Хедър Греъм
Постеля от рози (8)

Седма глава

— Ако преведем един малък отряд покрай скалите — обясняваше Тристан, който беше коленичил на пода в палатката си и чертаеше с една пръчка в пясъка, — само няколко души в малки лодки, които лесно ще се справят с постовете на задната кула. Двама-трима ще се изкачат на бруствера и ще принудят войниците да отворят портата, за да влезе останалата войска. Всичко трябва да стане много бързо, за да не забележат обитателите на замъка каква опасност ги заплашва. Двама от нашите ще се насочат право към затвора, за да освободят пленниците. Преди врагът да е дал тревога, крепостта ще падне в наши ръце — той вдигна очи и изгледа поред Джон и Тибалд. Двамата размишляваха над чертежа му с тревожно смръщени чела.

— Кога започваме? — попита възбудено Джон.

— Най-добре още тази нощ.

Тибалд въздъхна и поклати глава.

— Та вие още не сте се възстановили от раната си, милорд. Цяло чудо е, че изобщо останахте жив.

Въпреки това Тристан се чувстваше отлично. Истинското чудо бе дошло от студената, освежаваща вода, която бе утолила жаждата му, и последвалото я вкусно ядене. Лекарят го беше уверил, че морската вода е почистила раната и е малко вероятно да се получи възпаление. Все още усещаше болки, но поне не го мъчеха пристъпи на слабост и виене на свят. Изкъпан и избръснат, облечен с чисти дрехи, той се чувстваше като митичния феникс, възкръснал от пепелта.

— Никога не съм горял от жажда за бой както сега, Тибалд. Приятелите ни гният в затвора и не бива да губим нито ден повече, ако искаме да ги освободим. Джон, ти ще ме придружиш с още десет мъже. А вие, Тибалд, ще доведете останалата войска. Чакайте да ви отворим портата.

— Какви ще бъдат нарежданията ти този път? — осведоми се с усмивка Джон.

Тристан седна зад писалището си и се замисли над въпроса. Когато се събуди в каменния си гроб, беше готов да удуши със собствените си ръце всички обитатели на Едънби. Днес обаче беше на друго мнение. Пък и съвестта не му позволяваше да го стори.

— Няма да устройваме кървава баня. Ако избием каменарите, кой ще възстанови стените? Ако селяните измрат, кой ще събира жътвата? Трябва ни и вълна за търговията с Фландрия — значи имаме нужда от овчари.

— Нима няма да ги накажеш за онова, което ти причиниха? — попита невярващо Джон.

— Не е точно така. По-знатните хора ще бъдат затворени в подземието.

— Ако не проявим строгост, няма да ни уважават, нито да се боят от нас — възрази Тибалд.

— Е, добре, ще заповядам да бичуват няколко души. А после ще свикаме арендаторите и ще ги накараме да се закълнат във вярност към новия си господар. Всяко престъпление ще бъде най-строго наказвано.

— А какво ще правят мъжете, когато нахлуем в замъка? — попита Джон и Тристан избухна в горчив смях.

— Момичетата са обща плячка. Няма да вземаме жените на селяните, само дъщерите им — очите му се присвиха. — Изисквам за себе си една-единствена жена — господарката на Едънби. Веднага щом я откриете, да бъде доведена при мен.

— Аз също имам претенции към една определена дама — процеди през зъби Джон.

— И коя е тя?

— Лейди Едуина.

— А да, лелята. Твоя е. А вие, Тибалд? Имате ли някое особено желание?

Старият рицар се изсмя.

— О, не! Дайте ми няколко селянки със закръглени задници и ще ме направите щастлив. Искам само парче земя, за да си построя къща. Нищо повече не ми трябва.

— Добре, тогава нека обсъдим още веднъж плана си — предложи Тристан. — Този път трябва да успеем. Предупреждавам и двама ви, а искам вие да обясните изрично на войниците — в никакъв случай да не се обръщат с гръб към победените и да не им вярват, когато молят за милост…

Той млъкна и смръщи чело, защото бе чул наближаващ конски тропот, следван от развълнувани гласове. Проехтя зов на тромпет, някой тръгна към палатката с бързи крачки.

Тристан скочи от стола си и се запъти към изхода, следван от Джон и Тибалд. Хората му бяха обкръжили новодошлите. Над главите на конниците се вееше знамето на Ланкастър. Наметките им бяха украсени с червени рози. Тристан позна сър Марк Тайлър, един от най-верните привърженици на Хенри Тюдор, и излезе напред, за да го поздрави.

— Лорд Тристан! — извика възбудено Марк и сграбчи ръката му. — Имам да ви кажа нещо много важно.

Още от детските си години стройният, тъмнокос рицар прекарваше живота си по бойните полета. Макар да беше десет години по-възрастен от Тристан, той не притежаваше собствена земя и сега се биеше на страната на Хенри Тюдор не на последно място и за да получи някаква собственост. Но беше честен и почтен. А и твърде малко бяха хората, които следваха претендента за трона, без да се стремят към някаква печалба.

Тристан вдигна учудено вежди и отведе Марк в палатката си. Рицарят, облечен в тежка броня, огледа внимателно начертания на пясъка план.

— Още ли не сте завладели Едънби Касъл?

— Много скоро крепостта ще бъде моя.

— За съжаление ще трябва да почакате още малко.

— Какво? — попита изумено Тристан. — Трябва ми само една нощ…

— Истинската битка вече започна. Ричард събра войската си и тя е по-многобройна от нашата. Трябва още сега да тръгнете с мен. Такава е заповедта на Хенри. Не можем да се лишим от най-смелите си войни.

Тристан стисна здраво устни и се отпусна на стола зад писалището. Ръцете му трепереха в безсилна ярост. Беше толкова близо до целта — и в последния момент го отзоваваха от бойното поле! Жаждата за отмъщение придоби горчив вкус. Ами, ако паднеше в боя и не се върнеше повече тук…

Не, сега не биваше да мисли за смъртта. Времето беше дошло — кралят Йорк и претендентът за трона от дома Ланкастър щяха да се изправят един срещу друг в решителна битка. Тристан просто нямаше избор.

— Ще наредя на войниците да вдигнат палатките — заяви кратко той, скочи и излезе от палатката си.

Спря на входа, вдигна поглед към стръмната скала, зад която беше Едънби, и прошепна:

— Ще се върна, лейди, чакайте ме — после тръгна с бързи крачки към средата на кръга, образуван от палатките. — Развалете лагера! Тръгваме към вътрешността на страната. Нашето място е под знамената на Ланкастър. Дошло е времето да свалим краля на Йорк!

 

 

Женевиев се изкачи на кулата и огледа внимателно свършената работа. Беше доволна от усърдието на хората си. Изгорялата ковачница и къщите на каменарите вече бяха покрити. Трябваха им обаче още поне няколко месеца, за да отстранят всички повреди, причинени от оръдията, и да укрепят защитните съоръжения.

Зад дървената порта на външния вал беше вградена нова желязна врата, зад портиерската къщичка беше устроен нов капан за враговете. Ако неприятелят успееше да проникне през тежката дървена врата, щеше да попадне между падащата решетка и една желязна бариера, където войните от Едънби можеха да го залеят с вряща смола или да го обсипят със стрели.

Когато погледна на югоизток, към вътрешността на страната, Женевиев видя, че всички са заети с мирен труд. Скоро започваше есенната жътва. Овцете вече се покриваха с дебелата си зимна вълна. Всичко изглеждаше в пълен ред. Внезапно чу зад себе си стъпки и се обърна изплашено. Но веднага въздъхна облекчено, защото към нея идваше отец Томас. Защо беше станала толкова нервна? Нима имаше от какво да се страхува в собствения си замък?

Кошмарите. Будеше се на разсъмване, окъпана в пот. Мъките й бяха непоносими. Беше очаквала, че ще сънува баща си, Аксел и бедния Майкъл, но вместо това всяка нощ в сънищата й идваше Тристан дьо Ла Тиер.

Сънуваше как броди сам-сама по скалата, а по небето се кълбят черни, заплашителни облаци. Неспособна да намери пътя за дома, тя хукваше да бяга и се изправяше пред непреодолима преграда. Едва тогава разбираше, че се е ударила в трупа на Тристан. Макар и мъртъв, врагът й изглеждаше едър и силен както приживе.

Той започваше да се смее, посягаше към нея и се кълнеше, че ще я накара да плати скъпо и прескъпо за коварството си. После я викаше да го последва в отвъдното. Женевиев се втурваше да бяга, но пръстите му се вкопчваха в косата й, а дълбоките тъмносини очи се впиваха безпощадно в нейните. И тогава съпротивата й отслабваше. Погледът му сгорещяваше кръвта й, в сърцето й лумваха пламъци и тя политаше към вечността. Силните ръце на Тристан я обгръщаха, горещата му целувка заключваше устните й, ръцете му се движеха по тялото й и тя се топеше под милувките му.

Накрая обаче той я отблъскваше, засмиваше се горчиво и й заявяваше, че това е била целувката на смъртта…

— Лейди Женевиев! — викът на свещеника прекъсна нерадостните й мисли.

— Какво има, отче?

Той изгледа загрижено бледото й лице.

— Всъщност нищо, което да изисква незабавната ви намеса. Пристигна фламандският търговец, за да ни плати вълната. Лейди Едуина го настани в голямата зала и тъкмо му поднася ейл.

— Значи и аз трябва да сляза…

— Не е нужно.

Женевиев го погледна учудено.

— Искате да обсъдите нещо с мен ли, отче?

— Смятах, че по-скоро вие имате да ми кажете нещо, милейди. В последно време не сте особено разговорлива.

Женевиев се взираше замислено в разбуненото море.

— Бихте ли ме придружиш до брега?

— Не бива да излизате без стража.

— Тогава повикайте няколко души, отче.

Свещеникът я послуша и след няколко минути двамата вече вървяха по тясната, обрасла с коприва и бурени пътека, която се виеше надолу към пясъчната ивица. Войниците се държаха на почтително разстояние. Развеселена, Женевиев изу обувките си и нагази във водата.

— Никога ли не сте плували в морето, отче?

— Не, за съжаление не съм се родил край морето — отец Томас се усмихна, очевидно зарадван от безгрижието й. През изминалите дни Женевиев беше постоянно мрачна и унила.

— Значи сте пропуснали много. Елате тук!

Свещеникът поклати глава, но изпълни нареждането. Женевиев седеше в пясъка, съвсем близо до водата и той предпазливо се отпусна до нея. Когато хладните пръски навлажниха расото му, потръпна от студ.

— Предадохте ли тялото на лорд Тристан на рицарите му? — попита уж между другото тя.

Свещеникът се поколеба, защото не знаеше как да й обясни, че не са могли да намерят мъртвеца. Крайбрежните скали се разпростираха надалеч, сипеите бяха еднакви навсякъде и беше обяснимо, че Тамкин не можа да си спомни, къде точно е погребал чуждия лорд в онази ужасна, потискаща вечер. Вероятно тялото бе станало плячка на вълците или лешоядите.

— Не се тревожете за това, милейди.

— Нали мъртвите не излизат от гробовете си, отче?

— Разбира се, че не — отговори с усмивка той. — От това ли се страхувате?

Женевиев поклати смутено глава.

— О, не! Само си мислех… Когато бях дете, татко често ме водеше тук и ме учеше да плувам и да си играя в пясъка. Понякога идваше и Едуина. Седяхме на слънце, носехме си храна и напитки. Беше чудесно време, наистина… — тя въздъхна и зарови пръсти в мокрия пясък. — Колко ми се иска да можех да върна онези дни, да цари мир и… Най-силното ми желание е времето да се върне назад — татко, Аксел и Майкъл да са живи и…

— И лорд Тристан да не е убит? — попита отец Томас и веднага си пожела да си беше отхапал езика. Как можа да прояви такава нетактичност!

— Да, иска ми се да върна назад стореното зло — потвърди едва чуто Женевиев. — Това не биваше да се случва, отче. Беше толкова ужасно, разбирате ли, но просто нямах друг изход… — тя се загледа с невиждащи очи към далечния хоризонт, където се срещаха светлото небе и индиговосиньото море. — Татко не биваше да отказва на Ланкастърите, когато го помолиха за гостоприемство. Тогава всичко това щеше да ни бъде спестено.

— Значи страдате, защото бяхте принудена да прибегнете до една безчестна постъпка — промълви духовникът и сложи ръка на рамото й.

— Дали ще ида в ада, отче?

— Не вярвам. Ваш дълг беше да защитавате крепостта, когато видяхте, че ще я загубите, вие прибягнахте към женските оръжия. Освен това, всемогъщият познава човешките души, а вашата е чиста, детето ми.

Женевиев не беше много сигурна в това, но пламенно се надяваше добрият Бог да разбере, че просто не е имала друг избор, освен да убие Тристан дьо Ла Тиер.

— Въпреки това се тревожа…

— Сигурно заради голямата битка?

— Точно така. Вече се проля твърде много кръв. Как смятате, дали Ричард ще победи? Ако Тюдор бъде разгромен, поне нашата война ще свърши.

Отец Томас отново се поколеба. И той беше преследван от странни сънища, които рисуваха пред духовния му взор мирна, процъфтяваща Англия. Ведрата картина се помрачаваше единствено от тъмните сенки над Едънби. Крепостта щеше да преживее трудни времена, преди най-после да настъпи мир.

— Не е толкова лесно — проговори тихо той и вече по-оптимистично добави: — Нали чухте какво казаха кралските пратеници. Войската на Ричард е по-многобройна от тази на Тюдор.

— Събрали са се край един град на име Маркет Босуърт — рече замислено Женевиев и стана. — Чух това от странстващите певци. Надявам се скоро да ни уведомят за победата.

— Да се надяваме.

— Бихте ли се обърнали с гръб? — попита изведнъж тя. Свежият морски въздух повдигна настроението й. — Не бих желала да ви ужася, но изпитвам голямо желание да сваля роклята си и да поплувам.

— Милейди…

— Моля ви! — извика през смях тя и веселостта й отново го зарадва. — Чакайте ме до скалата. Ще дойда след малко!

Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Женевиев захвърли кадифената рокля на пясъка и влезе в студената вода само по долна риза. Почувства се освежена, свободна и волна като риба. Морето прогони страшните спомени, изми кръвта от ръцете й.

Тя се облече набързо и извика на отец Томас:

— Вече се чувствам много по-добре!

— Една дама с вашето положение не би трябвало да се държи като риба, лейди Женевиев — отговори строго той.

— Беше толкова прекрасно.

— Това ме радва, но никой съпруг не би одобрил жена му да се държи по този начин.

Женевиев веднага стана сериозна. Разтрепери се, сякаш й беше студено, и отецът веднага съжали за остротата си.

— Не ми трябва съпруг, отче, мога и сама да нося отговорността си. Доказвам го ден след ден.

— Виждам, че загубата на Аксел продължава да ви потиска. Един ден обаче ще трябва да се омъжите и вие го знаете.

Женевиев поклати глава.

— Борих се с всички сили, загубих твърде много. Сигурна съм, че Аксел щеше да бъде снизходителен, великодушен съпруг. Но повечето мъже се женят, само за да завладеят земите на жена си, а и самата нея. Не бих понесла това, отче.

Свещеникът потръпна от безименен ужас. Разбираше, че господарката му говори сериозно и тъмната сянка, която надвисваше над Едънби в сънищата му, помрачи и неговото настроение. Измъчван от зло предчувствие, хвърли замаян поглед към стръмната скала.

Женевиев забърза по пътеката и отново се засмя.

— Ще дам на хората един ден отдих, отче! — извика през рамо тя. — Трябва да измислите някой подходящ светия. Всички работиха неуморно и заслужават малко развлечение. Макар че наближава есента, ще издигнем майско дърво, ще изпечем на шиш няколко агнета и телета, и ще танцуваме под луната.

Добра идея, каза си отец Томас. Не само арендаторите имаха нужда от свободен ден. Празникът щеше да развесели и господарката им.

— Добре, ще избера подходящ ден — съгласи се с усмивка той. Още докато говореше, слънцето се скри зад тъмните буреносни облаци, които пълзяха на запад. Точно там е Маркет Босуърт, помисли си свещеникът. Какво ли става сега на бойното поле?

 

 

През нощта на двадесет и първи август, Тристан бродеше безцелно под звездите и броеше безбройните лагерни огньове, които пламтяха около Еймбиън Хил. Войниците горяха от нетърпение най-после да влязат в бой. Утре беше денят на голямата битка.

Съгледвачите на Хенри бяха неуморни. Тристан знаеше за придвижването на противника почти толкова, колкото и за действията на Ланкастърите. На сутринта от Лейчестър беше пристигнал Ричард, придружен от стотици тромпетисти, стрелци и кавалери. Дори в тежката си ризница кралят изглеждаше дребен и слаб. Носеше златна корона, за да го различават и приятелите, и враговете.

Ричард беше смел мъж, умееше да управлява, но на съвестта му тежаха твърде много престъпления. Начинът, по който си разчисти пътя към трона, показа, че е твърде безскрупулен. От следващия ден зависеше дали Англия ще има нов крал или не.

Тристан падна на колене и се опита да се моли. Май беше забравил как се правеше това. „Нощта е тъмна като живота ми, каза си мрачно той.“

Но все пак намери верните думи. „Всемогъщи Боже, дай ни победа в утрешната битка и ме запази от смъртта. Не ме е страх от нея, но след всичко, което трябваше да изтърпя, няма да намеря покой, докато не си отмъстя. Не искам да убивам ближните си, искам само онова, което ми беше обещано.“

Не беше ли грях да моли за отмъщение? Може би не. Може би Бог също беше войн. Тристан се изправи и усмихнато вдигна очи към небето.

— Утре ще го узная — пошепна той и нощният вятър понесе думите му.

Върна се в лагера, отговори на поздрава на стражника и влезе в палатката си, където Джон вече спеше дълбоко и непробудно.

На двадесет и втори август, в Лето Господне 1485, по небето се гонеха сиви буреносни облаци. Въздухът тежеше от барутен дим. Беше горещо и задушно и Тристан трябваше да свали шлема си. По очерненото му лице се стичаха вадички пот. Отдавна беше захвърлил пистолета си, тъй като беше безполезен в ожесточената схватка. Възседнал верния си кон, той размахваше меча и сляпо поваляше враговете, които се мъчеха да го пронижат или да го свалят от седлото.

Численото надмощие на неприятеля не обезкуражи войните на Ланкастър. Мъжете се хвърлиха смело в кървавата битка. Тристан се биеше в близост до претендента. Както винаги, Хенри Тюдор беше обкръжен от най-верните си хора. Среден на ръст, строен и гъвкав, бъдещият крал не беше навършил дори тридесет години. Макар да не беше страхливец и да залагаше живота си за короната, той не можеше да бъде наречен роден боец. Истинският му талант беше в стратегията.

Внезапно един огромен войник на Йорк проби редиците на охраната и размаха пиката си. Тристан пришпори бойния си кон и се хвърли срещу неприятеля. Удари с все сила пиката му и тя се разтроши на парченца само миг, преди да прониже сърцето на Хенри Тюдор. Войникът изкрещя като безумен, метна се върху Тристан и го свали от седлото. Двамата се затъркаляха по окървавената земя, между трупове и ранени хора и коне.

Грамадните юмруци на непознатия забарабаниха по лицето на Тристан, тежкото тяло го притискаше неумолимо към земята. Той напрегна всичките си сили, отхвърли война настрана, грабна счупената дръжка на пиката и с все сила го удари по главата. Великанът рухна на земята и повече не мръдна. Тристан изпъшка и потърси с поглед жребеца си. Хенри го беше уловил и сега го поведе към господаря му.

— Вие ми спасихте живота.

Без да отговори, Тристан пое поводите на вярното животно. Познаваше склонността на Тюдор да не си губи времето с излишни думи и последва примера му.

— Войната още не е спечелена — отбеляза кратко той. — „Колко ли време щеше да трае битката?“ — Небето потъмняваше, навсякъде се виждаха мъртви тела, стъпкани червени и бели рози.

В крайна сметка сражението бе решено от лорд Стенли, сина му и трите хиляди войници, които водеха със себе си. Те се биеха на страната на Ричард, но когато го видяха да препуска насреща им, възседнал белия си жребец, се отметнаха от него и преминаха към Хенри.

Тристан знаеше, че преди битката, претендентът за трона е преговарял със сър Уилям Стенли и лордът му е обещал подкрепата си само в случай, че докаже умението си да печели. До повратната точка, хората на Стенли, смятани от всички за привърженици на Ричард, изчакваха, без да влизат в сражение. Очевидно беше намерението им да минат на страната на победителя, все едно дали той беше Йорк или Ланкастър, и когато войската на Ричард показа някои слабости, решението беше взето.

Заклещен между войските на Хенри и мощното крило на лорд Стенли, Ричард се би смело до горчивия край. Най-после прозвуча оглушителен вик:

— Кралят е мъртъв! Ричард III е убит! Голият му труп е метнат на гърба на коня, за да го видят всички! Привържениците на Йорк се разпръсват и преминават в отстъпление! Битката е спечелена!

Тристан присви очи и видя между оттеглящите се в безредие неприятелски войски един бял жребец, на гърба, на който беше привързан разсъблечен труп. Един пешак падна на колене пред Хенри, стискайки в ръце златната корона, отличителния знак на Ричард.

Тюдор избухна в сърдечен смях.

— Ние победихме, приятели!

— Ваше величество! — прошепна почтително войникът.

Хенри веднага стана сериозен.

— Ще се нарека крал, едва когато ме коронясат в катедралата. Скоро и това ще стане, мои верни служители. Благодаря на всички ви и ви обещавам, че ще получите обещаната награда. Ала трябва да се закълнете, че ще ме подкрепяте в усилията ми да съградя отново тази страна и да я поведа към нов блясък и богатство. Сър Марк, препуснете към Елизабет от Йорк и я отведете в Лондон.

— Ще я направите своя жена и кралската ви титла ще бъде осигурена… — започна възбудено сър Марк, но Хенри го прекъсна.

— Не се женя заради титлата. Всички знаят, че помолих за ръката на Елизабет много преди този ден. Титлата е моя по право. Ще отведа невестата си у дома, едва когато стана законен крал. Женя се заради мира. Родовете Ланкастър и Йорк ще се обединят в могъщия род Тюдор — Хенри хвърли бърз поглед към Тристан. — Е, лорд дьо Ла Тиер, какво възнамерявате? Ще ме последвате ли в Лондон? Ще празнувате ли победата с мен? Кажете какво желаете! Аз винаги плащам дълговете си, а днес трябва да ви благодаря за живота си.

Тристан поклати глава и се усмихна.

— Имам намерение да се върна в Едънби и да взема замъка под своя власт, сър. Имам да уредя и някои… лични неща. Ако наистина желаете да ме възнаградите, дайте ми крепостта — и господарката й.

Хенри дръпна юздите на коня си, който потропваше неспокойно, и вдигна вежди.

— Правете, каквото намерите за добре. Трябват ли ви още хора и оръжия?

— Не, ще взема само своята войска. Знам как да завладея замъка, без да проливам повече кръв.

Хенри го измери с внимателен поглед.

— От днес нататък в тази страна ще цари мир. Някои благородници ще загубят титлите си, други ще се озоват в Тауър или ще умрат от ръката на палача. Който продължава да ми се противопоставя, вече е държавен изменник и ще бъде наказан по подобаващ начин. Ала намерението ми не е да затвърдя властта си с още кръвопролития. Само онези, които не признават претенциите ми, трябва да се страхуват за живота си. Едънби е ваша собственост, Тристан — а това е плодородно имение, което носи добри доходи. Разчитам да си плащате данъците. Войната обезкърви Англия. Трябва да обединим силите си, за да доведем страната си до нов разцвет. Приемете Едънби от мое име и следвайте политиката ми.

— А господарката на замъка?

Хенри го прекъсна нетърпеливо.

— Тази жена не ме интересува. Правете с нея каквото щете.

— Трябва да ми го разрешите изрично, ваша милост — отговори с усмивка Тристан.

— Защо сте толкова настоятелен? — изненада се Хенри.

— Защото тя е млада и красива, и произхожда от благородно семейство. Някой може да пожелае да я направи своя съпруга, но вие трябва да помните, че не бива да я предлагате никому заради оказани услуги, нито пък да я използвате като пионка в сложните си шахматни игри. Каквото и да имам предвид, тя е само моя.

— Е, добре, имате обещанието ми! — Хенри извъртя очи към небето и продължи отвратено: — Велики боже! Толкова много думи за една жена! Хайде, тръгвайте към Едънби! Мен ме чака друга работа — с тези думи той обърна коня си и препусна напред.

Въпреки сивия ден Тристан имаше чувството, че слънцето пробива облаците и му се усмихва. Отметна глава назад и нададе див ликуващ вик. После се обърна към Джон, който едва се държеше на седлото, уморен от дългата битка.

— Тръгваме към Едънби! Ще завземем крепостта с кралската благословия. Свикай хората ни! Не бива да губим време. Потегляме още тази нощ.

 

 

Женевиев седеше в работната стая на баща си и преглеждаше списъка на Тамкин с арендните вноски. Написаното се размиваше пред очите й. Снощи беше празнувала до късно с хората си, беше пила твърде много ейл и беше танцувала лудешки около майското дърво. Днес обаче я мъчеше силно главоболие. Когато вратата се отвори с трясък, тя се стресна до смърт. Влезе сър Хъмфри, блед като платно и очевидно развълнуван. Гласът му трепереше:

— Всичко свърши! В битката при Босуърт Ричард е бил убит!

— Какво? — прошепна невярващо Женевиев.

— Хенри Тюдор вече препуска към Лондон, за да бъде коронясан.

— Откъде знаете? — попита безизразно тя. — „Невъзможно! Войската на Ричард беше по-многобройна!“

— Един от хората ни се върна ранен и ме увери, че не може да има съмнение. Видял със собствените си очи трупа на краля. Родът Йорк понесе унищожително поражение.

— Божичко! — простена Женевиев, подпря ръце на писалището и се опита да размисли. — Може би това не означава нищо. Има и други, които могат да предявят претенции за трона и да убият онзи негодник Тюдор.

В този момент в кабинета нахлу Едуина. Тя изтича при племенницата си и улови ръката й.

— Трябва да сложим оръжие, Женевиев. Ако не приемем Тюдор, той ще изпрати нова войска срещу Едънби. Ще се пролее още кръв. Иди при него, закълни се да му служиш вярно, положи в краката му Едънби и флага с бялата роза и той ще ти прости дързостта да се опълчиш срещу него.

Женевиев погледна отчаяното лице на леля си и очите й се напълниха със сълзи. После се обърна към сър Хъмфри.

— Какво ще кажете?

— Не виждам друг изход, милейди. Едуина е права, трябва да се преклоним пред новия крал. Надявам се да не ни накаже много строго.

— Е, добре. Ще отида при Тюдор и ще измоля благоволението му — тя притисна пулсиращите си слепоочия и си пожела главоболието да се усили и да замъгли окончателно разсъдъка й. — Иначе сигурно ще ни хвърли в Тауър или ще ни обезглави без съд и присъда. Да, ще се закълна да му служа вярно.

Едуина веднага хукна към вратата.

— Отивам да ти приготвя багажа. Кралят е още млад. Ако си облечена в красиви дрехи и носиш скъпоценности, той няма да устои на очарованието ти и ще прояви снизходителност.

— Чувах, че бил студен и пресметлив и се интересувал много повече от парите и златото, отколкото от жените. Но все пак ти позволявам да направиш всичко, което смяташ за нужно — Женевиев помълча малко и добави горчиво: — Щом се налага да падна на колене, поне да го направя със стил.

Едуина побърза да излезе от работната стая. Женевиев се надигна и продължи уморено:

— Сър Хъмфри, вие ще ме придружите. Нека и Мери дойде с нас. И свита от пет души…

— Бих предложил десет, милейди — прекъсна я учтиво старият рицар. — Пътищата сигурно гъмжат от гладни и озлобени войници, които само чакат да срещнат някаква плячка.

— Добре, нека бъдат десет. Тръгваме още днес следобед. Искам колкото се може по-бързо да оставя зад себе си това унижение.

Само след два часа малкият отряд беше готов за тръгване. Отец Томас и Едуина подадоха на Женевиев и сър Хъмфри чаши с вино за сбогуване и им пожелаха добър път.

— Погрижете се за войните, които ще се завърнат в къщи — поръча Женевиев. — Те са служили вярно на Едънби и рода Йорк. Особено държа сър Гай да разполага с всичко необходимо.

— Разбира се, ще се погрижа — обеща Едуина.

Малката Ан се беше заловила за полите на майка си. Женевиев се наведе и я грабна в прегръдките си.

— Ани, аз отивам в един голям град. Искаш ли да ти донеса най-красивата кукла?

— О, да, много искам кукла!

Женевиев я целуна и отново се обърна към отец Томас и Едуина, които не можеха да скрият тревогата си.

— Не се бойте, всичко ще мине добре. По пътя ще упражнявам непрекъснато реверанса си и думите на клетвата.

Лелята се усмихна, но отец Томас строго смръщи чело.

— И внимавайте какво говорите, милейди! — предупреди я настоятелно той. — Само една грешна дума и ще ви обвинят в държавна измяна!

— Не се страхувайте, отче, ще внимавам — въздъхна тежко тя. — Нямам намерение да загубя нито собствеността, нито живота си. Надявам се да се върна скоро.

— С Бога, детето ми, с Бога! — свещеникът взе ръцете й в своите и усети треперенето им. Ала главата беше гордо вдигната. — Ще се моля за вас.

— Благодаря ви, отче. — Тя прегърна за последен път леля си, скочи на седлото и потегли начело на свитата си към външната порта.