Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (13)

Тринадесета глава

Вечерта отмина, настъпи нощ. Фелисити лежеше на койката, закрила очите си с ръка. Още преди няколко часа беше разбрала, че е заключена. По долитащите отвън шумове разбра, че корабните офицери и голяма част от екипажа вече са на борда. Въпреки това нямаше признаци, че „Рейвън“ ще отплава с утринния отлив. Откъм каютата на капитана долитаха възбудени гласове, загатващи за разгорещен спор. По коридора минаваха забързани стъпки, спираха в каютата до нейната и Фелисити беше сигурна, че на няколко пъти е чула режещия глас на Валкур.

Тя не се съмняваше, че цялата тази суетня има нещо общо с неочакваната поява на Морган Макормак. Осиновеният й брат гореше от желание да се разправи с омразния ирландец и тъй като тук бяха извън обсега на управлението на Испания, можеше да го стори, без да се опасява от дългата й ръка. А що се отнася до другите: нали още в самото начало бе видяла алчните искри в очите им! Бригантината беше много по-голяма от техния кораб, оръдията й бяха повече и по-нови. Капитан, който не съумееше да удържи кораба си, не заслужаваше да се нарече пират. Единственият аргумент, който можеше да ги подтикне към предпазливост, беше големият екипаж на „Черния жребец“, но пък не се знаеше дали тази събрана набързо пасмина ще прояви лоялност към капитана си или не.

Дали Морган съзнаваше на каква опасност се е изложил? Сигурно, ако бе последвал „Рейвън“, ако знаеше, че Валкур е пиратски офицер и че островите Лас Тортугас са главното пиратско пристанище. Дали наистина беше така?

Дали беше случайно или нарочно, че дойде тук толкова скоро след нейното пристигане? Дали беше дошъл да търси именно нея? Дали не беше тръгнал да си върне Ашанти, която сега беше испанска собственост и се смяташе за открадната от Фелисити?

Омразата й към човека, похитил девствеността й и отговорен за смъртта на горещо обичания баща отново се разгоря. Беше й все едно как ще постъпи Валкур и какво ще стане с всички хора на двата кораба, включително и с нея самата. Мъките на изминалите седмици, арестуването на баща й, предателството на Валкур, изнасилването й и последвалите го унижения, пренебрежението на някогашните й приятели, съдебното дело срещу бунтовниците, разстрелът и самоубийството на баща й бяха убили всички чувства в душата й. Варварското убийство на Ашанти беше капката, която преля чашата. Вече не беше в състояние да изпита нито радост, нито болка.

Какво ли щеше да направи сега Морган? Дали щеше да преспи с някоя пристанищна проститутка и да изхарчи парите си в мръсните кръчми? Колко ли време щеше да мине, докато се насити на грубите моряшки забавления? Сигурно доста, реши мрачно Фелисити. Жените щяха да тичат на тълпи след него, защото беше твърде различен от суровите морски вълци, с които бяха свикнали. И за него едно такова преживяване щеше да представлява радващо различие, след последната му партньорка в леглото, която не проявяваше и най-малка отзивчивост.

Най-после младата жена заспа, но скоро се събуди от собствения си плач. Тялото й се тресеше от хълцане, косата й беше мокра от сълзи.

Денят настъпваше. На кораба цареше странна тишина. По-късно юнгата на капитана й донесе закуска, а следобед Фелисити получи още едно ядене. Момчето заяви, че не знае нищо, но не посмя да я погледне в очите. На сутринта се бе съгласило да отнесе бележка на Валкур, в която Фелисити го молеше да я посети. Следобед й обясни, че отишъл при Мюра, но получил само един зад ушите. Отсега нататък Франсоа трябвало сам да разговаря с онова капризно копеле.

Случаят се появи едва надвечер. Валкур отключи вратата и влезе, без дори да почука. Заключи отново и се запъти към нея с подигравателна усмивка в жълто-кафявите очи. В дясната си ръка носеше нещо, което Фелисити с изненада определи като кафява кадифена рокля.

— Добър вечер, ma chere.

— Добър вечер — отговори безизразно Фелисити и бавно се изправи. Но не успя да стане, тъй като Валкур сложи ръка на рамото й и я принуди да седне на койката. Той приседна на закрепения за пода сандък срещу нея и внимателно положи роклята до себе си.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? Храна? Възможност да си отпочинеш необезпокоявана?

— Да, и това е всичко.

— Вероятно една гореща баня ще ти се отрази много добре.

Фелисити го изгледа с отвращение.

— Това важи за всички хора на този кораб.

— Вярно е. Липсата на удобства е един от големите недостатъци на пиратския живот. Какво ще кажеш да се окъпеш в морето? По това време на деня е много освежително.

— Не съм сигурна в това. Досега не съм имала възможност да го изпробвам.

— От днес нататък нещата ще се променят.

— Колко любезно от твоя страна — гласът й преливаше от сарказъм.

Мъжът бръкна в джоба на жакета си и извади неразделната си табакера с енфие. Взе си една щипка, после шумно издуха носа си.

— Между нас с теб има един нерешен проблем и в момента най-много ми се иска да се заема с него. За съжаление ни предстоят много по-важни неща.

Фелисити стана и се облегна на стената.

— От какъв род?

— Мисля, че току-що ти обясних — отговори с безизразно лице Валкур. — Ще поплуваш в морето — с тази рокля.

Той подхвърли към нея дрехата от тежко златнокафяво кадифе и Фелисити протегна ръка да я хване. Диплите на полата натежаха в ръката й. А какво ли щеше да стане, като се намокрят?

— Ти си полудял. Това е невъзможно.

— Не е така — отговори провлечено мъжът й започна да й обяснява какво се иска от нея.

Когато свърши, Фелисити мълча дълго, втренчила поглед в лицето му. След това поклати глава и кратко отговори:

— Не.

— Напротив.

— Ами ако той знае, че мога да плувам?

— Казала ли си му?

— Възможно е.

— В такъв случай ще се погрижим гледката да стане още по-сърцераздирателна.

— Не бива да очакваш много от замисъла си, Валкур. Той… Откъде си сигурен, че не му е напълно безразлично какво ще стане с мен? Какво ще правим тогава?

— Да не мислиш, че ще ти позволя да изчезнеш завинаги от живота ми? — попита със злобна усмивка мъжът.

— Да, без да ти мигне окото.

— Подценяваш красотата си, ma chere — или моята привързаност.

— Но това означава да стана съучастница в убийство! — извика възмутено Фелисити. Имаше чувството, че около врата й е метната примка, която бавно се затяга.

— Това ще те направи богата. Много, много богата. Моряците ме упълномощиха да ти предложа един дял от плячката, същия, който се полага на всеки от тях. Доколкото разбрах, Морган и хората му са завладели някакъв английски кораб, който плавал към Ямайка с товар от коприна и сатен, подправки, нефрит и слонова кост. Имало и сандъче със златни кюлчета, предназначени за губернатора.

— Кървави пари.

Мъжът вдигна едната си вежда и предизвикателно се престори, че не разбира причината за гнева й.

— Доколкото знам, след първия изстрел англичанинът е свалил флага си. Екипажът бил помилван по заповед на капитана. Нямало нито един убит.

— Много добре знаеш за какво говоря!

— Да, знам — съгласи се Валкур и гласът му изтъня от напиращия гняв. — И те предупреждавам, че нямам никакво намерение да слушам възраженията ти. Времето напира. Веднага съблечи панталона и сложи тази кадифена рокля, иначе ще бъда принуден да го сторя аз. А съм сигурен, че това няма да ти хареса. Направи, каквото ти казвам, или ще съжаляваш.

— За Бога, Валкур…

— Бог няма нищо общо с моите действия — отговори равнодушно мъжът. — Винаги е било така и така ще бъде и занапред.

— Валкур, умолявам те, нека не правим това! Не мога, не разбираш ли!

— Само си помисли какво ти причини онзи мъж. Или накрая започна да ти харесва?

— Не, не, но…

Мъжът извади шпагата от ножницата и насочи острието право към очите й.

— Май наистина е станало онова, от което се опасявах. Ти го обичаш.

— Не!

— Докажи го! Помогни ми да го унищожим. Двамата заедно ще изтрием позора. Аз и ти, Фелисити.

Мъжът сведе бавно шпагата и опря върха в плоския й корем. Фелисити проследи движенията му, без да изпита дори следа от ужас. Валкур се приведе леко напред, усили натиска и лицето му се озари от някакво безумно удоволствие. Фелисити затаи дъх.

Мускулите на ръката му се опънаха. Той извъртя леко китката си, острието се стрелна нагоре и разряза ленената риза чак до украсеното с дантели деколте. Платът се отметна настрана и разкри гордата закръгленост на гърдите й. На корема й остана малка драскотина, от която се процеждаше кръв. Раничката беше в ярък контраст с бялата кожа. Валкур наклони глава настрани и доволно огледа резултата от свършената работа.

— Валкур — проговори едва чуто Фелисити.

Мъжът вдигна поглед към нея и стъклените му очи я уплашиха.

— Позволи ми да те поздравя за издръжливостта, скъпа моя. Повечето мъже щяха да се отдръпнат назад и да разрушат цялата красота на мига.

Той сведе върха на шпагата към копчетата на панталона, отряза първото, после второто и панталонът започна да се свлича към пода. Фелисити посегна да го улови, но Валкур сграбчи китката й с лявата си ръка. Краката й се оголиха до коленете. Острието на шпагата отново тръгна да пътешества и се спря малко над дланта на другата й ръка.

— Облечи роклята, Фелисити — подкани я с копринено мек глас мъжът.

Ако откажеше, щеше да запази честта си, но каква полза от това, след като щяха да я унижат и да загуби и последните остатъци от достойнството си?

— Е, добре — кимна уморено тя. — Ще я облека.

Макар и неохотно, Валкур вдигна шпагата си в знак на поздрав и със замах я прибра обратно в ножницата.

— Много разумно. И каква сила на нервите! Каква двойка ще бъдем с теб, ma chere, щом се научиш да се подчиняваш безпрекословно и моментално на заповедите ми. За мен ще бъде удоволствие да те обуча на това изкуство. Ще се върна след четвърт час. И не ми създавай повече тревоги.

Само след десет минути Фелисити беше готова. Роклята от златнокафяво кадифе, без съмнение взета като плячка от някой испански кораб, й стоеше като излята. Без помощта на Ашанти, Фелисити не бе успяла да вдигне косата си, само я беше изчеткала и прибрала с панделка на гърба. Златните къдрици много подхождаха на тежката кадифена рокля.

Двамата излязоха от каютата и се изкачиха на палубата. На кораба цареше тишина. Сякаш всички бяха слезли на брега, с изключение на юнгата, който седеше на една бъчва и люлееше крака. Когато двамата минаха покрай него, момчето опули очи и отвори уста. На светлината на палубния фенер лицето му изглеждаше и смаяно, и знаещо.

Нощта беше безлунна. Тъмни, непроницаеми облаци висяха над морето. На палубата на „Блек Стелиън“ бяха запалени няколко фенера, които леко се люлееха в ритъма на вълните. Валкур насочи малката лодка право към светлинките. Бяха седнали в едно от местните плавателни съдчета, прилично на кану, издълбано от стъбло на дърво. Вълните, които се разбиваха в корпуса, прескачаха тъпия нос и ги обсипваха с водни капки. По лицето и раменете на Фелисити блещукаха хиляди искрици, подобни на скъпоценни камъни. Тя се приведе напред, за да се предпази от солта, която пареше очите й. Не можеше да избърше лицето си, защото ръцете й бяха вързани на гърба. Малко преди да се качат в лодката, Валкур беше добавил тази последна шлифовка към плана си.

Душата й се разкъсваше от болка, обсебена от една-единствена мисъл: дали трябва да се радва, че най-после ще си отмъсти за всичко, което Морган й бе причинил? Но нима не се бе чувствала закриляна от властното му присъствие, нима той не я пощади, като премълча пред нея причините за самоубийството на баща й?

Скоро пред очите им изникна широката страна на бригантината. Чуха проскърцването на котвената верига, около която се въртеше корабът, а някъде отвисоко прозвучаха провлечените звуци на устна хармоника и тихите гласове на стражите. Валкур престана да гребе.

Фелисити хвърли бърз поглед назад. Седнал на кърмата, брат й изглеждаше странно нереален. Носеше къносана перука, върху която беше нахлупено кръгло боне с дълги панделки, каквито носеха жените. Скутът му беше покрит със сатенена наметка, която създаваше илюзия за пола, с друга, вълнена наметка беше загърнал раменете си. Той остави греблото настрана, измъкна малък пистолет и го показа на Фелисити, преди да освободи спусъка и да го скрие под наметката. Изгледа я изпитателно изпод полуспуснатите си вежди, после изкрещя с писклив женски глас:

— Ей, вие на кораба! Ахой! Ахой, казвам!

Над релинга изникна глава на моряк. Непознатият изгледа сърдито примитивната лодчица.

— Какво искаш, стара вещице?

— Водя специален гост за капитана — отговори тайнствено Валкур.

— Нашият капитан не си пада по такива жени. Махай се оттук!

— Тази е по-особена — отговори настоятелна Валкур. — Капитанът ви я търси много отдавна. Кажете му, че неговата Фелисити е тук и трябва само да дойде и да си я вземе.

— Не ти вярвам, дърто! Изчезвай оттук!

— Правите грешка и горчиво ще съжалявате, драги. Защо просто не идете при капитана и не пошепнете в ухото му името Фелисити? Ще видите, че веднага ще дотича.

Към мъжа на релинга се присъединиха и други. Тълпата растеше непрекъснато и скоро изпълни цялата широка страна на кораба. Мъжете си шепнеха възбудено, а скоро един от тях забеляза, че ръцете на Фелисити са вързани. Чуха се няколко толкова дръзки забележки, че бузите на младата жена пламнаха. Нима Морган не чува този адски шум? — питаше се отчаяно тя. А може би планът на Валкур щеше да пропадне. Може би Морган изобщо не беше на борда…

Внезапно ирландецът изникна като дух от нищото.

— Какво става тук, страховити синове на Нептун? — изрева ядно той. — Така сте зяпнали, сякаш морето ви е подхвърлило някоя русалка.

— Дошла е някаква дърта сводница, капитане — съобщи един моряк.

— И води една невероятна жена — прибави ухилено друг. — Е, не е русалка, но старата я е вързала. Изобщо, приготвила я е за щастливеца, който ще откъсне сладкия плод. И този щастливец сте вие!

— Дъртата каза, че малката кукла се казва Фелисити — допълни трети. — Сигурна е, че ще се заинтересувате от нея.

Над релинга се появиха главата и раменете на Морган. Очите му се втренчиха в неподвижната женска фигура в лодката.

— О, капитан Макормак — провикна се сладникаво Валкур. — Знаех си, че ви се иска да се сбогувате с Фелисити.

Още преди брат й да е свършил, Фелисити пое дълбоко въздух и изкрещя с все сила:

— Не, Морган, не! Това е капан!

Ръката на Валкур се стрелна като светкавица към лицето й. Силният му удар разлюля малката лодка, Фелисити политна напред и падна в морето с главата надолу. Още докато падаше, чу оглушителен пистолетен изстрел.

Тя потъна дълбоко, въздухът, който бе успяла да поеме в последния момент, изпълни дробовете й, солената вода нахлу в носа й. Направи няколко отчаяни опита да освободи ръцете си, изви ги болезнено, задърпа въжетата с все сила. Кадифената пола залепна за краката й и затрудни движенията им. Платът се напояваше с вода и я теглеше все по-надолу и по-надолу. Ядните мъжки крясъци, тежкото плискане и глухият тътен, които водните вълни носеха към нея, постепенно отслабваха. Знаеше, че в този момент мъжете на „Рейвън“ се катерят по задната страна на бригантината с помощта на абордажни въжета, жадни за богатата плячка. Под закрилата на мрака екипажът на „Гарвана“ се бе промъкнал незабелязано до бригантината и бе изчакал Фелисити и Валкур да отклонят вниманието на моряците.

Ала всичко това не беше действително за нея. Макар и бавно, тя потъваше. Никога не бе помисляла, че ще умре в дълбините на морето, и то за едно толкова подло дело.

Колко време мина, откакто избяга от дома си, за да се плиска в реката с Валкур и приятелите му? Не беше забравила наученото, но нямаше сила да се задържи във водата с тази тежка рокля. Опита се да се изправи, зарита с крака, пребори се с мокрите поли и завързаните си ръце и се изтегли нагоре. Напрежението я изтощи до смърт. Имаше чувството, че гърдите й са стегнати с железен обръч, който се опитва да изкара навън въздуха от дробовете й. Краката й тежаха като олово. Светът се превърна в безкраен водовъртеж, от който нямаше измъкване. Колко ли време бе прекарала във водата? Струваше й се, че ако престане да се съпротивлява, ако се остави на вълните, ще почне да диша в морето и ще се слее завинаги със солената вода.

В този миг към нея се плъзна дълга, гъвкава сянка. Водата се раздели на две. Фелисити усети някакво докосване и тялото й се сгърчи от ужас. Само след секунда една здрава, сигурна ръка улови рамото й. Тя я потегли нагоре с главозамайваща скорост и дробовете й шумно изпуснаха дълго задържания дъх.

Главата й изскочи на повърхността. Фелисити пое дълбоко въздух, задави се и започна да кашля. За малко не потъна отново, но две силни ръце се сключиха около кръста й. Тя примигна и отвори очи.

До нея беше Морган. Лицето му беше само неясна ивица в мрака, ухото му беше разкъсано и от раната капеше кръв. Той премести ръцете си надолу и със замах я прехвърли през страничния ръб на малката лодка, която се люлееше на вълните край тях. Само за миг очите му се втренчиха изпитателно в лицето й. После, очевидно доволен от видяното, той грабна веслото и с мощен замах насочи крехкия плавателен съд право към въжената стълбичка, която висеше от борда на „Черния жребец“. Още докато се изкачваше по хлъзгавите стъпала, от палубата проехтяха жални викове:

— Милост! Милост!

Трясъкът на мускетите замлъкна, съскането на шпагите също престана. Морган прескочи парапета и изчезна. Чу се мъжки глас, който изкрещя някакво предупреждение, и след това всичко утихна.

Фелисити остана да лежи в лодката с широко разтворени от ужас очи. Взряна в обсипаното със звезди небе, тя не смееше дори да диша. Не усещаше облекчение, че се е отървала жива. Истината беше повече от очевидна: Морган пожертва кораба си, за да я спаси. Без водача си хората му бяха побързали да сложат оръжие и „Блек Стелиън“ се предаде на врага. Но дали обещаната от пиратите милост важеше и за капитана на кораба?

Най-после капитан Боном дойде да я вземе. Устата му бълваха звучни френски проклятия, докато прерязваше въжетата и издърпваше лодката по-близо до въжената стълба, за да намери опора на крака си. Помогна й да се качи по хлъзгавите стъпала и се покатери след нея с придобита от годините сръчност. Изскочи на палубата и побърза да я подкрепи, за да не се строполи на мокрите дъски.

Битката беше свършила. Чуваха се стонове на ранени, но иначе всичко беше тихо. Не беше трудно да се разбере кои са победителите, дори ако Фелисити не го знаеше от самото начало. Моряците на „Рейвън“ бяха въоръжени, пиратите от „Блек Стелиън“ стояха с голи ръце. А бившият господар на бригантината лежеше на палубата недалеч от Фелисити, разперил ръце, все още стиснал в десница дългата си сабя, с окървавен тил, сякаш го бяха нападнали изотзад.

Валкур се надигна от котвения рудан, където седеше и излезе напред. Изгледа Фелисити с израз на мрачно задоволство и заговори бавно и отмерено:

— Мисля, че вече сме в пълен състав и е време да започваме. Някой ще бъде ли така добър да излее кофа вода върху главата на добрия капитан Макормак?

Фелисити усети как коленете й омекнаха и приседна безпомощно на едно руло въжета. От роклята и косите й капеше вода и се стичаше по палубата. Там, където се срещаше с кървава следа, се оцветяваше в розово. Кръв. Кръвта на Морган. Без да усеща какво прави, младата жена започна да разтърква китките си, после отмести поглед от неподвижната фигура върху дъските и се взря в белязаното от шарката лице на осиновения си брат.

Един моряк изля кофа вода върху проснатия на палубата мъж и го побутна с шпагата си.

— Ставай, куче, чака те заслужено наказание. Дръж се достойно, доколкото можеш.

Фелисити изгледа въпросително капитан Боном, но французинът избягна погледа й.

Морган се подпря на лакът и разтърси глава в безполезен опит да проясни разума си. Погледна към Валкур, после към двата екипажа, събрани от двете страни на палубата. Накрая вдигна очи към Фелисити.

— Дръжте го! — заповяда кратко Валкур. — Завържете го за мачтата и да видим какво ще каже, като усети милувката на камшика.

Ужасяващият камшик с девет опашки, с който бичуваха провинилите се моряци. Той оставяше червени ивици по гърба, но можеше й да разкъса плътта до костите, в зависимост от силата, умението и настроението на палача, който го размахваше. Фелисити скочи с разширени от ужас очи. Валкур невъзмутимо размаха кожения камшик, състоящ се от девет здрави опашки, набодени с железни и стъклени шипове, които разкъсваха кожата.

Група яки мъже изправиха Морган на крака и го помъкнаха към главната мачта. Извиха ръцете му и ги завързаха с намазано с катран въже, после разкъсаха ризата му и разголиха обсипаната с белези тъмна кожа на гърба.

— Май това няма да е първата му среща с камшика. Момъкът знае какво го очаква и това прави работата още по-интересна — Валкур се ухили и окачи камшика на ръката си. Сплетените кожени ленти се разстлаха върху палубата и зашумоляха по дъските, докато той крачеше, без да бърза, към главната мачта.

— Не — пошепна Фелисити и пристъпи към него. — Не!

Валкур я изгледа злобно и избухна в смях. После вдигна ръка и отново я спусна с доволно ръмжене. Камшикът изплющя във въздуха и се стовари с все сила върху гърба на Морган.

Тежките въжета се впиха дълбоко в кожата. Морган се вцепени от болка, главата му политна назад. От раните бликна кръв и скоро по гърба му потекоха вадички.

— Не! Чакай! — изпищя Фелисити и се обърна гневно към капитан Боном. — Това ли е вашата представа за справедливост? Как ще оправдаете днешното деяние с прехвалените правила за поведение на пиратите? Чух как екипажът на „Блек Стелиън“ извика за милост, а това означава, че сте длъжни да проявите великодушие. Нима милостта не се простира и върху капитана?

— Мюра е квартирмайстер. Негово право е да накаже провинилия се с бичуване — лицето на капитана беше бледо. Глухите му думи бяха придружени от второ изплющяване на камшика.

— Право ли? Само защото иска да си отмъсти? Мога да се закълна в това! Валкур е обладан от жажда за отмъщение!

— Не знам дали… — започна объркано капитанът.

Фелисити хвърли бързо поглед към екипажа, после се обърна към Валкур, който невъзмутимо оправяше заплелите се краища на камшика. Нещо просветна в ума й и макар че то беше последния, отчаян шанс, тя побърза да се възползва от него и думите избликнаха като поток от устата й.

— Вие казахте, че на всеки пленен екипаж се дава възможност да се присъедини към вас. Мисля, че никой от присъстващите тук мъже не е толкова луд, че да отклони предложението, особено капитанът, който е добре запознат със законите на морето. А членовете на екипажа решават неразбирателствата помежду си на сушата с шпага и пистолет. Така гласят правилата, нали?

— Права сте.

— Е, защо не взехте предвид това правило? Защо на квартирмайстера да е позволено да наложи със сила авторитета си и да се възползва от предимства, които се отказват на другите? Защо имате по-различно отношение към него?

— Права сте, мадмоазел, но…

— Вие сте капитанът! — изкрещя Фелисити, защото в този миг камшикът отново изплющя и шумното, накъсано издишване на Морган издаде непоносимата болка от удара. — Заповядайте му да престане! Той трябва да се подчинява на пиратските правила, както им се подчиняват всички останали!

Мъжете започнаха да мърморят неспокойно. Повечето бяха втренчили жаден поглед във Фелисити. Мократа рокля разкриваше привлекателните извивки на тялото й. Деколтето се беше опънало почти до розовите връхчета на гърдите й. Моряците и без това не обичаха Мюра, защото беше вечно недоволен и капризен, а младият Франсоа, който чудодейно се бе превърнал в полуудавена русалка, имаше право да протестира, макар че всъщност нямаше какво да търси сред тях. Екипажът на „Блек Стелиън“ стоеше с мрачни лица и стиснати юмруци, десетки чифтове очи бяха устремени в разголения гръб на капитана. Смаяна, Фелисити откри между пиратите лейтенант Хуан Себастиан Унзага.

Само Валкур, който беше съсредоточил цялото си внимание върху безпомощния мъж на мачтата, сякаш не забелязваше какво става зад гърба му.

— Спри! — изкрещя капитан Боном и закрачи тежко към Валкур. Вдигна ръка, улови камшика и го изтръгна от ръцете на офицера си.

От гърлата на мъжете се изтръгна облекчена въздишка, Фелисити изгледа смаяно треперещите си ръце и тъй като не успя да се овладее, ги скри зад гърба си.

Френският капитан вдигна глава и огледа двата неприятелски екипажа.

— Онова, което каза Франсоа — тоест красивата мадмоазел — е вярно. Една лична вражда не се урежда така. Слезте на брега и си свършете работата по обичайния начин.

— Вие сте идиот! — изсъска ядно Валкур. — Защо я послушахте? Какво знае тя? Върнете ми камшика и ме оставете да продължа.

Лицето на френския капитан се превърна в каменна маска. Гласът му прозвуча заплашително тихо:

— Вие ме нарекохте идиот, мосю. Мен, Жак Боном, капитана на „Рейвън“.

— Съжалявам… Тази дума просто се изплъзна от устата ми — побърза да се поправи Валкур, осъзнал сериозността на ситуацията. — Поднасям ви извиненията си. Но разбирате ли, просто не си струва да се бия с този Морган Макормак като с равен!

— Така ли? Не съм съгласен с вас, Мюра — отговори с дрезгав глас капитанът. — Тук става въпрос за живота на един мъж, и то какъв мъж! Преди няколко години той беше един от най-прочутите пирати, които кръстосваха с успех световните морета. За всички нас ще бъде безкрайно удоволствие да наблюдаваме двубоя помежду ви, все едно от какъв род е враждата ви — капитанът хвърли бърз поглед към Морган, после към Фелисити и отново се обърна към Валкур.

Очите на Валкур Мюра бяха приковани в мъжа на мачтата. Проницателният му поглед обхождаше окървавените рамена, мократа, залепнала от кръвта коса, бледото лице, белязано от преживяната болка. Внезапно от гърдите му се изтръгна тих смях.

— Оттеглям възражението си — заяви равнодушно той. — Най-добре е да продължим урока с пистолети и абордажни ножове. Веднъж вече кръстосахме шпаги в нощния мрак. Крайно време е да уредим окончателно малкото си неразбирателство.

Естествено, той беше разбрал какви предимства ще има в една такава борба. По лицето на Морган имаше следи от барут, ухото му беше разкъсано, беше изтощен от усилията да извади Фелисити от морето. На тила му зееше рана, която го бе свалила в безсъзнание на палубата, а безмилостните удари на камшика бяха оставили дълбоки следи по гърба му. След толкова силно напрежение, след тази голяма загуба на кръв, нима можеше да бъде равностоен противник в дуел с пистолети и ножове? Фелисити разбра, че с намесата си е осъдила Морган на смърт почти толкова сигурно, колкото ако беше допуснала бичуването да продължи до неизбежния край.

Френският капитан също разбра това.

— Няма причина да бързаме толкова — проговори със смръщено чело той. — Ранното утро е също толкова подходящо за дуел, колкото и нощта.

— В правилата не пише нищо подобно — отговори Валкур, извади от джоба си парфюмирана кърпичка и изтри кръвта на Морган от ръцете си. — Не е нужно да чакаме. Колкото по-бързо уредим този въпрос, толкова по-добре.

Той имаше право — Фелисити видя отговора в лицето на капитан Боном, още преди да е кимнал в знак на съгласие. Силният, красив някога французин се обърна рязко към моряците си и им нареди да отвържат ръцете на Морган.

Този път двамата мъже не се срещнаха в пълен мрак. Един-единствен фенер, защитен от вятъра с метална решетка, осветяваше равния бряг, където трябваше да се състои двубоят. Жълтата светлина превръщаше пясъка в златен прах и проникваше чак до сенките в края на палмовата горичка. Морските вълни се разбиваха с глух тътен в брега, плъзгаха се нагоре по плажа и се оттегляха с лек шум, без да са достигнали осветената ивица.

Една лодка ги докара до този усамотен бряг. Един моряк изми раните на Морган със солена вода, пъхна в ръцете му бутилка ром и му даде чиста риза. По пътя към брега косата му беше изсъхнала и падаше на ръждиви вълни покрай лицето, му. Той стоеше в единия край на малкия плаж и макар че устните му бяха посивели и потръпваха, погледът му беше ясен и внимателен. Нарочно не поглеждаше към мястото, където бе застанала Фелисити.

Младата жена изобщо не усещаше хладния нощен вятър, който развяваше влажната кадифена рокля. Вътрешностите й бяха замръзнали. Времето сякаш беше спряло. Видя Валкур да смърка щипка енфие, видя приклекналия пред ковчежето с пистолетите капитан Боном, който измерваше тежестта им, чу съскането на фенера и усети мириса на горещата китова мас. Палмите се полюляваха от вятъра, вълните се плискаха в кила на лодката. Мъжете, които бяха гребали дотук, тихо си шепнеха. Скоро от мрака изникна още една лодка. Очевидно моряците бяха решили, че не бива да пропускат това многообещаващо представление.

Усещаше се, че мъжете никак не са съгласни с присъствието й. Без съмнение, мятаха, че няма право да стои сред тях, но тя в никакъв случай нямаше да се оттегли. Кой знае по каква причина, Валкур я бе подкрепил. И сега я наблюдаваше със скрито задоволство и следа от нетърпение.

Капитан Боном не изчака пристигането на публиката, а с широк жест повика при себе си двамата мъже. Подаде им обкованите със сребро пистолети с дръжката напред и ги постави с гръб един към друг. И двамата имаха опит и знаеха какво трябва да правят. Вдигнаха дулата и закрачиха към двата срещуположни края на плажа, докато френският капитан броеше стъпките на висок глас.

С отмерени крачки двамата мъже се отдалечаваха един от друг. Вятърът гонеше сухия пясък, който се вдигаше изпод краката им, и го запращаше към морето. Бяха преброени шест, седем, осем крачки, докато мъжете се отдалечиха достатъчно един от друг. Между тях трябваше да има не по-малко от шестнадесет стъпки. Двадесет стъпки. Двамата спряха, прилични на тъмни статуи, осветени от трепкащото пламъче на фенера. Вятърът спря, макар и само за миг. Всичко утихна.

— Огън!

Мъжете се извърнаха като светкавици, сведоха дулата и натиснаха спусъка, без да си дават труд да се прицелят. В никакъв случай не биваше да позволят да бъдат простреляни в ръката и оръжието да отхвръкне надалеч. Пистолетът на Валкур изплю огън и дим. Куршумът отлетя далеч и се заби със съскане в едно дърво. Оръжието на Морган изпусна искри, но не стреля.

От гърлото на капитана се изтръгна тихо проклятие.

— Един неточен изстрел и една засечка. Господата ще продължат с абордажни ножове.

Тези ножове приличаха на примки за ловене на елени, остриетата им бяха извити като на ятагани и само едната страна беше остра. Моряците предпочитаха това оръжие пред правата, двустранно наточена шпага. Мъжете вдигнаха ножовете в знак на поздрав и синкавите острия проблеснаха в мрака. После пристъпиха един към друг. Валкур се хвърли напред и нападна пръв.

Морган парира удара му, отстъпи малко назад, посрещна умело съскащото острие, завъртя се и светкавично контрира. Изненадващата ловкост на противника отрезви малко Валкур и разтегнатите му в широка усмивка устни се прибраха. Двамата започнаха да се обикалят предпазливо, ножовете се сблъскваха с рязък шум, съскаха и пееха като лумнали пламъци.

По лицето на Валкур изби пот. Той наблюдаваше внимателно противника си, очаквайки признаци на слабост, и за да го измори още повече, прилагаше всички финтове, които знаеше. Морган оставаше невъзмутим, бдителен, втурваше се напред и се оттегляше с гъвкавостта на котка. Китката му беше спокойна, движеше се уверено, отразяваше всички нападения на Валкур, доказвайки отлично владеене на фехтоваческото изкуство за защита.

Скоро по лицето на Валкур избиха гневни петна. На няколко пъти прояви дързост, стрелна се напред и бързо се оттегли, за да подлъже противника си да се впусне в атака. Мъжете стъпваха уверено по равния плаж, обутите им в ботуши крака не затъваха в пясъка, ножовете свистяха и се сблъскваха отново и отново, огрени от светлината на фенера. И двамата дишаха тежко, на тласъци.

Внезапно Валкур се отпусна на коляно и ножът му се стрелна напред като светкавица. Морган се извърна настрана, направи огромен скок напред и парира опасния удар в последния момент. Ножовете се срещнаха с оглушително съскане, ефесите се удариха и иззвъняха като камбани. Двамата мъже се озоваха съвсем близо един до друг, лице в лице, очи в очи.

— Е, колко струва отмъщението? — попита със спокоен, ясен глас Морган. В тона му звучеше неприкрита подигравка. Той издърпа оръжието си, отскочи настрана и изправи гръб. Ала ръждивите петна по ризата му бяха станали по-тъмни, разширяваха се и преливаха едно в друго.

Нападенията на Валкур зачестиха. Пролича, че той е решен да свали противника си с бързи, последователни, трудно различими удари. Той прилагаше всеки трик, всеки номер, научен от своя maitre d’armes — най-добрия учител по фехтовка в Ню Орлиънс. Ножът му се извиваше като змия, разсичаше въздуха, оставяше след себе си блестяща следа — същинска вихрушка, заплашваща със смърт замаяния противник.

Този метод изискваше твърде много напрежение и Валкур не издържа дълго. Минаха пет минути. Десет. Морган беше като призрак, който не можеше да бъде докоснат, камо ли надвит. Той отразяваше всеки изкусен удар, всеки хитър ход със съответното защитно движение и макар че по лицето му се стичаше пот и дъхът му излизаше на пресекулки от пресъхналото гърло, продължаваше да пази силите си и да предотвратява бесните удари на Валкур, без да им отговаря. Цялото му внимание беше съсредоточено върху блещукащото острие на противниковия нож. Мозъкът му, не по-малко подвижен от мускулите, направляваше движенията му с бързина и точност, които скоро можеха да се превърнат в смъртоносно оръжие. Никой не разбра колко много му пречеха раните. Всички присъстващи останаха с впечатление, че той просто се сдържа, че овладява импулса за нападение, очаквайки благоприятния миг.

Очите на Фелисити пареха от болка. Без да смее дори да мигне, тя наблюдаваше нощния двубой. Имаше чувството, че скоро ще се задуши, че гърдите й не са способни да поемат и глътчица въздух. Някъде далеч, в едно тъмно ъгълче на съзнанието й, растеше възхищението от тази невероятно прецизна и красива борба на живот и смърт, но тя не смееше да допусне в главата си такава абсурдна мисъл. Нахлуващият в сърцето й мрачен ужас заплашваше да разкъса безчувствената обвивка, с която се бе загърнала. Звънтенето на ножовете разкъсваше вътрешностите й.

През изминалия четвърт час никой от мъжете не се беше помръднал от мястото си. Закъснелите стояха до коленете във вода.

Морган се препъна. Изглеждаше уморен, лицето му ставаше все по-бледо, ризата му лепнеше от пот и кръв. Коланът на панталона му също се напои с кръв. Вече не парираше така сигурно, както по-рано. Макар и бавно, започна да отстъпва назад.

Жълто-кафявите очи на Валкур заблестяха със злобно задоволство. Той удвои усилията си и уверено подкара противника си към грижливо избраната цел. Тя се намираше в края на полезрението му и блещукаше в черен лак — ковчежето за пистолети, оставено в сянката на лодката.

Фелисити разбра какво става и направи крачка напред, за да предотврати катастрофата. После обезкуражено отпусна ръка. Сигурно щеше да бъде фатално, ако отклонеше вниманието на Морган, макар и само за миг. Някои от обрулените от вятъра мъжки лица около нея също изразиха безпокойство. Екипажът беше проумял дяволското намерение на Валкур. Всъщност, можеше да се очаква, че човек като него ще прибегне до мръсни трикове и ще наруши джентълменските правила на двубоя, за да отстрани омразния си противник. Разчитаха обаче, че мъжът, проявил достатъчно ловкост да опази кожата си дори от драскотина, ще знае и този път да се справи с опасната ситуация.

Дали Морган знаеше? Той избягваше все по-трудно свистящото острие на ножа и политаше назад като лист, понесен от вихъра. Изглеждаше сломен, силите му отслабваха с всеки изминал миг. Десницата му едва стискаше тежкия абордажен нож. Токът му настъпи гладката повърхност на ковчежето, той се подхлъзна и се строполи с цялата си дължина на пясъка.

От гърлото на Валкур се изтръгна дрезгав вик. Той се хвърли напред, съсредоточавайки цялата си сила в смъртоносното стоманено острие. Само след миг ножът щеше да прониже сърцето на Морган.

В последния миг ударът бе отразен! Макар и полумъртъв от изтощение, Морган беше готов и очакваше коварното нападение.

Той се подпря на едната си ръка и светкавично скочи на крака. Измъкна ножа изпод тялото си и посрещна острието на противника си. Сблъсъкът беше толкова силен, че от стоманата изхвърчаха искри. Морган замахна с ножа си със скоростта на мълния и в подходящия момент се приведе напред. Ударът на Валкур беше отразен. Тежкият абордажен нож излетя от ръката му и се заби с оглушително свистене във влажния пясък.

Гъвкав, по някакъв чудодеен начин възвърнал силите си, Морган се изправи и насочи острието на ножа си право в гърдите на победения враг. При това погледна смаяното, невярващо лице на противника си и спокойно проговори:

— Доколкото разбирам, победата е моя. Ето какво е наказанието, когато човек не пресметне добре силите си.

Валкур не смееше да мръдне. Само горящият му поглед потърси лицето на Фелисити.

Френският капитан излезе напред и наруши възцарилата се тишина.

— След като той не желае, аз потвърждавам победата ви, капитан Макормак. Нека свършим с тази работа, mon ami!

Морган погледна над рамото на капитана и смарагдовозелените му очи се втренчиха с почти физическа настойчивост в очите на Фелисити. След миг отново се обърна към противника си.

— Това ли е краят на живота ви, Мюра, или ще помолите за милост в името на сестра си, за да сложим край на двубоя?

Да приеме милост от ръцете на мъжа, когото мразеше от дъното на душата си, беше недопустимо унижение, но Валкур се възползва от шанса, без да се поколебае нито миг.

— Милост! — изграчи той.