Нора Робъртс
Танцът на мечтите (13)

Тринадесета глава

Рут седеше на шестия ред и гледаше снимките. Трите й откъса бяха завършени. Това, което вероятно щяха да бъдат девет или десет минути ефирно време, бе отнело три изтощителни снимачни дни. Тя се бе научила да танцува пред камера, дори да я търпи. Ала знаеше, че никога няма да изпитва от нея вълнението, което изпитваше Ник. Той я бе предизвикал да го надмине в тяхното па де дьо от „Карнавал“. Бликаше от енергия, невероятно жив в маската и костюма на Арлекин, закачлива, волна душа, която вливаше в нейната Коломбина повече живот, отколкото би си представила, че е възможно.

Ник просто кипи от енергия, мислеше Рут, като го гледаше на сцената. Дори когато не танцува.

Ансамбълът изпълняваше сцена от „Родео“. Между каубойските шапки и карирани ризи, Ник стоеше в обичайния си раздърпан анцуг и даваше инструкции на танцьорите. Ако бе облечен в злато или сребро, нямаше повече да привлича вниманието върху себе си.

Тя знаеше колко малко почивка си бе позволил той през последните седмици. И въпреки това, докато напътстваше за последен път своите танцьори, беше жизнен като момче. Как ли го прави, питаше се Рут.

Сети се за това, което й бе казала Лия, и се зачуди наистина ли Ник щеше да престане да танцува след две години. Не й се мислеше за това. Той изглеждаше толкова млад. В повечето професии би се смятал за млад. Като артистичен директор, като хореограф, като композитор можеше да продължава до безкрай. Но като балетист времето му бе ценно.

Ник, разбира се, го знаеше. Тя гледаше как Давидов излиза извън обхвата на камерата. Как ли го приемаше? Никога не й бе казвал. Имаше толкова много неща, които никога не й бе казвал.

Рут разбираше колко ловко сменяше той темата всеки път, когато тя задълбаеше прекалено много в живота му в Русия. Рут питаше не от просто любопитство и въпреки това не знаеше как да му обясни въпросите си.

Изпитваше чувство на безсилие, че Ник ограждаше част от живота си от нея. Правото на личен живот бе нещо, което тя дълбоко ценеше и уважаваше у другите, ала след като обичаше Ник с цялото си сърце, изпитваше потребност да го познава изцяло. И въпреки това той продължаваше да отклонява въпросите и разговорите за неговата младост или за професионалната му кариера в родната му страна. Както и не бе говорил с нея как се чувства по повод на това, че вероятно наближава края на активната си кариера като балетист.

Прекалено често, реши Рут, Ник мислеше за нея като за малко момиченце. Как можеше да го убеди да споделя с нея и проблемите си, и радостите си?

Театърът се изпълни с музика — бързата, дрезгава западноамериканска музика, която създаваше настроение за танц. Ник наблюдаваше ансамбъла иззад оператора, опрял ръце на кръста си.

Рут затаи дъх.

Винаги ли ще се чувствам така, чудеше се тя. Трогната, очарована от него. Бе плашещо да си влюбена в легенда. Дори през краткото време, откак бяха заедно, изискванията на професията ги притискаха и двамата. Балетът едновременно ги свързваше и ограничаваше. Времето, което прекарваха насаме в нейния апартамент, бе един друг свят. Тогава можеха да са която и да е жена и който и да е мъж. Но музиката и прожекторите, ги връщаха тук. А тук, в света, който поглъщаше по-голямата част от живота им, той бе Маестро Давидов.

— Изглежда, той се справя добре, както обикновено — Надин се разположи на съседния стол и Рут изведнъж се върна в настоящето.

Музиката бе спряла. Ник отново говореше с танцьорите, а режисьорът приказваше в слушалките на някакви невидими техници. Рут проследи с очи Ник.

— Да, така изглежда.

— Като момче с ново влакче.

Рут я изгледа озадачено.

— Ново влакче ли?

— Неподправеното вълнение, ентусиазмът — обясни Надин. — Това му доставя удоволствие.

— Да — Рут отново погледна към Ник. — Виждам.

— Твоите танци минаха добре — Рут се засмя недоверчиво и Надин продължи: — О, знам, че ти се наложи да се приспособяваш.

— Ти гледаше ли?

— Аз винаги гледам.

— Ти обикновено не си мила — забеляза Рут и се усмихна накриво.

— Скъпа моя, аз никога не съм мила. Не мога да си го позволя — музиката отново започна и макар очите на Надин да бяха приковани към сцената, тя говореше на Рут: — Като цяло, всички се справиха добре. Записът е чудесен.

— Гледала ли си го? — сега Рут бе цялата внимание.

Надин едва вдигна вежди за отговор.

— Програмата е всичко, за което можехме да се надяваме. Мога честно да ти кажа, че ти и Ник сте най-доброто, което съм виждала от известно време. Никога не съм мислила, че той ще намери партньорка на нивото на Линдзи. Разбира се, твоят и нейният стил са много различни. Линдзи излиташе във въздуха, сякаш бе част от него — без усилия, почти мистично. Ти го предизвикваш, сякаш въставаш срещу земното притегляне.

Рут се замисли върху това описание. Стори й се, че то бе напълно справедливо.

— Линдзи е най-добрата балерина, която съм виждала.

— Ние я загубихме, защото тя позволи личният й живот да се намеси в работата — произнесе Надин безизразно.

— Просто не е имала избор — защити я разгорещено Рут. — Когато баща й е загинал, а майка й е била толкова тежко ранена, Линдзи е трябвало да се оттегли.

— Ние сами правим собствения си избор — Надин се обърна да я погледне право в очите. — Аз не вярвам в съдбата. Ние сами караме нещата да се случват.

— Линдзи направи това, което трябваше да направи.

— Каквото тя избра да направи — поправи я Надин. — Ние всички избираме сами — вгледа се в намръщеното лице на Рут. — През целия си живот аз съм имала едно най-важно нещо. Бих искала да мисля, че това е вярно за всички мои танцьори, ала знам, че не е така. Ти имаш таланта, младостта, желанието да оставиш много важна следа в света на балета. Линдзи тъкмо бе започнала да прави своята следа, когато напусна. Аз не бих искала да те загубя.

— Защо би трябвало да ме губиш? — попита Рут внимателно, без да откъсва очи от Надин. Вече не забелязваше това, което ставаше на сцената.

— Танцьорите са темпераментни създания.

— Чувала съм. Но това не е отговор на моя въпрос.

— Аз имам нужда и от теб, и от Ник, Рут, ала от Ник имам повече нужда — Тя замълча за момент, като изчака Рут да възприеме думите й. — Ако вие двамата стигнете до момент, когато нещата… Вече не са такива, каквито са сега, и вие не можете… Или не искате да работите заедно, аз ще трябва да направя избор. Трупата не може да си позволи да се лиши от Ник.

— Разбирам — Рут се обърна и се вторачи в сцената.

— Дълго мислих, преди да говоря с теб. Реших, че е най-добре, ако ти обясня позицията си.

— Говорила ли си с Ник?

— Не — Надин погледна към Ник, който стоеше при техниците. — Не толкова директно. Ще го сторя, разбира се, ако стане необходимо. Надявам се да не стане.

— Доста танцьори от трупата имат връзки един с друг — отбеляза Рут. — Някои дори се женят. Имаш ли навика да се бъркаш в личния им живот?

— Винаги съм мислила, че зад тези изискани обноски се крие огън — Надин се усмихна тънко. — Радвам се да го видя — тя замълча за момент. — Ако нищо не пречи на трупата, не виждам причини да създавам нещастие — отново погледна Рут право в очите. — Но Ник не е просто един от моите танцьори. И двете го знаем.

— Не вярвам да можеш да кажеш, че това, което е между мен и Ник, е попречило на трупата или на нашата работа — заяви Рут.

— Не засега, не. Аз те харесвам, Рут, затова говоря с теб. Трябва да измъкна още някой долар от нашия спонсор — Надин стана и без да каже нито дума повече, излезе от залата.

На сцената Ник наблюдаваше своите танцьори. Виждаше ги и поотделно, и като група. Ръката на една не бе извита точно както трябва, кракът на друга не бе поставен идеално. Той внимателно следеше ансамбъла. Имаше две балерини, които смяташе скоро да направи солистки. Едно момиче, едва навършило осемнадесет години, наблюдаваше с особен интерес. Тя притежаваше някаква ефирна, неземна красота и голяма скорост. Напомняше му малко за Линдзи. Вече я виждаше като Карла от „Лешникотрошачката“ следващата година. Трябваше да накара мадам Максимова да поработи индивидуално с нея.

Режисьорът спря записа и Ник отиде да коригира някои дребни детайли. Работеха вече почти два часа и горещите прожектори светеха безмилостно.

Надин, помисли той, когато започнаха отново, е като ястреб, дебнещ пиленца, когато прослушва кандидатките за ансамбъла. Горките деца. Разбираха ли те изобщо каква черна работа е балетът? Толкова малко от тях някога щяха да стигнат по-далеч от ансамбъла. Отново погледна към младото момиче, което се въртеше в ръцете на партньора си. Тази щеше да стигне, реши той. След две години щеше да гони Рут по петите.

Усмихна се, спомнил си дните на Рут в ансамбъла. Тя бе толкова млада и толкова затворена. Само когато танцуваше, бе напълно уверена в себе си. Дори тогава — да, дори тогава — той я желаеше, и това го поразяваше. Бе я наблюдавал как израства по-уравновесена, по-отворена. Бе наблюдавал как талантът й разцъфтява.

Пет години, помисли Ник. Пет години и сега най-после я имаше. И въпреки това не бе достатъчно. Имаше вечери, когато ангажиментите му го задържаха до късно и трябваше да се прибере у дома в празния си апартамент, знаейки, че Рут спи далеч от него в друго легло.

Чудеше се дали бе по-нетърпелив сега, след като я бе чакал толкова дълго. Всеки ден трябваше да се бори със себе си да не я пришпорва към по-пълно обвързване. Дори не бе имал намерение да й каже, че я обича, във всеки случай не по този безизразен начин. Моментите преди това, когато тя му бе отвръщала с такава любов, го бяха парализирали от страх. Страхът бе ново чувство за него, чувство, което откри, че не обича.

Част от него не приемаше властта, която Рут имаше над него. Никоя жена досега не бе обсебвала толкова пълно мислите му. И въпреки това тя държеше част от себе си далеч от него. Това бе мъчително, подлудяващо.

Искаше я без резерви, без тайни. Колкото повече продължаваха, толкова по-невъзможно ставаше да не настоява за повече. Дори сега, когато съзнанието му бе заето с работата, той знаеше, че Рут седи в тъмната зала. Усещаше я.

Не би трябвало да му действа така, помисли Ник с внезапно избликнал гняв. И въпреки това я искаше там. Близо. Думите, които бе изрекъл, когато дойде в апартамента й през нощта, ставаха все по-верни. Той имаше нужда от нея.

Най-после записът приключи. Ник се заговори с режисьора, а танцьорите започнаха да слизат от сцената. Те щяха да охладят телата си под душовете и да облекчават болките си. Рут се надигна от мястото си в публиката и се приближи към сцената. Музикантите разговаряха помежду си и се протягаха.

— Един час, моля — извика Ник и в отговор се чу ропот.

Техниците изключиха мощните лампи и температурата забележимо се понижи. Персоналът говореше за италианската закусвалня по-надолу по улицата и за сандвичи с кюфтета. Ник със смях се отказа да отиде с тях. Неговото предложение за кисело мляко в столовата на трупата бе посрещнато с дружно негодувание.

— Е… — той привлече Рут в прегръдките си в момента, в който тя стъпи на сцената. — Какво мислиш?

— Беше чудесно — отвърна Рут искрено. Опитваше се да не мисли за разговора си с Надин, докато Ник бързо я целуваше. — Очевидно имаш склонност към американското.

— Винаги съм мислил, че от мен ще стане добър каубой — засмя се той и взе една от изоставените шапки. С жест я нахлупи на главата си. — Трябват ми само чифте пищови.

Тя се разсмя.

— Отива ти — реши Рут и намести шапката по-ниско на челото му. — Има ли в Русия каубои?

— Казаци — отговори Ник. — Не е съвсем същото — усмихна се и я погали по раменете. — Гладна ли си? Имаме един час, докато започнем отново.

— Да.

Той обви ръка около нея, хвърли шапката и я поведе през сцената.

— Ще вземем нещо и ще го занесем в моя кабинет. Искам те сама.

Десет минути по-късно Ник затвори вратата на кабинета си зад тях.

— Трябва ни музика за такъв тържествен обед, да? — тръгна към касетофона.

Рут извади купите с плодова салата, а той пусна Римски-Корсаков, намали звука и дойде при нея.

— Първо това — грабна я в прегръдките си.

Тя вдигна устни, гладна за неговата целувка. Молбата й разпали сдържания в него огън. С тих стон на удоволствие Ник вплете пръсти в косите й. Устните й бяха живи, търсещи. Рут се отдаде на целувката. В нея бързо се надигна желание. Тя пъхна ръце под пуловера му да почувства играта на мускулите по гърба. Устните му започнаха да се движат бясно по лицето й.

— Целуни ме — настоя Рут и ги спря със своите.

Целувката бе разтърсваща и буреносна. Сякаш Ник бе излял всичките си желания в това единствено докосване на устните. Остави я задъхана, разтреперана, копнееща за още. Той захапа долната й устна, докато тя простена от възбуда. После се впусна по-дълбоко и Рут промърмори нещо безсмислено, молеща да я докосне.

Сякаш разчел мислите й, Ник спусна ръка към гърдите й. Грубата тъкан на блузата одраска кожата й и тя потрепери. С другата си ръка той измъкна блузата от джинсите й. Пръстите му се плъзнаха нагоре и я намериха. Двамата затаиха дъх.

Когато телефонът на бюрото иззвъня, Ник изригна в ругатни. Извъртя се и рязко вдигна слушалката.

— Какво има?

Рут въздъхна и седна. Коленете й трепереха.

— Не мога да се срещна с него сега — тя чу острия му нетърпелив тон и изпита известна симпатия към обаждащия се. — Не, ще почака. Зает съм, Надин.

Рут вдигна вежди. Никой не говореше така с Надин. Тя въздъхна и погледна към Ник. Никой друг не беше Давидов.

— Да, разбирам. Тогава след двайсет минути — той решително затвори телефона. Когато отново погледна към Рут, в очите му още се четеше раздразнение. — Изглежда, че нечий отворен портфейл иска моето внимание — изруга и пъхна ръце в джобовете си. — Понякога тази работа с парите ме подлудява. Непрекъснато трябва да се ухажват и измъкват. Едно време трябваше просто да се танцува. Сега това не е достатъчно. Дават ни малко време, Рут.

— Ела да ядеш — предложи тя, като се опита да го успокои. — Двайсет минути са достатъчно време.

— Не говоря само за сега! — в гласа му се надигна гняв и Рут се сви. — Исках да бъда с теб снощи и всички други нощи, когато спях сам. Имам нужда от нещо повече — повече от няколко минути на ден, няколко нощи през седмицата.

— Ник… — започна Рут, ала той я прекъсна:

— Искам да се пренесеш при мен. Да живееш с мен.

Каквото и да бе имала намерение да каже, то й избяга. Ник стоеше надвесен над нея, бесен и настойчив.

— Да се пренеса при теб? — повтори тя неразбиращо.

— Да. Още днес. Още тази вечер.

Рут го зяпна. Мислите се въртяха в главата й.

— В твоя апартамент?

— Да — той нетърпеливо я издърпа на крака. — Аз не мога… Не искам да продължавам да се връщам в празни стаи — здраво стисна раменете й. — Искам те там.

— Да живея с теб… — отново произнесе тя, като се мъчеше да го проумее. — Моите неща…

— Донеси си нещата — разтърси я Ник. — Какво значение има?

Рут поклати глава и вдигна ръка да се отблъсне.

— Трябва да ми дадеш време да помисля.

— По дяволите, какво има за мислене? — изруга на английски и с това се издаде колко бе ядосан, но тя бе прекалено смутена, за да го забележи. Може и да бе очаквала Ник да я помоли да направи такава стъпка, ала не бе очаквала да й го изкрещи.

— Трябва да помисля! — викна в отговор. — Ти искаш от мен да променя живота си, да се откажа от единствения дом, който съм имала досега.

— Искам от теб да имаш дом с мен — пръстите му се впиха по-дълбоко. — Няма да продължавам да крада малки моменти време с теб.

— Ти няма, ти не можеш! Аз имам последната дума в собствения си живот. Няма да позволя така да ме притискаш!

— Да те притискам? По дяволите! — той изфуча към прозореца и застана с гръб към нея. — Ти ли ще ми го казваш? Пет години! Пет години те чакам. Желаех едно дете и трябва да чакам, докато детето порасне жена — английският започна да му изневерява.

Очите на Рут станаха огромни.

— Искаш да ми кажеш, че си чувствал… Че си имал чувства към мен от… Още от началото и не си ми казал?

— Какво да ти кажа? — възрази Ник вбесено. — Ти беше на седемнайсет години.

— Аз имах право да направя своя собствен избор! — тя отметна косите си назад и го погледна предизвикателно. — Ти не си имал правото да го правиш вместо мен.

— Дадох ти възможност да избереш, когато дойде моментът.

— Ти си ми дал! — Рут едва не се задави от възмущение. — Ти си директор на трупата, Давидов, не на моя живот. Как смееш да си позволяваш да вземаш решения вместо мен?

— Ставаше дума и за моя живот — напомни й той. Очите му хвърляха искри. — Или си забравила?

— Ти винаги си се отнасял с мен като с дете — кипеше тя, без да обръща внимание на въпроса му. — Никога не си се замислял, че между детството и танцуването съм пораснала още преди да те срещна. И сега стоиш тук и ми казваш, че за мое добро години наред си скривал нещо от мен. И освен това ми казваш да си събера нещата и да се пренеса при теб, без дори да се замисля.

— Нямах представа, че такова предложение би те обидило — заяви Ник студено.

— Предложение? — повтори Рут. — Това не беше предложение, а заповед. Няма да приема да ми бъде заповядано да живея с теб.

— Много добре, постъпи както желаеш — той й хвърли един дълъг тежък поглед. — Аз имам среща.

Тръгна към вратата и очите на Рут се разшириха от наново избликнал гняв.

— Вземам си отпуск — заяви тя импулсивно.

Ник спря с ръка на дръжката и се обърна към нея.

— Репетициите започват след седем дни — съобщи той, убийствено спокоен. — Или ще се върнеш, или си уволнена. Оставям избора на теб.

Излезе, без да си прави труда да затвори вратата.