Нора Робъртс
Танцът на мечтите (3)

Трета глава

— И, едно, и, две, и, три, и, четири!

Рут изпълняваше движенията по команда на Ник. След часове танцуване тялото вече не я и болеше. Бе оцепеняла. За едва четири часа сън не бе успяла да се презареди. Гневът й и желанието да му противоречи бяха причината да остане на шумния задимен прием чак до малките часове.

Знаеше го, както знаеше и че танцуването й този ден съвсем не бе на висота. От Ник нямаше критични забележки, нямаше изблици на гняв или скандали. Той просто отново и отново повтаряше съчетанията. Не й крещеше, когато тя пропускаше такт, не я ругаеше, когато пируетите й бяха нестабилни. Когато й партнираше, нито я дразнеше, нито я подиграваше. Щеше да е по-лесно, мислеше Рут, докато се впускаше в бавна арабеска, ако й се бе развикал или й се бе скарал, задето бе направила точно това, което я бе предупредил да не прави. Ала Ник просто я порицаваше без думи.

Ако й бе креснал, и тя щеше да му кресне и да се разтовари от част от отвращението, което изпитваше към самата себе си. Но и по време на екзерсиса и през часовете репетиции той не й даде никакъв повод да си изпусне нервите. Всеки път, когато очите им се срещнеха, Ник сякаш гледаше през нея. Рут бе само тяло, обект, движещ се с музиката.

Когато той обяви почивка, тя се свря в ъгъла на залата, седна на пода и опря чело на коленете си. Краката й се бяха схванали, ала Рут нямаше сили да ги разтрие. Някой наметна на врата й една кърпа и тя вдигна очи.

— Благодаря, Френси — успя да се усмихне.

— Изглеждаш изтощена.

— Такава съм — призна Рут и избърса потта от челото си.

Френси Майърс бе солистка, талантлива и себеотдайна балерина и една от първите приятелки на Рут в трупата. Тя бе дребна и стройна, с меки светлокестеняви коси и живи черни очи. Непрекъснато си намираше любовници и непрекъснато ги загубваше с непреставащо весело безгрижие. Рут се възхищаваше от невъзмутимата й честност и оптимизъм.

— Болна ли си? — попита Френси и лапна една дъвка.

Рут облегна глава на стената. Някой си играеше на пианото. Залата жужеше от разговори и музика.

— До три сутринта бях на ужасно претъпкан прием.

— Звучи забавно — Френси протегна нагоре крака си да докосне стената зад нея, после го върна. Погледна към замъглените очи на Рут. — Но мисля, че не си избрала най-подходящия момент.

Рут с въздишка поклати глава:

— А на мен дори не ми се ходеше там.

— Защо тогава отиде?

— На инат — измърмори Рут и хвърли един бърз поглед към Ник.

— Това разваля удоволствието — очите на Френси се стрелнаха през стаята и се спряха върху една елегантна блондинка със светлосиньо трико. — Лия има някои забележки относно твоя стил днес.

Рут проследи погледа й. Златистата коса на Лия бе опъната назад от финото лице. Сега тя говореше с Ник и жестикулираше с дългите си грациозни ръце.

— Сигурна съм.

— Знаеш колко й се искаше главната роля в този балет — продължи Френси. — Дори да танцува Аврора не я укроти. Ник не участва в „Спящата красавица“.

— Конкуренцията поддържа трупата жива — отбеляза Рут разсеяно, като гледаше как Ник се усмихва и кима на Лия.

— И ревността — добави Френси.

Рут отново обърна глава и срещна тъмните проницателни очи.

— Да — съгласи се тя след малко. — И ревността.

Пианото премина на романтична балада и някой запя.

— Няма нищо лошо в малко ревност — Френси ритмично въртеше един по един глезените си. — Това е здравословно. Ала Лия… — Дребното й лице изведнъж стана сериозно. — Тя е отрова. Ако не беше толкова добра балерина, щеше да ми се иска да е в друга трупа. Гледай я — добави тя и стана. — Готова е на всичко, за да постигне това, което иска. Лия иска да бъде прима балерина в трупата, а ти стоиш на пътя й.

Рут замислено се изправи. Приятелката й рядко говореше лошо за някого. Може би реагираше прекалено остро на нещо, което Лия бе казала. Рут бе усещала ревността на Лия. В трупата винаги имаше ревност, като в едно семейство. Знаеше също колко много искаше Лия ролята на Карлота в новия балет на Ник.

Двете се бяха конкурирали за много роли, откак излязоха от ансамбъла. Всяка от тях бе печелила и губила. Стиловете им бяха различни, така че ролите, които създаваха, бяха неповторимо индивидуални. Рут бе атлетична, страстна балерина. Лия бе елегантна — класическа, рафинирана, студена. Тя притежаваше една изтънчена грация, от която Рут се възхищаваше, но никога не се опитваше да й подражава. При нея танцът идваше от сърцето, при Лия — от главата. По технически умения бяха равни, доколкото могат да са равни две балерини. Рут танцуваше в „Дон Кихот“, докато Лия играеше „Жизел“. Рут бе Жар-птица, докато Рут бе Принцеса Аврора. Ник използваше и двете по най-добрия начин. И Рут трябваше да бъде неговата Карлота.

Сега, като я наблюдаваше през залата, Рут си помисли дали ревността й не бе по-дълбока, отколкото бе предполагала. Въпреки че никога не бяха приятелки, двете запазваха определено професионално уважение една към друга. Ала през последните седмици Рут бе започнала да чувства една нарастваща враждебност. Тя сви рамене и свали кърпата от врата си. Нищо не можеше да се направи. Бяха се събрали да танцуват.

— Рут — чу се гласът на Ник.

Тя трепна и се обърна. Очите му бяха студени и безизразни. В нея се надигна вълна от тревога. Той бе най-жесток, когато владееше гнева си. Бе сбъркала и сега бе готова да си го признае.

— Ник… — започна Рут с намерението да се извини.

— Отивай си.

Тя объркано премигна насреща му.

— Какво?

— Отивай си — повтори той със същия леден тон.

Очите й внезапно станаха огромни и изразителни.

— О, не, Ник, аз…

— Казах да си отиваш — думите му бяха остри като нож. — Не те искам тук.

Рут пребледня от болката. Нямаше нищо, нищо, с което би я наранил по-дълбоко, отколкото да я отпрати. Почувства как в гърлото й се надигат едновременно гневни думи и сълзи. За да не даде воля нито на едното, нито на другото, се обърна и прекоси залата. Взе си чантата и тръгна към вратата.

— Вторите танцьори, моля — чу тя гласа на Ник, преди да я затвори зад себе си.

 

Рут спа три часа. Нижински се бе сгушил в нея.

Бе спуснала щорите в спалнята си, бе си взела душ и лежеше просната по корем върху завивките. В стаята бе полутъмно и единственият звук, който се чуваше, бе тихото просумтяване на котарака. Когато се събуди, събуди се изведнъж и се претърколи на гръб. Нижински стреснато се оттегли в края на леглото и намусено започна да се мие.

Думите на Ник бяха последното, за което мислеше, преди да заспи и първото, което й дойде наум, когато се събуди. Тя бе допуснала грешка. И бе наказана. Не познаваше никой друг, който можеше да бъде така безстрастно жесток както Николай Давидов. Бързо стана и вдигна щорите, решена да остави събитията от следобеда зад гърба си.

— Не можем цял ден да лежим на тъмно — обясни Рут на Нижински и се просна на леглото да разроши козината му. Той се преструваше на възмутен, но й позволи да го погали. Накрая реши да й прости и завря муцуна в лицето й. Жестът отново й напомни за Ник. — Защо толкова го харесваш? — попита тя котарака и дръпна назад главата му, за да се вгледа в немигащите му кехлибареножълти очи. — Какво те привлича в него? — смръщи вежди, загледа се в далечината и започна разсеяно да го чеше под брадичката. — Дали е заради гласа му, заради този симпатичен музикален акцент? Или заради начина, по който се движи, с такава плавна овладяна грация? Или как се усмихва, като влага всичко от себе си? Или как те докосва, с такива сигурни и уверени ръце?

Мислите й се отнесоха към предишната вечер, когато Ник я бе държал гола в ръцете си. За пръв път след онази импулсивна, възбуждаща целувка Рут си позволи да мисли за това. Снощи трескаво се бе облякла и се бе втурнала с Доналд към приема. Бе се прибрала изтощена и цял ден се бе борила с умората. Сега, вече отпочинала и на свежа глава, се замисли за Ник Давидов. Нямаше съмнение, бе видяла в очите му желание. Тя отново се сви върху завивките и облегна буза върху ръката си. Той я бе искал.

Желание. Завъртя думата в съзнанието си. Това ли бе видяла в очите му? От нея под кожата й запълзя топлина. После, като студен душ, си спомни погледа му днес следобед. Никакво желание, никакъв гняв, дори никакво неодобрение. Просто нищо.

За момент зарови лице в одеялото. Още я болеше от спомена как я изгони. Имаше чувството, че бе изхвърлена на произвола на съдбата. Ала здравият разум й говореше, че една провалена репетиция не означаваше края на света. А една целувка, напомни си Рут, не бе началото на нищо.

Плакатът на стената привлече погледа й. Бе й го дал чичо й преди десет години. Линдзи и Ник в ролите на Ромео и Жулиета. Рут помисли, протегна ръка и вдигна телефона.

— Ало? — гласът в слушалката бе топъл и ясен.

— Здравей, Линдзи.

— Рут! — в тона прозвуча изненада, последвана от спонтанна радост. — Не очаквах да те чуя преди събота. Получи ли рисунката на Джъстин?

— Да — Рут се усмихна, спомнила си смелата цветна абстракция, която й бе изпратил нейният четиригодишен племенник. — Много е красива.

— Естествено, нали е автопортрет — засмя се Линдзи със своя топъл заразителен смях. — Страх ме е, че изпусна Сет. Той току-що тръгна към града.

— Няма значение — погледът на Рут отново бе привлечен от плаката. — Всъщност се обадих да поговоря с теб.

Настъпи съвсем кратко мълчание, но Рут почувства, че Линдзи веднага я разбра.

— Неприятности на репетицията днес?

Рут се засмя и подви крака под себе си.

— Точно така. Откъде разбра?

— Нищо не прави една балерина по-нещастна.

— Сега се чувствам глупаво — Рут събра косата си в ръка и я отметна зад гърба си.

— Недей. Всеки има лоши дни. Ник развика ли ти се? — В гласа й се долавяше нотка на смях, вместо на съчувствие. Това само по себе си успокояваше.

— Не. — Рут погледна към дребните цветчета по чаршафите и замислено обрисува едно от тях с върха на пръста си. — Щеше да е по-лесно, ако се беше развикал. Каза ми да си отивам.

— И ти имаше чувството, че са те изритали в корема.

— И после са ме прегазили със самосвал — усмихна се Рут в слушалката. — Знаех си, че ще ме разбереш. И което е най-лошото, той беше прав.

— Ник обикновено е прав — забеляза Линдзи. — Това е една от най-неприятните му черти.

— Линдзи… — Рут се поколеба, после се хвърли с главата надолу, преди да бе успяла да размисли: — Когато беше в трупата, Ник някога… Харесвал ли ти е?

Линдзи отново замълча, този път малко по-дълго.

— Да, разбира се. Всъщност, невъзможно беше да не ми харесва. Той е човек, който привлича хората.

— Да, но… — Рут отново се поколеба, като търсеше подходящите думи. — Имах предвид…

— Знам какво имаш предвид — помогна й Линдзи. — Да, по едно време много ми харесваше.

Рут отново погледна към плаката, после сведе очи.

— Ти, струва ми се, си по-близка с него, отколкото всеки друг.

— Може би — Линдзи за момент се замисли, претегляйки тона на Рут и собствените си думи. — Ник е много затворен човек.

Рут кимна. Това бе вярно. Той можеше да се раздава без остатък в трупата, на празненства, пред пресата и пред публиката. Можеше да ласкае събеседника с лично внимание. Обаче бе удивително сдържан, когато ставаше дума за личния му живот. Внезапно се почувства съвсем сама.

— Линдзи, моля те, ще дойдете ли с чичо Сет на премиерата? Знам, че е трудно с децата, и школата, и с работата на чичо Сет, но… Имам нужда от вас.

— Разбира се — съгласи се Линдзи без колебание и без въпроси. — Ще дойдем.

Когато след малко затвори, Рут поседя мълчаливо. Чувстваше се по-добре само като бе поговорила с Линдзи. Тя бе нещо повече от роднина. Линдзи бе също балерина. И познаваше Ник.

Линдзи бе прелестна романтична Жулиета с Ромео на Ник. В този балет Рут никога не бе танцувала с него. Нейният Ромео бе Кийл Лоуъл — мургав вихрен балетист, който обичаше солените шеги. Бе танцувала с Ник в „Дон Кихот“, в „Жар птица“ и в неговия балет „Ариел“, ала в съзнанието й Жулиета бе останала ролята на Линдзи. Рут дълго бе търсила своята собствена роля и вярваше, че я е намерила в Карлота от „Червената роза“.

Тя бе нейна, помисли внезапно. И не трябваше да забравя това. Скочи от леглото, грабна от гардероба трикото и започна да се облича.

 

 

Когато Рут влезе в старата шестетажна сграда, в която се помещаваше трупата, минаваше седем, но наоколо още се въртяха членове на трупата. Някои я поздравиха, ала тя в отговор само им махна, без да спира. Новите балерини от ансамбъла я изгледаха. „Някой ден…“, мислеха те. Рут би почувствала как мечтите им прелитат край нея, ако не бързаше толкова.

Тя взе асансьора. В съзнанието си вече изпълняваше движенията, които щеше да заповядва на тялото си. Искаше да работи.

Чу музиката, преди да отвори вратата на залата. Винаги изглеждаше по-голяма без танцьори. Рут застана до вратата и се загледа.

Скоковете на Николай Давидов не бяха като на никой друг. Той отскачаше като изтласкан, после се задържаше невъзможно дълго във въздуха, преди да се приземи. Тялото му бе гъвкаво като водопад, натегнато като тетива на лък. Ник трябваше единствено да го командва. И не бе само това, Рут знаеше, омагьосана от него също както първия път, когато го видя да танцува. Имаше го и съвършеният ритъм, и силата, и издръжливостта му. И бе актьор — това бе съществена част от балета. Лицето му бе също толкова изразително, колкото и тялото.

Давидов бе невероятно съсредоточен. Очите му, приковани към огледалната стена, търсеха грешки. Той се усъвършенстваше, рафинираше. По лицето му се стичаше пот, въпреки лентата, която носеше на главата си. В движенията му имаше и мъжественост, и поезия. Рут виждаше как се напрягаха мускулите на краката и ръцете му, когато Ник се изхвърляше във въздуха, когато извиваше и завърташе тялото си и после се приземяваше със съвършена точност и контрол.

О, Господи, помисли тя, забравила всичко, освен възхищението си. Той е великолепен!

Ник спря и изруга. За момент се намръщи на отражението си в огледалото, затворен в собствения си свят. Когато отиде до касетофона да обърне касетата, забеляза Рут. Очите му се плъзнаха по нея и се спряха на чантата, която бе преметнала през рамо.

— Е, значи си отпочинала — това бе просто заключение, без злоба.

— Да — тя пое дълбоко въздух. Продължаваха да се гледат. — Извинявай, че сутринта не ставах за нищо — той не отговори и Рут се запъти към пейката да се преобуе.

— И сега си дошла да си наваксаш? — В гласа му се долавяше нотка на смях.

— Не ми се подигравай.

— Това ли правя? — в ъгълчетата на устните му играеше усмивка.

Очите й бяха огромни и раними. Тя ги сведе към атлазените панделки, които кръстосваше на глезените си.

— Понякога — прошепна Рут.

Ник се приближи тихо. Тя не го усети, че идва, докато той не клекна пред нея и не сложи ръце на коленете й.

— Рут — очите му сега бяха малко по-ниско от нейните, тонът му бе нежен. — Аз не ти се подигравам.

Тя въздъхна.

— Ужасно е трудно, когато толкова често си прав — леко му се намръщи. — Нямаше да отида на онзи глупав прием, ако не ме беше вбесил.

— А! — Ник се усмихна и дружески стисна коленете й. — Значи аз съм виновен.

— Повече ми харесва ти да си виновен — Рут измъкна от чантата си една кърпа и избърса мокрото му лице. — Много работиш, Давидов.

Той леко вдигна ръце към китките й.

— Тревожиш ли се за мен, милая?

Очите му я гледаха замислено. Толкова бяха сини, като морето отдалеч или като лятно небе.

— Никога досега не съм се тревожила — учуди се тя на глас. — Не е ли странно, че сега започвам? Предполагам, че не ти трябва никой, който да се тревожи за теб.

Ник продължи да я гледа, после в очите му се прокрадна усмивка.

— И все пак чувството е приятно, нали?

— Ник… — той понечи да се изправи, но Рут сложи ръка на рамото му и заговори бързо, преди смелостта да я бе напуснала: — Снощи… Защо ме целуна?

Ник вдигна въпросително вежди и макар очите му да не се отделяха от нейните, тя имаше чувството, че цялото й тяло се сгорещява от тях.

— Защото исках — отвърна той накрая. — Това е достатъчна причина — изправи се и Рут стана с него.

— Ала никога по-рано не си искал.

По лицето му бързо се разля усмивка.

— Така ли?

— Е, никога по-рано не си ме целувал, не така — тя се обърна и свали тениската, която носеше върху млечнобялото си трико.

Ник проследи с поглед грациозната извивка на гърба й.

— А ти мислиш ли, че аз трябва да правя всичко, което поискам?

Рут сви рамене. Бе дошла да танцува, не да се дуелира.

— Мислех си, че го правиш — подхвърли тя и се приближи към станката. Впусна се в дълбоко плие и го погледна през рамо. — Не е ли вярно?

Той не се усмихна.

— Нарочно ли ме предизвикваш, Рут, или без да искаш?

Тя долови раздразнението в гласа му, но сви рамене. Може и да беше нарочно.

— Не съм се опитвала често да го правя — каза безгрижно. — Може пък да е забавно.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Ник тихо. — Може лошо да паднеш.

Рут се засмя, наслаждавайки се как мускулите й откликват на командите на съзнанието.

— Безопасността не е моята цел в живота, Николай. Би го разбрал, ако познаваше родителите ми. Аз съм родена авантюристка.

— Има различни видове опасност — подчерта той и отново тръгна към касетофона. — Може да откриеш, че не всичките са приятни.

— Искаш да се страхувам от теб ли? — попита тя и се обърна.

Ник натисна бутона за превъртане и касетофонът запищя.

— Ако го исках, щеше да се страхуваш.

Очите им се срещнаха в огледалото. Рут трябваше да използва цялата си концентрация, за да изпълни вдигането на крака. Да, призна тя безмълвно, без да откъсва очи от него. Щях да се страхувам. Нямаше чувство, което той не би могъл да изтръгне от човека. Това, заедно с техническото му съвършенство, го правеше велик балетист. Обаче няма да ме сплаши.

— Аз не се плаша лесно, Ник — очите й в огледалото го предизвикваха.

Той натисна копчето и спря касетофона. Залата потъна в тишина. През прозореца се процеждаха последните слънчеви лъчи.

— Ела — Ник отново натисна копчето и залага се изпълни с музика. Той отиде в центъра и й протегна ръка. Рут се приближи до него и, без да говорят, застанаха в позиции за гран па де дьо.

Ник бе не само блестящ танцьор, той бе и взискателен учител. Искаше всяка подробност да е съвършена, всеки най-дребен жест да е точен. Отново и отново започваха движението, отново и отново Ник я прекъсваше, за да я поправи.

— Не, ъгълът на главата е неправилен. Ето — намести с ръце главата й. — Ръцете тук, ето така.

Ръцете му бяха професионални, нагласяваха раменете й, плъзгаха се леко върху кръста й, когато тя се въртеше, хващаха я здраво да я повдигнат. Рут с удоволствие се оставяше да бъде моделирана от него. И въпреки това сякаш не можеше да го удовлетвори. Той ставаше все по-нетърпелив, тя все по-смутена.

— Трябва да ме гледаш! — спря я Ник отново.

— Гледах те! — сопна му се Рут и се намръщи.

Той с бърза руска ругатня отиде пак да спре касетофона.

— Без чувства! Ти не чувстваш нищо. Нищо не става.

— Ти все ме спираш… — подзе тя.

— Защото не става.

Рут бързо го погледна.

— Добре — измърмори и избърса потта от челото си. — Какво искаш да чувствам?

— Ти си влюбена в мен — тя отвори широко очи, ала Ник вече бе зает с касетофона. — Ти ме желаеш, но имаш гордост, дух. Няма да бъдеш взета, купена. Или наравно, или нищо — обърна се и впи очи в нейните. — Ала желанието го има. Страст, Рут. Тя тлее. Почувствай я. Казваш ми, че си жена, не момиче. Тогава покажи ми го — върна се до нея и сложи ръце на кръста й. — Отначало.

Този път Рут остави на въображението си да я води. Тя бе циганка, влюбена в принц, яростно горда, дълбоко страстна. Бързата музика изграждаше настроението. Това бе еротичен танц, с първична сексуалност в стъпките и жестовете. Имаше много близки контакти, докосващи се тела, огнени погледи. Рут почувства как в нея се надига истинско желание, как кръвта й забучава от него.

Нетърпеливо, сякаш за да изгори това, което чувстваше, тя изпълни субресо, уловена някъде между истината и фантазията. Наистина го желаеше и вече не бе сигурна, че се чувства само като Карлота. Той я докосваше, привличаше, а тя винаги се отдръпваше — не бягаше, а просто настояваше на своето.

Музиката се развиваше. Двамата се въртяха все по-далеч и по-далеч един от друг, всеки отхвърляше привличането, което чувстваше. Отскочиха на различни страни, но после, сякаш не можеха да устоят, се върнаха пълен кръг назад. Назад, един към друг, един край друг и накрая се озоваха в прегръдките си. Когато музиката спря, ги остави силно притиснати, лице в лице, сърце срещу сърце.

Тишината се стовари като шок и остави Рут замаяна между себе си и ролята. И двамата с Ник дишаха тежко, задъхани от танца. Тя чувстваше бързите удари на сърцето му срещу своето. Очите й, както бе застанала на палци, бяха почти на нивото на неговите. Гледаха се изпитателно и учудено. Устните им се срещнаха. Времето за въпроси бе минало.

Този път Рут усети глада и нетърпението, което преди едва бе доловила. Той сякаш не можеше да я прегърне достатъчно плътно, не можеше да вкуси всичко, за което копнееше. Устните му бяха навсякъде, обхождаха бясно лицето и шията й. След тях кожата й се нажежаваше до бяло. Тя вдъхваше мъжествения аромат на потта му, вкусваше солената влага на лицето и врата му. После устните му се върнаха към нейните и те се съединиха във взаимна нужда.

Ник прошепна нещо, ала Рут не можеше да го разбере. Дори езикът, на който говореше, бе загадка. Телата им се сляха. Само тънката тъкан на трикото й бе преграда между кожата й и неговите длани. Те се притискаха тук, докосваха там, спираха се, възбуждаха. Устните му бяха до ухото й, зъбите леко го захапваха. Шепнеше й на руски, но тя нямаше нужда да разбира думите.

Устните му отново намериха нейните, този път по-горещи, по-настойчиви. Рут даваше и вземаше с еднакво нетърпение, тръпнеща от удоволствие, когато той плъзгаше ръка по гърдите й, докато търсещите й устни не се откъсваха от неговите.

Когато понечи да я отдръпне, тя зарови лице в рамото му и се притисна към него. Нищо не я бе подготвило за бързия скок от сила към слабост. Не можеше да го спре, макар да знаеше, че губи част от себе си.

— Рут… — Ник я отдръпна. Сега ръцете му бяха нежни. Той се вгледа в нея, в замъглените й очи. Тя бе прекалено разтърсена от това, което ставаше с нея, за да разчете изражението му. — Не съм искал това да се случи.

Рут го погледна.

— Но то се случи — изглеждаше толкова просто. Тя се усмихна, ала когато вдигна ръка да го докосне по бузата, Ник я хвана за китката и я спря.

— Не трябваше да се случва.

Усмивката й угасна. Очите й станаха предпазливи.

— Защо?

— След по-малко от три седмици имаме премиера — гласът му сега бе енергичен, самата деловитост. — Не е време за усложнения.

— О, разбирам… — Рут се отвърна, за да не му позволи да види обидата, отиде да седне на пейката и започна да развързва пантофите си. — Аз съм усложнение.

— Усложнение си — съгласи се той и се насочи към касетофона. — Нямам нито време, нито настроение да те глезя с романтика.

— Да ме глезиш с романтика? — повтори тя невярващо.

— На някои жени им трябва ухажване на светлината на свещи — продължи Ник, все още с гръб към нея. — Ти си от тях. В момента нямам време.

— О, разбирам. Ти имаш време само за по-първични отношения — заключи Рут остро, докато завързваше с треперещи пръсти гуменките си. Колко лесно можеше да я накара да се чувства като глупачка!

Той се обърна и внимателно се вгледа в нея.

— Да.

— И има други жени, които могат да ти ги дадат.

Ник леко вдигна рамене.

— Да. Извинявам се за това, което се случи. Лесно е човек да се увлече в танца.

— О, моля те! — тя хвърли пантофите в сака. — Не е необходимо да се извиняваш. Аз нямам нужда да ме глезиш романтично. И аз като теб познавам и други.

— Като твоя моделиер?

— Точно така. Но не се безпокой, няма да провалям повече репетиции — гласът й бе изтънял от напиращите сълзи, ала Рут нищо не можеше да направи. — Ще ги побъркам, кълна се. Това ще ме направи най-важната прима балерина в страната — сълзите избликнаха и въпреки че ги мразеше, тя не ги изтри. Те се затъркаляха безмълвно по бузите й. — И когато сезонът свърши, никога вече няма да танцувам с теб. Никога!

Обърна се и избяга от залата, без да му даде възможност да отговори.