Хедър Греъм
Постеля от рози (5)

Четвърта глава

Точно сега, когато имаше спешна нужда от цялата си смелост, тя за щастие не я напусна. Въпреки това не посмя да погледне Тристан в очите, когато го поздрави.

— Едънби Касъл и земите на господаря му сега принадлежат на вас, милорд. Приемете гостоприемството ни.

Хората на Ланкастър избухнаха в ликуващи викове. Мъжете наскачаха от конете, Тристан даде нарежданията си, без да обръща внимание на Женевиев и свитата й. Тя навлажни с език пресъхналите си устни и нервно пристъпи напред.

— Приготвили сме диви свине и фазани, пържена риба и няколко бъчви с вино. Повечето от хората ви ще бъдат обслужени в двора, милорд, а петнадесет могат да заемат места на трапезата вътре.

— Само петнадесет ли, милейди? — осведоми се с подигравателна учтивост Тристан.

Женевиев се сниши в дълбок поклон и пламенно се помоли позата й да изразява покорство.

— Ние сме шестима, милорд. Леля ми и аз… — тя изчака, докато Едуина се поклони, и продължи: — Сър Гай, сър Хъмфри, Майкъл и Тамкин. Майкъл е… беше капитан на баща ми, Тамкин управлява имотите и надзирава арендаторите. А сър Гай води счетоводството. Сър Хъмфри познава силните и слабите страни на крепостта ни като никой друг.

— Как мислите, милейди, ще имам ли нужда от силна крепост? — Тристан свали шлема си, издърпа тежките железни ръкавици и ги предаде на притичалия паж.

Най-после Женевиев видя гордото му студено лице. Потрепери и побърза да отстъпи назад. Усмивка играеше на устните му, очите обаче оставаха безизразни.

— Не съм свикнал да повтарям въпросите си, милейди. Ще имам ли нужда от силна крепост?

— Всеки лорд желае това, нали?

— Тогава ще поставя въпроса си другояче: има ли определена причина, поради която ще имам нужда от силна крепост и то скоро?

— Трябва по всяко време да имате готовност за нападение откъм морето. Нали Ричард все още е на трона. Мислех, че ще се радвате да узнаете нещо повече за бойната сила на Едънби.

— Колко сте мила…

— Ние искаме само мир.

— И милост, ако разбирам добре?

— Милостта е благо, което даряват само ангелите — отговори с меден гласец тя. — Ще влезем ли в замъка, милорд?

— О, да — той кимна кратко на придружителите й, но Женевиев имаше чувството, че е запомнил всяко лице и име.

— Това е залата ни, лорд Тристан — обясни учтиво тя, след като го въведе в дома си. — Тук се събираха лордовете от съседните имения, за да обсъждат най-важните въпроси и да уреждат несъгласията помежду си — на лицето й изгря усмивка, макар че вида на вражеските войни, осквернили с присъствието си залата на баща й, я отвращаваше. Изведнъж й се зави свят.

— Милейди? — Тристан я наблюдаваше изпитателно, ръката му притисна лакътя й. Странно, погледът му вече не беше хладен и подигравателен, а изразяваше искрена загриженост. — Лошо ли ви е?

„Разбира се, че не, едва не му изкрещя тя. Как искате да се чувствам, след като вашите убийци и разбойници нахлуха в замъка ми?“ Все пак тя успя да се усмихне и отблъсна ръката му.

— А сега ме извинете, ако обичате. Сър Гай, моля ви да ме заместите. Трябва да се погрижа за обяда.

Тя излезе с бързи стъпки от залата и мина под широката каменна арка, която водеше към кухнята. Облегна се на стената и пое дълбоко въздух. Тънкият като върлина готвач Грисуълд вдигна загрижено очи от голямото гърне, в което вреше супата.

— Поднасяйте яденето! — заповяда остро Женевиев. — Извадихте ли виното? Трябва да свършим колкото се може по-бързо.

— Разбира се, милейди — промърмори старецът и се обърна към помощниците си: — Първо виното! Побързайте! — погледна отново господарката си и прошепна успокоително: — Не се тревожете, милейди. Можете да разчитате на нас.

Женевиев кимна, отново пое дълбоко въздух и си представи дългия, ужасен следобед, който я очакваше. После решително се запъти към залата.

Край камината се бяха събрали няколко от рицарите на Ланкастър и разговаряха с приглушени гласове. Женевиев долови само няколко думи, но все пак разбра, че безусловното предаване на крепостта ги изпълва със съмнения. Други обаче похвалиха богатата трапеза и се опитаха да пресметнат колко плячка ще им се падне. При влизането на Женевиев всички се обърнаха към нея. Един дребен, набит момък с малки, жадни очи пошепна нещо и един от другарите му избухна в цвилещ смях. Сигурно си представяха колко по-добре щеше да бъде да завладеят замъка с пристъп и да плячкосат всичко, каквото срещнат по пътя си.

Слугите тичаха забързано насам-натам. Женевиев отговори спокойно на погледа на Тристан, който се беше облегнал на перваза на камината и вече държеше в ръка чаша вино. Макар че разговаряше със сър Гай, тя не можеше да се отърси от неприятното впечатление, че е проследил как тя подслуша разговора между хората му и е отгатнал мислите й.

Въпреки това, той вече не й изглеждаше толкова страшен. Косата му беше разрошена, а когато се засмя на някаква забележка на сър Гай, лицето му се разведри. Объркана, Женевиев си каза, че този мъж наистина изглежда добре. Особено когато веселостта му не беше хладна и подигравателна, а истинска и безгрижна като сега…

Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и докосна устните си. Целувката беше жива в спомена й. После изведнъж си припомни подигравателните му думи и лицето й пламна от гняв. Този мъж беше отговорен за смъртта на баща й и на годеника й. Снощи се държа с нея нечувано дръзко и безсрамно и сега заслужаваше да се пържи във вряща смола.

Докато крачеше бавно към групичката край камината, тя видя Едуина да говори оживено с един Ланкастър. Много красив младеж — ако, разбира се, можеше да бъде наречен така един враг. Едър, строен, много добре облечен, с широка, искрена усмивка. „Толкова е мил, че няма да ми даде сърце да го убия, помисли с натежало сърце тя.“ Нарочно извика в съзнанието си образа на отвратителния дребосък, който беше готов да се нахвърли върху нея като звяр, за да си докаже, че внезапният прилив на съчувствие не е на мястото си.

После решително вдигна глава и прекъсна сър Гай, който тъкмо докладваше подробно за защитните бастиони на Едънби, с думите:

— Моля ви да заповядате на масата, милорди!

Рицарите заеха места около дългата трапеза. Женевиев и Тристан седяха начело. Макар че не можа да хапне нищо, младата жена разговаряше храбро и многословно обясняваше по кое време на годината се лови змиорка, най-хубавото, което предлагаха морските води по тези места.

Тристан седеше твърде близо до нея. Коляното му докосваше нейното, а когато раздвижеше ръката си, тя виждаше играта на твърдите мускули под копринената риза. Погледът й често се спираше върху пулсиращата вратна вена, върху гладко избръснатите бузи и се задържаше дълго върху чувствено извитите устни. Целувката не можеше да се изличи от ума й. Тристан очевидно отгатваше вълнението й. Женевиев полагаше отчаяни усилия да не се изчервява и да не се издава.

За нейно съжаление той пи по-малко вино, отколкото се беше надявала.

— Дивата свиня е най-вкусна, когато се задуши за няколко часа във фурната — продължи упорито Женевиев, но замлъкна изведнъж, забелязала подигравателната му усмивка.

— Оставете тези празни приказки, лейди Женевиев. Има много по-интересни теми за разговор — той се обърна към сър Хъмфри и попита делово: — Колко арендатори обработват земята на Едънби? Колко занаятчии живеят в крепостта и околните села?

Сър Хъмфри се покашля и изброи селяните, ковачниците, грънчарниците и другите работилници. Тристан задаваше интелигентни въпроси, осведомяваше се за качеството на овчата вълна, за броя на добитъка и на арендаторските жилища.

През това време Женевиев отпиваше на малки глътки от чашата си с ейл и човъркаше яденето с вилицата си. Изведнъж гласът на Тристан прокънтя съвсем близо до ухото й и я стресна до смърт:

— Учудващ обрат, нали, милейди?

— Какво искате да кажете?

— На няколко пъти ви предложих почтени условия за капитулация, много по-благоприятни от тези, които сега сте принудена да приемете. Утре ще се нанеса тук и вие ще останете без нищо. Ако се бяхте предали по-рано, щяхте да си спестите много страдания. Защо държахте да се биете до горчивия край? За да стигнете до положението да влезете доброволно в леглото ми, докато повечето благородни дами биха се молили отчаяно, за да избегнат тази съдба. Любопитен съм, милейди, и ви моля да обясните поведението си.

Женевиев безуспешно се опита да издържи на погледа му и стисна здраво ръце под гънките на роклята си. С ъгълчето на окото си долови движението на едно куче, което беше напуснало мястото си до камината и вървеше към масата с надеждата да получи някой кокал.

— Тъй като имах избор между вас и цяла тълпа озверели нападатели, реших, че вие сте по-малкото зло. А що се отнася до условията за капитулация, които не приех по-рано — о, ами просто сметнах, че трябва да се защитавам, докато мога. Когато разбрах, че вече няма надежда, и когато ме заплашихте, че ще изтребите безмилостно поданиците ми, реших да спася онова, което все още може да се спаси.

— Нали не сте забравили обещанието си?

— Кое обещание?

— Че няма да ми се отдадете като жертвено агне, а като любеща невеста.

Интимният тон на гласа му отне дъха й и тя преглътна с усилие.

— Не всички невести са нежни с женихите си, милорд.

— О, любещите са — горчивината, прозвучала в гласа му, я смая. Той й обърна гръб, сякаш беше изпълнен с пренебрежение към нея и заговори шеговито с красивия млад Ланкастър. Момъкът се усмихваше толкова мило! Женевиев усети как в сърцето й се надига дива злоба. Разбира се, той беше великия завоевател, но трябваше ли да се държи толкова неучтиво с една дама?

Трапезата беше шумна и весела. Все по-често се чуваха буйни смехове. Уморените от войната мъже поглъщаха с апетит вкусните ястия и ги поливаха обилно с вино. Женевиев откри Грисуълд и му махна да отиде при нея.

— Четири стомни са вече празни — прошепна предупредително тя. — Тези господа празнуват… победата си — в този миг забеляза, че Тристан я наблюдава внимателно, и бузите й пламнаха. — Повикайте музикантите! — заповяда остро тя и слугата побърза да се оттегли.

Тристан докосна рамото й.

— Искам да ви кажа само едно, милейди. Ако сте решили да ме измамите, горчиво ще съжалявате. Който ме посреща честно и почтено, няма защо да се бои от мен. Но когато ме мамят, не прощавам никому.

Тя вдигна чашата си за наздравица и се усмихна, после го погледна над кристалния ръб, надявайки се, че лицето й е все така безизразно.

— Как да ви измамя, милорд? Вие сте завоевателят, новият господар на Едънби. Всичко е под ваша власт.

— И вие го приемате с учудващо спокойствие — отговори сухо той. — Освен това сред тези стени изглежда няма нито един мъж, готов да зашити честта ви. Странно, нали?

Тя посегна към изкусно изработената вилица, също част от зестрата на майка й и набоде парче агнешко.

— В никакъв случай, милорд. Тук живеят предимно възрастни мъже, занаятчии и селяни. Кой би ме защитил?

Тристан скептично вдигна вежди.

— О, сър Гай е още млад. След като отклоних великодушното ви предложение за женитба, той сигурно кипи от гняв. Винаги, когато ви поглежда, телешките му очи издават, че е влюбен във вас. И въпреки това ми се усмихва и ме тупа по рамото. Ситуацията е наистина странна.

В отговора на Женевиев прозвуча едва прикрит сарказъм.

— Той беше най-добрия приятел на годеника ми, който загина в бой с вашите хора. Сигурна съм, че сър Гай страда много от загубата на най-близкия си човек. Но и той като мен е принуден да се примири с поражението. Не искаме къщите на селяните да бъдат опожарени, не искаме полята да бъдат изпотъпкани, мъжете избити, а жените — изнасилени. Само затова приемаме покорно съдбата си. Ще ми позволите и аз да ви задам един въпрос — какво ще стане, ако Хенри Тюдор не заеме английския престол?

— Короната ще увенчае главата му много скоро. В това няма никакво съмнение.

— Така ли? Мислех, че преди това трябва да победи Ричард. Освен това, въпросът с наследството е доста сложен, не намирате ли? Едуард IV остави пет дъщери и макар че синовете му изчезнаха…

— Вашият Ричард ги уби — прекъсна я рязко Тристан.

— Още не се знае дали са мъртви — отвърна хладно Женевиев. — Крал Едуард остави и племенници, и всеки от тях би могъл да предяви претенции към трона. Да не говорим за другия Едуард, граф Уоруик. Вашият Тюдор обаче е копеле.

— Все пак, Джон Гаунт е взел за жена дамата, която му е родила копелетата Бюфор. Малкото петно, което загрозява родословието на Хенри, изобщо не трогва привържениците му.

— И все пак — какво ще стане, ако вашият Тюдор не се добере до престола, лорд Тристан?

— Дори тогава вашата крепост ще остане под мое владичество — самоувереността на този човек я вбеси до такава степен, че едва не го удари по усмихнатото лице. Изведнъж Тристан улови ръката й. За втори път Женевиев усети излъчващата се от цялото му същество сила, почувства се слаба и безпомощна. — Наистина ли всичко е под моя заповед? — попита тихо той.

— Разбира се — потвърди с треперещ глас тя.

— Тогава ви заповядвам да ме придружите в спалнята си, милейди. Битката беше дълга и уморителна.

Сърцето на Женевиев заблъска лудо в гърдите й.

— Но… Милорд, аз поканих няколко странстващи музиканти специално заради вас, за да ви забавляват!

— Бих предпочел друга забавления — отговори меко той. Паниката, която се четеше в очите й, изглежда го забавляваше. Приведе се над нея и проговори ухилено: — Не забравяйте, че вие сама ми натрапихте това забавление, милейди.

Женевиев се огледа отчаяно. Зимното слънце се спускаше към хоризонта, но в залата все още беше светло. Рицарите на Тристан ядяха и пиеха, леко замаяни, но все още господари на себе си.

— Защо се колебаете, милейди? — попита мъжът. — Да не сте решили да оттеглите предложението си?

— Аз…

Без да я изслуша, Тристан се надигна и я издърпа да стане. После удари с чашата си по масата и разговорите заглъхнаха. Всички погледи се устремиха към него.

— Скъпи приятели — започна той, — след дълга и кръвопролитна битка днес сключихме мир. Скоро ще имате възможност да оберете плодовете на войнската си храброст. Яжте и пийте, наслаждавайте се и на други радости, но помнете уговорката ни. Вземайте само онова, което ви се предлага доброволно — той спря за миг и вдигна ръката на Женевиев. — Тази лейди принадлежи на мен и това беше… — той спря отново и хвърли циничен поглед към поруменелите й страни. — Това беше нейно собствено предложение. А аз нямам обичай да деля с никого онова, което е мое. Тибалд, Джон, вие отговаряте за реда. Желая на всички ви приятна вечер.

Сър Хъмфри преглъщаше с мъка, сякаш се беше задавил, а Майкъл скочи на крака.

— Моля ви, почакайте! — прошепна с болка Женевиев, когато Тристан я поведе към стълбата.

— Какво има? — попита учтиво той и веднага спря.

— Трябва да видя какво става в кухнята, да се погрижа да поднесат нови ястия на рицарите ви. Нали празникът ще продължи…

— Това ли е всичко? — той пусна ръката й и скръсти ръце пред гърдите. — Разбира се, трябва да изпълните задълженията си. Нямам намерение да развалям празника на войните си. Нека се радват на победата си, това е тяхно право. Но не мога да не забележа, че не се отнасяте с нужното разбиране към уговорката ни. Да не би сега, след като се уверихте, че хората ми нямат рога и дяволски нокти, а умеят да се държат цивилизовано, да сте се отказали?

— О, не, милорд — побърза да отговори Женевиев и направи опит да се усмихне. — Исках само…

— Тогава вървете, милейди. И се постарайте да разсеете съмненията ми. Все по-силно става впечатлението ми, че обвинявате единствено мен за смъртта на баща си. А докато седях до вас, не ме напускаше странното чувство, че съм ви отвратителен. След като приех предложението ви, бих се разочаровал много дълбоко, ако ми откажете благосклонността си.

Господи, той пак й се подиграваше! Значи знаеше, че го мрази.

— Нека това не ви тревожи — отвърна хладно тя. — Аз винаги изпълнявам обещанията си. Извинете ме, ей сега ще се върна.

Докато завиваше зад ъгъла, Майкъл и Тамкин станаха от масата и се престориха на уморени. За щастие рицарите на Ланкастър се забавляваха отлично и никой не забеляза излизането им.

Женевиев нахлу като вихър в кухнята и се втурна към Грисуълд, който тъкмо беше пробил нова бъчва с вино.

— Тичайте при гостите! Не оставяйте нито една чаша празна! Нека пият колкото се може повече! Хайде, наливайте по-бързо!

Готвачът кимна безмълвно и се запъти към залата, за да изпълни заповедта. Женевиев се облегна на стената и се запита колко ли време й остава. След минута Грисуълд се върна със загрижено лице.

— Той пита къде се бавите толкова дълго.

— Да, да, отивам — прошепна задъхано Женевиев, стисна зъби, за да се овладее, и се върна в залата, където Тристан разговаряше с младежа с милата усмивка. Като видя Женевиев, лордът махна за довиждане на рицаря и тръгна да я посрещне. В подножието на стълбата улови ръката й и я положи върху сгъвката на лакътя си. Под тънката материя на ризата ясно се усещаше силата на мускулите му. Беше толкова близо до нея, че се чуваше дори биенето на сърцето му.

Много скоро това сърце щеше да замлъкне завинаги… При тази мисъл Женевиев се разтрепери и краката отказаха да я носят.

— Да не ви е студено? — усмихна се Тристан.

— Не… Не знам…

Колко дълбок и приятен беше гласът му… Ако беше излязъл насреща й като съмишленик на баща й, а не като негов убиец… Тя побърза да прогони неканените мисли. Господи, какво ставаше с нея?

Спря за миг и затвори очи. Тази нощ всичко щеше да свърши, слава на небето! Само след час Тристан дьо Ла Тиер щеше да умре.

— По този коридор…

Тя го поведе към дъбовата врата на покоите си, отвори я и пристъпи прага, сведена под тежестта на погледа му. Тези тъмни, огнени очи всяваха страх в душата й. Но имаше и нещо друго, което не разбираше. Недостъпни, магически очи…

Можеше само да се надява, че Майкъл и Тамкин са имали достатъчно време да се промъкнат в скривалищата си.