Нора Робъртс
Танцът на мечтите (5)

Пета глава

Единадесет пъти викаха Ник и Рут пред завесата. Един час след като всичко свърши, гримьорната й най-после се опразни, така че тя можеше да си свали костюма. Сега бе облечена в дълга бяла рокля с тесни ръкави и висока яка. Единственото бижу, което си сложи, бяха фините златни обици, които Линдзи и Сет й бяха подарили за двадесетия рожден ден. От триумфа очите й бяха станали тъмни и блестящи, а страните й пламтяха. Остави косите си разпуснати и свободни, като на Карлота.

— Много добре — отбеляза Доналд, когато се срещнаха в коридора.

Рут се усмихна. Знаеше, че той говори колкото за жената, толкова и за роклята, негов модел. Хвана го под ръка.

— Харесва ли ти? — очите й сияеха. — Намерих я в онова магазинче за преоценени дрехи на пазара.

Доналд за наказание я ощипа по брадичката, после я целуна.

— Знам, че съм го казвал и по-рано, скъпа, но ти беше чудесна.

— О, никога не мога да го чувам прекалено често — тя със смях си запроправя път към вратата на сцената. — Искам шампанско. Галони шампанско. Струва ми се, че тази вечер бих могла да плувам в шампанско.

— Да видим дали може да се уреди.

Излязоха навън, където чакаше неговата кола.

— О, Доналд — продължи Рут в момента, в който седнаха в нея, — никога не съм се чувствала по-добре. Просто сякаш всичко си е дошло на мястото. Музиката… Музиката беше толкова съвършена.

— Ти беше съвършена — заяви той и подкара по Манхатън. — Бяха готови да съборят стените заради теб.

Прекалено възбудена, за да се облегне назад, тя приседна на ръба на седалката и се наведе към него.

— Ако мога да съхраня един момент във времето, с всичките му чувства, това би бил този балет. Тази вечер. Премиерата.

— Утре отново ще го направиш.

— Да, и ще бъде чудесно, знам. Ала няма да е така — искаше й се Доналд да я разбере. — Не съм сигурна дали изобщо някога може да бъде точно така, не съм сигурна дори и дали би трябвало да бъде.

— Сигурно след две седмици ще ти бъде малко отегчително да изпълняваш един и същ танц вечер след вечер.

Той спря до бордюра и Рут поклати глава. Защо ли се опитваше да му обяснява, мислеше тя, докато портиерът й подаваше ръка да излезе. При всичкия си творчески талант като моделиер, Доналд бе здраво стъпил на земята. А на нея тази вечер й се летеше.

— Трудно е да се обясни — остави го да я поведе през широката стъклена врата към фоайето на хотела. — Когато светнат прожекторите и музиката започне, нещо просто се случва. Винаги е особено. Винаги.

Банкетната зала гореше в светлини и вече бе пълна с хора. В момента, в който Рут влезе, започнаха да щракат фотоапарати. Посрещнаха я ръкопляскания.

— Рут! — Надин мина през тълпата със самочувствието на жена, която знае, че ще й направят път. Тя бе дребна, със стегнатата фигура и грацията, които издаваха бившата балерина. Светлорусата й коса бе оформена в сложна прическа, кожата й гладка и свежа. Зад ангелското й лице се криеше остър ум. Като основател на трупата, Надин Ротшилд бе посветила живота си на балета дори повече, отколкото когато бе била балерина.

Рут се обърна и се озова в прегръдките й.

— Ти беше красива — каза Надин. Рут знаеше, че това бе най-голям комплимент. Надин я отдръпна от себе си и няколко дълги секунди я гледа право в очите. Това бе неин характерен навик. — Никога не си танцувала по-добре, отколкото танцува тази вечер.

— Благодаря ти, Надин.

— Знам, че искаш Линдзи и Сет — тя я поведе през залата, като остави Доналд да се влачи в сянката им. — Ние всички сме седнали заедно.

Рут срещна първо очите на Линдзи. Това, което прочете в тях, бе пълно удовлетворение. Линдзи й протегна двете си ръце и Рут ги пое.

— Толкова се гордея с теб — гласът й бе натежал от чувства.

Сет сложи длани на раменете на жена си и погледна към племенницата си.

— Всеки път, когато те видя да танцуваш, мисля, че никога няма да можеш да танцуваш по-добре, отколкото в момента. Но ти винаги го правиш.

Рут се засмя и вдигна лице да приеме целувката.

— Това е най-прекрасната роля, която някога съм имала — обърна се, хвана Доналд за ръка и го представи.

— Аз съм голям почитател на вашите модели — усмихна му се Линдзи. — Рут ги носи много красиво.

— Любимата ми клиентка. Мисля, че вие лесно можете да ми станете втора любима клиентка — върна й комплимента Доналд. — Имате фантастичен тен.

— Благодаря — Линдзи долови професионалния тон и бе по-скоро изненадана, отколкото поласкана. — Трябва ни шампанско — обърна се тя към Рут.

Преди да бяха успели да намерят келнер, звукът на ръкоплясканията ги накара да се обърнат към входа. Рут разбра, че това трябва да бе Ник. Само той можеше да предизвика такова вълнение. Бе сам, което я изненада. Където бе Давидов, обикновено имаше жени. Рут знаеше, че той ще намери очите й.

Ник бързо се измъкна от тълпата и бавно, със съвършено овладяната грация на своята професия се насочи към нея и й поднесе една червена роза. Когато тя я прие, той взе ръката й и я вдигна към устните си. Не каза нищо и очите му не се отделиха от нейните, докато се обърна и се отдалечи.

Просто театър, каза си Рут, ала не се сдържа и вдъхна аромата на розата. Никой не умееше по-добре от Давидов да постави една сценка. Погледна към Линдзи. В очите й разчете разбиране и загриженост. Едва се сдържа да не поклати отрицателно глава. Насили се да изобрази една лъчезарна усмивка.

— Какво стана с шампанското? — попита тя.

 

 

Рут почти не ядеше. Бе прекалено възбудена, за да хапне нещо. И това не бе зле — седеше на една маса с Надин, а в трупата се шегуваха, че тя оценява балерините по килограми.

Надин смръщено изгледа шоколадовия крем на Линдзи.

— Трябва да внимаваш с тези тежки десерти, скъпа.

Линдзи със смях се наведе и я целуна по бузата.

— Ти си толкова прекрасно последователна, Надин. В света има прекалено много непредсказуеми неща.

— Не можеш да танцуваш с налепен по бедрата си крем — подчерта Надин и отпи от шампанското.

— Знаеш ли — обърна се Линдзи към Рут, — тя веднъж ме хвана с пликче чипс. Това бе едно от най-ужасните преживявания в живота ми — погледна с усмивка към Надин и облиза шоколада от лъжицата си. — Напълно уби вкуса ми към тях.

— Моите балерини изглеждат като балерини — отсече Надин. — Кожа и кости и никакви възглавнички. Подходящата диета е също толкова важна, колкото ежедневния екзерсис…

— А ежедневният екзерсис е също толкова важен, колкото дишането — довърши Линдзи и отново се засмя. — Възможно ли е наистина да са минали осем години, откак напуснах трупата?

— Ти остави зад себе си празнота, която не е лесно да се запълни.

Неочакваният комплимент изненада Линдзи. Надин бе прагматична, енергична жена, която приемаше таланта на своите балерини за даденост. Тя очакваше най-доброто и рядко смяташе похвалите за нещо необходимо.

— Е, благодаря ти.

— Това не беше комплимент, а оплакване — възрази Надин. — Ти ни напусна прекалено рано. Можеше още да танцуваш.

Линдзи се усмихна.

— Ти май имаш достатъчно млади таланти. Ансамбълът ти продължава да е най-добрият.

Надин кимна в знак на съгласие.

— Разбира се — замълча за момент. — Можеш ли да си представиш колко Жулиети съм гледала през живота си, Линдзи?

— Опасен въпрос, а? — засмя се Линдзи към Сет. — Ако кажа прекалено много, ще се разсърди, че я изкарвам много стара. Ако кажа прекалено малко, ще се обиди.

— Опитай със „значителен брой“ — предложи той и й доля шампанско.

— Добра идея — Линдзи отново се обърна към Надин: — Значителен брой.

— Доста точно — Надин остави чашата си и хвана ръцете на Линдзи. Очите й неочаквано станаха сериозни. — Ти беше най-добрата. Най-най-добрата. Когато ни напусна, аз плаках.

Линдзи отвори уста, после отново я затвори, защото думите не идваха. Преглътна и поклати глава.

— Извинете ме — промълви тя, стана и бързо излезе от залата.

Широка остъклена врата водеше към терасата, обкръжаваща залата. Линдзи я отвори и пристъпи навън. Облегна се на перилата и пое дълбоко въздух. Бе ясна нощ, звездите и луната посребряваха хоризонта на Манхатън. Тя гледаше невиждащо.

След всички тези години, помисли Линдзи, и през всичкото това разстояние. Преди десет години бях готова да си отрежа ръката, за да я чуя да казва това. Остави една сълза да се изтъркаля по бузата й и затвори очи. О, Господи, колко имах нужда на времето да зная това, което тя току-що ми каза. А сега…

Една ръка я докосна по рамото и тя се стресна. Обърна се в прегръдките на Ник. За момент не каза нищо, облегна се на него и се отдаде на спомени. Линдзи бе неговата Жулиета в онзи друг живот, животът, от който някога бе част.

— О, Ник, колко сме чувствителни ние и колко сме глупави.

— Глупави? — повтори той и я целуна по върха на главата. — Говори само за себе си, Птичка. Давидов никога не е глупав.

Тя се засмя и го погледна.

— Бях забравила.

— Колко си глупава! — привлече я отново към себе си и Линдзи се вдигна на пръсти да опре буза до неговата.

— Ник, ти знаеш, че колкото и дълго да те няма, колкото и да си далеч, все пак всичко това е с теб. То е не само в кръвта ти, то е в плътта и мускулите — с въздишка се измъкна от прегръдките му и отново се облегна на перилата. — Когато и да се върна, все ми се струва, че трябва да отида на екзерсис или на сбирка на трупата. То ми е вкоренено.

Ник се вгледа в профила й. Вятърът развяваше косите й и той отново помисли, че тя бе една от най-красивите жени, които бе срещал. И въпреки това Линдзи изглежда никога не бе осъзнавала физическата си привлекателност.

— Липсва ли ти? — попита Ник и тя се обърна към него.

— Не става дума за липса — смръщи вежди от усилието да предаде чувствата си с думи. По скоро е сякаш оставяш част от себе си на склад. Честно казано, у дома не мисля много за трупата. Толкова съм заета с децата и с моите ученички. А Сет е… — замълча и той видя как лицето й се озари от усмивка. — Сет е всичко. — Обърна се към хоризонта. — Понякога, когато се връщам тук да видя как танцува Рут, спомените са толкова живи, че всичко ми се струва нереално.

— Това натъжава ли те?

— Малко — призна Линдзи. — Но въпреки това е хубаво чувство. Когато погледна назад, мисля, че няма нещо в живота ми, което бих променила. Аз съм много щастлив човек. А Рут… — отново се усмихна, загледана в Ню Йорк. — Гордея се с нея, вълнувам се за нея. Толкова е добра, толкова невероятно добра. По някакъв начин отново се чувствам част от всичко това.

— Ти винаги ще бъдеш част от него, Линдзи — Ник улови краищата на косите й. — Талант като твоя не се забравя.

— О, не, стига комплименти за тази вечер — тя се засмя треперливо и тръсна глава. — Точно това ме разстрои — пое дълбоко въздух и се обърна към него. — Знам, че бях добра балерина. Много ценя годините с твоята трупа, балетите, които съм изтанцувала с теб. Майка ми още пази албумче с изрезки от вестници, един ден децата ми ще го разглеждат — усмихна му се озадачено. — Представи си само.

— Знаеш ли, винаги ми е трудно да си мисля за теб като за майка на две пораснали деца.

— Защо?

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Защото е толкова лесно да си спомня първия път, когато те видях. Когато аз дойдох в трупата, ти беше още солистка. Гледах те как репетираш „Спящата красавица“. Ти беше Феята на цветята и не беше доволна от своите фуете.

— Как можеш да помниш всичко това?

Ник вдигна вежди:

— Защото първата ми мисъл беше как да те вкарам в леглото си. Не можех да те поканя — по онова време английският ми не беше толкова добър.

Линдзи прихна.

— Доста бързо се научи. Макар че, доколкото си спомням, ти никога на никакъв език не си ми предлагал да дойда в леглото ти.

— А ти щеше ли да дойдеш? — той наклони глава я погледна. — Вече повече от десет години се чудя.

Линдзи се вгледа в сърцето си, докато в същото време се вглеждаше в лицето му. Чуваше шума през прозорците и приглушеното жужене на движението далеч под тях. Опита се да мисли за Линдзи Дън, която бе съществувала преди десет години. Накрая се усмихна и поклати глава:

— Не знам. Може би така е по-добре.

Ник обви ръка около нея и тя се облегна на рамото му.

— Права си. Не съм сигурен дали би било добре да го знаем.

Замълчаха, а мислите им се отнесоха.

— Доналд Кайзър изглежда симпатичен човек — обади се Линдзи и почувства как ръката на Ник леко се напрегна.

— Да.

— Рут не е влюбена в него, разбира се, но пък и той не е влюбен в нея. Мисля, че са си приятна компания — Ник не отговори и Линдзи вдигна глава да го погледне. — Ник?

Той се наведе към нея и ясно разчете в очите й неизречените мисли.

— Ти виждаш прекалено много — измърмори.

— Познавам те… Познавам Рут.

Той се намръщи на небето.

— Боиш се, че ще я нараня.

— Тази мисъл ми мина през ума — призна Линдзи. — Както ми мина през ума и че тя може да нарани теб — Ник я погледна и Линдзи продължи: — Трудно е, когато ви обичам и двамата.

Той сви рамене, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и отстъпи няколко крачки от нея.

— Танцуваме заедно, това е всичко.

— Това едва ли е всичко — възрази Линдзи, ала Ник се обърна раздразнено и тя изпревари възражението му: — О, не искам да кажа, че сте любовници, пък и да сте, не е моя работа. Но, Ник… — въздъхна, като забеляза гнева в очите му. — Не е възможно човек да ви погледне двамата и да не види.

— Какво искаш? — настоя той. — Обещание, че няма да я вкарам в леглото си?

— Не — Линдзи спокойно се приближи до него. — Аз не искам обещания и не давам съвети. Надявам се само да ти дам подкрепа, ако имаш нужда от нея.

Видя как гневът в очите му угасва.

— Тя е дете — измърмори Ник.

— Тя е жена — поправи го Линдзи. — Рут едва ли някога е била дете. Когато за пръв път я срещнах, тя вече беше пораснала в много отношения.

— Може би е по-безопасно да я смятам за дете.

— Ти си спорил с нея.

Ник се засмя и отново се обърна към нея.

— Птичка, аз винаги споря с моите партньорки, да?

— Да — съгласи се Линдзи и реши да остави нещата дотук. Вместо да го притиска, му протегна ръка. — Имали сме големи спорове, Давидов.

— Най-хубавите — Ник стисна между дланите си ръката й. — Ела да те заведа вътре. Трябва да празнуваме.

— Казах ли ти колко прекрасен беше тази вечер и колко е блестящ балетът ти?

— Само веднъж — той й се усмихна със своята очарователна усмивка. — А това едва ли е достатъчно. Аз съм много самолюбие — трапчинките на бузите му станаха по-дълбоки. — Колко бях прекрасен?

— О, Ник! — Линдзи се засмя и обви ръце около него. — Толкова прекрасен, колкото може да е прекрасен един Давидов.

— Подходящ комплимент — реши той. — А това значи много по-блестящ от който и да е друг.

Линдзи го целуна.

— Толкова се радвам, че не се променяш.

И двамата се обърнаха, като чуха, че вратата се отваря. Сет излезе на балкона.

— Ах, хванаха ни — заяви Ник с усмивка и продължи да държи Линдзи в прегръдките си. — Сега твоят архитект ще ми счупи и двата крака.

— Може би ако помолиш за милост… — предложи Линдзи и се усмихна на Сет.

— Давидов да моли за милост? — Ник завъртя очи и я пусна. — Тази жена е луда.

— Често — съгласи се Сет. — Ала аз се съобразявам с това — ръката на Линдзи се пъхна в неговата — Хората питат за теб — съобщи той на Ник.

Ник кимна и хвърли един бърз поглед към залата.

— Докога сте тук?

— Само тази вечер — отговори Сет.

— В такъв случай ще ви кажа довиждане сега — протегна ръка на Сет. — Досвидания, приятел. Ти си мъж за завиждане. Досвидания, Птичка.

— Довиждане, Ник — Линдзи го проследи с поглед и въздъхна.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Сет.

— Колко добре ме познаваш — промълви тя.

— Колко много те обичам — прошепна той и я привлече в прегръдките си.

— Сет, беше много приятна вечер.

— Никакви съжаления?

Линдзи знаеше, че Сет намекваше за кариерата й, за избора, който бе направила.

— Не. Никакви съжаления — вдигна лице и срещна устните му.

Целувката бе дълга и дълбока, с нотка на глад. Тя чу тихия звук на удоволствие, когато той я привлече по-близо. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и обхванаха раменете му. Винаги е като първия път, помисли Линдзи. Всеки път, когато ме целува, е като първия път.

— Сет — прошепна в устните му, — тази вечер съм много, много уморена като за прием.

— Хм — устните му се насочиха към ухото й. — Беше тежък ден. Би трябвало да се измъкнем в нашата стая и да си починем.

Тя тихо се засмя.

— Добра идея — отново го целуна. — Може би трябва да поръчаме бутилка шампанско… Да отпразнуваме балета.

— Голяма бутилка шампанско — реши Сет и я отдръпна дотолкова, че да се усмихне в лицето й. — В края на краищата, балетът беше отличен.

— О, да — Линдзи хвърли един поглед към вратата, която ги отделяше от тълпата хора и отвърна на усмивката на съпруга си. — Нали няма да смутим тържеството?

— Какво тържество? — попита той, хвана я за ръка и я поведе край вратата. — От източната страна има друг вход.

Линдзи се засмя.

— Архитектите винаги знаят най-важните неща — забеляза тя.