Хедър Греъм
Постеля от рози (6)

Пета глава

Тристан не криеше недоверието си. Той претърси основно спалнята и макар че беше очаквала това, Женевиев трепереше от нерви. Когато най-после приключи, усмивката й издаваше облекчение, което не убягна от вниманието му.

Вероятно в стаята не дебнеше неприятел. Ала Тристан все още предполагаше, че Женевиев е решила да го подмами в капан, и гореше от нетърпение да разкрие лъжата й. Скръстил ръце зад гърба си, той оглеждаше внимателно частните й покои, не по-малко впечатляващи от голямата зала долу.

Богато резбованото легло бе скрито зад завеси от скъпоценен брокат в летни зелени и жълти тонове. На горната рамка беше изобразена ловна сцена — благородни коне и ездачи с развяващи се мантии, ястреби и соколи, които размахваха крилата си високо в небето, и един глиган, който скоро щеше да стане плячка на ловците.

Камината беше в ъгъла и пред нея бяха наредени няколко стола с красиво извити крака. Тук господарят на замъка можеше да разговаря на спокойствие със съпругата си или да пие чаша топло вино, докато се взира мълчаливо в пламъците.

Трите стени бяха боядисани в бяло, четвъртата беше украсена с фрески. Изобразените върху тях сцени бяха същите като на разкошния гоблен от Бажо. Тесните прозорци бяха украсени с изкусно издялани арки. Под прозорците бяха наредени ракли с дрехи. До вратата имаше масивен дъбов шкаф, а тоалетната масичка беше отрупана със сребърни гребени, четки за коса, фуркети от кост и друга женски принадлежности. Върху масичката за миене стояха красиво изрисувана стомна и подходящ леген.

„По всичко личи, че Женевиев от Едънби живее сред лукс, помисли си недоволно Тристан.“ За стаята й не бяха пестили средства, също както за обзавеждането на целия замък. Вече започваше да разбира, защо обитателите му нямаха желание да се предадат и, защо считаха дома си за непревземаем.

Дори само портиерската къщичка на входа с дебелите си шестнадесет стъпки стени представляваше непреодолимо препятствие за всеки нападател. До нея бяха построени няколко дървени бараки, където бяха настанени войници и прислужници, ковачници и други работилници, склад и водна кула. Над каменните валове бяха издигнати седем отбранителни кули. Друга каменна стена, изградена очевидно по-късно, обкръжаваше къщите на арендаторите.

Тристан все още не бе видял почти нищо от вътрешността на замъка, само залата и спалнята на младата лейди, но видяното бе достатъчно, за да разбере, че стаите му предлагат не само защита, а и значителен лукс и са пълни със скъпоценни предмети. Сър Хъмфри му беше обяснил, че параклисът на замъка е истинско произведение на изкуството, с високи триъгълни прозорци и колони, които се съединяват в могъщи арки, с мраморен олтар и амвон, чиято резба представлява Свети Георги, когато убива ламята.

„Всичко това сега е мое, каза си Тристан и в сърцето му се надигна диво ликуване. Щом Хенри стане законен крал на Англия, той ще предаде Едънби в ръцете ми със специална грамота.“ Радостта отлетя също така бързо, както се беше появила. С какво удоволствие щеше да се откаже от всичко, само да можеше да върне Лизет и малкия им син…

Не, той нямаше да се върне никога в Бедфорд Хет, където бяха загинали близките му. Затова щеше да направи Едънби свой нов дом. Може би тук изтерзаното му сърце щеше най-после да намери покой. Хората щяха да го приемат за свой господар, защото имаше намерение да се отнася добре с тях, и един ден щяха да разберат, че той не е убиецът на стария лорд. „Едгар Левелин падна в бой, на полето на честта. А красивата му дъщеря…“ Тристан се обърна с лице към нея, все още изпълнен с подозрение. Сребърните й очи излъчваха войнственост и упоритост, в зениците им не светеше и искрица нежност. Макар че гласът й звучеше толкова сладко и меко, от думите й лъхаше само студено презрение.

Женевиев ставаше все по-нервна. Макар да стискаше с все сила треперещите си пръсти, брадичката й беше гордо изправена. От една страна, Тристан гореше от желание да я напердаши, да я накаже за упоритостта, с която се бе отбранявала, от друга обаче копнееше да я прегърне, да се наслади на красотата й, да заглуши болката си във вихъра на желанието. И да събуди страстта, която беше забелязал в сребърните дълбини на очите й — страст, недокосната от никой мъж преди него.

„Жалко, че не мога да й имам доверие, каза си ядно той.“ Преди малко бе заповядал на Джон да бъде бдителен и беше изпратил половината си капитани при войниците, в случай, че възникнат проблеми.

Какъв ли беше планът на тази малка вещица? Ако го отгатнеше, дали щеше да продължава да я желае толкова силно? Да, разбира се. Дали пак щеше да поиска от нея да изпълни даденото обещание? Не можеше да си отговори на този въпрос. Не, не така… Ако тя направеше опит да отстъпи, той щеше да й даде още една възможност да се оттегли с достойнство.

— Харесва ли ви стаята? — осведоми се с хладна учтивост Женевиев.

— О, да — отговори кратко мъжът, седна пред камината и се облегна доволно на дървената рамка. Огънят топлеше гърба му, а той можеше да държи под око както Женевиев, така и вратата. Не беше забравил да я зарези, но ако го заплашваше опасност, тя щеше да дойде отвън, тъй като освен него и Женевиев в стаята нямаше никой.

Той присви очи и продължи да наблюдава домакинята си. Пръстите й бяха стиснати до болка, кокалчетата им белееха в полумрака. След известно време тя прекъсна душащото мълчание:

— Може би е по-добре да свалите оръжията си, милорд. Не е удобно да седите така, с меч на колана.

— Свикнал съм вече.

— Но все пак… — объркана, тя прехапа долната си устна.

— Смущава ли ви оръжието ми? — попита с небрежен светски тон той.

— Разбира се — Женевиев се усмихна предизвикателно, но не се приближи. Очевидно опитваше да разпали пламъците, без да дава нищо от себе си.

— Защо?

— О, лорд Тристан… — тя отговори на погледа му с големи, невинни очи. — Този меч е видял безброй битки. Той е символ на кръв, смърт и жестокост. Може би именно с него…

— Аз не съм убил баща ви, милейди — прекъсна я рязко той. — По време на битката не видях нито веднъж флага на лорд Едънби, следователно е паднал от друга ръка.

— Но вие дойдохте тук, за да ни унищожите!

— Не. Исках само да получа малко храна. Щеше да бъде много по-добре, ако господарят на замъка бе изпълнил желанието ми. Едва по-късно го помолих да се откаже от верността си към краля убиец, но той пак прояви упоритост. Решението му беше взето свободно и той заплати за него с живота си. Това е всичко.

В очите й блесна луд гняв, но само за миг — тежките мигли побързаха да го прикрият.

— Опитайте се да ме разберете. Чувствам се наистина неловко в компанията на този меч. Ами ако го вдигнете срещу мен…

— Никога не се бия с жени.

— Но аз съм привърженичка на рода Йорк и ви се противопоставих.

— Казах ви и пак повтарям — никога няма да ви нападна с оръжие.

Женевиев пое дълбоко въздух, но въпреки това в следващия й въпрос прозвуча нетърпение:

— Защо седите пред огъня? Довлякохте ме тук…

— Нима горите от нетърпение да ме ощастливите, милейди?

— Искам да свършим по-скоро! — изфуча ядосано тя.

— Какво казахте? — попита с добре изиграна обида Тристан. — Щом ви е толкова неприятно, вървете си.

— Какво? — провикна се изумено Женевиев, но се овладя и побърза да прибави: — Вярно е, чувствам се доста неудобно и се надявам да разберете смущението ми… — гласът й пресекна. Страхът й нарастваше. Тя беше очаквала, че мъжът ще е напълно омагьосан от прелестите й, ще побърза да свали оръжието си и ще я просне на леглото. А той първо претърси най-внимателно спалнята й, а сега си седеше най-спокойно и дори не правеше опит да я докосне.

На всяка цена трябваше да го обезоръжи. Ранените, които се върнаха в замъка след онази съдбоносна битка, твърдяха, че с меч в ръка бил непобедим като крилатия Меркурий.

Изведнъж Тристан се изправи и младата жена се отдръпна уплашено. Но той не отиде при нея, а се облегна на перваза на камината и отново се загледа в огъня. Тъмносините очи горяха с мрачен пламък.

— Вие сте възхитителна личност, милейди, но аз продължавам да се питам какво таите в сърцето си — заговори след малко той.

— Единственото ми желание е да предпазя поданиците си от страдания — излъга веднага тя.

Тристан се обърна и тя зачака с трепет приближаването му. Той докосна косата й, вдигна един дълъг кичур и го плъзна между пръстите си. Женевиев едва не извика, но се застави да стои тихо. Близостта на мъжа накара кръвта й да запламти и това ново чувство я изпълни с безпокойство. Тя се взря като замаяна в очите му и се почувства като негова пленница. След малко Тристан пусна златния кичур, сякаш бе загубил интерес към притежателката му, върна се до камината и отново се подпря на перваза.

— Наистина ли искате да сдържите обещанието си?

— Да, разбира се — прошепна едва чуто тя.

— Искам да ви предупредя, че няма да ви позволя да нарушите думата си, милейди.

Женевиев потрепери и силите заплашиха да я напуснат. Господи, дано всичко свършеше по-скоро.

— Женевиев?

Тя не можа да отговори, но това изглежда не го смути.

— Кълна се в Бога и във всички светии, милейди, че ще ви накарам да сдържите думата си. Давам ви последен шанс да се откажете. Ако желаете, можете да си отидете. Ако обаче останете, вече няма да има връщане назад. Разбирате ли ме?

— О, да…

В стаята надвисна тежко мълчание, което предвещаваше буря. Накрая Тристан попита:

— Е?

— Какво, милорд?

— Започвайте.

— Какво искате да кажете?

— Мое право е да получа пълна представа за единствения по рода си подарък, който ми бе поднесен.

Дъхът й спря.

— Какво?

— Толкова ли не разбирате? Може би трябваше да се изразя по-ясно. Съблечете се, милейди.

Забелязал стъписването й, Тристан едва не се изсмя с глас. Макар че беше напълно объркана, Женевиев внезапно забеляза, че очите на мъжа насреща й не са черни, а тъмносини. Не, сега не биваше да мисли за такива глупости. Трябваше да предприеме нещо, и то колкото се може по-бързо, за да го накара да свали меча си и да даде възможност на скритите в нишите мъже да го обезвредят.

Без да мисли дълго, тя изтича при Тристан, хвърли се на колене пред него и се вкопчи в твърдите, мускулести бедра.

— О, милорд! — зашепна смирено тя и не спря, дори когато прочете в погледа му неприкрито изумление. — Моля ви, милорд, аз ще сдържа думата си, разбира се, че ще го направя, защото най-голямото ми желание е да спася хората си. Повярвайте ми! Но свалете най-после това страшно оръжие, което ми напомня толкова болезнено за онова, което загубих, и ми позволете да угася светлините. Тогава ще мога да ви прегърна с цялата си нежност.

Тристан улови брадичката й и в сърцето му се надигна съчувствие. Тази жена беше красива като утринна зора, кожата й розовееше като най-скъп диамант, а златната й коса можеше да подлуди всеки мъж. Дълбоките сребърни очи вече не му изглеждаха корави и недостъпни. В този миг те блестяха в меко виолетово. Крехките ръце, които притискаха бедрата му, още повече разпалваха желанието му. Беше готов да забрави, че молителката пред него е опасна неприятелка. Сега най-важното беше да утоли глада си, като завладее тялото й. Ако не сърцето, то поне плътта му щеше да намери утеха.

— Станете… — започна нежно той, но в този миг изостреният му слух долови подозрителен шум. Очите му се присвиха в тесни цепки. Изблъска ядосано Женевиев, скочи на крака и се втурна към завесата. Тайната вратичка се отвори безшумно и от тъмнината изникна Майкъл с гол меч в ръка.

Женевиев изпищя, за да предупреди верния си войн:

— Майкъл!

Твърде късно. Прекалено слисан, за да мисли ясно, момъкът отстъпи назад.

— Пуснете оръжието! — изсъска гневно Тристан.

Вместо да се подчини, Майкъл вдигна меча си и Тристан светкавично изтегли своя от ножницата. Всичко стана толкова бързо, че Женевиев не повярва на очите си. Понечи да изпищи, но от устата й излезе само задавено хъркане. Грамадният Майкъл рухна на пода като отсечено дърво, с широко отворени сини очи, изразяващи недоверчиво смайване. От раната на гърлото му рукна кръв.

— Не! — изплака тя и Тристан се обърна към нея. Никога не беше виждала в човешки очи толкова гняв и омраза, толкова дълбоко презрение. Заотстъпва назад, докато се блъсна в една стена. Тристан бавно закрачи към нея. Къде ли е Тамкин, запита се отчаяно Женевиев, претърси стаята с поглед, но когато откри машата пред камината, не посмя да посегне към нея.

Изведнъж Тристан се обърна към отсрещния ъгъл. Тамкин изскочи от скривалището си и се втурна насреща му с изваден меч. Сблъсъкът беше страшен. От закалената стомана изскочиха искри. Първото нападение се оказа безуспешно. Противниците направиха по крачка назад и се приготвиха за нов сблъсък.

— Женевиев! — извика отчаяно Тамкин, когато силният удар на врага го принуди да падне на колене. Едва ли щеше да успее да парира следващия. Женевиев разбра, че верният й войн ще се прости с живота си, ако бързо не му се притече на помощ. В погледа му се четеше няма молба. Тристан я беше забравил. Без да съзнава какво прави, тя вдигна тежката маша от скарата пред камината, претегли я на ръката си и се втурна като вихър към биещите се мъже.

Мечът на Тристан отново се удари безпощадно в острието на противника. Макар че гневът му вдъхваше неподозирана сила, той усещаше как ръката му все повече и повече натежава. Пред очите му се спускаше мъгла, мускулите отказваха да му служат.

Какво ставаше с него? Разтърси глава, за да прогони странната паяжина и изведнъж осъзна болезнената истина. Бяха го упоили — а може би му бяха дали отрова. Толкова се хвалеше, че е винаги предпазлив — а сега се оказа, че са го измамили като последен глупак.

Още от самото начало не се доверяваше на Женевиев, но никога не би помислил, че тя ще прибегне към такива коварни средства, за да го премахне… Ръката му едва удържаше тежкия меч. Трябваше веднага да довърши и втория противник, докато все още можеше да се бие, а после да предупреди хората си, да вдигне тревога, да изкрещи, че са ги измамили… Дивата ярост, която бушуваше в гърдите му, победи мъглата от упойката. Размаха с все сила меча си и макар че не улучи смелия мъж насреща си, изби оръжието от ръката му и то отлетя към отсрещния ъгъл. Женевиев разбра, че е дошъл моментът да се намеси. Тя стисна с две ръце машата, замахна и я стовари върху главата на Тристан. Мечът се изплъзна от вцепеняващите се пръсти. Той опипа тила си, сякаш не можеше да проумее какво го е сполетяло, а когато се обърна към нея, изглеждаше толкова страшен, че от гърлото й се изтръгна задавен писък. Остъкляващите се очи бяха пълни с болка и горчиво разочарование.

Обзета от паника, Женевиев зачака мъжът да се нахвърли върху нея като див звяр и да я разкъса. Но Тристан не го направи. Даже не протегна ръка да я хване. Само погледът му й обещаваше страшно отмъщение.

— Ще ви пратя в ада, вещице от Едънби! — изръмжа разярено той. — Измамна курва! Ако ви е мил животът, молете се да умра още сега…

— Не! — Женевиев трепереше с цялото си тяло.

Макар че едва пристъпваше, Тристан мина покрай падналия Тамкин, който се беше вцепенил от ужас, издърпа резето и излезе в коридора.

— Господи, какво ще стане сега? — изплака Женевиев. — Трябва да го задържим, иначе ще предупреди другите и тогава сме загубени! — тя хукна след Тристан, а Тамкин, който се изтръгна от вцепенението си след отчаяния й писък, побърза да вдигне меча си и я последва. Но беше вече късно.

— Примамиха ни в капан! — изрева Тристан, изправен под арката на каменната стълба. Гласът му прозвуча като дрезгав вълчи рев при пълнолуние. — Предателство… — той се отпусна на колене и улови с две ръце главата си.

В залата избухнаха диви викове, но Женевиев не чу почти нищо. Тя се взираше като замаяна в Тристан, който се олюляваше напред-назад и тихо стенеше. Накрая, за нейно безкрайно облекчение, мъжът политна напред и се просна по лице на студения каменен под.

Тя почака няколко минути, без да смее дори да диша. Застанал до нея, Тамкин също не помръдваше. И двамата не можеха да повярват, че непобедимият враг наистина е победен. Когато мина доста време и той не се помръдна, Женевиев направи крачка напред и се вгледа в окървавения му тил. Гърбът му не се повдигаше. Очевидно беше издъхнал.

— Господи, аз го убих! — изплака невярващо тя. — Велики Боже, аз убих човек… — тялото й се разтърси от силни тръпки, коленете й омекнаха.

Тамкин направи плах опит да я успокои, като сложи ръка на рамото й.

— Вие ми спасихте живота. Останете тук, но внимавайте. Аз трябва да сляза в залата.

Без да проумява смисъла на думите му, Женевиев кимна и потръпна от ужас, когато го видя да прекрачва трупа на неприятеля.

Неспособна да откъсне поглед от падналия рицар, тя се опита да си внуши, че той е привърженик на Ланкастър, следователно неин враг, и си е получил заслуженото наказание. Но кръвта му беше омърсила ръцете й, бе опетнила душата й. Отпусна се на колене, заплака, после избухна в смях и зарови пръсти в косата си. Слепоочията й пулсираха болезнено. Затвори очи и се постара да прогони веднъж завинаги случилото се: нападението над Едънби, пожарите, огромната, неподвижна фигура на мъжа, когото бе убила със собствените си ръце.

Ала когато отново отвори очи, той все още лежеше на площадката — сгърчен от болка, безжизнен, мъртъв. Кръвта на тила му бавно се съсирваше. Откъм залата долиташе глух шум. Най-после той проникна в съзнанието на Женевиев и прогони вълнението и замайването й. Долу се водеше битка. Планът им не се осъществи така успешно, както се бяха надявали. Това последно сражение щеше да вземе нови жертви, но тя все още не смееше да се помръдне. В голямата зала се решаваше съдбата на Едънби, но Женевиев продължаваше да стои неподвижна, да се взира в безжизненото тяло на Тристан дьо Ла Тиер и да се моли то да изчезне завинаги от съзнанието й.

Битката съвсем не беше толкова ожесточена. След като чуха предупреждението на Тристан, твърде малко рицари извадиха оръжието си. Само Джон, получил заповед да бъде постоянно нащрек, наблюдаваше внимателно сътрапезниците си, след като Тристан се оттегли на горния етаж. Но дори и той се отпусна, когато влязоха музикантите и артистите.

Едънби Касъл беше наистина великолепен. И една от най-красивите дами в него беше лейди Едуина. Макар да не беше вече млада, вероятно година или две по-възрастна от него, тя притежаваше очарование, което липсваше на повечето млади момичета, а красотата на чертите й изпъкваше още повече на фона на мекия й, нежен нрав. Гласът й звучеше като музика. Беше стройна и елегантна — и много, много нервна.

Джон прекара почти целия следобед до нея, опитвайки се да я успокои. Двамата разговаряха за най-различни неща, най-вече за живота в Едънби, който беше родното й място. Едуина говореше с болка за брака си, за съпруга си, който не загинал на бойното поле, а починал от коварна болест. Брат й настоял тя да се върне отново в родния си дом, където след време можел да й намери подходящ жених.

— Това не ви ли смути? — попита внимателно Джон.

— Защо трябва да ме смущава? — попита учудено тя и го погледна с огромните си сини очи, прилични на дивите цветенца, които растяха по крайморските скали.

— Не ви ли беше неприятно, че ще ви омъжат повторно, без да се допитат до вас? — поясни с усмивка Джон.

Едуина сведе поглед и също се усмихна.

— Така върви светът открай време. Да ви донеса ли още малко вино?

Джон не пожела да пие повече. В отсъствие на Тристан войската на Ланкастър беше под негова заповед и той не можеше да си позволи да го сварят неподготвен. Приятелят му подозираше, че обсадените са им заложили коварен капан. Състоянието на рицарите го безпокоеше. Смееха се твърде високо, крещяха на певците да изпълняват неприлични песни. Всички бяха предупредени да не пият много вино и въпреки това се бяха напили учудващо бързо.

Джон скоро забеляза, че и Тибалд се чувства неудобно. Старият рицар седеше в края на масата, смръщил загрижено чело и все по-често оглеждаше недоверчиво пияните си другари.

Какво ли го смущаваше? Всички бяха в превъзходно настроение, рицарите на Йорк и Ланкастър разговаряха учтиво помежду си, шегуваха се и пиеха заедно. Набити селски момичета поднасяха вино, смееха се с цяло гърло на неприличните забележки и не пищяха, когато ги щипеха по задниците.

Може би арендаторите от Едънби не се интересуваха особено кой род ще носи короната и кой седеше в замъка на господаря. Но как тогава да се обясни, че бяха водили дълга и ожесточена битка срещу превъзхождащите ги сили на Хенри Тюдор?…

Докато се стараеше да разреши тази загадка, Джон чу вика на Тристан и светкавично се обърна към Едуина. Младата жена изпищя уплашено и той веднага разбра, че подозренията на господаря му са имали своите основания. Извади меча си и ядно изрева:

— На оръжие, другари!

За съжаление повечето рицари не му обърнаха внимание. Само Тибалд, Матю Уолингам и още двама по-трезви скочиха. В този миг в залата нахлу стражата и Джон видя как старият Хъмфри извади меча си.

Един войник се втурна право към него, но Джон прободе сърцето му с един-единствен удар. Мъжът се строполи на пода и под гърдите му се образува кървава локва.

Чул ужасен женски писък, младият рицар се обърна и видя как Едуина се притиска страхливо до каменната колона. Безумните й очи бяха втренчени в мъртвия войник. В голямата зала се чуваше дрънчене на стомана, стенеха ранени и умиращи.

Джон знаеше, че трябва веднага да изтича навън, за да предупреди войниците в двора и да организира отстъплението. Никога досега не се беше изправял срещу такова коварство. Застана пред Едуина и се поклони с горчива усмивка.

— Молете се да умра, милейди, защото ако оцелея…

Не можа да довърши изречението, защото върху него се нахвърлиха още двама войници от стражата. Отклони нападението с лекота и изтича към вратата.

— Тибалд, Матю, съберете рицарите на Ланкастър! Трябва да си пробием път навън!

Както видя с ъгълчето на окото си, Тибалд беше разбрал какво се искаше от него. Старият войн размаха меча си, проби си път към Джон и изчака, и Матю да се присъедини към малката група. Джон огледа залата и сърцето му натежа от болка, когато видя, че поне десетина от другарите му лежат мъртви на излъскания под. Четирима бяха рухнали в безсъзнание на масата. От петнадесетте, които влязоха в залата, за да опитат гостоприемството на Едънби, можаха да избягат само петима.

Най-после стигнаха до вратата. Джон отблъскваше безбройните удари, докато Тибалд издърпа голямото резе. Двамата се втурнаха към вътрешния двор и пред очите им се разкри тъжна гледка. Тук-там все още се биеха, но повечето войници, макар и без видими рани, лежаха на земята със затворени очи и глупашки ухилени лица.

— Рицари на Ланкастър, минете в отстъпление! — изрева ядно Джон. Разбираше, че всеки трябва да се бие сам за себе си, и това го потискаше. Повечето бяха пияни и щяха да останат тук, да бъдат хвърлени в затвора, обесени или пребити до смърт.

— Джон! — Тибалд препускаше насреща му, водейки за юздата коня му.

Джон се метна на седлото и отново изкрещя на войните си да отстъпят. Двамата едва успяха да се изплъзнат от тежката желязна мрежа, която метнаха отгоре им. Решетката на портата падна с трясък, но оцелелите вече бяха в безопасност. Мостът над рова беше вдигнат и макар че в първия миг бойният жребец на Джон се уплаши от дълбоката пропаст, господарят му го смушка с шпори и животното прелетя над водата с могъщ скок.

Тибалд изкрещя сърдито, конят под него изцвили болезнено. Сигурно жребецът си беше счупил крак при прескачането. Джон веднага дръпна юздите и изчака старият рицар да се метне зад него. Препуснаха покрай естествения защитен вал, образуван от крайбрежните канари, следвани от дъжд стрели, без да го забелязват.

Джон спря коня си едва когато слязоха в долината. Обърна се назад, за да разбере с колко хора разполага. От петдесетимата, с които бяха влезли в крепостта, успяха да се спасят едва двадесет и пет, повечето от които ранени. Мъжете седяха на седлата и се гърчеха от болки.

— Връщаме се в лагера! — заповяда дрезгаво младежът.

Мислите му бяха заети с Тристан. Верният приятел, който с последния си вик бе успял да предупреди войниците си. Въпреки онова, което бе преживял в Бедфорд Хет, Тристан показа готовност да владее Едънби с доброта и великодушие, а какво го посрещна там — коварна измама!

Колко пъти Тристан бе спасявал живота му на бойното поле! Джон препусна напред, защото не искаше уморените, страдащи от раните си войници да видят сълзите, които пареха очите му. Тъкмо сега, когато приятелят му имаше спешна нужда от него, той не беше в състояние да му помогне. Изведнъж Джон дръпна юздите на коня си.

— Кълна се в Бога и във всички светии! Няма да напусна това проклето място без тялото на приятеля си!

— Разбира се, че ще останем тук — отговори вразумително Тибалд.

— Щом си възвърнем силите, ще нападнем онези в замъка и ще ги унищожим! — извика гневно Матю.

— За лорд Тристан! — изгърмя Тибалд и мъжете повториха бойния вик.

Разбира се, че щяха да отмъстят за смъртта на господаря си. Неговото предупреждение беше спасило живота им.

Докато препускаше към лагера, Джон си припомняше с болка и гняв дамите на Едънби, които си бяха послужили с красотата и хитростта си и бяха победили врага с коварните си женски оръжия. Много скоро и двете щяха да съжаляват горчиво за деянието си…

 

 

Макар че шумът заглъхна, Женевиев все още не можеше да се помръдне от мястото си. Скрила лице в ръцете си, тя беше коленичила на пода. По стълбата се изкачиха леки стъпки.

— О, Господи! — гласът на Едуина дойде някъде много отдалеч и Женевиев най-после вдигна глава.

Едуина се приведе над неподвижното тяло на Тристан дьо Ла Тиер и Женевиев изпищя:

— Той е мъртъв, Едуина! Аз го убих! — тя избухна в безумен смях, после отново се разрида. Едуина изтича при нея, коленичи и я взе в прегръдката си. От очите й потекоха сълзи. Двете отчаяно се опитваха да се утешат за стореното.

— Най-после всичко свърши — пошепна Едуина.

Тежки стъпки изкачиха каменните стъпала. Появи се сър Гай, следван по петите от Тамкин. Той коленичи пред Женевиев и заговори възбудено:

— Милейди, вие сте героиня! Само на вас трябва да благодарим за спасението си. Вие убихте със собствените си ръце водача на Ланкастърите, ние направихме същото с повечето от хората му. Само десетина успяха да избягат. Да, вие сте…

— Не, не, не! — извика отчаяно Женевиев. — Не съм никаква героиня! Моля ви, отнесете го някъде по-далеч!

Сър Гай махна с ръка на Тамкин и двамата вдигнаха безжизненото тяло.

— Изнесете го оттук! — изплака Женевиев. — И веднага го погребете! Не искам да го виждам!

Без да кажат дума, двамата мъже понесоха товара си навън. Оцелелите войни на Ланкастър бяха прибрани на сигурно място в затвора.

— Къде ще го отнесем, сър Гай? — попита Тамкин.

— На ръба на скалата — отговори след кратък размисъл младежът. — Ще натрупаме отгоре му пясък и камъни.

— Това не е християнско погребение — възрази потиснато Тамкин. — Трупът на пълководеца винаги се предава на хората му.

— Не. Ще го заровим и толкова. Нали чухте какво желае лейди Женевиев. Този мъж трябва да изчезне веднъж завинаги от живота й!

Сър Гай беше рицар, Тамкин само управител на имота. Мъжът стисна здраво зъби, защото не смееше да изрече на глас мислите си. Двамата намериха една носилка и понесоха мъртвия през задния двор, покрай овъглените остатъци от къщи и работилници.

Когато стигнаха края на стръмната скална стена, в подножието, на която имаше тясна пясъчна ивица, Гай спря.

— Тук! — заповяда рязко той.

— Тук ли? Но как ще изкопая гроб?

— Няма да копаеш. Просто го покрий с камъни. Ако лешоядите не му изкълват очите, ще има възможност да се наслаждава на безумието си, докато изгние! — сър Гай изтри ръце в наметката си, сякаш се чувстваше омърсен. Тамкин изгледа подозрително хермелиновата мантия на рицаря, туниката и панталона, по които нямаше нито едно петънце. Какво беше правил сър Гай по време на битката? Или си служеше толкова добре с меча, че не проливаше и капчица пот, когато се биеше?

— Мисля, че ще се справите и сам — заяви самодоволно сър Гай и се запъти с бързи крачки към задната порта на Едънби.

Тамкин погледна надолу към мъртвия мъж, който едва не го уби, и потрепери. Такъв благороден и смел рицар заслужаваше да му се отдаде последна почит — а не такова недостойно погребение и презрителните думи на сър Гай.

Но сега нямаше време за подобни размишления. В замъка го чакаше много работа. Стените и бойниците трябваше да бъдат издигнати отново, защото войните на Ланкастър много скоро щяха да подновят нападенията си. Освен това трябваше да се погрижат за ранените и да приведат в ред голямата зала.

Тамкин събра няколко големи камъка и ги струпа върху мъртвото тяло. Той не се отличаваше с особена набожност и рядко пристъпваше прага на параклиса. Но сега, докато небето потъмняваше, падна на колене и изрече тиха молитва за душата на лорда, който бе станал жертва на коварна измама.

Въпреки победата, която бяха извоювали този ден, Тамкин не изпитваше задоволство. Чувстваше се омърсен и жалък. Тази победа не беше постигната по честен начин. Той се надигна и уморено закрачи обратно към замъка.