Метаданни
Данни
- Серия
- История на Луизиана (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Embrace and Conquer, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Дженифър Блейк. Прегърни и завладей
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–445–029–1
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Оказа се доста трудно да се намерят две еднакви шпаги. Всички пирати, които бяха слезли на острова, носеха оръжие, не само абордажни ножове, а и пистолети, мушнати в кръстосани през гърдите колани с кобури. Ала никой нямаше да се съгласи да прекъсне приятните си занимания в гората, за да им намери две шпаги.
Фелисити помисли за капитан Боном, но той не се виждаше никъде. За техен късмет от гората тъкмо излязоха няколко моряци и се запътиха към кофата с пунш. Мъжете посрещнаха идеята за дуел между жени с див, невярващ рев. За тях това беше по-скоро забавно представление, нямащо нищо общо с една сериозна битка. Пияни от алкохол и любов, те започнаха многословно да обсъждат достойнствата на оръжията си и да ги сравняват, за да намерят две еднакви по тежест и дължина.
Най-после Валкур намери желаните шпаги. Той беше прекарал следобеда в игра на зарове с другите оздравяващи моряци и бе спечелил двойка красиви шпаги, част от плячката, взета от пленения английски кораб. Оръжията бяха тънки, леки и много по-удобни от абордажните ножове, които им бяха предложили другите, следователно по-подходящи за жени. Той се поклони учтиво и предложи едната шпага на Изабела, при което й се усмихна с част от старото си очарование. После се обърна към Фелисити и й подаде другата с не толкова ярко изразена учтивост. Освободиха място за дуела, като просто събраха в огромен вързоп платното, заедно с оставените по него чинии, остатъци от храна, тенджери и прибори и го изтеглиха настрана. Нахвърляха нови дърва в огньовете и скоро към небето се издигнаха високи пламъци. Незаетите в момента мъже се струпаха около импровизираната арена и насядаха на земята. Сред публиката цареше трескаво очакване, подсилвано още повече от полугласно сключваните облози.
Двете жени, Фелисити в бяло, а Изабела в черно, отдадоха чест с шпагите си. Металните острия се вдигнаха и спуснаха със замах, огрени от пламъците на огньовете. Стиснати в двете бели, стройни ръце, шпагите се кръстосаха и дуелът започна с чисто женска грация, която накара зрителите да затаят дъх.
Прекрасните дуелистки се срещаха като бяла пара и черен дим, кръжаха една около друга, дебнеха се, нападаха и отскачаха назад. Шпагите съскаха като змии, сблъскваха се със звън и отново се отдалечаваха. Вятърът развяваше буйните коси, увиваше ги около стройните тела. Полите им плющяха, но те не спираха да танцуват с въздушна прелест, да се втурват една срещу друга и да се отдръпват, с желязна решителност в кафявия и в синия поглед.
Лека-полека мъжете се успокоиха и млъкнаха. Точно този момент избра Изабела, за да нападне с впечатляваща лекота. Фелисити парира умело и сблъскалите се острия иззвъняха като камбани. Започна сериозната част на битката.
В позите на двете жени нямаше и следа от трудно удържаната омраза, която се усещаше между Морган и Валкур. Все пак, въпреки лекотата на изпълнението, намеренията им бяха не по-малко смъртоносни. Изабела се биеше бързо, движенията й бяха като по учебник. Фелисити внасяше в боя очарованието на спонтанността, което Изабела посрещаше с бързи стъпки и финтове. Не бяха минали и пет минути, след като испанско-ирландската аристократка откри истинския бой, и от шпагите вече се сипеха златни искри. Фелисити парираше, обръщаше се, а в един миг ръката й се стрелна напред и острието на шпагата разкъса черната дантела на ръкава на Изабела.
От присвитите очи на Ла Палома изскочиха гневни искри.
— Във вас има повече кураж, отколкото си мислех — проговори с усмивка тя.
— Мисленето може да стане опасно — отговори твърдо Фелисити.
Думите й потънаха в крясъците на пиратите. Битката стана наистина сериозна. Двете жени подскачаха напред и назад в пясъка, обръщаха се, привеждаха се, сближаваха се и се раздалечаваха, блещукащото отражение на шпагите се стрелкаше по пясъка и се плъзгаше на синьо-бели светкавици по полите им. И двете бяха забравили всичко около себе си. Остана само неспирното дрънчене на оръжията, силните удари, които разтърсваха китките и лактите им, тежкото им дишане. Паради, ответни удари, финтове — и двете многократно се опитваха да намерят пролука в защитата на противничката, за да нанесат решаващия удар.
Кръв, мъжете искаха да видят кръв. Макар че публиката следеше боя със затаен дъх, сърцата на пиратите жадуваха за кръв. Фелисити вече усещаше първите признаци на умората. Гневът й отлетя някъде надалеч, сякаш никога не се беше появявал. По лицето на другата жена се четеше същото съжаление от проявената дързост. Изтощението им беше следствие не само от затрудненията, които им създаваха широките поли, но и от тежките метални острия в ръцете им. Гърдите им, пристегнати в неудобните корсети, се вдигаха и спускаха неравномерно, косите им бяха влажни от пот. И въпреки това не преставаха. Не можеха и не искаха. Това беше въпрос на гордост и умение, отказ да приемат позора на поражението и да оставят победата за другата. И тъй като бяха равностойни противнички, те отиваха неизбежно към сериозното нараняване или ужаса на една бърза смърт.
В края на полезрението си Фелисити забеляза нечие бързо движение. Зад гърба на Изабела се приближаваше капитан Боном. В очите на съперницата й се появи същата несигурност. Изабела се смути за миг и хвърли бърз поглед през рамо.
— Сега!
След тази рязка, изречена с твърд мъжки глас заповед, в боя се включиха още две шпаги. Четири металния острия, които сееха разрушение и смърт, Фелисити усети силен удар върху шпагата си и ръката й се вкочани чак до рамото. Металът изсъска като змия и шпагата й беше приклещена от дебелия абордажен нож на новопоявилия се противник. Без да бърза, мъжът изви ръката й и я издигна нагоре. На метър от нея Изабела беше в същото положение, безпомощна пленница на корсарския нож на капитан Боном. Фелисити извърна глава, както си беше с вдигната ръка, и се озова лице в лице с Морган Макормак. След като удостои натрапника с унищожителен поглед, младата жена се обърна отново към противничката си. Маркизата вдигна едната си вежда и в следващия миг двете се освободиха от мъжете с едновременен мощен замах, сякаш стотици пъти бяха упражнявали това движение. Изтръгнаха шпагите си от жестоката хватка, обърнаха се светкавично и застанаха рамо до рамо. Сега двете острия бяха насочени срещу мъжете, които се бяха осмелили да се намесят.
Трудно беше да се определи кой от двамата остана по-изненадан, Морган или капитан Боном. Първото им инстинктивно движение беше да вдигнат шпагите за защита, но по безизразните им лица нямаше и следа от желание за бой.
— Да ги набучим ли като пиленца, преди да са се осъзнали? — попита с развеселена усмивка Изабела. — Или да проявим милост?
— Те… не възнамеряваха нищо лошо — отговори задъхано Фелисити. — Нека им простим.
Зрителите се възпротивиха с високи крясъци и настояха двубоят да продължи.
Морган беше този, който взе окончателното решение. Сведе със замах ножа си, отстъпи крачка назад и заби острието в пясъка.
— Моля те за милост, Фелисити, сега и за в бъдеще.
От гърлото на френския капитан се изтръгна облекчена въздишка. Той последва примера на Морган и се оттегли по същия достоен начин. В погледа му се четеше възхищение и загриженост, очите му следяха всяко движение на Изабела.
— Много жалко — обади се Валкур и излезе напред. — Рядко съм наблюдавал такъв вълнуващ дуел. Ако позволявате, ще взема шпагата си, маркизо, а после се надявам, че ще ми позволите да ви поканя на чаша пунш.
Изабела не му обърна внимание. Дясната й ръка трепереше, но тя се овладя, вдигна я в знак на поздрав и се обърна към Фелисити:
— Мадмоазел, вие се бихте по всички правила на изкуството. Поздравявам ви.
— Не, съвсем не — усмихна се уморено Фелисити. — Вие ми предадохте добър урок.
— Много сте великодушна — усмихна се в отговор испанската дама. — Но предполагам, че не съм първата, която е установила това.
Изабела де Херара предаде шпагата си на Валкур и се обърна към френския капитан. На устните й грейна усмивка. Мъжът я гледаше очарован.
— Питам се дали не бихте ми предложили чаша пунш, сър?
— Това е извънредно голяма чест за мен.
Капитанът притисна ръката, която тя бе положила върху ръкава му, приведе се към нея и двамата се запътиха към огъня.
Фелисити отпусна дясната си ръка и заби острието на шпагата в пясъка, без да откъсва очи от осиновения си брат, който проследи с мрачен поглед отдалечаващата се двойка. Пръстите му свиваха и разпускаха острието на тънката шпага. Фелисити остави своята шпага забита в пясъка и се обърна към насъбралите се пирати. Те се скупчиха около нея, започнаха да я поздравяват, да се възхищават на уменията й, да обсъждат подробностите на дуела и да съжаляват за бързия му край. Предложиха да пият за нейно здраве, но тя не се съгласи. Проправи си път през навалицата и закрачи с бързи стъпки и невиждащ поглед към дървената си колиба.
В последния момент се отклони и се затича към морския бряг. Прекоси задъхано тесния, гъсто обрасъл нос, провря се под ниските клони на морските борове и излезе на пясъка. Подхлъзна се и забави стъпка, но след малко отново се втурна да бяга, без да знае от кого и накъде. Полите й се намокриха и натежаха, но не можаха да я спрат. От гърлото й излизаха накъсани ридания, по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Вятърът ги изсушаваше само за миг и оставяше по страните й солени следи.
Фелисити бягаше от болката по изгубената близост, от отчаянието, че Морган я подозира в предателство, от спомена за един изгубен завинаги живот, от смута, последвал първия изблик на гняв.
Тя не забеляза преследвача си, докато той не я настигна. Когато най-сетне чу стъпките му, хукна още по-бързо, без да си даде труд да се огледа. Сигурно беше някой от моряците, които се скитаха из гората след любовната наслада.
Кънтящите стъпки се приближаваха неумолимо. Фелисити беше толкова изтощена, че не можеше дори да диша. Нямаше да успее да избяга от нощния преследвач. В този миг се сети, че повечето моряци не умееха да плуват. Ето я спасителната мисъл! Без да се поколебае нито секунда, тя се затича към морето и се хвърли във вълните. Приливът прииждаше и една голяма вълна я блъсна с такава сила, че тя се олюля и дъното под краката й изчезна. Загуби равновесие и падна в пясъка заедно с хвърлилия се върху нея нападател. Разпененият прибой ги обля и ги намокри чак до раменете, Фелисити размаха ръце като обезумяла, но Морган я притисна в мокрия пясък. После се приведе над нея и впи очи в лицето й.
— За Бога, Фелисити! — изпъшка той. В гласа му звучеше страх. — Какво още ще измислиш, за да ме измъчиш до смърт?
Устните му имаха вкус на сол, ром и топлата тежка сладост на разкаянието. Дали все още смяташе, че тя е участвала в завладяването на кораба му? Но какво значение имаше това, след като беше отново в прегръдките му и бурните морски вълни разгаряха пожар в тялото й?
Двамата се освободиха трескаво от мокрите си дрехи и ги нахвърляха по пясъка. Морската вода беше топла, а триенето на пясъка приятно и възбуждащо. Със слени устни и преплетени едно в друго тела, двамата се понесоха към някакъв нов, непознат свят, първичен и безгрижен, свободен от морални скрупули и чувство за срам. Фелисити чуваше лудото биене на мъжкото сърце, усещаше натиска на бедрата му върху своите, тръпнеше под напора на насладата, която идваше в ритъма на прилива. Слаба и едновременно с това пламнала от желание, тя го прие дълбоко в себе си и тишината се взриви от бученето на кръвта във вените й. Бурята от усещания я понесе сякаш към морското дъно, заплашвайки да я удави. С тръпнеща радост в сърцето, тя усещаше как лунните лъчи играят по затворените й клепачи, по мократа, мека като кадифе кожа. Нощта беше нейна. Водата блещукаше, пясъкът искреше като диамантен прах. Когато отвори очи и вдигна поглед към мъжа над себе си, в тъмните й зеници се четеше страст, екстаз, от тях струеше неземна светлина, голяма и истинска.
Предобедът беше напреднал, когато жените започнаха да излизат препъвайки се от гората. Мъжете ги следваха, оправяйки косите и дрехите си. Някои охкаха, изпълнени със самосъжаление, и обясняваха, че не били в състояние да ходят; други бяха мрачни, в лошо настроение и не позволяваха да ги заговорят, ала повечето бяха доволни от себе си и света, и очакваха с нетърпение закуската.
Разрошени жени и брадясали, недоспали мъже, всички се нахвърлиха върху остатъците от храната, замесиха тесто за питки от останалата маниока и скоро от набързо запалените огньове започна да се издига дим. Тъй като всички налични чинии бяха покрити с дебел пласт мазнина, трябваше да ядат с ръце и прехвърляха питките и парчетата месо от ръка в ръка, докато се охладят достатъчно, за да могат да похапнат. Поне палмово вино и ром имаше в изобилие.
Когато се нахраниха, жените се надигнаха, протегнаха се доволно и започнаха да се приготвят за тръгване. Лодките щяха да ги отведат на „Ла Палома“, която беше хвърлила котва пред залива.
Макар че мъжете положиха големи усилия да убедят прекрасните си спътници да останат поне още малко, това не им се удаде. Изабела, която седеше облегната на ръката на френския капитан, също не проявяваше особена охота за тръгване. Все пак, въпреки настойчивостта на капитан Боном, който не преставаше да шепне в ухото й, тя скочи на крака и даде строга заповед за ускоряване на приготовленията. Все още протестирайки и молейки, пиратите се наеха да откарат лодките до кораба.
Изабела напусна острова последна. Тя се присъедини към Фелисити, Морган и капитан Боном, подаде ръка на стария си приятел и му се усмихна с лека меланхолия, която разведри строгите черти на лицето й.
— Напускам със съжаление това прекрасно място — рече тя. — Светът очаква много от нас, нали, приятелю? До този момент не осъзнавах истински колко голямо е това очакване.
— Думата дълг — отговори с непроницаемо изражение Морган — има също толкова букви колкото една друга, доста неприлична дума. Може би трябва да последвате примера ми и да се откажете от дълга.
— Изкушението е голямо, но аз ще устоя, макар че ще намеря някакъв начин да се откъсна от дълга, поне отчасти — усмихна се Изабела и се обърна с грейнали очи към Фелисити.
— Искам да ви благодаря — проговори топло тя. — Оказа се, че е прекрасно да опънеш постелята си в пясъка. Наистина съм ви благодарна за препоръката.
Внезапно Фелисити установи, че харесва тази жена, прямотата й, независимото й поведение. В друго време и при други обстоятелства, сигурно щяха да станат приятелки. Ала в момента не можеше да й каже нищо повече, особено под любопитните погледи на двамата мъже. Затова само се усмихна и рече:
— Надявам се някой ден да се срещнем отново.
— И аз бих желала — отговори Ла Палома и пристъпи към френския капитан. — Сбогом — прошепна тя и сложи ръка в неговата.
— Не сбогом, само довиждане — отвърна той. — Отказвам да се сбогуваме окончателно. Никое море не е достатъчно голямо, за да ми попречи да ви намеря.
— Може би сте прав — рече Изабела и на лицето й се изписа предизвикателна усмивка. — Ако ромът не ви попречи, пътищата ни може и да се пресекат някога.
— От днес нататък няма да вкуся повече това дяволско питие — отговори капитан Боном и думите му прозвучаха като клетва.
— Приятно е да го чуя, но ще устоите ли на думата си?
— Ще видите.
— Да — рече тихо Изабела, — ще видя.
Двамата тръгнаха бавно към брега и френският пиратски капитан прегърна през рамо испанската благородничка. След като устните им се сляха в прощална целувка, тя се откъсна от него и хукна към лодката, която я чакаше на брега. Зае място на носа, вдигна ръка за поздрав и обърна лице към своя кораб.
Насъбралите се на брега мъже проследиха мълчаливо отдалечаването на бригантината. Жените извършиха вдигането на котвата и опъването на платната с учудваща сръчност. Морган и Фелисити също не бяха мръднали от местата си. Капитан Боном стоеше недалеч от тях, разкрачил крака, подпрял ръце на хълбоците си, загледан след грациозно носещия се по вълните кораб.
— Защо сега? — проговори по някое време той и гласът му прозвуча дрезгаво. — Защо след всичките тези години, когато от мен е останало само едно разлагащо се старо корито? Защо едва сега срещнах жената, която ми доказа, че си струва да се живее?
— Въпросът ви е много добър, скъпи приятелю — отговори сериозно Морган и втренчи поглед в лицето на Фелисити.
След като корабът изчезна от хоризонта, пиратите продължиха да ремонтират двата си кораба. „Блек Стелиън“ беше изтеглен по-близо до брега, където дърветата стигаха почти до водата, и беше обърнат на една страна. Мачтите и корпусът бяха закрепени за стъблата на палмите с дълги въжета и моряците задърпаха с все сила, докато корабът легна върху пясъка. След това екипажът се разпредели по корабните лодки и се зае да изстъргва от стърчащия над водата корпус дебелия слой миди и други морски животинки. След това напълниха с катран процепите между тежките греди, намазаха ги със сяра, за да държат по-далеч разрушителните животинки и накрая ги поръсиха с талк. Оставиха тази страна да изсъхне, после обърнаха бригантината и повториха същия процес и с другата страна на корпуса.
Когато приключиха с тази изискваща много време и усилия работа, дойде време да поставят новата бизанмачта. След нея закрепиха топ мачтите, снабдиха ги с нови платна и опънаха такелажа. Подновиха боята, позлатите и лакираните украси, излъскаха месинговите части и изтъркаха палубите. Между капитан Боном, капитана на „Прюданс“ и Морган се разгоря дискусия дали трябва да променят името на кораба и въпреки коня на носа, да го кръстят „Рейвън II“. Накрая решиха да го оставят, както си беше. Въпреки това френският капитан вдигна на топ мачтата донесения от стария кораб червен флаг с разперил криле черен гарван и едва тогава обяви, че корабът е готов за плаване.
Ала не можеха да тръгнат веднага. Време беше да се заемат с ремонта на „Прюданс“. Разгорещени от солидните порции ром и постоянните подканяния и ругатни, мъжете посветиха цялото си внимание на кораба.
Дните оставаха сухи и топли, пасатите бяха само лек бриз, който не разсейваше горещината. Листата на палмите бяха прашни, орди мухи се нахвърляха жадно върху голите гърбове на работещите, комари танцуваха около главите им и се пъхаха в носовете им. Един ден мъжете, на които бяха омръзнали свинското месо и осолената риба, уловиха един от големите, непохватни легуани. Намазаха парчетата месо със свинска мас и ги опекоха. За съжаление никой не хареса месото и най-голямото парче от мъртвото животно беше хвърлено в гората на мравките и червеите.
Нощите минаваха в пиене и игра на зарове. Разказваха се истории за славни пиратски битки, красиви дами и грозни съпруги, за странните обичаи в някои чужди пристанища. Понякога пееха или си измисляха цели театрални представления.
Запасите ром свършваха. Ако искаха да им стигне, докато ремонтират „Прюданс“, трябваше да определят дневна дажба, а това никак не им харесваше. След като работеха по цял ден под палещите лъчи на тропическото слънце, искаха поне да пият вода, примесена със солидна порция ром.
Затова станаха зли. Вероятността да останат без ром беше повече от заплашителна. Когато един ден спипаха пират, откраднал порция ром, по-голяма от определената за нощта, го пребиха от бой и сигурно щяха да го убият, ако не се беше намесил Морган.
Капитан Боном, който в миналите дни разведряваше настроението с весели вицове и дори само с присъствието си, след отпътуването на „Ла Палома“ се бе затворил в себе си и не обръщаше внимание на нищо. Макар че не се докосваше до алкохола, той беше станал съвсем друг човек, замислен и мълчалив, и се стараеше да преодолее жаждата за глътка силно питие с дълги разходки по плажовете.
Затова не беше чудно, че мъжете, принудени да се откажат от всекидневната си утеха, започнаха да негодуват. Валкур беше винаги сред недоволниците, разговаряше с тях тихо и сериозно, внимавайки Морган или капитан Боном да не са наблизо. Мъжете от „Блек Стелиън“ и „Прюданс“ стояха по-далеч от него, но сред пъстрия екипаж на някогашния „Рейвън“ думите му намериха широк отклик.
Въпреки упорития целодневен труд, Морган и Фелисити всяка вечер се качваха в пещерата да се окъпят. Фелисити се наслаждаваше на миговете, прекарани извън лагера, далеч от постоянните дръзки подмятания, ругатните и похотливите погледи на пиратите. Беше толкова тихо и спокойно, когато последните слънчеви лъчи играеха по зелените склонове на острова и от обраслите с папрати блата се надигаше хладина, когато вълните се разливаха лениво по плажа и морските птици прелитаха за последен път над хоризонта, преди да се отправят към нощните си убежища.
Една вечер, когато слязоха от пещерата и тръгнаха по тясната пясъчна ивица, във въздуха тежеше незнайно предчувствие. Макар че ярката светлина на залязващото слънце позлатяваше хоризонта, на североизток морето беше обгърнато в тъмна пара, а вълните, които се разбиваха в краката им, изглеждаха тежки и тъмни. Въздухът беше неподвижен, стъпките им отекваха шумно в пясъка. Над главите им с тежък плясък на крилете прелетяха двойка рибари, устремени към сушата.
— Изглежда ще вали — промълви уморено Фелисити.
— Така е — съгласи се намръщено Морган.
— Дали ще има буря?
— Кой знае? По тези места често се разразяват бури, макар че сега не им е времето.
Двамата продължиха пътя си в мълчание.
— Морган? — прошепна след малко Фелисити.
Той обърна лице към нея. В погледа му се четеше внимание.
— Направило ли ти е впечатление колко неспокойни са станали мъжете?
— Какво искаш да кажеш?
— Мрачни са и ми се струва, че всеки момент ще избухне бунт.
— Кой ли пиратски екипаж не е готов за бунт по всяко време! Това е нормално състояние за тях.
— Възможно е, не знам. Но ми се струва опасно, преди всичко за теб.
Устните му се опънаха в корава усмивка.
— Загрижеността ти ме ласкае. Но защо тъкмо за мен?
— Видях Валкур да говори с хората от „Рейвън“, а не ми се вярва, че омразата му е насочена към капитан Боном.
— Ти си му навредила повече, отколкото аз. Значи ти също трябва да се пазиш от него — усмихна се Морган, но смарагдовозелените очи останаха сериозни.
— Дори ако това, което казваш, е вярно — възрази твърдо тя, — ти си човекът, който стои между мен и него.
— Правилно — съгласи се замислено Морган и отправи поглед към морето.
— Мисля, че би трябвало да се отнасяш малко по-меко с мъжете… — започна колебливо тя.
— Имаме още много работа и някой трябва да я свърши, нали? Не искаме да останем завинаги тук, а няма кой друг да поправи кораба.
Фелисити знаеше това, но страхът не я напускаше. Морган протегна ръка и улови тънките й пръсти.
— Мисля, че трябва да побързаме. Дъждът е вече близо и трябва да се скрием в колибата, за да не ни намокри.
И наистина, дъждът се носеше към тях на дълги, сиви талази. Гръмотевиците трещяха като оръдия, от сивите облаци се стрелкаха светкавици и падаха със съскане във водата. Въздухът се оцвети в жълто. Замириса силно на озон. Надигна се бурен вятър, носейки пред себе си пясък и сол. Палмите се разлюляха, стъблата им се задвижиха в непознат, грациозен танц. Морган и Фелисити усещаха влагата във въздуха и по кожата си. Първите тежки дъждовни капки се посипаха по лицата им, но колибата беше съвсем близо.
Двамата се втурнаха вътре и се отпуснаха през смях на постелята. В това несигурно убежище, което шумолеше със сухите си клони и все пак удържаше на вятъра и дъжда, те се чувстваха като у дома си. Можеха спокойно да наблюдават сипещия се дъжд, разпенените морски вълни в залива, играта на природните стихии.
Скоро падна мрак, придружен от ръмженето на гръмотевиците, осветяван от ярките светкавици. Внезапно Фелисити си припомни нощта след бала с маски, коварното нападение на Валкур и помагачите му, случилото се след това в спалнята й под акомпанимента на разразилата се буря. Погледна към мъжа до себе си и установи, че той я наблюдава в тъмното.
— Фелисити — прошепна Морган, протегна ръка и докосна бузата й. После зарови пръсти в косата й и обхвана нежния й тил. — Не ме гледай така. Не мога да го понеса.
Той сведе глава и докосна устните й със своите. Това беше единствената противоотрова срещу мъчението на спомена. Леки, и все пак изгарящи целувки се посипаха по бузата й, насочиха се към мекия ръб на брадичката и намериха пулсиращата вена на врата й. От тялото му се излъчваше сигурност и безгранично самообладание.
Той я положи на меката постеля, подпря се на лакът и се наведе над нея. Ръцете му я милваха, възбуждаха желанието й, опияняваха я. Свали ризата й и нежно целуна розовите връхчета на гърдите й. После я разсъблече изцяло и топлите му устни се спуснаха към корема и по-надолу.
После нетърпеливо изхлузи панталона си, претърколи се към нея, притисна я до себе си и я замилва с удвоена нежност.
Пръстите й се заровиха в косата му, която потръпна като жива под докосването й. Горчивият спомен се стопи, копнежът идваше на мощни вълци, надигаше се в буря от властно желание. Когато Морган проникна в нея, тя извика от наслада. Силното му тяло се разтърси от чувствени тръпки. От желязното му самообладание не остана нищо. Двамата се задвижиха в див ритъм, както бушуваха стихиите около тях, устремиха се към тътнещите висини на насладата, а когато в самозабрава достигнаха върха, удовлетворението и изтощението настъпили след него, бяха като могъщо лечебно средство срещу мъчителните спомени.
— Морган — прошепна Фелисити, когато дишането й най-после се успокои.
Мъжът я притисна до себе си.
— Тук съм — проговори в тила й той. — А сега спи.
Искаше да му каже толкова много неща. Трябваше да му ги каже. Но умората я надви и само след минута очите й се затвориха.
През нощта бурята отмина и остави острова мокър, но непобеден. Пасатите донесоха хлад, папагалите закрещяха радостно, сякаш искаха да събудят заспалите в измокрените палатки мъже. Морските птици тичаха по мокрия пясък между изхвърлените от бурята миди, водорасли и дървета. Слънцето се издигна гордо над разбунтуваното море, светлината му се отрази във вълните и посребри крилете на чайките, който полетяха с пронизителни крясъци към трите кораба, изникнали като призраци от отиващия си мрак. Две фрегати и една стройна бригантина се носеха към острова с издути платна, които сияеха с ослепителна белота.