Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бениън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 66гласа)

Информация

Сканиране
Xesi(2009)
Разпознаване и корекция
Бобока(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Нора Робъртс. Танцът на мечтите

ИК „Арлекин-България“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–732–015–7

История

  1. —Добавяне

Петнадесета глава

Краката на Ник се забиваха в пясъка. Бягаше вече пет километра. Слънцето бавно се издигаше и хвърляше розовозлатисти отблясъци върху океана. Когато започна, изгревът бе сив и блед. Целият плаж бе негов. Бе прекалено рано дори за най-въодушевените бегачи. Той обичаше самотния пясък, позлатяван от първите слънчеви лъчи, безсъдържателните викове на чайките над главата му и свистящия звук на вълните до него.

Тук единственото напрежение бе това, което сам налагаше върху тялото си. Както танцуването, бягането също можеше да е самотно предизвикателство. И тук можеше да издигне съзнанието си над болката. Днес, ако бягаше достатъчно бързо, достатъчно дълго, можеше да спре да мисли за Рут.

Как можеше да е толкова глупав? Ник се изруга наум и ускори крачка. Какъв усет за момента! Какъв стил! Бе искал да й даде повече простор, да изчака, докато мизансценът е подходящ. Нищо не се бе получило така, както го бе мислил. Наистина ли й бе заповядал да си събере багажа? Какво му стана? Гняв, безсилие, страст. Страх. Хореографията, която така старателно бе съчинил, се бе превърнала в препъващи се грешни стъпки.

Искаше да й помогне по-лесно да заживее с него, да й помогне да свикне с това първо обвързване, преди да я обвърже с брак. А разруши всичко със своя гняв и арогантност.

След като веднъж бе започнал, не можеше да се спре. И как го погледна тя! Първо потресено, после вбесено. Как можеше да е толкова непохватен? В живота му бе имало безброй жени и той никога не бе имал такива проблеми да им каже какво чувства… Или какво не чувства. На колко езици можеше да прави любов? Защо, когато най-накрая това наистина се оказа важно, му се върза езикът като на тъп глупак? Но така бе и с всяка стъпка в ухажването на Рут.

Ухажване, скастри се Ник и продължи да бяга под издигащото се слънце. Наложи си самобичуващ ритъм. Какво ухажване й бе дал? Първия път я взе като полудял, а когато й каза, че я обича, имаше ли в това изобщо някакъв финес? Един гимназист би се постарал повече!

Далеч в морето стадо делфини скачаха във въздуха. Красиво поставен воден балет. Ник продължаваше да бяга.

Тя няма да се върне, помисли той мрачно. А после, в отчаяние: Какво ще правя? Ще се погреба в трупата и няма да имам нищо друго, като горката Надин? За това ли бяха всичките тези години? Всеки път, когато танцувам, Рут ще е там, на една ръка разстояние. Ще отиде в друга трупа, ще танцува с Митчел или Кирминов. Тази мисъл накара кръвта му да закипи.

Ще си я върна. Ник продължи да бяга, като остави болката да изпълни тялото му. Тя е толкова млада! Какво право имам да я държа при себе си? Бих ли могъл? Не е правилно. Мъжът не връща насила жената, когато го изостави. Няма. Имам си гордост.

Ами, няма, помисли внезапно и се насочи обратно, без да забавя крачка. Ами, няма!

 

 

Рут спря пред къщата, без да изключва двигателя на взетата под наем кола. Къщата бе на два етажа, с потъмняло от вятъра и солта кедрово дърво и блестящи стъкла. Много впечатляващо, чичо Сет, реши тя, възхитена от чистите отсечени линии и щедрото използване на отворени пространства.

Преглътна и за стотен път се зачуди как да започне. Всички речи, които бе репетирала в самолета, й изглеждаха безнадеждно глупави или изкуствени.

— Ник, мисля, че трябва да поговорим — опита на глас, после опря чело на волана. Блестящо. Защо да не кажеше: Здрасти, Ник, просто минавах оттук и реших да се отбия… Това поне бе оригинално.

Просто го направи, каза си Рут. Просто иди там, почукай на вратата и виж какво ще стане.

Бързо изключи двигателя и излезе от колата. Шестте стъпала, които водеха към входната врата, й се сториха невъзможно високи. Пое дълбоко въздух, както бе правила толкова много пъти зад кулисите преди жете, и ги изкачи.

Сега почукай, заповяда си, вторачена във вратата. Просто си вдигни ръката, свий я в юмрук и почукай.

Отне й цяла минута, докато успее да го направи. Почака, затаила дъх. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-решително, и зачака.

Не можеше да понася повече напрежението. Сложи ръка на дръжката и натисна. Едва не отскочи назад, когато вратата се отвори. Ключалките и веригите на Манхатън й бяха по-познати.

Холът очевидно заемаше целия първи етаж. Отсрещната стена бе почти изцяло от стъкло и откриваше зашеметяваща панорама към Тихия океан. За момент Рут забрави тревогата си. Бе виждала други къщи, проектирани от нейния чичо, ала тази бе истински шедьовър.

Подът бе дъсчен, украсен с няколко много светлобежови килима. Ник не бе сложил никакви картини по стените. Океанът бе произведение на изкуството сам по себе си. Имаше малко украшения, но тя вдигна една изключителна стара месингова статуетка, която много й хареса. На лавиците зад бара бяха подредени различни по цвят и форма чаши. Диванът бе мек, дълбок и отрупан с възглавници. В дъното на стаята стоеше блестящо махагоново пиано. Капакът му бе вдигнат. Рут се приближи и взе лист нотна хартия.

Бе изпъстрен с ноти и със старателния почерк на Ник в полетата. Не можеше да разчете руските букви, ала засвири мелодията на пианото.

Неговият нов балет? Слушаше внимателно непознатата музика. С усмивка остави листа. Той бе невероятен. Давидов бе по-работоспособен от всеки друг, когото познаваше. Но къде беше той?

Тя се обърна и отново огледа стаята. Можеше ли да се е върнал в Ню Йорк? Нямаше да остави вратата отключена, а листите от новия си балет на пианото! Погледна часовника си и изведнъж се сети — все още се движеше по времето на източното крайбрежие. О, за Бога, помисли Рут и бързо пресметна разликата в часовете. Тук бе много рано. Ник сигурно още спеше.

Бавно се приближи към стълбите и надзърна нагоре. Не мога просто да се кача там. Стисна устни. Бих могла да извикам. Отвори уста и раздразнено я затвори. Какво щеше да каже? Йо-хо, Ник, време е за ставане? Притисна длан към устата си да потисне нервния смях.

Пое дълбоко въздух, опря ръка на парапета и започна да се изкачва.

 

 

Ник отвори двойната стъклена врата, която водеше от задната тераса към хола. Анцугът му бе мокър от пот. Физическото натоварване му бе помогнало. Чувстваше се по-чист, по-ведър. Щеше да се качи горе, да вземе един душ и после цял ден да работи върху новия балет. Плановете му да замине на изток и да домъкне Рут със себе си бяха бълнуване на луд човек.

По средата на стаята се спря. Заля го аромат на диви цветя! Господи! Никога ли нямаше да избяга от нея?

Какво право имаше тя да му причинява това, да преследва мислите му навсякъде, където отидеше? Да я вземат дяволите, помисли вбесено.

Стига толкова!

Приближи се до телефона, вдигна слушалката и набра номера на Рут в Ню Йорк. Зачака в сляпа ярост, без да има и най-малка представа какво ще й каже. Отново изруга и затвори. Къде, по дяволите, беше тя? В трупата? Не, поклати веднага глава. Линдзи! Разбира се, къде другаде би отишла?

Отново грабна телефона и набра четири цифри, преди някакъв звук да привлече вниманието му. Намръщи се и вдигна поглед към стълбите. Рут се спускаше по тях, също така намръщена. Очите им веднага се срещнаха.

— Ето значи къде си бил — каза тя с надеждата, че думите не прозвучаха толкова глупаво, колкото ги чувстваше. — Търсех те.

Той безкрайно внимателно остави слушалката върху вилката.

— Да?

Въпреки че отговорът му съвсем не бе любезен, Рут измина останалите стъпала.

— Да. Вратата ти беше отключена. Надявам се, нямаш нищо против, че влязох.

— Не.

Тя се размърда неспокойно и съсредоточи всичките си усилия да се усмихне.

— Забелязах, че си започнал работа върху новия си балет.

— Започнах, да — думите бяха внимателно разчленени. Очите му не се откъсваха от нейните.

Рут не можа да издържи погледа му, обърна се и закрачи из стаята.

— Чудесно място. Разбирам защо идваш тук всеки път, когато имаш възможност. Аз винаги съм обичала океана. Веднъж в Япония живяхме в една къща на брега на Тихия океан — почти не знаеше какво говори, ала чувстваше нуждата да запълни пространството с думи. Ник мълчеше и гледаше гърба й, докато тя се взираше в океана.

Той почувства, че мускулите му са се свили на топка и се насили да ги отпусне. Не бе чул и дума от онова, което Рут говореше.

— Дошла си да се наслаждаваш на гледката ли? — прекъсна я Ник.

Тя трепна, после овладя лицето си и се обърна.

— Дойдох да те видя. Искам да ти кажа някои неща.

— Много добре — той махна с ръка. — Кажи ги.

Рут изправи гръб от несъзнателния му жест.

— О, точно това имам намерение да направя. Седни.

Ник вдигна вежди, изненадан от заповедта, но след малко отиде до дивана.

— Седя.

— Тренираш ли да бъдеш непоносим, Давидов, или това ти е вроден талант?

Той изчака малко, после се облегна на възглавниците.

— Пропътувала си пет хиляди километри, за да ми кажеш това ли?

— И не само това. Нямам намерение да се оставя да ме мачкаш, нито професионално, нито лично. Първо ще говорим за балета.

— Разбира се — Ник вдигна ръце и ги остави да паднат. — Моля, продължавай.

— Аз съм добра балерина и независимо дали ще ми партнираш, или не, ще продължа да бъда добра балерина. В трупата можеш да ми кажеш да танцувам, докато ми окапят краката и аз ще го правя. Ти си режисьорът.

— Знам.

Тя го погледна остро.

— Ала дотам. Ти не режисираш живота ми. Какво правя или не правя, е мой избор и моя отговорност. Ако реша да имам десет любовника или да живея като отшелник, ти не можеш да ми кажеш нищо.

— Така ли мислиш? — думите му бяха достатъчно спокойни, тялото му още отпуснато върху възглавниците, но в очите му заблестя гняв.

— Аз те познавам — Рут направи още една крачка към него. — Докато съм свободна, докато не се обвържа, никой не може да ми се бърка как живея и какво правя. Никой не те пита, Давидов. Ти не би го разрешил. Е, аз също — опря ръце на кръста си. — Ако си мислиш, че като добро момиченце ще изтичам да си събера багажа, защото ти си ми казал, жестоко се лъжеш. Аз не съм момиченце и никой не може да ми казва какво да правя. Аз сама решавам — приближи се към него. — Ти винаги очакваш всички с радост да изпълняват заповедите ти — продължи тя, все още кипяща от гняв. — Ала по-добре се подготви за изненада. Аз нямам намерение да бъда твоя подчинена. Партньори, Давидов, във всякакъв смисъл. И няма просто да живея с теб, това не ме устройва. Ако ме искаш, ще трябва да се ожениш за мен. Това е — Рут скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

Ник бавно се надигна, поспря се и после стана.

— Това ултиматум ли е?

— Точно така.

— Разбирам — той се вгледа замислено в нея. — Изглежда, не ми оставяш избор. В Ню Йорк ли желаеш да се омъжиш?

Рут отвори уста и, като не намери думи, се прокашля.

— Ами… Да, предполагам.

— Скромна церемония ли предпочиташ, или нещо голямо?

Устремът я бе напуснал и тя го гледаше объркано.

— Не знам… Не съм мислила.

— Е, можеш да решиш в самолета, да? — усмихна се някак странно. — Да направя ли сега резервация?

— Да. Не — поправи се Рут, когато Ник се обърна към телефона. Той наклони глава и зачака. — Добре, да, давай — тя отново отиде до прозореца и се загледа навън. Защо, питаше се Рут, всичко изглежда толкова не както трябва?

— Рут… — Ник я изчака да се обърне отново към него. — Казвал съм ти, че те обичам. Казвал съм същите думи на жени, които дори не помня. Думите значат малко.

Тя преглътна и се остави на болката да я завладее. Цялото пространство на стаята ги разделяше.

— Не ти показах как се чувствам по начина, по който исках. Ти ме правиш непохватен — той разпери пръсти. — За един танцьор е трудно да признае такова нещо. Ако не бях непохватен, бих могъл да ти кажа, че моят живот не е моят живот без теб. Бих могъл да ти кажа, че ти си неговото сърце, неговите мускули, неговият гръбнак. Бих могъл да ти кажа, че без теб има само празнота и болка. Бих могъл да ти кажа, че да бъда твой партньор, твой съпруг, твой любовник е това, което искам повече, отколкото да дишам. Но… — Ник поклати глава. — Ти ме правиш непохватен и мога само да ти кажа, че те обичам и да се надявам, че това е достатъчно.

— Ник! — Рут се втурна към него и той я улови, преди да бе стигнала до средата на стаята.

Прегърна я силно. Просто се изпълваше с радостта, че отново я държи в ръцете си.

— Когато те видях да слизаш по стълбите, помислих, че е сън. Помислих, че съм полудял.

— Аз реших, че още спиш.

— Сън? Струва ми се, че изобщо не съм спал, откакто ме изостави — отдръпна я. — Никога вече! — заяви яростно. — Мрази ме, крещи ми, ала не ме изоставяй отново — устните му се спуснаха към нейните и погълнаха обещанието.

Нейният отговор бе също толкова див и разгорещен, колкото и неговата молба. Тя вплете пръсти в косите му и го притисна по-силно. Искаше й се да потъне в потока, който течеше между тях.

Обзе я желание, всепроникващ, нетърпелив глад, от който устните й станаха по-безразсъдни. Страстта се стовари върху нея с порой от усещания — неговия вкус, аромата му, гъстата му мека коса в ръцете й.

— Обичам те… — устните и оформиха думите, но нямаше звук. — Обичам те.

Усети го как смъкна ципа на гърба й и остави роклята да падне на пода. Ник простена тихо и плъзна ръце по кожата й.

— Толкова си малка, любимая, че се страхувам винаги да не те нараня.

— Аз съм балерина — напомни му Рут, тръпнеща от докосването през тънката коприна на комбинезона й. — Силна съм като вол — отпуснаха се на дивана и легнаха преплетени. — Боях се — промълви тя и затвори очи, докато ръцете му нежно я възбуждаха. — Боях се да ти повярвам, боях се да те обичам, боях се да не те загубя.

— И двамата се страхувахме — той я привлече към себе си и просто я прегърна.

Рут плъзна ръка под ризата му и отпусна глава върху сърцето му. Давидов, помисли си. Колко години се бе прекланяла пред легендата? Сега мъжът бе неин. А тя негова. Държеше сърцето му и бе сигурна в това. Усмихна се и притисна устни към врата му.

— Давидов?

— М-м-м?

— Наистина ли ще приемеш онзи ултиматум?

Ръката му посегна към гърдите й.

— Мислих за това. Струва ми се най-добре. Ти беше много бясна. Мисля, че ще отстъпя.

— О, така ли? — в гласа й имаше усмивка.

— Да, ала няма да ти позволя твоите десет любовника, освен ако това съм все аз — устните му се впуснаха в дълго пътешествие по лицето й. — Мисля, че би трябвало да те поддържам заета.

— Може би — съгласи се Рут и блажено се протегна, когато Ник започна да разкопчава блузата й.

Устните му стигнаха до нейните и ги унищожиха, докато той продължаваше да я съблича.

— Ще бъда много ревнив съпруг. Нелогичен, може би и избухлив. С мен е трудно да се живее. Да се обадя ли за билетите?

Тя отвори очи и го погледна. Усмихна се:

— Да. Утре.

Край
Читателите на „Танцът на мечтите“ са прочели и: