Хедър Греъм
Постеля от рози (24)

Двадесет и трета глава

— Ако продължавате да ми отказвате, Томас, ще замина сама!

Джон отдавна я залъгваше с празни обещания и сега Женевиев се опитваше да оплете Томас. Не й се наложи да го търси дълго, защото той рядко напускаше мястото си пред стаята й. Джон и Едуина предпочитаха да седят с нея пред камината, но Томас по-често оставаше отвън. Така я охраняваха ден и нощ.

Катрин спеше тихо в люлката, подарена й от Елизабет Йорк. Днес Томас беше в необичайно меко настроение, може би и поради виното, което Женевиев затопли на огъня. Трябваше непременно да се възползва от удобния случай.

Томас я измерваше със скептичен поглед, в който се четеше известна неловкост. Беше вдигнал единия си крак върху каменната скара на камината, чашата му беше оставена на перваза. Защо приятелят му измъчваше тази красива, силна жена, защо я правеше нещастна? Вярно, тя се бе опитала да го убие, но го бе направила, за да защити дома си. Мъжете се избиваха със стотици и хиляди на бойното поле и Тристан не правеше изключение. Сега я обичаше и трябваше най-после да й прости. Томас не се съмняваше в любовта му.

— Моля ви! — прошепна Женевиев и очите й се напълниха със сълзи. — Минаха почти три седмици, откакто го няма…

— Той е един от най-верните сподвижници на краля и още много пъти ще ви оставя сама, милейди. Нали знаете колко претенденти за трона надигат глави…

Женевиев се приведе над люлката.

— Знам, Томас. Но защо замина отново за Бедфорд Хет, след като вие управлявахте така добре имотите му?

След кратко колебание Томас отговори:

— Защото няколко души, които заслужават доверие и в никакъв случай не могат да се нарекат необразовани, ни съобщиха, че в замъка броди призрак.

— Какво?

— Ами… Знаете, че в Бедфорд Хет имаше ужасно клане. Мисля, че мястото не е много сигурно за дама с малко дете…

— Той ви забрани да ме водите там, така ли?

— Не. Никой не си е помислил, че ще поискате да отидете. Нима ще оставите Катрин сама? Тя е още съвсем малко бебе…

— Едуина и камериерката ми ще се грижат добре за нея, не се безпокойте. А Мери познава една млада родилка, дъщеря на дърводелец, която имала достатъчно мляко за две бебета.

Откакто Женевиев се върна в кралския двор, Мери отново й прислужваше. Появи се и сър Хъмфри и й разказа, че след като провел дълъг разговор с Тристан в залата за аудиенции, Хенри му простил официално. Дори тези радостни събития не успяха да я отклонят от решението да замине при Тристан. Тя беше негова жена и нямаше да му позволи да я изостави.

Томас я погледна и въздъхна. Дали да заяви на Тристан, че жена му е избягала от охраната си, или да му признае, че не е успял да устои на молбите й? Може би пътуването до Бедфорд Хет щеше да донесе дългоочакваното избавление за всички. Макар че все още се колебаеше, той се съгласи:

— Е, добре…

— О, Томас, наистина ли? — грейнала от радост, Женевиев се хвърли в прегръдките му и го целуна по бузата. Томас улови ръцете й и се усмихна. „Нищо чудно, че Тристан я обича до безумие, каза си той. Като го погледне с тези сребърни очи…“

 

 

Джон реши да се присъедини към тях и да вземе и Едуина, макар да смяташе начинанието за погрешно и глупаво. Но Тристан му беше наредил да не изпуска от очи Женевиев. Мери също тръгна на път, за да се грижи за Катрин. Жените седяха в каретата на Тристан, украсена с гербовете на Бедфорд Хет. Мъжете бяха на коне. Джон обясни, че тъй като имотите на семейството били в близост до Лондон, винаги оставяли по една карета в града. След приятно пътуване през красиви пролетни местности всички обядваха в една гостилница. Поднесоха им пресен хляб с масло и току-що уловени пъстърви.

Преди да продължат пътя си, Томас върза коня си за каретата, седна при жените и обясни:

— Скоро ще минем границата на Бедфорд Хет, милейди.

Скоро падна мрак и Женевиев не можа да види местата, през които пътуваха. От прозорците на селските къщи проникваха слаби светлинки. По някои поля бяха запалени огньове. В далечината се появиха каменните основи на господарска къща, изградена от красиви тухли, а не като Едънби от груб сив шифер и тежки каменни блокове.

— Домът на съпруга ви, милейди — обясни Томас и посочи напред. — Тъй като Бедфорд Хет беше наследство на брат му, Тристан издигна тази сграда пет години след битката при Тюксбъри.

Най-после каретата спря пред каменна стълба, която водеше към огромна, украсена с резба врата. Томас скочи от каретата, издърпа стълбичката и помогна на Женевиев да слезе. Тя изгледа с възхищение красивия замък, после смръщи замислено чело. Зад прозорците на горния етаж се движеше сянка, придружена от светла точка. Или се беше излъгала?

Вратата се отвори и Томас поздрави представителния възрастен мъж, облечен в парадна ливрея. Двама млади прислужници се втурнаха по стълбата да вземат багажа. Следвана от Едуина, Женевиев изкачи широките стъпала и Томас запозна дамите с Гайлърд, който изпълняваше службата на майордом. Дългогодишният слуга поздрави учтиво новодошлите и взе бебето от ръцете на Мери. Женевиев го изгледа с недоверие, но за нейна изненада Катрин изгука зарадвано. Очевидно веднага бе харесала стария Гайлърд.

Преди да влязат в залата, погледът й се отмести към околността и изведнъж дъхът й спря. Зад стопанските сгради започваше гъста гора и между старите дъбове се мярна друга сянка, която носеше фенер и бързо се мушна зад едно дърво.

— Томас!

— Какво има?

В този миг светлинката угасна.

— Струва ми се, че видях нещо… Сигурно съм се излъгала — след като хората вярваха в съществуването на призрака, тя не биваше да споменава странните си видения пред никого — най-малкото пред Тристан. — Къде е мъжът ми?

— За съжаление отсъства, милейди. Трябвало е да уреди спора за едно парче земя.

— Ще се върне ли тази вечер?

— Гайлърд ми каза, че го очакват по-късно. Така е по-добре и за мен. И без това ще ми откъсне главата, че съм ви довел тук. Заповядайте вътре — Томас й предложи ръката си и я въведе в голямата зала, обзаведена със скъпи мебели. Пейките под прозорците бяха отрупани с плюшени възглавници, пъстри източни килими покриваха пода, гоблени украсяваха стените. Пред камината бяха наредени в полукръг тежки кресла.

— Нима може да се мрази такава къща? — пошепна невярващо Женевиев. Изправен пред камината, Гайлърд разглеждаше внимателно малката Катрин и лицето му грееше от радост. След малко бебето се разплака и старецът вдигна объркано глава.

— Дъщеря ми е гладна и трябва да я нахраня — обясни Женевие и я взе от ръцете му. — Къде мога да се оттегля?

Икономът се поклони с уважение и неохотно посочи стълбата.

— Ще ви заведа…

— Не, Гайлърд, аз ще го направя — прекъсна го Томас. — За мен това вече няма значение. И без това лордът ще ме обеси на най-близкото дърво.

— Благодаря, Томас — отговори весело Женевиев, усмихна се на Едуина и Джон, които трепереха от напрежение, и последва приятеля си на горния етаж. Стаите бяха елегантно обзаведени, свързани със стилни арки. По стените висяха портрети на предците. Томас показа на Женевиев библиотеката и музикалната стая, които бяха част от покоите на господарите.

Накрая отвори една врата с тежка месингова брава, която водеше към спалнята. Завеси от бял тюл обграждаха грамадното легло, на прозорците висяха тежки пердета. Женевиев се огледа потиснато. Тук бе живяла първата жена на Тристан.

— Ще ви изпратя Мери и някой слуга с багажа — предложи Томас. — Искате ли да се изкъпете?

— О, да, моля — трябваше да се освежи, да се напарфюмира, да посрещне мека и ухаеща мъжа, който се беше отвърнал от нея. Пристъпи към прозореца и погледна навън. Внезапно изпита страх. Преди малко бе видяла светлина точно в това помещение!

— Томас, почакайте! — извика уплашено тя. — Сигурен ли сте, че Тристан не е тук?

— Разбира се. Гайлърд винаги знае кой къде е. Защо?

Тя се усмихна неловко, притисна детето до гърдите си и прошепна:

— Всъщност, нямам особена причина…

Томас излезе от стаята и Женевиев побърза да накърми гладното бебе. Каква чудесна стая, мислеше си тя и се опитваше да си представи как е изглеждала Лизет. Струваше й се дори, че усеща присъствието на красива, мека жена. Припомни си сянката и светлата точка и потрепери. Какво неприятно чувство! Тя не вярваше в съществуването на зли духове, които излизат от гробовете си, за да измъчват живите. Освен това всички я уверяваха, че Лизет е била много добра. Ако нейният дух бродеше из замъка, тя нямаше да причини зло на новата съпруга, още по-малко пък на бебето й.

Скоро Катрин заспа. Появи се Мери, придружена от двама слуги, които внесоха в стаята красива месингова вана и ведра с гореща и студена вода. Женевиев се потопи с удоволствие в ухаещата пяна и през цялото време не престана да се пита дали Тристан ще я отблъсне. Може би щеше да се ядоса на дързостта й, но със сигурност щеше да се радва да види отново дъщеря си.

Камериерката изчетка грижливо косата й и я разпусна по гърба на меки, блестящи вълни. Женевиев избра бяла копринена нощница с богата бродерия на деколтето и ръкавите. Мери извика прислужниците да изнесат ваната, а след тях се появи Гайлърд и обясни, че за Мери е приготвена стая в другото крило.

Женевиев остана сама. Бебето спеше мирно в широкото легло. Беше забравила да попита майордома дали в замъка има люлка. Вероятно вратата в дъното водеше към детската стая. Катрин щеше да спи чудесно в голямото, меко легло, но тази нощ Тристан трябваше да бъде само неин…

Тя вдигна предпазливо Катрин и я понесе към вратата. В този миг някой почука.

— Влез! — извика тихо Женевиев, за да не събуди бебето. Появи се Томас с табла в ръце, на която имаше гарафа с вино и две чаши.

— Помислих, че… за да съкратите малко чакането…

— Много ви благодаря, Томас. Влезте, влезте! Знаете ли дали отсреща има детска стая? — когато мъжът не отговори, Женевиев вдигна рамене. — Е, ще отида да видя.

Тя закрачи напред и решително отвори вратата.

— Елате с мен, ако обичате, и донесете една свещ.

— Женевиев…

Това наистина беше детска стая и в нея имаше красива люлка, застлана с чисти чаршафи. Женевиев извика възхитено. Освен люлката, в стаята имаше маса, четири стола и скрин за дрехи. Тя положи внимателно детето върху меките възглавници и се обърна към Томас, който стоеше на прага със свещник в ръце. Пламъчето осветяваше смъртно бледото му лице.

— Тук умря Лизет — заговори беззвучно той. — Тристан я намери до люлката. Някой е наредил стаята за Катрин, но мисля, че вие не бива…

Женевиев падна на колене пред люлката. Значи тук беше загинала бедната Лизет. Когато вдигна поглед към Томас, в очите й се четеше такава дълбока тъга, че мъжът се троша и също коленичи до нея.

— Не знам какво да кажа…

— Тогава измисли нещо, Томас, и то бързо!

Заповедническият глас долетя откъм вратата и Женевиев скочи уплашено. Тристан се беше върнал. Облечен официално, в тесен кафяв панталон, високи ботуши, ослепително бяла риза и кожен жакет, той стоеше небрежно облегнат на вратата. Сложил ръка върху дръжката на меча, той измерваше с гневен поглед стария си приятел.

— Хайде, извади меча, господарю! — предизвика го смело Томас. — Толкова години ти служа вярно и съмнението в погледа ти е тежка обида за мен. Много добре знаеш, че тук не се случва нищо лошо.

Погледът на Тристан спря върху тънката нощница на Женевиев.

— Колко пъти си посещавал съпругата ми, когато е така леко облечена?

— Глупости! — изфуча Томас. — Исках само да й обясня…

Тристан не го остави да довърши.

— Няма какво да й обясняваш. Това засяга само мен.

— Ако си мислиш…

— Стига толкова, Томас! — извика ядосано Женевиев. — Неговият гняв не е насочен към вас. Толкова ли не разбирате? Той няма никога да ми прости, че не съм Лизет!

— Женевиев! — произнесе предупредително Тристан.

— Много съжалявам за трагедията, но Бог знае…

— Какво прави тя тук, Томас?

— Тя е твоя жена и пожела да те последва в Бедфорд Хет. Как можех да й попреча?

— Тристан, моля те! — проплака Женевиев. — Ти загуби детето си, но сега имаш друго. И макар че Катрин не е дете на Лизет, ти й дължиш поне малко обич.

Тристан още не беше видял дъщеря си. Когато погледна в люлката, лицето му побеля като платно. Грабна детето и го отнесе в спалнята.

— Тристан! Тя спи! Уморена е от пътуването — Женевиев изтича след него, следвана от Томас.

Тристан стоеше до прозореца с бебето в ръце.

— Би ли ни извинил, Томас? — помоли глухо той, без да се обръща.

Томас хвърли съжалителен поглед към Женевиев, но знаеше, че няма право да застава между съпрузите, и безмълвно се оттегли.

— Какво търсиш тук, за Бога? — изсъска с опасно тих глас Тристан, когато вратата се затвори.

— И аз не знам — отговори горчиво Женевиев, която с мъка сдържаше сълзите си. Наля си чаша вино и отпи голяма глътка, после вдигна гордо глава и заговори укорително: — Имай поне малко милост към дъщеря си! Люлката не е омърсена от…

Без да каже дума, Тристан отнесе бебето в детската стая и го положи в люлката. Когато се върна в спалнята, също си наля вино и опразни чашата на един дъх.

— Какво правиш тук? — повтори дрезгаво той.

Женевиев не отговори и той закова поглед върху пулсиращата вена на врата й. Както беше застанала пред камината, сиянието на огъня подчертаваше гъвкавите гърди, натежали от мляко, меките очертания на прекрасното й тяло, по което копнееше толкова отдавна.

Не, тя не биваше да идва в Бедфорд Хет. Тук миналото беше живо и той не можеше да се освободи от него. Разбира се, не бе повярвал, че духът на Лизет броди из замъка, но нещо постоянно го потискаше и присъствието на Женевиев правеше положението непоносимо. Може би се страхуваше и за нея…

— Питам те за трети път, лейди, какво правиш тук!

Женевиев отново не каза нито дума. Тристан отиде при нея, вдъхна сладкия аромат на рози, който се излъчваше от кожата й. Изведнъж я грабна в прегръдките си, впи устни в нейните, зацелува я като умиращ от жажда, притисна до себе си мекото й тяло.

— Тристан! — възпротиви се Женевиев и очите й се напълниха със сълзи. Без да обръща внимание на мъката в гласа й, мъжът я вдигна и я хвърли на леглото. Тя беше мечтала за нежни милувки, за щастливо сливане, за пошепнати думи пред камината и меки докосвания, а сега стоеше пред един решен на всичко, безогледен любовник, който й беше чужд и далечен. Той издърпа нощницата й над талията, отвори стремително панталона си и набъбналият член затърси уязвимото място между краката й.

— Затова ли си дошла? — прошепна дрезгаво той. — Не мога да си представя друга причина…

— Тристан! Не! Не така…

Тристан не чуваше нищо. Или все пак? Дали, когато беше в Бедфорд Хет, не го преследваха демони? Женевиев се отбраняваше безуспешно. Горещите му устни се плъзнаха по шията й, ръцете му стискаха грубо чувствителните й гърди. А когато проникна бързо и устремно в нея, от гърлото й се изтръгна болезнен писък.

Тя не беше очаквала, че ще я заболи така. Едва сега си припомни, че не е минало много време от раждането на Катрин и че мъжът й трябва да бъде много внимателен.

Викът й прониза сърцето му. Господи, той я желаеше, но не можеше да й причини болка! Отдръпна се рязко и се надигна на лакти. Женевиев лежа дълго, стенейки като ранена сърна, с пълни със сълзи очи. После скочи от леглото и се сви на кълбо пред камината. Раменете й се тресяха от ридания.

— Защо дойде тук, Женевиев? — пресекващият му глас отекна в ушите й като гръм, като ехо на собствените й страдания. В този глас имаше толкова спотаена божа… Тя вдигна глава и го изгледа учудено. — Толкова дълго ме мразеше — прошепна задавено той.

— Мразех те, защото… — тя се изсмя истерично, после изплака и отметна глава назад — … защото те обичам. Мразех те, защото не можех да понеса мисълта, че те обичам. Тук съм, защото те обичам.

В стаята сякаш изгря ярко пролетно слънце и го заслепи. Тристан се потопи в дълбините на очите й и въздъхна облекчено. В дъното на сърцето му остана съмнението, че тя не казва истината — но сега не беше време да мисли за това. Трябваше да се наслади на това признание, да прогони далеч хладния разум.

Той отиде при Женевиев, падна на колене пред нея и я взе в обятията си. Целуна нежно челото и бузите й, заговори й с тихи, изпълнени с любов слова. А тя се вкопчи в него и захълца като спасено дете. След малко Тристан стана и отнесе скъпоценния си товар в леглото. Когато легна върху нея, обеща да я люби много внимателно и нежно и да не й причинява болка.

Целувките му, нежните, възбуждащи милувки скоро събудиха желанието й. Тя се извиваше чувствено в ръцете му, даваше му всичко от себе си, задоволяваше страстта му и скоро миналото се стопи в мрака. Женевиев ухаеше в ръцете му като роза, която го бе вдигнала от праха и мръсотията на бойното поле, за да го спаси от жестока смърт. Тя беше неговият живот. И го обичаше.