Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (12)

Дванадесета глава

Лас Тортугас, Костенурковите острови. По-точно, те бяха три, разположени в редица: и никой от трите острова не беше особено голям. „Рейвън“ хвърли котва в защитения от бурите залив, където се намираше пристанището на най-големия остров. Името му беше Гранд Кайман, карибската дума за големия легуан или крокодил, който обитаваше тези места. Това прекрасно кътче земя приличаше на малък рай с полюляващите се от вятъра палми, бели пясъчни плажове и синьо-зелени заливчета. Изглеждаше като блещукащ смарагд в дантеленото деколте на турскосиня дамска роба. Край пристанището имаше нещо като село, чиито жители бяха предимно от британски произход, но все още не бяха постигнали съгласие за името му.

Като забелязаха кораба, от занемарените къщи изскочиха тълпи деца от всички възрасти, цветове и националности. Те се хвърлиха без страх във вълните, поеха носовите и кърмови въжета на брига, издърпаха ги на сушата и ги увиха около коловете на разнебитения кей.

Скоро пристанът и близкият плаж се изпълниха с викащи и смеещи се жени, продавачки, които предлагаха пресни портокали и лимони, както и топли питки с месо, с безделници от кръчмите и игралните салони, с търговци, които бяха дотичали да се осведомят носи ли корабът плячка. Моряците край скърцащите рудани зареваха приветствена песничка, изпъстрена с неприлични изрази. Залаяха кучета, скрити зад приведените бараки и навесите, построени от повлечени от морето дъски и платна. Чайките се издигнаха с пронизителни крясъци високо в небето, а птиците фрегати запляскаха с триъгълните си черни крила. Меките пасатни ветрове разнасяха навсякъде миризми на гниеща риба, развалени плодове и открити клоаки.

Когато спуснаха мостчето, екипажът се разбърза да слезе на сушата. Мъжете бяха посрещнати с разтворени обятия и звучни целувки и бяха отмъкнати надалеч, при което дошлите да ги посрещнат жени се вкопчваха в ръцете им и крещяха като рибарки. Дългите им нокти бяха готови да се забият във всеки друг лешояд, заплашил да отмъкне плячката им. Мъжете, които бяха в различни стадии на алкохолно опиянение, въодушевено опипваха гърдите и бедрата на старите си приятелки.

Валкур не беше сред първите, които слязоха от кораба. Все още беше твърде слаб и сега наблюдаваше посрещането на моряците със злобна усмивка. След малко отиде при Фелисити и я попита има ли намерение да слезе на сушата. Каза, че ще се погрижи да й построят дървена къщичка в близост до брега, настрана от останалите. Бил сигурен, че след толкова дни в морето имала нужда отново да усети твърда земя под краката си.

Фелисити отказа. Вече беше разбрала какво предлага това тропическо пристанище и предпочиташе солената чистота на брига. Градските забавления не я привличаха, смяташе само да се поразходи по пясъчния бряг, когато станеше малко по-хладно. Вероятно капитан Боном щеше да я придружи. Той също не се интересуваше особено от моряшките удоволствия и ако Ашанти дойдеше с тях, Фелисити щеше да има благовиден предлог, за да осигури на прислужницата си още един защитник.

— Както желаеш — Валкур се поклони кратко и й обърна гръб, но не преди да е хвърлил убийствен поглед към младата негърка, който не убягна от вниманието на Фелисити. След два часа вече го нямаше на борда и всички решиха, че е слязъл в града.

Капитанът прие с радост предложението на Фелисити. След минути тримата вече вървяха бавно по белия пясъчен плаж, вслушваха се в лекия прибой, наблюдаваха вълните, които се плискаха в краката им, влажния крайбрежен пясък, в който се отразяваше последната лавандуловосиня и розова светлина на потъващото в морето слънце. Палмите полюшваха нарязаните си листа, стъблата им издаваха сухо прашене. На брега птиците играеха на гоненица с вълните. Изпочупени бутилки от вино, изтърбушени бъчви, обръчи, полуизгнили въжета, кости и овъглени дървета бяха разпръснати навсякъде, а огромните, избледнели от слънцето черупки на отдавна мъртви костенурки бяха полузаровени в пясъка като захвърлени шлемове на древна армия великани, загубили последната битка.

— Именно костенурките — обясняваше френският капитан — са причината за възникването на пиратството по Западноиндийските острови.

— Как така? — засмя се Фелисити, очаквайки поредната весела история.

— Преди неколкостотин години, когато тук пристигнал откривателят Колумб, водите на островите били пълни с грамадни костенурки. Той ги оприличил на скални късове, струпани по плажовете. По онова време, имало много и различни видове костенурки, повечето тежали по цял тон и изглеждали огромни. Например така наречената кожена костенурка. Тези грамадни същества били бавни и несръчни и нямали неприятели, освен местните хора, които ги ловели за храна. Повечето време прекарвали в морето и твърде рядко излизали на сушата. Веднъж на три месеца се влюбвали и женските трябвало да излязат на пясъка, за да снесат яйцата си.

— Местни ли? Не видях нито един туземец между хората, които излязоха да посрещнат кораба.

— Да, защото испанците са ги заробили и са ги избили. Те дошли преди двеста години и колонизирали Големите и Малките Антилски острови. Събрали туземците, които живеели тук, кариби и аравак, спасили душите им и осъдили телата им на робство. Онези, които не успели да убият, изтребили с помощта на европейските болести, дотогава непознати на островите. Ала още преди да направят това, видели как туземците ловят костенурки с помощта на риби — паразити. Има една риба — бозайник, която се впива с такава сила в гостоприемника, че нищо не е в състояние да я откъсне. На опашката на една такава риба закрепват въже, пускат я на свобода и тя веднага се устремява към по-голяма риба или костенурка, за да се впие в нея. Щом видят това, туземците започват да теглят въжето и издърпват жертвата на брега. После, с помощта на много хора, въоръжени с тояги, обръщат по гръб огромните, тежкоподвижни костенурки. В това положение те са напълно безпомощни и могат да ги убият по всяко време, даже след няколко седмици.

— Това звучи много интересно, но все пак не разбирам какво общо имат костенурките с пиратството…

— Търпение, mon ami, ей сега ще ви обясня — усмихна се капитан Боном. — Както знаете, испанците са имали голям късмет. Всяко късче земя, върху което стъпвал кракът им, се оказвало златна или сребърна мина, или ковчеже със скъпоценни камъни. Испания станала толкова богата и силна, че останалите европейски страни започнали да я смятат за заплаха. Последствието било както обикновено война и пак война. Корсарите — а това означава легализираните от кралете и кралиците пирати с позволителни писма — се втурнали да нападат неприятелските кораби и да завладяват товарите им. Ето как се появили стотици пиратски кораби и когато след края на войната екипажите им останали без работа, продължили да гонят лесната плячка и се превърнали в истински пирати. Станало им навик да преследват тежко натоварените със злато, сребро и благородни камъни кораби на испанските донове. Да не забравяме също, че англичаните и французите имат навик да изпращат престъпниците си на островите, за да се отърват от тях.

— А костенурките, мосю капитан? — напомни му отново Фелисити, защото имаше впечатлението, че събеседникът й безнадеждно се е отклонил от темата.

— О, Франсоа, вие сте нетърпелив като жена. Нима не се интересувате от картината на епохата, която ви нарисувах? Пред нашите очи се твори история!

— Разбира се, че се интересувам — отговори сериозно тя и го погледна в очите.

— Добре, добре. Значи, ето какво станало с костенурките. Пиратите и корсарите, които прекарват по цели месеци в морето в търсене на подходяща плячка, нямат възможност да влизат често в някое пристанище. В тропиците е горещо и влажно, и соленото свинско или говеждо бързо се разваля. Скоро по него започват да пъплят червеи, непоносими дори за железния стомах на някой ветеран от галерите. Испанците, а често пъти и французите, и англичаните, започнали да свалят на островите свине и говеда и да ги оставят да се размножават свободно. Така имали винаги прясно месо, когато слизали на някой бряг да поправят такелажа или да изчистят корпуса от миди. Знаете, че е почти невъзможно да се отглежда на борда добитък, който иска сено и прясна вода. Да не говорим пък колко е трудно да се удържат глупавите крави по време на буря! Впрочем, знаехте ли, че думата буканийци, с която са наричали първите пирати, идва оттам, че тези мъже гонели подивелите наследници на кравите и свинете, оставени на островите, режели месото им на ивици и го сушели в стая, пълна с пушек? Местните хора наричали тези места за опушване „букан“.

Мъжът я изгледа отстрана и в кафявите му очи проблеснаха весели искри. Въздишката му прозвуча театрално.

— А, да, костенурките. Станало ясно, че тези животинки могат да стоят на палубата седмици наред, без да се налага да ги хранят и поят, че изобщо не създават трудности, освен че не бива да им позволяват да се обръщат отново по корем. Така наречената кожена костенурка с огромна, но за нещастие се храни само с миди, живи и мъртви, и месото й не може да се яде. Някои други видове също не стават за ядене. Обаче супената костенурка се храни само с морски треви и други зелени растения и, ma foi, сигурно никога не сте опитвали нещо толкова вкусно като супата, която се вари от нея. Ето по тази причина добре храненият пират, който яде месо от костенурка и пие палмово вино и бира от касава, е в състояние да подлуди всички моряци, които плават по западния пасат през Антилските острови.

— И днес ли имате на борда костенурки?

— Certainement, mon ami. Утре ще натоварим няколко добри екземпляра. Един ден обаче костенурките ще свършат и на бедните буканийци няма да им остане нищо друго, освен да свият платната и да се оставят вълните да ги изхвърлят на брега като претърпели корабокрушение китове. Раците и чайките ще ги изгризат до кости, които ще останат да се белеят на слънцето като черупките на костенурките…

Въпреки този патетичен край на разходката по брега, Фелисити опита с удоволствие супата от костенурка. Ашанти я придружи до пазара, за да купят всички необходими подправки. Чувстваше се доста странно да върви в мъжко облекло по непознатите улици, сложила ръка върху дръжката на шпагата. На няколко пъти трябваше да отклонява неприлични покани от страна на уличниците, да отблъсква нахалните им ръце или да се промушва незабелязано през тълпата.

Уханието на врящата костенурка, подправена с ароматни треви и щедра порция шери, веднага привлече вниманието на капитан Боном. Тримата изядоха с удоволствие великолепната супа заедно с хляба, който бяха купили на пазара.

Легнаха си рано и на зазоряване Фелисити се събуди от силни викове. Стори й се, че идват от каютата на капитана. Успя да запали фенера и видя, че камериерката й вече тича към вратата. Повика я и попита къде отива.

— При капитана, мадмоазел.

— Как мислиш, какво ли е станало? Нали не е… искам да кажа, нали ти не…

— Не, мадмоазел — усмихна се едва забележимо негърката. — Капитанът е добър човек и макар да предполага, че сте жена, ще изчака да му го кажете сама. Струва ми се, че има треска. Може би ще му бъда от полза.

Ашанти излезе права. Капитанът отново имаше пристъп на малария. Той лежеше на койката си и цялото му тяло се тресеше от високата температура. Устните му бяха напукани. Очите му гледаха диво, мъчеха го кошмари за нечовешки изтезания, бичуване, бавно изгаряне върху тлеещи въглища. Въобразяваше си, че е осъден да умре поради проявен страх, че го завързват на дулото на оръдие и гюллето го разкъсва на парченца. Искаше ром, караше се и ругаеше на всички възможни езици, защото не му го даваха. Ашанти му приготвяше билкови чайове и с голямо търпение го караше да ги пие. Фелисити заповяда на юнгата да не изпуска от очи господаря си.

На третата нощ треската спадна. До следващата сутрин положението му се подобри, остана само чувството за слабост. Дните минаваха, тропическото слънце грееше с неотслабваща сила, пасатите не преставаха да духат.

Беше следобед. Капитан Боном беше слязъл на сушата, за да събере разпилелия се екипаж. Беше заявил, че е крайно време гарванът да разпери отново крила. Мъжете бяха изхарчили и последните си пиастри и когато мъглата на опиянението се разсееше, започваха да се карат помежду си, нахълтваха в къщите, изнасилваха всички жени, които им се изпречеха на пътя. Ако капитанът не предприемеше нещо, половината му хора щяха да увиснат на въжето.

Ашанти се приближи към Фелисити, която стоеше до релинга и гледаше след капитана, който вървеше с решителни крачки и тъкмо се скри между къщите.

— Мадмоазел?

— Да, Ашанти? — Фелисити се обърна с усмивка към прислужницата си.

— Какво ще правим сега? Ако още веднъж излезете в открито море с кораба, някой ще разбере, че сте жена, и кой знае какво ще стане тогава. Или мосю Валкур ще намери начин да ни раздели.

Фелисити въздъхна. През дългите топли дни, разхлаждани от постоянния вятър, не беше имала възможност да обмисли как ще живее по-нататък. Безкрайното море, което ги заобикаляше, се плискаше в брега, както беше правило и преди столетия. Пясъкът блестеше като смлян кристал и заслепяваше очите й, а яркозелените храсти, които бяха избуяли по брега, обещаваха хладина и спокоен сън — за един следобед, за една нощ, за цял живот. Фелисити знаеше, че не бива да се поддава на очарованието им. Тропическите блата гъмжаха от комари и всевъзможни други насекоми. На този изложен на безмилостното слънце остров горещината подхранваше човешките страсти, правеше ги още по-разрушителни и безмилостни.

— Трябва да призная, че не знам, Ашанти. Постъпих ужасно глупаво, като се доверих на Валкур и тръгнах с него. Признавам също, че не мога да остана повече на кораб, който е и негов. Но какво друго ми остава?

— Аз размислих, мадмоазел. Там, където живеят много мъже и малко уважавани жени, винаги има нужда от храна, от горещо и вкусно ядене, което да насити стомасите на мъжете. Не бихме ли могли да открием гостилница? Ако искате, ще продължите да играете ролята на мъж. Вие ще сте собственик на гостилницата и понякога главен готвач.

Идеята беше добра, Фелисити усети как в сърцето й покълна плаха надежда. Ала твърде скоро откри и значителни неудобства.

— Нямаме пари, за да построим дървена хижа, нито месо, брашно и зеленчуци, за да готвим, да не говорим, че ще ни трябват тенджери и чинии. Освен това Валкур никога няма да ми позволи да го напусна. Ще претърси острова от край до край и ще ме намери.

— Не бихме ли могли да направим така, че мосю Валкур да не забележи отсъствието ни от кораба? А що се отнася до парите: капитан Боном с удоволствие ще ви заеме известна сума, ако го помолите както трябва.

Двете жени поговориха още малко за идеята на Ашанти и установиха, че е най-добре първо да поговорят с капитана, а после да вземат решение.

Когато слънцето залезе, Фелисити реши да си легне и се изми колкото се можеше по-добре в леген с престояла вода. Ашанти взе нощното гърне, което двете използваха в усамотената си каюта, вместо да ходят на носа на кораба, за да го изсипе през борда. Взе и остатъците от вечерята, за да ги хвърли на чайките. После излезе и грижливо затвори след себе си вратата.

Фелисити легна в койката си и зачака връщането на прислужницата.

Когато минаха почти два часа, а Ашанти все още не се беше прибрала, Фелисити стана и тръгна да я търси. Не я откри никъде на кораба. Дали не беше слязла на сушата по някаква своя работа?

Фелисити вече беше решена да отиде сама в града, когато чу наближаващи гласове и видя капитан Боном и лоцманът да се изкачват по въжената стълба. Лоцманът пусна груба шега за загрижеността на Фелисити и възможните занимания на Ашанти, придружена от предупреждението, че младият Франсоа трябва повече да внимава за прислужницата си. Ала френският капитан разпита подробно младия си пасажер, повика няколко моряци и тръгна да търси изчезналата жена.

Претърсиха всяко ъгълче на кораба от върха на мачтите до кила. Разделиха се на две групи и обиколиха брега, после слязоха в града, за да надзърнат във всички хижи, тъмни улички и отворени магазини. Огледаха жените в кръчмите. Преобръщаха бъчви и оставени на брега лодки, ала не откриха нищо, освен разсърдени легуани или уплашени раци.

Върнаха се на „Рейвън“ едва на разсъмване. Докато се качваха по люлеещото се мостче, се чу ядно проклятие, следвано от пронизителен крясък.

Един от моряците бе забелязал труп на жена в лапите на огромна костенурка. Успяха да отнемат плячката от животното и когато я измъкнаха на борда, дори грубите мъже бяха ужасени. Младата негърка беше мъртва. Брутално изнасилена и измъчвана, тя беше доубита с шпага. Широк разрез зееше от единия до другия край на гърлото й.

 

 

Големият френски кораб с испански такелаж беше издул платна и влезе в пристанището с гордо развяващи се вимпели. Стройният корпус беше украсен с позлатена резба и възправил се на задните си крака кон на галиона. Белите платна потръпнаха и се отпуснаха, когато влезе в защитеното от вятъра пристанище. Моряците се закатериха като маймуни по вантите, свалиха платната, смачкаха ги с юмруци и ги навиха на здрави рула. Бригантината напредваше бързо и фигурите на мъжете по палубите ставаха все по-ясни и отчетливи.

Чу се силен плясък, когато добре смазаната котвена верига падна във водата. Корабът спря и носът му се обърна така, че моряците на „Рейвън“ можаха да прочетат изписаното със златни букви име. Новодошлият носеше името „Блек Стелиън“ („Черният жребец“). Насъбралите се зрители бяха силно впечатлени от умелото маневриране на екипажа и поздравиха моряците с буйни викове. Само две неща възпряха екипажа на „Рейвън“ да не се втурне към оръдията, за да завладее богатата плячка. Първо, „Рейвън“ не беше готов за бой и второ, черният флаг на „Блек Стелиън“ издаваше, че в пристанището са влезли братя по съдба.

Бяха погребали Ашанти рано сутринта и Фелисити не беше в настроение да оценява празните героични жестове на мъжете. Но дори тя се възхити от моряшкото умение и дързостта на новодошлите. Застанала на палубата, тя слушаше приветствените викове към капитана на кораба и твърде късно забеляза лодката, която беше спусната на вода. Тъй като „Рейвън“ беше хвърлил котва точно пред пристана, за значително по-голямата бригантина нямаше достатъчно място. Екипажът й трябваше да се добере до брега с гребане.

Но не и капитанът. Той имаше право да бъде заведен на брега подобаващо внимание. Фелисити не можеше да откъсне очи от едрата, широкоплещеста фигура на мъжа, който слезе от задната палуба и се спусна по въжената стълбичка с гъвкавостта на дива котка. По тялото й пробягаха тръпки. Лодката се отдели от корпуса на кораба и се насочи към брега под ударите на дузина весла.

Капитан Боном вдигна ръка над очите си и погледът му потъмня.

— О, небесни господарю, това не може да бъде! А аз бях сигурен, че този човек отдавна почива на дъното на океана с Дейви Джоунс и кораба му.

Фелисити напрегна очите си. Капитанът на „Блек Стелиън“ стоеше прав на носа на лодката, опрял едната си ръка в предната греда. Вятърът развяваше разкошното жабо на ризата му и богато надиплените ръкави. Тесните черни панталони бяха напъхани във високи ботуши с прегънати краища, а талията беше пристегната с червен ешарп, който придържаше опасно дългата шпага. Лицето му, добило бронзов загар под тропическото слънце, се отличаваше с остро изсечените си черти. Буйната червено-кафява грива беше пристегната с черна панделка.

— Mon Dieu! Знаех си, че не съм се излъгал. Този човек е личен приятел на дявола и се е върнал да ни накаже за греховете ни. Това е онзи проклет ирландски корсар Морган Макормак!

Тълпата безделници, проститутки, занаятчии и просяци, насъбрала се на кея, поздрави лодката с диви викове. Моряците също бяха полудели. Фелисити, която не можеше да мръдне от мястото си, усети как някой грубо я сграбчи за рамото. Валкур, който беше застанал зад нея, я обърна и я поведе към каютата й.

Тя тръгна, без да протестира и без да поглежда назад. Последното, което искаше в този момент, беше да се яви пред очите на Морган Макормак. Не можеше да проумее факта, че бившият й любовник се е появил тук като капитан на пиратски кораб. Как се беше стигнало дотам? Как можа да се промени толкова бързо? Как уважаваният офицер на служба при испанската корона се беше превърнал в капитан на разбойници? И преди всичко: защо?