съм любовникът ти — мъжът хвърли в ръцете й една смачкана риза, много по-голяма от неговите. Ризата я улучи в гърдите и се свлече на пода.
За миг сърцето й спря да бие. Все пак Фелисити успя да се овладее и погледна доведения си брат право в очите. Видя злите пламъчета в жълто-кафявите зеници, видя и злобната усмивка, разкривила тесните му устни. В продължение на един миг между тях се издигна невидима стена. Колко грозно беше това, колко грозно… Младата жена навлажни с език пресъхналите си устни.
— Откъде идваш? Защо ме дебнеш?
— Няма да ти кажа откъде идвам. А се скрих тук, защото нямам особено желание да се показвам пред очите на Ашанти. Тази черна кучка е в състояние да ме предаде на испанците. Но все едно. Дойдох в града само за да разбера, защо си допуснала да те направят курва, скъпа сестро.
— Не съм курва!
— Така ли? Нима ще отречеш, че живееш под един покрив с онзи мръсен ирландец, без да сте законни съпрузи? Само си представи — първият мъж, който ми спомена за това, се строполи в калта с нож в гърлото. Страхотна шега, нали? Но тя не можа да промени факта, че целият град говори за теб като за любовницата на полковник Макормак.
Валкур си играеше с дръжката на шпагата, както жените си играят с любимите си колиета. След последната им среща беше отслабнал, лицето му не беше напудрено, нямаше нито една изкуствена бенка. Белезите от шарка грозно изпъкваха. Гласът му звучеше остро, с режещ, обиден тон. И това още не бяха всички промени. На посивялата от прах перука беше нахлупена черна шапка с дълго перо, забодено със скъпоценна игла. Жакетът му беше от тъмнозелено кадифе с тежка сребърна бродерия. Ризата беше обшита с дантели, но нямаше вратовръзка и жилетка. Тясната талия беше пристегната със златен ешарп, а късите панталони бяха напъхани в ботуши от мека испанска кожа.
— Преди да ме наречеш с още няколко обидни думи, които не съм заслужила — заговори твърдо Фелисити — и преди да засегнеш още няколко невинни, бъди така добър да изслушаш обясненията ми. Знай едно: ти и само ти си отговорен, че попаднах в това положение.
— Аз? — изсъска Валкур и гневно присви очи. — Какви ги дрънкаш?
— Ако не беше толкова глупав да нападнеш Морган точно в нашата къща, той нямаше да ме заподозре в съучастие и да ме забърка в тази проклета каша. И нямаше да влезе насила в дома ми, в стаята и в леглото ми.
— Ти го защитаваш! — установи ядно Валкур.
— Не е така! Но няма да те освободя от отговорността за случилото се.
Мъжът не обърна внимание на думите й.
— Положението ти се усложни още след като сключи споразумение с ирландеца, скъпа. Не помниш ли — твоята компания срещу живота на баща ти!
— Е, и?
— Не разбираш ли, че твоят благороден Морган още от самото начало те е искал в леглото си? Да станеш негова играчка, негова… проститутка.
Очите му се плъзнаха по стройната й фигура и спряха с почти физическа настойчивост върху гърдите й. Едва не й прилоша.
— Това не е вярно! — прошепна с мъка тя.
— Не смей да отричаш! Твоят ирландец никога не е имал намерение да помогне на баща ти! Искал е само да се възползва от мекото ти бяло тяло, да задоволи похотта си, без да даде нещо в замяна. И ето ти доказателството. Нали разбра какво е станало в съда? Всички бунтовници са признати за виновни.
— Какво? — прошепна невярващо Фелисити.
— Още ли не си чула? — гласът на Валкур прозвуча невинно.
— Какво наказание са им наложили? Каква е присъдата на татко?
— Нямам представа. Някои са осъдени на смърт чрез обесване, други на доживотен затвор, трети са се отървали по-леко. Осведомителят ми не помнеше имената.
— Ще видиш, че татко е осъден само на няколко години затвор — проговори отчаяно Фелисити.
— Каква доверчивост! — подигра се злобно Валкур. — Доколкото разбирам, това означава само едно. Ти си се влюбила в този наемник, който на всичкото отгоре ти е отнел насила девствеността. Какво унижение! А с каква ли страст ще му се отдадеш, ако баща ти наистина се е отървал само с няколко години затвор!
— Това е смешно! Не заслужаваш да отговарям на обидите ти! Морган поне беше честен и спази своята част от споразумението. Той наистина се опита да помогне на баща ми. А ти не направи нищо, Валкур Мюра! Ти избяга и се скри. Продаде верния си слуга, за да вземеш малко пари, макар че преди това подло беше прибрал нищожните спестявания на баща ми. Как се осмели да му отнемеш и малкото удобства, които можех да му създам с тези пари? Знаеш ли от колко седмици гние в килията си? Ти трябваше да споделиш затворничеството с него, а се измъкна като последен подлец, за да се наслаждаваш на свободата си!
Мъжът замахна и с все сила я удари през лицето. Фелисити се олюля и едва не падна. Очите й се напълниха със сълзи, в устата си усети вкус на кръв. Беше прехапала езика си.
Мъжът направи крачка към нея и изсъска като змия:
— Курва! Ще съжаляваш горчиво за думите си! Ще те накарам да се разкаеш, че си отворила бедрата си за Морган Макормак, че си родена жена и си дъщеря на баща си! Един ден ще се проклинаш, че си посмяла, макар и за миг да изпиташ чувства към друг мъж!
Побеснял от гняв, Валкур изскочи от стаята и тресна вратата зад гърба си. Мина много време, преди Фелисити да свали ръцете, с които беше скрила лицето си. Трябваше да прогони от съзнанието си спомена за разкривеното от злоба лице на брат си, за ужасните думи, които бяха прозвучали като проклятие…