Нора Робъртс
Танцът на мечтите (6)

Шеста глава

До края на първата седмица „Червената роза“ пожъна всепризнат успех. Трупата играеше всяко представление пред пълна зала. Рут четеше рецензиите и разбираше, че това бе повратна точка в нейната кариера. Тя даваше интервюта и се стараеше да представи балета, трупата и себе си.

Бе лесно да се съсредоточи върху работата и успеха си. Не бе лесно да се справи с чувствата си, когато вечер след вечер танцуваше с Ник. Казваше си, че това са чувствата на Карлота. Че това бе просто вживяване в ролята, която играеше. Да се влюби в Давидов бе невъзможно. Той бе погълнат от балета. Рут също. Ник се интересуваше само от краткотрайни физически отношения. Ако решеше да се обвърже с някой мъж, тя щеше да иска чувства — дълбоки, трайни чувства. Примерът на собствените й родители и на Линдзи и Сет не й даваше да приеме каквото и да било друго. Ник бе властен, себичен и неразумен — все качества, които Рут не търсеше в един любовник. Той я смяташе за глупава и романтична.

Трябваше да си го напомня след всяко представление, когато кръвта пулсираше и желанието за него кипеше в нея. Трябваше да си го напомня, когато нощем лежеше будна, а съзнанието й бе още по-будно.

Срещаха се почти изключително само на сцената, така че когато застанеха лице в лице, изкушението да се вживеят в ролите, които играеха, бе силно. Всеки път, когато Рут се усещаше, че губи идентичността на Карлота или разстоянието си от Ник, си спомняше недостатъците му. Тя имаше планове за живота си, и за професионалния, и за личния. Осъзнаваше, че Ник бе мъжът, който можеше да попречи на тези планове.

Смяташе се за самостоятелна и независима. Трябваше да бъде, след като бе израснала без установен дом и без истинско детство. Когато бе малка, нямаше постоянни приятелчета, с които да си играе, и бе научена да не се привързва към домовете, които родителите й наемаха, защото те никога не бяха домове за дълго. Апартаментът й в Ню Йорк бе първото място, което си позволи да обикне. Той си бе неин — платен с парите, които сама печелеше, пълен с неща, които бяха важни за нея. През годините, когато бе живяла там бе разбрала, че може да го направи свой дом. Рут имаше самочувствие като жена и като балерина. Вбесяваше се, че Ник бе единственият човек на света, който можеше да я накара да се чувства несигурна в единия или другия смисъл.

Професионално той можеше да я предизвика или стресне с думи или изражение. А тя добре осъзнаваше колко я смущава като жена.

Момичешкото влюбване отдавна бе преминало. Години наред страстта й бе насочена към балета. Мъжете, с които се срещаше, й бяха приятели, компаньони. Ник бе звездата на трупата, учителят, професионалният партньор. Струваше й се странно, че чувствата й към него можеха толкова бързо да се променят и засилят. Може би, мислеше Рут, би било по-лесно да се влюби в непознат, отколкото да се окаже в неловкото положение внезапно да започне да я привлича мъж, с когото се бе познавала и работила от години. Нямаше къде да избяга от непрекъснатия всекидневен контакт.

Ако бе въпрос само на физическо привличане, тя имаше чувството, че би могла да се справи с него. Но това, което я тревожеше, бе емоционалното обвързване. Чувствата й към Ник бяха сложни и дълбоки. Рут му се възхищаваше, бе очарована от него, вбесяваше му се и му се доверяваше безрезервно — професионално. Лично тя знаеше, че той само поради това, което бе, можеше да я унищожи и погълне. Нямаше желание да бъде жертва. Страхуваше се, че любовта означава зависимост, а зависимостта означаваше липса на контрол.

— Колко си далеч?

Рут се обърна рязко и видя Френси, застанала на вратата на нейната гримьорна.

— О, на километри — призна тя. — Ела, седни тук.

— Май беше потънала в дълбоки мисли — забеляза Френси.

Рут започна да сресва косата си назад в конска опашка.

— М-м-м — отвърна тя неопределено. — Срядата е най-дългият ми ден. Само като си помисля, че имам две представления, и краката ми се схващат.

— Седем извиквания пред завесата като за матине не са шега работа — Френси се отпусна на един стол. — Горкият Ник в момента дава поредното интервю на журналист от „Ню Трендс“.

Рут се позасмя и върза косата си с кожена панделка.

— Той ще е абсолютно чаровен, а акцентът му ще става все по-неразбираем.

— Спасибо — произнесе Френси. — Една от малкото руски думи, които знам.

Рут се обърна към нея:

— Откъде си я научила?

— О, зубрих малко руски преди няколко години, когато мислех, че ще мога да омагьосам Ник — Френси се засмя и извади от джоба си една дъвка. — Не стана. Той само се смееше и от време на време ме потупваше по главата. А на мен ми се привиждаха цигански цигулки и дива страст — тя вдигна рамене и въздъхна. — Ник сякаш винаги беше зает, ако разбираш какво имам предвид.

— Да — Рут я изгледа изпитателно. — Никога не съм знаела, че се… Че се интересуваш от Ник в този смисъл.

— Мила моя — усмихна й се съчувствено Френси, — коя жена над дванайсет години не би се интересувала? — тя се засмя и протегна крака към тавана. — Аз обичам мъжете и не се боря срещу това — отпусна ръце в скута си. — Току-що приключих сериозната си връзка с дерматолога.

— О, съжалявам.

— Недей да съжаляваш. Замислила съм се за друга сериозна връзка с един артист, с когото се запознах миналата седмица. Той е Прайс Ренълдс от „Ново поколение“ — като видя неразбиращия поглед на Рут, Френси поясни: — Сапунената опера.

Рут поклати глава и устните й трепнаха в усмивка.

— Не съм попадала на нея.

— Той е висок, с широки рамене и тъмни, замечтани очи. Може това да е мъжът за мен.

Рут замислено прехапа устни.

— Откъде знаеш, че това е мъжът за теб? — срещна очите на Френси. — Какво те кара да мислиш, че може да бъде?

— Дланите ми се потят — Френси се засмя на невярващото й изражение. — Не, наистина. Всеки път. За теб това не важи — Френси спря да се усмихва и се наведе напред, както правеше, когато ставаше сериозна. — За теб не би било достатъчно да мислиш, че някой би могъл да бъде мъжът за теб. Ти трябва да знаеш, че е той. Тази година два пъти съм се влюбвала. Миналата година поне четири-пет пъти. Колко пъти си била влюбена ти?

Рут я погледна смутено.

— Ами, аз… — никога, осъзна тя. Не бе имало нито един път.

— Не бъди толкова поразена — Френси скочи от стола със същата импулсивност, която показваше и на сцената. — Ти никога не си била влюбена, защото за теб има само едно значение на тази дума. Когато се случи, ще разбереш — сложи приятелски ръка на раменете й. — Ще разбереш, че е това. Ти не си несигурна като мен. Ти знаеш какво искаш, какво ти трябва. Не си готова да се задоволиш с нищо по-малко.

— Несигурна? — Рут се усмихна изненадано на приятелката си. — Никога не съм си представяла, че може ти да си несигурна.

— Аз имам нужда някой да ми казва, че съм хубава, че съм умна, че съм обичана. Ти нямаш — тя пое дъх. — Когато бяхме в ансамбъла, ти знаеше, че няма да останеш там. Никога не си имала никакви съмнения — отново се усмихна. — И никой друг също. Ако намериш мъж, който да значи за теб толкова, колкото балетът, ще имаш всичко.

Рут сведе очи.

— Ала той ще трябва да има същите чувства към мен.

— Това е част от риска. То е като да ти се схване мускул. Адски боли, но не спираш да танцуваш. На теб още не ти се е схващал мускул.

— Страхотна си по аналогиите.

— Философствам само на празен стомах. Искаш ли да хапнем?

— Не мога, имам среща с Доналд — Рут взе часовника си от масичката. — И вече закъснявам.

— Приятно прекарване. Джордж ще ме вземе довечера след представлението. Можеш да му хвърлиш едно око.

— Кой Джордж?

— Джордж Мидмайър — Френси се насочи към вратата и й се усмихна през рамо. — Доктор Прайс Ренълдс. Той е неврохирург с разпадащ се брак и хитра любовница, която може да е бременна. Гледай го утре.

Тя излезе. Рут се засмя и грабна чантичката си.

Закусвалнята, в която трябваше да се срещне с Доналд, бе през две преки. Тя се забърза. Знаеше, че закъснява вече с десет минути, а Доналд обикновено бе съвсем точен. Имаше съвсем малко време, преди да трябва да се върне за сбирката на трупата.

В момента, в който отвори вратата, я посрещна силният гъст аромат на говеждо печено и туршия. Закусвалнята не бе пълна, защото най-натовареното време за обед бе минало, ала още имаше хора. Двама старци играеха шах на една отдалечена маса, затрупана с остатъци от обеда им.

Погледът на Рут се плъзна над тях и откри Доналд. Бе се облегнал назад на стола си и пушеше. Тя мина леко, с неосъзната самоувереност между редиците от маси.

— Извинявай, Доналд, закъснях — наведе се и бързо го целуна, преди да седне. — Поръча ли?

— Не — той изтръска цигарата си. — Чаках те.

Рут вдигна вежди. В тона му се криеше нещо. Но понеже го познаваше, си нареди да изчака. Каквото и да имаше да й казва, щеше да й го каже, когато режи.

Към масата им се приближи закръглен мъж е бяла престилка.

— Плодова салата и чай, моля — усмихна му се тя.

— Бяла риба и кафе — Доналд изобщо не го погледна. Мъжът изсумтя и се затътри обратно. Рут се засмя на гърба му.

— Обядвал ли си някога тук? — попита тя Доналд. — Истинска лудница е. В най-натоварените часове едно момче му помага, ала и двамата се движат с една и съща скорост. Адажио.

— Рядко ям в такива заведения — отбеляза Доналд, дръпна за последен път от цигарата си и я загаси.

Рут отново долови нещо в гласа му, но продължи да чака.

— Днес това наистина е най-многото, за което имам време. Сигурно и за теб денят е напрегнат, с това ревю и приема довечера — тя провеси чантичката си на облегалката на стола и опря лакти на масата. — Всичко добре ли върви?

— Така изглежда. Естествено, някои разправии в последния момент. Темпераментни противоречия между главния ми крояч и главната шивачка — сви рамене. — Както обикновено.

— Това ревю е важно, нали? — Рут наклони глава, озадачена от хладния му тон.

— Да, важно е — погледна я право в очите. — Затова исках да бъдеш с мен.

Тя посрещна погледа му, ала замълча, докато стовариха безцеремонно храната на масата пред тих. Демонстративно взе лъжицата, но не докосна салатата си.

— Знаеш, че не мога, Доналд. Вече го обсъждахме.

Той сипа голяма лъжица захар в кафето си.

— Знам също, че имаш дубльорка. Едно пропуснато представление не може да е кой знае колко страшно.

— Дубльорката е за случай на сериозни проблеми. Не мога да пропусна представление, защото искам да отида на среща.

— Това не е точно кино и пица — възрази Доналд сприхаво.

— Знам, Доналд — Рут отпи от чая си. Зад очите си започваше да чувства леко пулсиране. — Ако можех, щях да дойда.

— Аз не те оставих сама на премиерата.

— Това не е честно! — тя остави чашата си. От студеното му навъсено изражение разбираше, че вече бе сърдит. — Ако ти имаше същата вечер ревю, нямаше да го пропуснеш, за да дойдеш на премиерата, а и аз нямаше да искам това от теб.

— Ти нямаш желание да съобразяваш ангажиментите си с мен и с моята работа.

Рут помисли за приемите и коктейлите, на които бе ходила по негово настояване.

— Давам ти каквото мога, Доналд. Когато започнахме да се срещаме, ти знаеше моите приоритети.

Той престана да бърка кафето си и остави лъжичката на масата.

— Не е достатъчно — заяви студено. Тя почувства как стомахът й се свива. — Искам тази вечер да си с мен.

Рут вдигна вежди.

— Това ултиматум ли е?

— Да.

— Извинявай, Доналд… — гласът й бе тих, ала не извинителен. — Не мога.

— Не искаш — възрази той.

— Едва ли има значение как ще го наречеш — каза тя уморено.

— Довечера ще заведа на ревюто Джърмейн.

Рут го погледна. В избора му имаше определена пресметливост. Най-голямата му конкурентка вероятно щеше да му бъде по-полезна от една балерина.

— Напоследък няколко пъти я водя с мен — обясни Доналд. — Ти беше заета.

— Разбирам — отвърна уклончиво Рут, макар че от думите му я заболя.

— Напоследък си прекалено погълната от себе си. В живота ти няма нищо, освен балета. Ти не искаш да намериш в него място за мен, за който и да е мъж. Ти си егоист, Рут. Екзерсис след екзерсис, репетиции, представления. Балетът е всичко, което искаш, всичко, което имаш.

Думите му първо я потресоха, после я жегнаха. Тя се пресегна да вземе чантичката си, но той я хвана за рамото.

— Не съм свършил — натисна я здраво на стола. — С часове стоиш пред тези огледала и какво виждаш? Едно тяло, което чака хореографът да му каже какво да прави. Колко често ти се случва да се движиш сама, Рут? Колко често чувстваш нещо, което не е програмирано в теб? Какво ще имаш, когато престанеш да танцуваш?

— Моля те… — тя прехапа устни, като се мъчеше безуспешно да спре избликналите сълзи. — Това е достатъчно.

Доналд сякаш изведнъж се фокусира върху лицето й и рязко я пусна.

— По дяволите, Рут, извинявай!

— Не! — тя трескаво тръсна глава, бутна назад стола си и се изправи. — Не казвай нищо повече! — Втурна се навън.

Задушният летен въздух я удари в лицето. За момент Рут се огледа объркано, после тръгна към залата.

Бързаше през морето от непознати. Стрелите на Доналд бяха попаднали право в целта и бяха заседнали дълбоко. Наистина ли бе само робот? Едно празно тяло, което чака да бъде напълнено по заповед на хореографи и композитори? Така ли я виждаха хората отвън — като балерина от музикална кутийка, която танцува безкрай, докато музиката спре?

Чудеше се колко истина има в гневните му думи. Профуча през входната врата и се насочи право към гримьорната си.

Щом влезе, затвори вратата и се облегна на нея. Цялата трепереше. Няколко забележки от Доналд я бяха изкарали от равновесие. Бавно се приближи до огледалото и запали всички светлини. Изпитателно се вгледа в лицето си.

Бе ли я направила любовта й към балета егоистична и едноизмерна? Наистина ли бе неспособна да изпитва дълбоки чувства към някой мъж, да се обвърже?

Притисна длани към бузите си. Кожата й бе мека, гладка, ароматът на ръцете й бе женствен. Ала беше ли тя жена? Рут видя паниката в очите си. Къде свършваше балерината и къде започваше жената? Тя тръсна глава и се отвърна от своя образ.

Прекалено много огледала, помисли внезапно. В живота й имаше прекалено много огледала, а вече не бе сигурна какво отразяват те. Каква щеше да бъде след десет години, когато балерината стигнеше залеза на своята кариера? Щяха ли спомените и изрезките от вестници да са всичко, което има?

Рут затвори очи и си наложи няколко пъти да поеме дълбоко въздух. До вдигането на завесата оставаха три часа. Нямаше време да се рови в такива проблеми. Щеше да мисли за тях след представлението.

Реши, че това, което й трябва, е обедът, от който преди малко се отказа и слезе долу в столовата да си вземе чаша чай и една ябълка. Познатата атмосфера й помогна да се успокои. Чуваха се оплаквания от схванати мускули, от невъзможни танцови съчетания, от стиснатостта на Надин и от проблемите с водопровода на четвъртия етаж. Когато стигна отново пред вратата на гримьорната си, се чувстваше по-уверена.

— Рут!

Тя спря с ръка на дръжката и погледна през рамо.

— Здравей, Лия — опита се поне малко да се зарадва, че вижда елегантната руса балерина.

— Отзивите за теб са прекрасни — в момента, и който Рут отвори вратата, Лия се вмъкна в гримьорната. Рут знаеше склонността на блондинката да създава проблеми, но имаше чувството, че за днес бе понесла достатъчно.

— Рози за целия балет — съгласи се тя и седна пред масата си. Лия се настани на стола. — Ала не вярвам тук да намираш балетни рецензии — кимна към клюкарския вестник, който държеше Лия.

— Човек никога не знае чие име ще изскочи тук — Лия й се усмихна и прелисти вестника. — Случайно видях, че се споменава един твой приятел. Къде беше? А, да, ето го… „Доналд Кайзър, известен моделиер, напоследък се движи с непримиримата си конкурентка, Джърмейн Джоунс. Очевидно интересът му към балета е избледнял.“ — Лия вдигна очи и й се усмихна съчувствено: — Мъжете са такива свине, нали?

Рут преглътна гнева си.

— Нали.

— И е толкова унизително да разбереш от вестника, че са те зарязали.

Рут се изправи на стола. Страните й пламнаха, после побледняха.

— Казаха ми го и лично — съобщи тя спокойно. — Така че едва ли има значение.

— Той беше толкова хубав — отбеляза Лия и старателно сгъна вестника. — Разбира се, ще се появи някой друг.

— Не съм ли ти казвала за тексасеца? — Рут се изненада от себе си, но любопитството в очите на Лия й даде сили да продължи.

— Тексасец ли? Какъв тексасец?

— О, гледаме да не се вдига много шум — импровизира Рут. — Той не може да се позволи да се споменава името му, преди окончателно да получи развод. Нали разбираш, купища пари, а втората му съпруга не е много сговорчива — успя да изобрази една бавна усмивка. — Представяш ли си, той й предлага вилата в Северна Италия, а тя настоява за колекцията му от картини. Френски импресионисти.

— Разбирам — Лия присви очи като котка. — Е, много си загадъчна.

— Като сфинкс.

— Трябва да внимаваш какво ще разбере Ник — предупреди я Лия и облиза устни. — Той наистина мрази клюките. Сега ще иска да е особено внимателен, докато уточнява плановете си за онова предаване по кабелната телевизия.

— Какво предаване?

— Не знаеше ли? — Лия отново изглеждаше доволна. — Представяне на трупата, разбира се, и на основните танцьори. Аз, естествено, ще играя Аврора, вероятно сцената със сватбата. Сигурно Ник смята да направи едно па де дьо от „Корсар“ и, разбира се, нещо от „Червената роза“ — тя нарочно замълча и се усмихна. — Имаме цели два часа екранно време. Ник е много въодушевен. — Хвърли един поглед към Рут. — Странно, че не ти е споменал нищо, но може би мисли, че няма да ти е до това след напрежението от последните няколко седмици — Лия стана да си тръгне. — Не се безпокой, скъпа, той до няколко дни ще направи съобщение. Сигурна съм, че ще те включи някъде — пусна вестника на стола. — Танцувай добре — пожела тя и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.