Нора Робъртс
Танцът на мечтите (14)

Четиринадесета глава

Линда вдигна Аманда и я разположи в скута си. Джъстин буташе по дъсчения под количка.

— Вечерята е след десет минути, млади момко — предупреди го тя, като се провираше ловко между катастрофиралите и паркирани коли. — Върви си измий ръцете.

— Не са мръсни — Джъстин наведе русата си главичка над една миниатюрна лъскава състезателна кола, като че ли да поправи мотора й.

Майка му присви очи, а Аманда започна да се дърпа.

— Уърт може да мисли иначе — предположи тя.

Това бе последното оръжие. Джъстин пъхна ферарито в джоба си, стана и с тежка въздишка излезе от стаята.

Линдзи се усмихна след него. Джъстин изпитваше здравословно страхопочитание към взискателния английски иконом. Тя слушаше скърцането на гуменките му по стълбите. Можеше да се измие в долната баня, ала когато Джъстин Бениън се правеше на мъченик, обичаше да го прави както трябва.

Учудваше я, когато имаше време да се замисли за това, че синът й бе само четиригодишен. Той вече бе надраскал тромавата патешка възраст и бе строен като хрътка. И, помисли Линдзи не без гордост, имаше косите и очите на майка си. Огледа стаята и се намръщи на безпорядъка от коли и къщи. И неорганизираността на майка си, допълни наум.

— Изобщо не е като теб, нали? — Зарови лице във вратлето на дъщеря си, която прихна.

Аманда бе мургава, женско копие на баща си. И бе педантична също като Сет. Армии от кукли стояха безупречно подредени в стаята й. Проявяваше почти комичната способност да подрежда блокчетата си в сгради. Характерът вероятно бе наследен и от двамата родители, защото можеше съвсем не по женски да хвърли някое блокче по брат си, ако нахлуеше в нейната територия.

С една последна целувка Линдзи пусна Аманда на пода и започна да събира изоставения автопарк на сина си. Спря с количка в ръка и хвърли на дъщеря си един поглед:

— На татко няма да му хареса, ако аз ги прибера.

— Джъстин е мърльо — заяви Аманда със сестринско презрение. На двегодишна възраст тя имаше склонност към съдържателни фрази.

— По това спор няма — съгласи си Линдзи и премести количката в другата си ръка. — И определено трябва да се поправи, но ако Уърт влезе тук… — замълча и претегли наум чие неодобрение би понесла по-леко. Уърт надделя. Тя бързо започна да разчиства уликите. — Аз ще говоря с Джъстин. Няма нужда да казваме на татко.

— Какво да казвате на татко? — поинтересува се Сет от вратата.

— Ъъъ… О! — Линдзи завъртя очи към тавана и надзърна през рамо. — Мислех, че работиш.

— Работех — той бързо оцени обстановката. — Отново прикриваш онзи малък дявол, а?

— Пратих го да си измие ръцете — Линдзи отметна косата от очите си и продължи да седи на колене и ръце. Аманда се приближи до баща си и обви ръце около крака му. И двамата я гледаха с мълчаливо неодобрение. — О, моля ви се! — тя се засмя и седна на пети. — Оставяме се на милостта на съда.

— Е… — Сет сложи ръка на главата на дъщеря си. — Какво да бъде наказанието?

— Не може пляска мама.

— Не може ли? — той се усмихна закачливо на Линдзи, приближи се и я вдигна на крака. — Може да реша, че е необходимо в интерес на правосъдието — целуна я леко.

— Приемаш ли подкупи? — прошепна тя.

— Винаги — заяви Сет и Линдзи притисна силно устните си към неговите.

Джъстин се втурна, протегнал измитите си ръце. Направи гримаса към родителите си, после погледна към сестра си.

— Мислех, че ще ядем.

 

 

Един час по-късно Линдзи изтича надолу по стълбите, забързана за вечерния урок по балет. Забеляза още една от количките на Джъстин, взе я и я пъхна в чантата си.

— Живот, изпълнен с престъпления — измърмори тя и отвори входната врата. — Рут! — вторачи се изненадано.

— Здрасти. Имате ли стая за през почивните дни за една избягала балерина и за един малко понадебелял котарак?

— О, разбира се! — Линдзи я прегърна силно през прага. Нижински се измъкна между тях, скочи на пода и се отдалечи. Той не обичаше да пътува. — Много се радвам да те видя. Сет и децата ще бъдат толкова изненадани.

През първия прилив на удоволствие тя почувства отчаянието, с което Рут я прегърна. Отдръпна я от себе си и се вгледа в лицето й. Без проблеми разчете нещастието й. — Добре ли си?

— Да — Рут я погледна право в очите. — Не — призна тя. — Трябва ми малко време.

— Добре — Линдзи взе чантата й и затвори вратата зад тях. — Стаята ти си е на същото място. Качи се да изненадаш Сет и децата. Аз ще се върна след два часа.

— Благодаря.

Линдзи се втурна навън, а Рут пое дълбоко въздух.

 

 

Два дена по-късно Рут седеше на дивана и четеше на глас една от книгите на Джъстин. От двете й страни седеше по едно дете. Нижински дремеше на огряно от слънцето петно на пода. Рут се чувстваше по-спокойна.

Трябваше да си знае, че в Къщата на скалата ще намери точно каквото й трябва. Никакви въпроси, никакво глезене. Линдзи бе отворила вратата и Рут бе намерила приемане и любов.

След като излезе от кабинета на Ник, Рут отиде в апартамента си, събра си багажа и дойде право в Клифсайд, Дори не се бе замислила за това, просто бе следвала инстинкта си. Сега, след два дни, разбираше, че инстинктът й е бил правилен.

Имаше моменти, когато само семейството можеше да я излекува.

— Мислех, че сигурно си ги завързала и си им запушила устите — забеляза Сет, като влезе в стаята. — Дори когато спят, не са толкова тихи.

Рут се засмя. В момента, в който той седна, и двете деца отидоха да се изкатерят на коленете му.

— Те са ангелчета, чичо Сет — видя как той обви ръце около тях. — Трябва да се засрамиш, че така ги очерняш.

— Те нямат нужда от моята помощ за това — Сет дръпна косата на Аманда. — Уърт съобщи, че тази сутрин в леглото на някого е имало недоядено захарно петле.

— Щях да си го довърша довечера — обясни Джъстин и погледна сериозно баща си в очите. — Нали не го е изхвърлил?

— Боя се, че тъкмо така е станало.

— Ужас…

— Уърт имаше някои подбрани забележки относно състоянието на чаршафите — допълни Сет.

Джъстин нацупи устни — устните на майка си.

— Пак ли трябва да се ’звинявам?

— Така ми се струва.

— Искам да гледам! — Аманда вече се спускаше по крака на баща си в очакване на сцената.

— Само се ’звинявам — оплака се Джъстин с тон на уморен от живота човек и излезе от стаята.

Аманда ситнеше по петите му.

— Ти, разбира се, знаеш — обади се Рут, — че Уърт ги обожава.

— Да, ала в никакъв случай не би искал да разбере, че тайната му е разкрита — Сет чу как два чифта стъпки топуркат по коридора към кухнята.

— Той винаги ми е внушавал страх — Рут остави книгата. — През всичките месеци, докато живях с теб, така и не свикнах напълно с него.

— Никой не може да се справи с Уърт по-добре от Линдзи. Той още не може да разбере, че го манипулира.

— Няма друга като Линдзи — заключи Рут.

— Така е — съгласи се Сет. — Няма.

— Беше ли страшно да се влюбиш в такава… Такава неповторима жена?

Той разчете въпроса в очите й и разбра за какво мисли тя.

— Винаги е страшно да се влюбиш, ако е истински важно. Да обичаш някой неповторим го прави само още по-страшно. Линдзи ме плашеше до смърт.

— Колко странно. Винаги съм те мислила за неуязвим и безстрашен.

— Любовта прави от всички нас страхливци, Рут — в съзнанието му изплуваха спомените за първите им месеци с Линдзи, преди да се оженят. — Веднъж едва не я загубих. Никога нищо не ме е плашило повече.

— Гледам ви от пет години — Рут се бе намръщила съсредоточено. — Любовта ви е същата, каквато беше в самото начало.

— Не — поклати глава Сет. — Обичам я повече, невероятно повече. Така че имам повече да губя.

И двамата я чуха как се втурна през входната врата.

— Бог да ме пази от майки, които искат Павлова след пет урока!

— Върна се — обади се Сет тихо.

— Госпожа Фицуолтър — започна Линдзи без предисловие в момента, в който влезе в стаята — иска нейната Мици да е в една група с Джанет Конър. Няма значение, че Джанет взема уроци от две години, а Мици започна едва преди две седмици — тя се строполи в едно кресло и вдигна поглед. — Няма значение, че Джанет има талант, а Мици има олово в краката. Мици иска да ходи в една група с най-добрата си приятелка и госпожа Фицуолтър иска да се редуват коя да кара другата с кола.

— Ти, разбира се, си й обяснила дипломатично — вдигна вежди Сет.

— Бях самото въплъщение на дипломацията. Вземам уроци при Уърт — Линдзи се обърна към Рут. — Мици е с пет килограма по-тежка, отколкото трябва, и не успява да направи първа позиция. Джанет е на палци от два месеца.

— Можеше да й намериш някой друг, с когото да се редуват да се извозват с кола — предложи Рут.

— Така и направих — усмихна се Линдзи, доволна от себе си, но като забеляза неестествената тишина, усмивката й угасна. — Къде са децата?

— Извиняват се — отговори Сет.

— Ох, пак ли? — въздъхна тя и се засмя. Стана и се приближи към Сет. — Здрасти — наведе се да го целуне. — Реши ли проблема с носещата греда?

— Още малко — каза той и я привлече за по дълга целувка.

— Ти си толкова умен — Линдзи приседна на облегалката на стола му.

— Естествено.

— И прекалено много работиш. Затворен в този кабинет всеки ден, дори в неделя — хвана го за ръката. — Хайде да отидем да се поразходим по брега.

Сет понечи да се съгласи, после замълча.

— Идете вие с Рут. Децата имат нужда да подремнат. Мисля, че и аз ще се включа.

Линдзи го погледна изненадано. Последното, което би направил Сет в един прекрасен съботен следобед, бе да си легне. Ала бързо улови подтекста му и без да губи ритъм, се обърна към Рут:

— Да, хайде да излезем. След госпожа Фицуолтър имам нужда от малко чист въздух.

— Добре. Да си взема ли яке?

— Леко.

Рут излезе и Линдзи погледна към Сет.

— Казвала ли съм ти днес колко си великолепен и как те обожавам?

— Не си спомням да си го казвала — вдигна ръка към косите й. — Кажи ми го сега.

— Ти си великолепен и аз те обожавам — отново го целуна, преди да стане. — Трябва да те предупредя. Джъстин вчера ме информира, че вече е голям за следобеден сън.

— Ще го обсъдим.

— Дипломатично? — усмихна му се тя през рамо и излезе.

 

 

Въздухът миришеше на море. Рут почти бе забравила колко чист и остър бе този аромат. Плажът бе дълъг и скалист, с шумен прибой. От време на време по някой лист се спускаше от горичката на склона. Един падна плавно на пясъка пред тях.

— Винаги ми е харесвало тук — Линдзи пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си.

— Когато за пръв път дойдох, го мразех — спомни си Рут, загледана далеч напред. — Къщата, пясъка, всичко.

— Да, знам.

Рут й хвърли един бърз поглед. Да, помисли тя, сигурно е знаела.

— Не разбрах кога ми мина. Струва ми се, че просто една сутрин се събудих и открих, че съм си у дома. Чичо Сет беше толкова търпелив.

— Той е търпелив човек — засмя се Линдзи. — Понякога е дори вбесяващо търпелив. Аз фуча и беснея, а Сет спокойно печели битката. Самообладанието му може да те побърка — вгледа се в профила на Рут. — Ти много приличаш на него.

— Така ли? — Рут за момент се замисли върху тази идея. — Напоследък не бих казала, че съм много спокойна.

— И той има такива моменти — Линдзи се наведе, взе един камък и го пъхна в джоба си — навик, който никога не нарушаваше.

— Линдзи, ти така и не ме попита защо дойдох така внезапно и колко имам намерение да остана.

— Това е твоят дом, Рут. Не е нужно да обясняваш защо идваш тук.

— Казах на чичо Сет, че няма друга като теб.

— Наистина ли? — Линдзи се усмихна и отметна от очите си развяващите се коси. — Струва ми се, че няма по-добър комплимент.

— Заради Ник — неочаквано каза Рут.

— Да, знам.

Рут въздъхна дълбоко.

— Аз го обичам, Линдзи. Уплашена съм.

— Познавам това чувство. Предполагам, ти си се борила.

— Да. О, има толкова много неща… — гласът й изведнъж се изпълни със страстта на чувството на безсилие. — Опитах се през тези два дни да го разбера, но нищо не се получава.

— Да си влюбена никога не е нещо, което можеш да разбереш. Това е първото правило.

Стигнаха до купчина камъни и Линдзи седна. Точно тук, спомни си тя, бяха стояли със Сет онзи ден. Линдзи бе влюбена и уплашена, защото нищо не разбираше. Рут бе дошла от къщата с едно котенце, скрито под ципа на якето. Бе седемнадесетгодишна и внимаваше да не допусне никого прекалено близо до себе си. Може би още внимава, помисли Линдзи и я погледна.

— Искаш ли да поговорим за това?

Рут се поколеба само за момент.

— Да, мисля, че искам.

— Седни тогава и започни отначало.

Бе толкова лесно, след като веднъж започна. Рут разказа колко внезапно се сближиха, след като толкова години бяха работили рамо до рамо. Разказа за шока, когато научи, че той я обича и колко се ядосваха, че нямат време един за друг.

Нищо не спести — сцените с Лия, бързите смени на настроенията на Ник, собствената й несигурност.

— После, в деня, когато си тръгнах, Надин говори с мен. Искаше да ми обясни, че ако ние с Ник скъсаме и не искаме да работим заедно, ще трябва да ме освободи. Бях бясна, че не успяваме да запазим между нас онова, което е между нас — загледа се в пролива, обзета от безпомощност. — Преди да бях успяла да се успокоя, Ник поиска да напусна апартамента си и да се пренеса при него.

— Просто така — добави тя и погледна отново към Линдзи. — Поиска. Толкова се ядосах. Стоеше там и ми крещеше какво иска той. Скара ми се, че от пет години ме искал и не казал нито дума. Не можех да повярвам. Такова нахалство! — замълча, като се бореше с отново надигналия се гняв. — Не можех да понасям мисълта, че Ник направлява живота ми. Беше нелогичен и с всяка минута ставаше все повече руснак. Аз трябваше да си събера багажа и да се пренеса при него, без да помисля и за минутка. Той дори не ме попита. Заповядваше, сякаш поставяше последния си балет. Не — поправи се Рут и стана. Повече не можеше да седи на едно място. — Когато поставя балет, е повече човек. Нито веднъж не ме попита какви са моите чувства. Просто ми го сервира веднага след милата сценка с Надин и след една ужасна седмица снимки — тя изведнъж се почувства изтощена и седна. — Линдзи, никога през живота си не съм била толкова объркана.

Линдзи разсеяно играеше с камъка в джоба си. Бе изслушала разказа на Рут, без нито веднъж да я прекъсне.

— Е — каза накрая, — аз имам твърди принципи никога да не давам съвети — замълча и погледна към морето. — А принципите са за това, да бъдат нарушавани. Колко добре познаваш Ник?

— Не колкото теб — отвърна Рут, без да се замисля. — Той е бил влюбен в теб — изтърси тя, преди да бе осъзнала, че го бе помислила. — О, Линдзи…

— О, наистина! — Линдзи я погледна в очите. — Когато аз дойдох в трупата, Надин се бореше да я поддържа. Идването на Ник даде много нужния импулс, ала имаше вътрешни проблеми, финансово напрежение, което външните хора рядко усещаха. Знам, че според теб Надин е сурова. Тя без съмнение е такава, но трупата за нея е всичко. Сега, от разстояние ми е по-лесно да я разбера. Невинаги съм я разбирала. Във всеки случай — продължи Линдзи, — идването на Ник бе повратната точка. Той беше много млад, оказал се под светлината на прожекторите в чужда страна. Почти не говореше английски. Френски, италиански, малко немски, ала английски трябваше да започне да учи от самото начало. Ти най-добре от всички би трябвало да разбираш какво е да си в чужда страна с непознати обичаи, да си аутсайдер.

— Да — прошепна Рут. — Да, разбирам.

— Добре тогава — Линдзи обви ръце около коляното си. — Опитай се да си го представиш двайсетгодишен, току-що взел най-важното решение в своя живот. Трябвало е да напусне страната си, приятелите си, семейството си. Да, Ник има семейство — потвърди тя, забелязала учудването на Рут. — Не му е било лесно и първите години го бяха направили много предпазлив. Имаше много хора, които много искаха да го експлоатират — неговата история, неговия произход. Той се научи да редактира живота си. Когато се запознах с него, вече беше Давидов, име, изписвано с главни букви — Линдзи замълча за момент и се загледа във вълните, които се разбиваха в скалите. — Да, харесваше ми, много ми харесваше. Може би за малко съм била наполовина влюбена. Може да е било същото и за него. Ние бяхме танцьори и бяхме млади и амбициозни. Може би ако родителите ми не бяха попаднали в онази катастрофа, може би ако бях останала в трупата, нещо щеше да се случи между нас. Не знам. Аз срещнах Сет — Линдзи се усмихна и вдигна поглед към Къщата на скалата. — Знам само едно — че каквото и да сме можели да имаме ние с Ник, то нямаше да е правилният избор за никой от нас. За мен няма друг, освен Сет. Сега и завинаги.

— Линдзи, не съм искала да си пъхам носа — размаха безпомощно ръце Рут.

— Не си пъхаш носа. Ние всички сме свързани. Затова нарушавам принципите си — отново замълча. — През онези дни Ник говореше с мен, защото имаше нужда от някой, а на малко хора имаше чувството, че може да се довери. Той мислеше, че на мен може да се довери. Ако има неща, които не ти е казал, то е просто защото му е станало навик да не се задълбава в това, което е оставил зад себе си. Ник е човек, който гледа напред. Но той има чувства, Рут, не си мисли, че ги няма.

— Знам, че има чувства — промълви Рут тихо. — Само ми се иска да ги споделяше с мен.

— Когато е готов, ще го стори. Ник е направил балета най-важното нещо в живота си поради своя собствен избор или от чувство за необходимост, както искаш. От това, което ми разказа, изглежда, че нещо друго започва да заема мястото му. Предполагам, че това го плаши до смърт.

— Да — Рут си спомни какво й бе казал чичо й. — Не се бях замисляла, че и той се чувства така.

— Когато един мъж, особено един мъж с усет за думите и постановката, помоли толкова непохватно една жена да живее с него, бих предположила, че е ужасно уплашен — тя се усмихна и докосна ръката на Рут. — А сега, колкото до онази Лия и другите глупости как вашата връзка пречи на кариерата ви или обратно, ти си знаеш. След пет години в трупата би трябвало да разпознаеш най-обикновената завист.

Рут въздъхна.

— По-рано винаги можех.

— Този път залогът е по-висок. Любовта може да замъгли зрението — тя за момент мълчаливо се вгледа в лицето на Рут. — И колко беше готова да му дадеш?

Рут отвори уста да заговори, после отново я затвори.

— Не достатъчно — призна тя. — Аз също се страхувах. Ник е толкова силен мъж, Линдзи. Личността му е непреодолима. Не исках да загубя себе си — погледна изпитателно към Линдзи. — Това лошо ли е?

— Не. Ако ти беше слаба и се огъваше пред всичко, което той поискаше, Ник нямаше да те обича — хвана ръката й и я стисна. — Той има нужда от партньорка, Рут, не от почитателка.

— Ник може да бъде толкова арогантен. Толкова невъзможен…

— Да, благословен да е.

Рут се засмя и я прегърна.

— Линдзи, имах нужда да си дойда у дома.

— Дойде си — Линдзи отвърна на прегръдката й. — Обичаш ли го?

— Да. Да, обичам го.

— Тогава иди си събери багажа и върви при него. Времето е прекалено ценно. Той е в Калифорния — усмихна се на озадаченото лице на Рут. — Тази сутрин се обадих на Надин. Вече бях решила да наруша принципите си.