Нора Робъртс
Танцът на мечтите (7)

Седма глава

Няколко дълги минути Рут седя, вторачена в затворената врата. Как можеше Лия да знае за такъв грандиозен проект, а тя да е в неведение? Освен ако Ник имаше намерение да я изключи…

Рут знаеше, че двамата с Ник имат лични проблеми, но професионално… Професионално, спомни си тя, бе му казала, че след тази постановка никога повече няма да танцува с него. Вярваше си, поне в момента, в който му го каза. Ала означаваше ли това, че нямаше да танцува и с никой друг? Можеше ли Ник да е толкова отмъстителен?

Рут знаеше, че е добра балерина. Би ли се отказал Ник от нея по лични причини? В края на краищата, тя го бе заплашила. Затвори очи и се опита да се пребори с гаденето, надигащо се в стомаха й.

След онази вечер той почти не бе говорил с нея. Това ли бе неговият начин да я накаже, задето заяви, че не го иска или не се нуждае от него като партньор? Би ли оставил някоя друга да танцува Карлота? Тази мисъл бе повече, отколкото Рут можеше да понесе. Отново и отново си казваше, че е глупаво да си позволи толкова да се привърже към една роля. Много други жени можеха да станат Карлота. Тя просто бе първата. И въпреки това знаеше, че има не по-малък принос от Ник в създаването на ролята. Бе вложила душата си в нея.

Отвори очи и погледна вестник „През ключалката“, който Лия бе оставила на стола й. Лия добре си бе свършила работата, осъзна Рут. Бе се опитала да я разстрои преди представлението и бе успяла. Всичко, което Доналд й бе казал — всички чувства на съмнения и несигурност — се бяха събудили отново. Сега се страхуваше, че Ник ще я изгони от трупата, когато свърши ангажиментът й в „Червената роза“.

Рут зарови за момент лице в дланите си и се опита да се отърси от всичко това. Предстоеше й представление. Нищо не трябваше да й попречи. Тя бе балерина и никой не можеше да й отнеме това.

 

 

След по-малко от час Рут излезе от гримьорната си и отиде да загрява зад кулисите. Все още трепереща, се опита да се съсредоточи върху ролята, която трябваше да изиграе. Друга вечер би оставила Рут Бениън в гримьорната. Но не и тази вечер. Тази вечер щеше да й е трудно да постигне волната самоувереност и сила на Карлота.

Машинално разхлаби мускулите си, като се опита да се отърси от думите на Доналд и Лия, ала те продължаваха да се въртят в ума й.

Звуците на настройващия се оркестър я върнаха в настоящето. Всичко й се струваше фалшиво — костюмът, светлините, декорите. Чувстваше се студена, вцепенена. Не можеше да си спомни първите движения от балета.

Ник излезе от своята гримьорна. Очите му потърсиха Рут. Това му бе навик и този път той го раздразни. Почувства слабост, макар и лека, и тя го разтревожи. Рут Бениън бе започнала да става неговата слабост. Тя бе студена като есен и знойна като лято. Преходът хвърляше нервите му в хаос и никак не му харесваше.

Бе трудно да се справи с желанието си, което не намаляваше дори когато тя изглеждаше безразлична към него, а после го предизвикваше да я вземе в момента, в който излезеше на сцената. Никоя жена досега не го бе карала да се чувства едновременно вързан и пришпорен.

Ник долови напрежението в гърба й, въпреки че не виждаше лицето й. Тялото й говореше красноречиво.

— Рут…

Като чу гласа му, вече напрегнатите й рамене съвсем се схванаха. Тя се обърна бавно, като се помъчи да овладее изражението си. По лицето му пробяга нещо, после то стана студено и затворено.

— Какво има?

— Нищо — Рут се надяваше, че гласът й звучи както винаги. Не трепна, когато той хвана брадичката й и се вгледа в лицето й. Под грима кожата й бе бледа, очите й потъмнели и нещастни.

— Болна ли си? — ако бе усетила загриженост в гласа му, щеше да рухне.

— Не.

Ник внимателно се взря в нея и отпусна ръка.

— Тогава се стегни. След малко трябва да танцуваш. Ако си се скарала с приятеля си, сълзите ще трябва да почакат.

Чу я как рязко пое въздух и видя как очите й се замъглиха от болка.

— Ще танцувам, не бой се. Която и да си решил да ме замести, няма да изиграе тази роля по-добре.

Ник присви очи и стисна рамото й.

— За какво говориш?

— Недей… — тя се отърси от ръката му. — Стига ми за тази вечер. Не ми трябва нищо повече — гласът й пресекна и, проклинайки се наум, Рут се приближи до сцената в очакване да излезе. Няколко пъти пое дълбоко въздух и се опита, колкото бе възможно, да освободи съзнанието си.

Встъпителният й танц не мина добре. Рут се успокояваше, че само най-острият поглед би могъл да открие някаква грешка. Технически движенията й бяха безупречни, но тя знаеше, че една балерина трябва да вложи в танца не само тяло. Невъзможността да даде повече я разтърси още повече.

Излезе за втори път и след миг вече танцуваше с Ник.

— Дай малко живот — прошепна той тихо, докато Рут се въртеше в двоен пирует. Вдигна я в арабеска. — Танцуваш като робот.

— Нали това искаш? — изсъска тя в отговор.

Жете, жете, арабеска и отново бе в ръцете му.

— Ядосай се — измърмори Ник и отново я вдигна. — Мрази ме, ала мисли за мен. За мен!

Бе трудно да мисли за каквото и да било друго. През цялото представление очите му настояваха за това. До последното действие нервите на Рут бяха опънати до скъсване. В нея бушуваха такива чувства, че се страхуваше да не й стане лошо.

Никога досега не се бе молила представлението да свърши по-бързо. Главата й пулсираше отчаяно, но тя се бори докрай. Когато завесата падна, рухна върху Ник.

— Каза, че не си болна — той я хвана за раменете. Рут тръсна глава. — Можеш ли да излезеш да се поклониш?

— Да. Да, разбира се — опита се да се отскубне от ръцете му. Ник за момент я задържа, после, когато очите й се вдигнаха въпросително към него, я пусна и я хвана за ръката.

Аплодисментите се заглушаваха от тежката завеса, ала Ник кимна и завесата се вдигна. Ръкоплясканията бяха оглушителни. Рут премигна от гръмкия шум. Отново и отново се покланяше, вкопчила се в успокоението, че дългият ден бе почти свършил.

— Достатъчно — отсече Ник, когато завесата отново се разтресе от аплодисменти. Поведе я извън сцената.

— Ник… — подзе Рут объркано, защото нейната гримьорна бе в противоположната посока.

— Госпожица Бениън е зле — съобщи той на помощник-режисьора, докато прелитаха покрай него. — Тя си отива вкъщи и няма да се среща с никого.

— Ник, не мога — възпротиви се Рут. — Трябва да се преоблека.

— По-късно — само дето не я блъсна в асансьора. — Отиваме в моя кабинет — натисна бутона и вратите се затвориха. — Ще поговорим.

— Не мога — възрази тя с нарастваща паника. — Не искам.

— Ще поговорим. Сега стой мирно. Цялата трепериш.

Тъй като знаеше, че Ник е готов да употреби и сила, за да направи каквото бе решил, Рут притихна и когато вратите се отвориха, се остави да я поведе по коридора. Без ни най-малко колебание той се насочи към кабинета си. Бутна я вътре, светна лампите, после затвори вратата и заключи.

— Седни — заповяда кратко и се насочи към ниското украсено с резба барче.

Рут рядко бе попадала в тази стая. Тя говореше за една друга страна на Николай Давидов, балетиста, хореографа. Това бе неговото административно царство. Тук той приемаше богатите, искаше от тях пари, за да поддържа трупата жива. Рут лесно си го представи, седнал зад тежкото дъбово бюро, излъчващ очарование и измъкващ долари от покровителите. Не бе ли чувала Надин да казва, че Ник за трупата е не по-малко ценен зад бюрото, отколкото на сцената?

Чар. Обаяние. Тази щедра, интимна усмивка, на която бе невъзможно да се откаже. Да, за това се искаше талант, както и за двойния скок алегро. И стил. Какво бе талантът без стил? Давидов имаше достатъчно и от едното, и от другото.

Рут огледа внушителния кабинет със стари, стилни мебели и тежки кожени фотьойли. Колко хиляди долари бяха започнали в този кабинет своето пътуване от копринени джобове към декори, костюми и прожектори? Кой елегантен любител на балета бе платил за костюма, с който тя бе облечена в момента?

— Казах да седнеш.

Рязката заповед на Ник прекъсна мислите й. Рут се обърна, но преди да успее да каже нещо, се озова обърната към дивана. Неподлежащият на обсъждане натиск върху раменете й я убеди да седне. В ръцете й бе пъхната пълна до четвъртината чашка с бренди.

— Пий — заповяда той и се върна до барчето да сипе и на себе си. После седна до нея, отпусна се на облегалката на дивана и се вгледа в нея. Вдигна вежди и тя отпи от брендито.

Мълчаливо продължаваше да я наблюдава, докато въртеше в ръце чашата си. Тишината бе абсолютна. Рут отново отпи и съсредоточи цялото си внимание върху една драскотина на дървото.

— Е… — гласът му привлече погледа й. Без да отделя очи от нея, Ник вдигна чашата си. — Кажи ми.

— Няма нищо за казване.

— Рут! — той се вторачи в коняка, сякаш преценяваше от каква реколта е. — Ти знаеш, че на моменти аз съм много търпелив човек. Сега — подчерта Ник и отново я погледна в очите — не е такъв момент.

— Радвам се, че изяснихме това — тя неспокойно допи коняка си и остави чашката. — Е, благодаря за питието — още преди да понечи да стане, той я хвана здраво за китката.

— Не предизвиквай късмета си — предупреди я тихо и отпи, без да бърза. — Отговори. Веднага.

— Мога ли първо да чуя въпроса, моля? — тонът й бе спокоен, ала пулсът й, който бясно се блъскаше в пръстите му, я издаваше.

— Какво ти имаше тази вечер?

— Малко не бях в настроение. — Рут нетърпеливо сви рамене.

— Защо?

— Просто настроение. Случва ми се — опита се безуспешно да освободи ръката си. Лекотата, с която Ник я удържа, бе вбесяваща. — Нямам ли право на личен живот? На лични чувства?

— Не и когато ти пречат на работата.

— Аз не мога да танцувам като машина — страстта, която се опитваше да овладее, се прокрадна в гласа й. — Кой каквото ще да мисли. Аз не съм просто някакво тяло, което танцува, когато някой друг свири. Ох, пусни ме! — отново дръпна ръката си. — Не искам да говоря с теб!

Той остави чашата си, без да обръща внимание на протестите й.

— Кой ти е втълпил такива мисли? — хвана я за раменете, за да не й позволи да се отвърне. — Твоят моделиер? — тя поклати глава, но изражението й я издаде. Ник тихо изруга на руски и стисна по-силно раменете й. — Погледни ме! — заповяда той. — Не разбираш ли кога ти говорят глупости?

— Каза, че аз нямам чувства… — изхлипа Рут, като се мъчеше да овладее сълзите, които замъгляваха очите й. — Че моят живот, моите емоции са ограничени само до балета и без него… — гласът й угасна.

— Какво знае той! — разтърси я разгневено Ник. — Той не е танцьор. Откъде знае какво чувстваме ние? Разбира ли разликата между скок и полет? — последва още една бърза и сбита ругатня. — Просто ревнува. Иска да те затвори в клетка.

— Той иска повече, отколкото му давам — възрази Рут. — Има право на повече. Аз наистина държа на него, но… — отметна с две ръце косите от лицето си.

— Но не го обичаш — довърши вместо нея Ник.

— Да. Не го обичам. Може би просто не съм способна на такива чувства. Може би той е прав и аз…

— Престани! — Ник отново я разтърси, по-силно от преди, после скочи и закрачи из стаята. Тя го чуваше как мърмори нещо на руски. — Ти си глупачка, ако се оставяш на някой да ти втълпява такива неща. Защото не си влюбена в някой мъж, му позволяваш да те убеди, че не си достатъчно жена? — изсумтя с отвращение и се завъртя към нея. — Какво ти става? Къде е твоят дух? Твоят характер? Ако аз ти бях наговорил такива неща, ти нямаше да ми позволиш!

Рут притаена длани към слепоочията си и се опита да подреди мислите си.

— Но ти никога не би ми наговорил такива неща.

— Не — съгласи се той тихо и се приближи към нея. — Не, защото те познавам, разбирам какво има в теб. Ние имаме това, нали разбираш — хвана ръката й и вплете пръсти в нейните. Тя се вгледа в съединените им длани. — Ти имаш твоя свят, а твоят моделиер има неговия. Ако имаше любов, би могла да живееш и в двата.

Рут замълча за момент, като внимателно обмисли думите му.

— Да, бих искала — произнесе бавно. — Бих опитала. Но…

— Не. Никакво „но“! — Ник се стовари отново до нея, като успя да придаде известна грация на тромавото си движение. — Значи си се скарала с твоя моделиер и той ти е наговорил глупости. Това достатъчно ли е да те направи бледа и болна?

— Във всеки случай, не ми помогна да преглътна по-лесно, че искаш да ме смениш — сопна му се тя. — И не ми хареса един час преди представлението да ми се подиграват с клюките за новата му връзка в „През ключалката“.

— „През ключалката“? — намръщи се неразбиращо Ник. — Какво е това? Ах — сети се, преди да му бе обяснила, — онзи глупав вестник с много лоши снимки?

— Глупавият вестник, в който пише, че Доналд Кайзър е загубил интерес към балета.

— Аха… — Ник притисна длани. — Той ти го е донесъл в гримьорната?

— Не, не Доналд… — Рут замълча, разтревожена от погледа му. Бързо облиза устни и стана. — Няма значение. Беше глупаво от моя страна да позволя това да ме разстрои.

— Спри! — тихата заповед я накара да замръзне. — Кой? — тя усети как по гърба й полазват тръпки. — Кой ти донесе вестника преди представлението?

— Ник, аз…

— Зададох ти въпрос! — той също се изправи. Непростимо е един член на трупата съзнателно да разстройва, друг преди представление. Аз не го позволявам.

— Няма да ти кажа. Не, няма — повтори Рут твърдо, като видя, че в очите му се надига гняв. — Трябваше да се справя по-добре. Следващия път ще се справя. Във всеки случай, не само Доналд ме разстрои тази вечер — тя искаше не толкова да защити Лия, колкото да не подложи някой друг на пълната сила на гнева на Давидов. Знаеше, че той може да бъде жесток.

— Искам име.

— Няма да ти го кажа. Не мога — докосна рамото му и откри, че мускулите му са напрегнати. — Просто не мога — прошепна Рут и използва цялата убедителност, която знаеше, че имат очите й. — Има нещо по-важно, което трябва да уточним.

Ник замръзна. Тя се вгледа в лицето му, ала то бе безизразно. Каквото и да мислеше, това си оставаше негова тайна. Рут свали ръката си.

— Какво?

Тя се овладя, преди отново да бе облизала устни. Сърцето й бе започнало да се блъска бясно в гърдите.

— Мисля, че първо искам още едно бренди.

Очакваше сърдит, нетърпелив отказ, но след кратко колебание той взе двете чаши и тръгна към барчето. Единственият звук, който се чуваше, бе плискането на течността. Рут взе чашата, която Ник й подаде, отпи и пое дълбоко въздух.

— Имаш ли намерение да ме уволниш от трупата?

Чашата му спря на половината път към устните му.

— Какво каза?

Този път тя повтори по-твърдо:

— Попитах дали имаш намерение да ме уволниш от трупата.

— На глупак ли ти приличам?

Въпреки напрежението си, Рут се усмихна на невярващия му тон.

— Не, Давидов.

— Харашо. Добре. Поне веднъж да сме на едно мнение — сърдито махна с ръка. — И след като не съм глупак, защо ми е да уволнявам от групата най-добрата си балерина?

Тя го зяпна. Шокът разтърси тялото й и се изписа на лицето й.

— Никога досега не си го казвал — прошепна Рут.

— Какво не съм казвал?

Тя поклати глава, притисна пръсти към челото си и се извърна.

— Откак се помня, съм искала да танцувам. — Засмя се сподавено, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. — През всичките тези години съм се старала… Заради себе си, да… Заради балета и заради теб. А ти никога не си ми казвал нищо такова — пое треперливо дъх. — След ден като днешния, след представлението тази вечер ти заставаш и съвсем между другото ми казваш, че съм най-добрата ти балерина — изтри с опакото на ръката си сълзите. — Само ти, Николай, само ти можеш да избереш такъв момент.

Въпреки че не го бе чула да се приближава, не се изненада, когато дланите му докоснаха раменете й.

— Ако не съм го казвал по-рано, трябвало е. Но пък аз никога не съм смятал думите за толкова важни — Ник прокара пръсти през косите й, като гледаше как светлината играе в тях. — Ти си много важна за мен. Аз никога няма да те загубя.

Рут почувства как сърцето й спира да бие. После, като гръм, започна да бучи в ушите й. Говорим само за трупата, напомни си тя. Само за балета. Обърна се.

— Ще ме смениш ли като Карлота за телевизията?

— За телевизията ли? — повтори той. Сви рамене, както трябваше да прави от време на време, за да мисли на чист английски. — Имаш предвид за кабела? — прочете отговора в очите й и продължи: — Ала това още не е сигурно, откъде можеш… — замълча. — Значи това имаше предвид, преди да излезеш тази вечер. И тази информация, доколкото разбирам, идва от същия човек, който ти е донесъл „През вратата“?

— „През ключалката“ — поправи го Рут, но Ник внезапно започна да ругае с истинска според нея руска ярост.

— Това не е разрешено. Няма да позволя моите танцьори да се нападат преди представление. Виж какво ще ти кажа. Каквито и планове да правя, както и да разпределям ролите, аз го правя — хвърли й един яростен поглед. — Това е мое решение. Мое! Ако те избера да танцуваш Карлота, ще танцуваш Карлота.

— Аз ти казах, че няма повече да танцувам с теб — започна Рут. — Ала…

— Знаеш ли колко ми пука какво си казала? — прекъсна я Ник. — Ако ти кажа да танцуваш с мен, ще танцуваш. Тук ти нямаш думата.

Тя също кипна:

— Аз имам думата за моя собствен живот.

— Да останеш или да си тръгнеш, да — съгласи се той. — Но ако останеш, ще правиш каквото ти се казва.

— Ти нищо не си ми казал — напомни му Рут. — Седмици наред почти не говориш с мен.

— Нямам какво да ти кажа. Аз не си губя времето.

— Ти, нахална, непоносима свиня! Всичко, което имам, съм вложила в този балет. Той е моя плът и кръв. Ако си мислиш, че без бой ще те оставя да го дадеш на някой друг, значи наистина си глупав. Не ме интересува дали е двуминутно па де дьо или целия балет. Той е мой.

— Така ли мислиш, малката? — тонът му бе измамно нежен.

— Не мисля, знам. И не ме наричай малката. Аз съм жена и Карлота е моя, докато не мога повече да танцувам — бързо пое въздух и продължи: — Аз ще танцувам още години, след като ти си приключил с Принц Стефан.

— Така ли? — Ник хвана с две ръце шията й и леко я стисна. Значението на жеста проникна до съзнанието й през гнева. — А не забравяш ли, милая, кой е композирал балета? Кой е направил хореографията и ти е дал ролята на Карлота?

— Не. А ти не забравяй кой я е изиграл!

— Имаш прекрасно, тънко вратле — измърмори той и пръстите му го погалиха. — Не ме изкушавай да го счупя.

— Прекалено съм бясна, за да се уплаша от теб, Давидов. Искам един прост отговор. Ще танцувам ли Карлота в този спектакъл, или не?

Очите му се плъзнаха по пламтящото й от гняв лице.

— Ще ти съобщя. Имаме по-малко от седмица за тази серия от представления. Когато свършим, можем да обсъждаме бъдещите планове — Рут въздъхна възмутено и той вдигна вежди: — Това ще ти е стимулът. Сега ще танцуваш за мен с цялото си сърце.

— Винаги знаеш какво да кажеш, нали, Ник? — тя понечи да се обърне, ала той я спря.

Много бавно, много внимателно се наведе към нея, докато устните му се озоваха на сантиметри от нейните. След един дълъг бездиханен момент ги спусна. Чу я как в момента на докосването рязко пое въздух. Почувства как пулсът й се забърза под дланта му, ала все още не увеличаваше натискът. Върхът на езика му галещо описа устните й, докато те с тиха въздишка се разтвориха. Никога преди не я бе целувал толкова внимателно, с такава болезнена нежност. Имаше ли защита срещу такава нежност? Винаги по-рано бе имало жар и огън и мъничко страх. Сега Рут не чувстваше нищо, освен безразсъдно удоволствие.

Ник захапа долната й устна и се спря точно на ръба на болката. Силната миризма на сценичен грим и пот се смесваше с дъха на бренди. Слаба и безтегловна, тя отпусна глава назад, като го подкани да я завладее.

Устните им останаха долепени още няколко секунди, после той започна да се отдръпва. Рут тихо въздъхна, отвори натежалите си очи и го погледна. В тях Ник видя, че тя е негова. Трябваше само да я положи на дивана или да я смъкне на пода. Бяха сами, Рут искаше. Все още чувстваше вкуса й, тъмен, див мед, който го подлудяваше.

— Малката — измърмори той и я погали по бузата, — какво си яла днес?

Мислите й напълно се объркаха.

— Яла? — повтори тя неразбиращо.

— Да, храна. — В тона му се долавяше нетърпение. Ник отново вдигна брендито си. — Каква храна си яла днес?

— Аз… — съзнанието й бе съвсем празно. — Не знам — призна накрая и безпомощно вдигна рамене. Тялото й още пулсираше.

— Кога за последен път си яла пържола?

— Пържола? — тя прокара ръка през косата си. — Преди години — призна накрая и се засмя насила.

— Ела, имаш нужда от едно хубаво хапване. Ще те заведа на вечеря.

— Ник, не те разбирам — Рут бе толкова зашеметена, че не забеляза протегнатата му ръка. Той обаче я хвана и я задърпа към вратата.

— Пет минути да се преоблечеш.

— Ник… — тя спря на прага и се вгледа в него. — Ще те разбера ли някога?

Той вдигна вежди.

— Аз съм Давидов — заяви с усмивка. — Това не е ли достатъчно?

Рут се засмя треперливо.

— Прекалено — отговори тя. — Прекалено достатъчно.