Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (15)

Петнадесета глава

Думите му бяха добре дошли за нея. Да, наистина бяха добре дошли, каза си Фелисити и започна да се приготвя за сън. Взе едно грубо одеяло от моряшкия сандък и бавно го разстла върху сламеника на койката. Не обичаше хората да мислят, че се нуждае от съчувствие, но защо да се оплаква, след като я оставяха на спокойствие? За първи път от месеци насам щеше отново да спи дълбоко и непробудно. Макар че каютата беше доста тясна, двамата с Морган нямаше да се чувстват притеснени — много пъти се бяха виждали необлечени и отдавна бяха преодолели стадия на срама и плахостта. Тази вечер нямаше да се тревожи дори за вързопчето с дрехите, останало в каютата на капитана.

Морган седна, за да изуе ботушите си, а Фелисити измъкна ризата от панталона, кръстоса ръце и я изхлузи през главата си. Гола до талията, загърната в златнокафявата коса, която ту скриваше, ту откриваше гърдите й, тя събу обувките и започна да разкопчава панталона си. Забеляза, че Морган е утихнал и вдигна очи към него. Мъжът веднага пусна на пода ботуша, който бе притиснал до гърдите си, сведе поглед и ожесточено задърпа другия ботуш.

Намръщеното лице на Фелисити се разведри. В главата й се оформи една много приятна мисъл. Може би Морган не беше толкова нечувствителен към нея, колкото се представяше. Може би само мъжката гордост или желанието да я накаже за изчезването й го бяха накарали да се обяви за равнодушен. Е, тя скоро щеше да открие истината.

Фелисити му обърна гръб и започна бавно и внимателно да сваля панталона си. Стройните, закръглени бедра се разголваха сантиметър по сантиметър, полюлявайки се в ритъма на кораба. Тя се облегна с една ръка на леглото, за да не падне, и невъзмутимо изхлузи единия крачол от меко закръгления глезен, после се хвана с другата ръка и повтори процеса, без да бърза. Изправи се, прекрасна в голотата си, отметна косата си назад, после изтърси панталона и го окачи заедно с ризата на една кука в стената. Вторият ботуш на Морган се приземи с трясък на дъските. Мъжът стана, отвори шумно вратата към коридора и изкрещя на юнгата да му донесе гореща вода за къпане.

Фелисити се хвърли в койката си и се зави до брадичката. Ядосано си каза, че коридорът може да е бил пълен с хора. Обърна се към стената и затвори очи. Само след миг ги отвори отново, усмихна се и отново спусна дългите си мигли.

Може би щеше да заспи, ако не беше бъркотията около банята на Морган. Когато юнгата най-после излезе, след като беше измърморил нещо за странните хора, които непременно трябвало да умият цялото си тяло, тя се обърна отново към вътрешността на каютата. Отвори внимателно очи и проследи как Морган съблече окървавената си риза и пропития с пот панталон и бавно потопи мъжественото си тяло в горещата вода.

Той се плъзна надолу, докато коленете му опряха в брадичката и голяма част от широкия гръб се скри под водата. Потръпна, когато горещата вода стигна до разкъсаните от камшика места, после от гърлото му се изтръгна въздишка на облекчение. Фелисити си каза, че той има всички основания да се чувства уморен и разбит.

След известно време Морган седна и насапуниса косата си. Смръщи чело, когато ръцете му докоснаха раната на тила и започна да облива главата си с вода, за да почисти полепналата кръв.

Опита се да достигне раменете си, където камшикът беше оставил най-дълбоки следи, но не можа. Не можа и да се натопи във водата, защото ваната беше твърде малка. Започна да полива гърба си и по раменете му потекоха червени вадички. „Той получи тези страшни рани само заради мен, каза си Фелисити, аз съм причината по гърба му да се появят още белези.“ Ако Валкур и екипажът на „Рейвън“ не бяха се възползвали от присъствието й, той щеше да намери начин да защити кораба си и нямаше да падне в безмилостните ръце на Валкур.

Тя притисна одеялото до голото си тяло, скочи от леглото и се уви в грубата тъкан. Напъха края му между гърдите си и пристъпи към ваната.

— Да ти изтрия ли гърба?

Мъжът наклони глава и я изгледа недоверчиво.

— Защо?

— Защото виждам, че ти е трудно да се справиш сам.

В погледа му се четеше колебание. Зелените му очи обходиха всяка подробност на тялото й, скрито под импровизирания халат, и спряха върху разкошната, свободно спусната златна коса. След малко й подаде кърпата, без да каже нито дума.

Фелисити коленичи до ваната, потопи кърпата в горещата вода и внимателно я разстла върху раменете му. Тялото му се разтърси от болезнени тръпки, но той се овладя и повече не мръдна.

Бавно, много бавно Фелисити изми пресните рани. На едно или две места те започнаха отново да кървят и оцветиха в розово водата във ваната. Като видя измъчената му твърда плът, Фелисити усети гадене. Едновременно с това, голата топла кожа с гъвкавите мускули под мократа кърпа, беше странно приятна на допир. Стана й мъчно, когато насапуниса кърпата, но трябваше да го измие добре, за да не се възпалят раните.

Когато най-после свърши, тя му подаде кърпата, стана и изтри ръцете си в одеялото.

— Би трябвало да намажеш гърба си с мехлем.

— Капитан Боном ми даде бурканче с някакъв далекоизточен лек, използван от индийския матрос, който се грижи за ранените. Не съм сигурен, че ще помогне, но все пак…

Докато Фелисити претърсваше джобовете на панталона му за мехлема, Морган излезе от ваната и се изсуши с голяма ленена кърпа. Фелисити се обърна към него с бурканчето в ръка, сведе поглед и му кимна да седне на стола. Застана зад него и започна да втрива мехлема в гърба му.

Отначало мускулите му бяха опънати, но скоро цялото му тяло се отпусна. Под нежно милващите й пръсти болката отслабна, лекото кървене престана, трескавата червенина на дългите следи от камшика започна да избледнява. Накрая Фелисити намаза с мехлема ухото и тила му.

— Питам се — промълви тихо Морган — дали това мазило помага и при натъртвания.

— Съмнявам се — усмихна се Фелисити и отстъпи крачка назад.

Мъжът протегна ръка и взе бурканчето от шепата й.

— Не бива да рискуваме. Би било много жалко, ако едно толкова красиво лице се загрози с няколко белега. Освен това забелязах, че имаш синини на кръста и по бедрата.

— Наистина не е нужно… — започна сърдито Фелисити.

— О, разбира се, че е нужно — прекъсна я меко той. — Нима бих могъл да те оставя да се мъчиш, след като се погрижи така трогателно за раните ми? За мен ще бъде чест и удоволствие, да те намажа с този мехлем. Мисля, че е най-добре да легнеш.

Тъй като нямаше смисъл да влиза в спор за една такава дреболия, Фелисити полегна на койката, все още увита в одеялото. Облегна се на лакът и му поднесе едната страна на лицето си.

Мъжът коленичи до койката, потопи твърдите си пръсти в мехлема и започна да разтрива бузата и нежната извивка на скулите. После леко обърна брадичката й, огледа другата буза и намаза малко мехлем върху раничката под долната устна, получена при удара на Валкур. След това се премести малко по-надолу. Дългите му пръсти издърпаха одеялото и откриха стройното женско тяло. Без да бърза, Морган отново натопи пръст в мехлема.

Когато усети меката милувка на ръката му върху драскотините по гърдите си, Фелисити спря да диша. Китките му неволно докоснаха меките хълмчета, но мъжът беше изцяло съсредоточен в работата си. Той намаза всички натъртени места по талията и хълбоците й, а когато плъзна ръка по вътрешната страна на бедрата й, Фелисити усети как в слабините й се надига отдавна забравено треперене.

Внезапно ръката му спря, притисната в меката извивка на бедрото й. Фелисити отвори натежалите си клепачи и впи поглед в лицето му. Мъжът я наблюдаваше съсредоточено, разкъсван от вътрешна борба, без да може да се помръдне. Младата жена усети как за миг сърцето й спря да бие, после лудо заблъска в гърдите й. Тя също не беше в състояние да се помръдне.

На палубата над тях се разнесе силно плющене. Голямото платно, което беше увиснало, отново се напълни с вятър. Морган вдигна глава към тавана, после се изправи сковано, сякаш движението му причиняваше болка. Отиде до сандъка, където бяха прибрани дрехите му, и мрачно проговори:

— Доколкото чувам, вятърът се е обърнал. А след като моряците избраха за навигационен офицер точно мен, стария грешник, сега съм длъжен да се погрижа за вдигането на платната.

Само след минута той вече беше излязъл от каютата и макар че Фелисити не можа да заспи чак до разсъмване, тя не го дочака да се върне.

Може би така беше по-добре. Имаше нужда от време, за да размисли на спокойствие, да се опита да си представи бъдещето. Как ли щеше да живее от днес нататък на този пиратски кораб, излязъл в открито море под командата на един френски пияница, разчитайки единствено на несигурната защита на отцепника от испанската армия? Какво я очакваше, ако „Блек Стелиън“ станеше жертва на по-силен отряд корсари или получеше някаква повреда при сблъсък с добре въоръжен търговски кораб? В първия случай екипажът на победителите щеше да си я предава от ръка на ръка, а във втория, най-вероятно щяха да я обесят заедно с другите пирати веднага щом слезеха на сушата.

А какво щеше да стане, ако ги подгонеше испанската guarda de costas, някой от капитаните на О’Рейли или друг испански кораб, който пътуваше по тези места? Испанците бяха твърдо решени да сложат край на пиратството и контрабандата. Дали щяха да ги пометат с оръдията си и да ги пратят на морското дъно, или щяха да ги застрелят като най-долна паплач?

Като отрекъл се от клетвата си наемник, откраднал от пристанището на Ню Орлиънс испански кораб, Морган щеше да завърши живота си в ужасни мъки. Дали и тя щеше да сподели участта му? Дали щяха да й окажат тази последна милост, ако за пръв и единствен път го обявеше за свой неверен и нечестен любим?

 

 

Беше късна утрин, когато Фелисити най-после се качи на палубата. Свежият бриз, който издуваше предните платна на „Блек Стелиън“, уви широката ленена риза на Морган около стройното й тяло и подчерта още повече гордата извивка на гърдите й. Дългите руси къдрици нападаха по лицето й. Тя спря до релинга и без да се тревожи от скритите погледи, които й хвърляха моряците, затърси с очи Морган. Откри го на задната палуба, задълбочен в разговор с Хуан Себастиан Унзага.

Като я видя, ирландецът млъкна, остави приятеля си и бързо се запъти към нея.

— Доколкото си спомням, веднъж ти заплаши Баст, че ще го изпратиш да лови контрабандисти. Как се обръщат нещата, нали? — Фелисити намираше, че тази форма на общуване не е неприятна — безлична, сигурна, необвързваща.

— По-точно е да се каже, че бездействието и хладното поведение на гражданите отдавна му бяха омръзнали.

— Никога не бих помислила, че Баст ще замени положението си на син на испански гранд и висш офицер от испанската армия, за несигурната съдба на пирата.

— Хората се променят бързо и не престават да ни поднасят изненади — отговори доста остро Морган.

Значи и тази тема не беше съвсем сигурна, Фелисити опита още веднъж.

— Какво стана със слугата ти Пепе? Не го видях на борда на кораба.

— Нямам нужда от него в морето и трябваше да го оставя на сушата. Единственото, което можа да го утеши поне малко, беше препоръчителното писмо, което му дадох. О’Рейли тъкмо имаше нужда от иконом.

— Е, значи поне Пепе е направил кариера — промълви с усмивка Фелисити.

Единственият отговор, който получи, беше кратко кимане с глава. Трябваше бързо да измисли нова тема за разговор. Френският капитан се беше наливал цяла нощ с ром — Фелисити бе узнала това от юнгата — но тя не можеше да спомене поведението му пред Морган, тъй като беше свързано с отношенията помежду им. Валкур имаше треска, но силите му бяха достатъчно, за да повтаря непрестанно, че е на умиране и са му необходими много грижи. Поне това можеше да спомене пред Морган.

— Чувахме крясъците му чак на палубата. Прав ли съм да мисля, че се радваш, дето не си го убила?

— Не съм съвсем сигурна — отговори замислено тя. — Не бива да забравяш, че той не само уби Ашанти, но и я измъчи по най-зверски начин.

— Не мисли повече за това.

Тя поклати глава.

— Има толкова неща, за които не искам да мисля…

— Може би ще станат и повече — промълви неохотно мъжът и се обърна настрана, за да даде някаква заповед. Гласът му прозвуча спокойно, но дузина мъже се втурнаха да издърпат хоризонталните въжета.

— Накъде плаваме? — попита след малко Фелисити.

— Не знам, пък и ми е все едно. Капитанът определи курса, аз само го спазвам.

— Все пак имаш представа за посоката, нали?

— Насочили сме се към Малките Антилски острови. Ще се оглеждаме за плячка.

Той хвърли бърз поглед към моряците, за да разбере правилно ли се изпълняват заповедите му, после строго огледа такелажа.

 

 

Горещите, ослепително ярки дни минаваха, без Фелисити да върши нещо, за разлика от Морган и другите. Тя се разхождаше по палубата, разговаряше с Морган, Баст или капитан Боном, наблюдаваше сребърните гръбчета на играещите във водата риби и веселите премятания на делфините, които придружаваха кораба. Когато намери няколко книги в капитанската каюта, си приготви удобно местенце под навес от корабно платно и седна да чете, опитвайки се да не обръща внимание на нахалния ветрец, който непрестанно обръщаше страниците й. Често забелязваше, че някой от екипажа минава покрай нея, правейки се на много зает, и наднича под навеса. Мъжете поглъщаха с погледи стройната й фигура, без да пропускат нито една подробност от тялото й, което изпъкваше под леките мъжки дрехи. Фелисити постепенно се приучваше да не се тревожи от нахалството им. Най-упорит се оказа един британец, които минаваше покрай навеса поне по десет пъти на ден.

Морган не й даваше основания да се оплаква. Рядко се прибираше преди ранните утринни часове, а когато сутрин се събудеше, вече беше излязъл. Когато го заговаряше, отговорите му бяха кратки и сухи. Когато повторно му предложи да намаже гърба му с мехлем, той се развика, тресна вратата след себе си и прекара цялата нощ на палубата.

Така минаха три дни. Една сутрин Фелисити видя Баст да се мотае без работа и го повика при себе си под навеса.

— Мога да се закълна, че през последните дни ме избягвате — укори го засмяно тя. — Седнете и ми обяснете причината.

— Това не е вярно, мадмоазел Фелисити — отговори мрачно мъжът, без да влиза в шеговития й тон.

— Защо тогава не разговаряте с мен?

— Все пак съществува нещо като етикеция, нали?

— Мисля, че отдавна сме оставили зад гърба си правилата на цивилизацията — възрази остро тя.

— Не, докато споделяте каютата си с Морган и той продължава да бъде мой началник.

— Първото ви основание е вярно, но що се отнася до второто: вие вече не сте войници, нали? Морган е само навигационен офицер на пиратски кораб. Той командва вдигането на платната и толкова. Във всички останали отношения сте равни — тя го погледна изпитателно, без да може да си обясни напрегнатостта му.

Мъжът избягна погледа й.

— Ами… сигурно е така, мадмоазел. Още не съм мислил по този въпрос.

— Не сте мислил? А аз бях уверена, че за повечето мъже това е една от най-важните причини да станат пирати. Е, ако не се смята стремежът към бързо забогатяване, разбира се.

— Това изобщо не важи за мен.

— Така ли? Защо тогава станахте пират? Не е нужно да ми казвате, че сте тръгнал да търсите мен, защото няма да ви повярвам.

— Никога не съм бил толкова щастлив, както в мига, когато ви видях жива и здрава. Повярвайте ми, мадмоазел!

— Е, добре, ще ви повярвам, но въпреки това не разбирам, защо тръгнахте с Морган — ако узнаеше нещо повече за Баст, това щеше да й помогне да проумее мотивите на Морган.

— Кой може да знае? — промърмори под носа си испанецът. — Наречете го… внезапно хрумване, ако щете. То беше… необходимост. А сега ви моля да ме извините.

Младата жена се загледа слисано след него, смутена от напрегнатото му лице и уклончивите отговори. Дали не се беше разочаровал, че тя е отново под защитата на Морган? Не, това не можеше да бъде единствената причина, защото екипажът беше узнал как се е стигнало дотам. В това тясно пространство новините се разпространяваха бързо. Щом размислеше, щеше да престане да я обвинява. Дали пък не се смущаваше от мъжкото й облекло? Не, кроткият му поглед изразяваше предишното дълбоко обожание. Значи имаше нещо около неговото или нейното положение на борда на „Блек Стелиън“, което не беше наред. Но какво беше то?

Още докато разговаряше с Баст, Фелисити беше забелязала, че британският матрос мина няколко пъти покрай навеса. Сега се появи от противоположната посока, ухили се широко и забави крачка. Малките му очички святкаха жадно. Едва сега младата жена осъзна, че направи грешка, като поговори с друг човек от екипажа, освен с Морган. Това му беше дало основание да се надява, че благосклонността й не се ограничава само върху един мъж.

Тя го изгледа хладно и сведе очи към книгата в скута си. След минута мъжът се отдалечи.

Но с това случаят не приключи. Вечерта, когато слънцето бавно потъваше в морето и над кораба падаше лавандуловосин здрач, Фелисити тръгна по коридора към стълбичката, която извеждаше на палубата. Тя спря още на първото стъпало, тъй като чу многогласен мъжки хор, който ревеше неприлична моряшка песен. Солист беше един от французите, а в песента се говореше за красиво сакато момиче, което отивало на пазара с красивата си малка кошничка. А там, продължаваше песента, хубавицата срещнала един моряк, който й предложил да „напълни кошницата“.

„Закотви я на пухеника и развърза престилката й — пееха с пълен глас мъжете. — После повдигна полите й, развя долните й платна, а накрая умният моряк опъна главната си мачта и момичето извика от удоволствие!“

Най-добре беше да не се появява пред очите им, преди да са изпели докрай песента. И Фелисити зачака на стълбата, без да знае да се сърди ли или да се смее.

След минута зад гърба й се чу тътрене на крака. Младата жена се обърна и се озова лице в лице с дребния британски матрос. По мъжкото лице се изписа неприятна усмивка.

— Я виж ти кой бил тук!

Не можеше да остане на мястото си, не и в момент като този. Без да каже дума, Фелисити му обърна гръб и хукна по тесните стъпала.

Матросът протегна ръка и я улови за рамото.

— Защо си се разбързала? Мога да ти обещая, че ще се забавляваме чудесно. Мачтата ми вече опъва панталона.

— Пуснете ме да мина, иначе ще си имате неприятности — отвърна остро Фелисити, изтръгна ръката си и изкачи още няколко стъпала.

— Не толкова бързо! — провикна се подире й мъжът и сграбчи колана на панталона й. — Знам едно усамотено местенце в трюма. Там има един топ мека коприна и ти ще се чувстваш много добре, докато пълня красивата ти малка кошничка.

— Пуснете ме! — изкрещя Фелисити и се залови с две ръце за парапета. Извърна се настрана и изрита моряка право в стомаха.

Хватката му се разхлаби и тя побърза да изкачи останалите стъпала. Все пак пиратът успя да улови глезена й и я издърпа надолу. Ръката му отново се сключи около талията й.

— Махнете се, отвратителни човече! — извика ядосано тя, блъсна го с все сила и го притисна в грубия парапет на стълбичката. Морякът изохка от болка и гняв, но не я пусна нито за миг.

В този миг над главите им прозвуча съскане на извадена от ножницата шпага. Британецът отметна глава назад и лицето му побеля. Фелисити вдигна глава и видя изправения на входа Морган, облегнал ръка на рамката на вратата. Десницата му стискаше шпагата.

— Проблеми ли имаш, скъпа? — попита провлечено той.

Онова, което последва, беше бързо и справедливо наказание, по-страшно от кошмар. Британският матрос бе завлечен на палубата и завързан здраво за една мрежа. Морган даде кратка заповед, и широкоплещестият лоцман излезе напред. Камшик с девет опашки, убийствени, макар и не набодени с желязо и стъкло, беше оръдие на наказанието. Разкъсаха ризата на мъжа и ударите заплющяха безмилостно, докато всички брояха в хор.

Фелисити остана на палубата, докато можеше да понася гледката и докато Валкур, слаб, с изцъклени очи, наведен настрана, за да щади ранения си корем, се яви да наблюдава бичуването. Когато британецът нададе див рев, моряците заети с опъването на платната, спряха и се извърнаха към тях с мрачни лица. Тогава Фелисити сведе глава и забързано се запъти, към каютата си, решена да не се показва повече през този ден.

Морган се върна след по-малко от час. Спря на прага и срещна потъмнелия й от мъка поглед. После махна с ръка и влезе вътре.

— Ако си дошъл да набиеш и мен, предупреждавам те, че ще се отбранявам! — извика отчаяно Фелисити и тялото й се скова.

— Защо мислиш, че имам намерение да те накажа? — мъжът свали колана с шпагата, хвърли го на стола и започна да разкопчава ризата си.

— В такива случаи се смята, че двете страни са еднакво виновни.

Едната му вежда отхвръкна нагоре.

— При французите може и да е така, но аз съм ирландец и подобна логика ми е непонятна.

Отговорът беше повече от ясен и Фелисити го изкрещя в лицето му:

— В повечето случаи се твърди, че жената е окуражавала мъжа и го е подтикнала към тези отчаяни действия с… предизвикателното си поведение.

— О, сигурен съм, че в това отношение ти си напълно невинна, скъпа моя. Много добре знам, че ощастливяваш с предизвикателствата си само мъже, които познаваш добре и които по някаква причина са ти станали омразни.

Слава Богу, че в този момент й беше обърнал гръб! За да избегне опасната тема, тя попита:

— Защо тогава си тук?

— За да те пазя.

— Защо ме пазиш, след като ме смяташ за невинна? — попита остро тя.

— Май трябваше да кажа, че съм дошъл да бдя над теб. Или да се погрижа за удобствата ти. В последно време занемарих малко този свой дълг, особено по това време на деня.

— Не е нужно.

— Така ли? Значи бичуването на онзи нещастник нямаше никакво основание — той се обърна към нея с потъмнели очи.

Фелисити го погледна право в лицето и се осмели да зададе въпроса, който я занимаваше през цялото време:

— Защо, Морган? Защо беше това строго наказание, докато самият ти…

— Строго? Трябваше да обеся онова куче! Защо си толкова загрижена за него? Смятах, че ще се радваш. Опитай се да разбереш, че британецът си получи заслуженото наказание.

Фелисити стисна здраво зъби, по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Никога.

— Защо? Възможно ли е да се чувстваш виновна, все едно какво мисля аз?

— Аз… не знам — отговори несигурно тя и навлажни с език пресъхналите си устни. — Мястото ми не е тук.

— Правилно. Затова е бил измислен старият закон, който забранява присъствието на жени на борда. Но ти не си виновна. Теб са те качили на борда с измама. Така ли беше или не?

Фелисити безмълвно сведе глава.

— Нима златото, блестящото и толкова приятно на пипане злато, е виновно, че мъжете го крадат? Или ромът е виновен, че мъжете се наливат с него, докато обезумеят? Защо жената да е виновна, че мъжът е престанал да се владее и се е отдал на низките си страсти? Всичко останало е само извинение за престъпленията, които са били извършвани спрямо жените през изминалите столетия. Аз ти казвам, че е така, Фелисити, а кой би могъл да знае това по-добре от мен?

Тя го гледаше, потънала в смарагдовата сигурност на погледа му. Усещаше как думите му внасят ред в обърканите й мисли. Разбра, че това е смирено извинение за причинените й по-рано беди. Освен това обещание за бъдещето, което трябваше да бъде премислено много внимателно. Само че не знаеше дали го иска.

Двамата се приготвиха за сън, без повече да говорят. Фелисити си легна първа и се зави до брадичката. Морган угаси фенера и се покатери на горната койка. И макар че това усилие беше просто смешно за мъж с неговата сила, продължи да диша тежко още доста време. Двамата лежаха неподвижно и дълго се взираха в мрака, заедно и все пак разделени.