Хедър Греъм
Постеля от рози (23)

Двадесет и втора глава

— Трябва да се отпуснеш, Женевиев! — пошепна умолително Едуина. — Първото раждане е дълго и трудно — тя изтри грижливо капчиците пот от челото на племенницата си и се вгледа с усмивка в големите виолетови очи, които я молеха за помощ. Женевиев се бе уплашила, че ще роди в параклиса на епископа. Ала след припадъка й бяха минали вече няколко часа. Тристан я отнесе в една от стаите за гости, положи я внимателно на леглото, седна до нея и стисна ръката й. Макар че продължаваше да се гневи, Женевиев го помоли да остане при нея.

Скоро обаче се появи едра, стройна жена с посивяла коса и енергично лице. Епископът я наричаше Кати. Любезно, но непоколебимо, тя изпрати всички мъже навън, съблече Женевиев и нахлузи през главата й мека, удобна нощница. При това й разказа, че е най-голямата дъщеря на дванайсетчленно семейство и практически цял живот е помагала на бебетата да видят белия свят.

— Детето ми… ще умре ли? — прошепна плахо Женевиев и устните й затрепериха. — Още не съм влязла в деветия месец…

— Добрият Бог не казва нищо по този въпрос, милейди — отговори сухо жената. — Но мисля, че нямаме основания за тревога.

Оттогава бяха минали часове — или дни? Женевиев много искаше да заплаче, но болките бяха толкова ужасни, че я караха да ругае. Две прислужнички сменяха непрекъснато мокрите чаршафи, наблюдаваха я страхливо, докато най-после тя се застави да покаже малко повече достойнство. Пристъпите следваха все по-бързо и тя стискаше здраво зъби, за да не запищи.

— О, Едуина, никога вече няма да спя с мъж! Само като си помисля, че жените се подлагат доброволно на това унижение! Как можа да се омъжиш повторно, след като знаеш какво е да родиш дете?

Едуина избухна в смях.

— Скоро всичко ще свърши и ще забравиш болките.

— Защо не викате, милейди? — учуди се Кати. — Това ще ви облекчи. Мисля, че бебето скоро ще се покаже.

Женевиев вдигна поглед, изпълнен с надежда. Нов пристъп на болка извика сълзи в очите й. Тя потисна с мъка напиращия в гърлото й писък и се вкопчи в разкъсаните чаршафи, които Кати беше вързала за таблата на леглото, за да може родилката да се държи за нещо.

— Време е да напъвате, милейди — препоръча загрижено тя. — Задръжте въздуха и се приведете напред.

Женевие я послуша, но не можа да издържи докрай и се отпусна с пъшкане на възглавницата.

— Следващия път ще стане — окуражи я Кейт.

— Никога вече, Едуина! — простена Женевиев и улови ръката на леля си. — Ако Тристан се опита да ме докосне, ще го убия!

— Само преди няколко часа стана негова съпруга.

— Не!

— Напротив, милейди — намеси се Кейт. — И детенцето ви ще бъде законен наследник на баща си.

Нови болки разтърсиха тялото на Женевиев, потта избликна от всички пори и в същото време по гърба й полазиха студени тръпки. Тя напрегна всичките си сили за следващия напън и този път не издържа и изпищя болезнено.

Тристан се разхождаше като тигър в клетка из обширната трапезария, минаваше покрай рицарски брони и пики, покрай флаговете на прочутото епископско семейство. Пред камината бяха застанали Джон и Томас и мълчаливо го наблюдаваха. Епископът седеше до масата и напразно търсеше утешителни думи. Тристан въздъхна измъчено и зарови пръсти в косата си.

— Детето подрани! Ако нещо се обърка…

— Престани да се обвиняваш — помоли тихо Джон.

— А кой я довлече тук и една не я удуши, когато искаше да каже не пред олтара?

— Сине мой… — епископът се надигна и скръсти ръце пред гърдите си. — Вие направихте тази жена своя законна съпруга пред лицето на всевишния и сега не бива да спорите с Божието провидение.

Тристан удари с юмрук скъпата ламперия. Къде беше Бог, когато стана трагедията в Бедфорд Хет? И защо не му помагаше сега? Какво престъпление беше извършил той, та Бог му отне Лизет и неродения им син? Ами ако и Женевиев умре?

— Аз съм виновен за всичко — прошепна уморено той и се отпусна в най-близкото кресло.

— Не си прав. Постъпи правилно, като се венча за нея — възрази Джон и му подаде топло вино в една от красивите венециански чаши на епископа. — Не се обвинявай!

Тристан изпразни чашата на един дъх, остави я на масата и отново скочи на крака.

— Трябваше да се оженя за нея още щом узнах, че е бременна — не едва сега, когато всяко вълнение излага живота й на опасност.

Изведнъж палатът се огласи от пронизителен писък. Останал без дъх, Тристан изскочи в коридора и хукна нагоре по стълбата към стаята за гости. Женевиев лежеше неподвижна, бледа като луната, а Кати приглаждаше овлажнялата й от пот коса.

— Имайте малко търпение, лорд Тристан — посрещна го с усмивка тя. — Първо трябва да изкъпем вашата лейди и малкото ви момиченце.

— Какво? — промърмори неразбиращо Тристан и се отпусна на колене до леглото.

Икономката на епископа го изгледа укорно, улови ръката му и го издърпа да стане.

— Тя е добре, само е много изтощена. А бебето е толкова сладко! И как изплака само! Толкова сила в едно толкова малко същество!

— Значи тя… е жива? — прошепна облекчено Тристан.

— Разбира се, и детенцето също.

Светът се завъртя пред очите му, коленете му омекнаха.

— Погледнете я, Тристан! — засмя се Едуина. — Косичката й е черна като нощта и толкова гъста! — тя мушна в ръцете му някакъв вързоп и той се вгледа като замаян в малкото личице — дъщеря му, все още не изкъпана. Гъсти черни кичурчета бяха полепнали по главицата й. И какви тъмни вежди… Изведнъж тя размаха малките си юмручета във въздуха и нададе гневен вик.

Все още не можейки да повярва, Тристан се взираше в детето си и се бореше с напиращите сълзи. По десет пръстчета на ръчичките и крачетата, издуто коремче, на което висеше пъпната връв…

— Тя е съвършена — прошепна изумено той и безмълвно благодари на небето.

— Красавица, нали! — отзова се весело Едуина и взе вързопчето от ръцете му. — Да не говорим за темперамента й!

Тристан преглътна мъчително и отиде до леглото на жена си. Кати беше завила младата майка с чист чаршаф. Той коленичи до Женевиев и взе ръката й в своята.

— Милата ми…

Ресниците й затрепкаха и тя отвори очи.

— Знам, че искаше син. Съжалявам…

Гласът й пресекна. Очевидно не можеше да говори от изтощение.

— Не е така. Исках здраво дете и здрава съпруга. Тази дъщеря е най-прекрасния подарък в живота ми.

— Моля ви, идете си, милорд — помоли Кати. — Кажете на приятелите си, че имате дъщеря, и вдигнете чаши за здравето й. Трябва да окъпем майката и детето, а вие само ни се пречкате.

Женевиев отново затвори очи. Тристан кимна, целуна внимателно хладните й устни и разбра, че е заспала.

— Благодаря ти, любов моя — прошепна той и се изправи. Отиде при Едуина и отново взе детето от ръцете й. Малката изплака гневно и бащата избухна в смях.

— Крайно време е да я окъпя, Тристан — укори го Едуина. — Дайте ми я. Ето че станах нещо като баба, а се чувствам още толкова млада… Джон! Какво правиш тук! Изчезвай веднага!

Тристан се обърна към приятеля си, който се беше изправил ухилено на прага. Зад него надничаше Томас, епископът се държеше на почтително разстояние.

— Най-учтиво ви моля да се махате оттук — заговори енергично Едуина и затропа нетърпеливо с краче. — Говоря сериозно, Тристан. Жена ви има нужда от почивка — тя взе бебето от ръцете му и се усмихна трогнато. Не беше виждала нито един мъж да се радва така на първата си дъщеря. — Слезте долу и се напийте!

Тристан се примири със съдбата си и се запъти към вратата. Обгърна с ръка раменете на Джон и четиримата мъже слязоха отново в трапезарията, за да полеят радостното събитие с най-доброто вино от епископската изба.

 

 

Женевиев се чувстваше щастлива като никога досега. Тя притискаше в обятията си малката си дъщеричка и се възхищаваше на съвършенството й. Бебето беше облечено в елегантна сатенена рокличка, принадлежала някога на племенница или племенник на епископа. Болките бяха забравени. Макар че все още беше уморена, тя се чувстваше великолепно. След продължителен, освежаващ сън, Едуина й беше донесла детето. Господи колко беше красиво с тъмносините очи и черни като нощта коси, наследени от бащата.

Когато бебето се разплака, Едуина се засмя и й обясни, че малката е гладна. Женевиев поднесе към устенцата й зърното на гърдата си и изпита неописуема радост, когато бебето енергично засука първото си мляко. Беше толкова погълната от дъщеря си, че изобщо не чу как вратата се отвори и тихо се затвори. Тристан се отправи бавно към леглото, не смеейки да я смути в един такъв миг. Каква прекрасна гледка… Прясно измитата коса загръщаше раменете й като сноп златен прах, черната косичка на детето се очертаваше върху бледите й гърди.

Женевиев чу стъпките му и вдигна глава. В първия миг в погледа й проблесна уплаха, инстинктивно желание да защити безпомощното малко същество, което държеше в прегръдките си. Като видя Тристан, тя се усмихна несигурно.

— Май е много гладна…

Тристан се приведе над нея и се зарадва на енергичността, с която малката сучеше. Звуците, които издаваше, бяха доста неприлични.

— Малко прасенце — промърмори с обич той. Женевиев го изгледа унищожително, после тихо се изсмя и помилва копринената бебешка косица. — Май ще се наложи да я науча как се яде прилично.

Едуина побърза да излезе. Тристан седна на леглото и обгърна с ръка раменете на жена си.

— Как ще я кръстим? Епископът настоява това да стане веднага.

— Защо? — стресна се Женевиев. — Тя е здрава, нали? Нима има опасност за живота й?

— Разбира се, че не — побърза да я успокои Тристан, но избягна погледа й, защото се чувстваше виновен за страха й. — Епископът смята, че бебетата трябва да се кръщават веднага след раждането.

Женевиев смръщи чело.

— Позволяваш ли ми да й избера име?

— Е, бих желал да се харесва и на мен.

— Защо не Катрин? — прошепна умолително тя.

— Катрин-Мари дьо Ла Тиер. Да, това звучи чудесно.

Като усети топлия му дъх до бузата си, Женевиев си припомни, че вече е негова законна съпруга. За да спаси гордостта и честта си, за да се опази от любовта си към него, тя се бе борила отчаяно — а сега се чувстваше щастлива и спокойна. „Ето че станахме семейство, каза си замечтано тя.“ Много й се искаше да му изкрещи, че го обича, но не посмя. Споменът за думите на Едуина, че голямата любов води до големи страдания, беше жив в паметта й.

Тя въздъхна и се облегна удобно на възглавницата. Малката Катрин се насити и престана да суче. Тристан избърса капчиците мляко от устата й и я вдигна. Женевиев затвори доволно очи и Тристан пошепна в ухото й:

— Спи сега.

— Трябва да се оригне…

— Това го мога и аз. Ти ще спиш и ще си почиваш. Не забравяй, че се закле да ми се покоряваш.

— О, не!

— Напротив. Може би положи брачните клетви под принуда, но те са завинаги.

Женевиев се отпусна неохотно в леглото си. Скоро изтощението я надви и тя потъна в дълбок, спокоен сън.

 

 

Женевиев остана две седмици в дома на епископа. Тристан се показваше като внимателен, грижовен баща и съпруг. На втория ден след раждането той й подари медальон от злато и смарагди, който висеше на кадифен шнур, и й обеща, че ще поръча миниатюра на малката Катрин, която да се сложи в медальона. После я целуна почти плахо по челото, макар че устните му копнееха да се слеят с нейните. В същото време и двамата изпитваха нарастващо отчуждение. Денем той се занимаваше с делата си и идваше в дома на епископа само вечер. Не спеше при нея, но тя разбираше, че ще й трябват няколко седмици, докато се възстанови напълно и могат да подновят отношенията си. Но защо поне не я целуваше истински?

 

 

Един следобед Женевиев седеше с бебето до прозореца, когато изведнъж я обзе луда паника. Нима беше станала съпруга на Тристан само за да го загуби завинаги?

Очакваше с такова нетърпение посещенията му, а той… Изисканият епископ обичаше да й прави компания и двамата разговаряха оживено. Женевиев се извини, че го е ударила с юмрук по брадата, а той от своя страна се извини, че е помогнал на Тристан да я направи своя жена. Но в крайна сметка всичко било за добро, нали? Сигурно била много щастлива с този прекрасен съпруг и сладката си дъщеричка. Женевиев кимна, макар че сърцето й тежеше от болка. Да, детето беше най-голямата радост в живота й, но Тристан беше изгубен за нея. Направи я своя жена, но не я обичаше, даже вече не я желаеше. Всяка вечер в стаята й влизаше чужд човек — учтив и хладен. Тя не можеше да разбере поведението му. Вярно, че се беше отбранявала отчаяно по време на венчавката, но той знаеше много добра, че беше неспособна да се противопоставя на желанието му. Странно — след раждането на малката Катрин, която и двамата обожаваха, между тях се разтвори пропаст.

На кръщенето се появиха Хенри и Елизабет и кралят подари на Женевиев нови земи, които щяха да станат лична собственост на бебето. Изненадата й беше голяма. Тя не го обвиняваше за принудителната си женитба. Вероятно той беше прозрял в сърцето й по-добре от самата нея.

— Катрин значи — усмихна се весело кралят, когато останаха насаме. — Така се е казвала моята прекрасна баба, станала съпруга на Джон Гаунт едва след като му родила много деца.

— Винаги съм харесвала тази история — отговори с усмивка Женевиев. — Едновременно сладка и горчива… И толкова романтична.

— Един ден вашата Катрин ще може да избира между най-изисканите перове — увери я тържествено кралят и тя целуна пръстена на ръката му. Когато Тристан се приближи към тях, Хенри й намигна и тя се зарадва, че двамата с краля имат своя тайна.

Тристан не остана с нея дори в нощта след кръщенето. На петнадесетата сутрин след раждането, Женевиев се събуди от детски плач и погледна към прозореца, където стоеше Тристан, облечен само в тесен панталон и ботуши, притиснал до гърдите си голата Катрин. Малката размахваше сърдито юмручетата си, а той й предричаше прекрасно бъдеще.

— Ще се возиш във великолепна карета, теглена от четири петнисти кобили. Пред вратата ти ще се тълпят най-изискани кавалери. Ти си най-красивото същество на земята. Ще носиш само коприна и кадифе, а в косата ти ще блестят диаманти… — усетил погледа на Женевиев, той замлъкна. Господи, колко й се искаше да му протегне ръцете си…

На вратата се почука и Тристан извика:

— Влез! — после се обърна към жена си и обясни: — Катрин повърна върху рокличката си и върху ризата ми. Най-после помощта идва.

Забързаната Кати донесе чисти пелени, нова рокличка за Катрин и чиста риза за Тристан. Ризата беше от синьо кадифе и след като я нахлузи през главата си, Женевиев неволно се възхити от вида му. Кати сложи бебето в ръцете й и малката уста веднага затърси напращялата от мляко гърда.

След като икономката излезе, Женевиев попита плахо:

— Кога ще се върнем в двора?

Тристан се поколеба и отговори:

— Ти ще се върнеш в двора. Ако имаш нужда от нещо, Джон и Томас ще бъдат винаги наблизо. Аз заминавам за Бедфорд Хет. Катрин е гладна, трябва най-сетне да я нахраниш.

— Предпочитам да си отида в къщи — отговори беззвучно тя и разтвори нощницата си.

— Още е рано. Не си се възстановила напълно.

— Чувствам се отлично и пътуването няма да ми създаде трудности.

— Веднага щом се върна от Бедфорд Хет, ще потеглим за Едънби.

В очите й пареха сълзи. Какво ставаше с Тристан? Как да преодолее тази страшна пропаст помежду им?

Тристан приседна на края на леглото и помилва главичката на бебето.

— Тръгвам след малко.

— Пак ли ме оставяш под грижите на Хенри, Джон и Томас?

— Какво искаш да кажеш, лейди?

Женевиев избягна погледа му и изведнъж се ядоса, че кърми бебето в негово присъствие. Тази сцена беше твърде интимна и някак си не подхождаше на отчуждението, възцарило се помежду им. Зави детето и вдигна гордо глава.

— Внимавай, ще я удушиш! — проговори предупредително Тристан.

— Ти се занимавай с твоите неща и остави аз да се занимавам с моите!

Тристан се изправи.

— Ще ти изпратя Едуина — целуна дъщеря си, кимна кратко на жена си и излезе.

Женевиев потисна с мъка хълцането си и извика подире му:

— Защо отново ме оставяш под покровителството на краля и васалите си? Още ли ми нямаш доверие? Защо не ме вземеш със себе си?

Тя не разбра дали е чул последните й думи, но когато се обърна, в погледа му светеше гняв.

— Нима мога да ти имам доверие, след всичко, което се случи? Всички знаят много добре какво може да се очаква от теб!

— Аз съм майка на детето ти!

— Да, и аз ще го запазя.

— Но аз нямам намерение да ти я отнема!

— Няма и да ти позволя да го сториш.

— Ти ме направи своя жена!

— Така е, лейди — потвърди глухо той, пое дълбоко въздух и скръсти ръце пред гърдите си. — Против волята ти. И само на хартия. Сега обаче трябва да вървя. Джон и Томас са твои приятели. Ако желаеш, продължавай да ги смяташ за своя охрана. Ще се върнеш в двора на Хенри и ще ме чакаш. Там си на сигурно място и ще се грижат добре за теб. До скоро, скъпа съпруго. Ще се върна колкото се може по-скоро. Макар да съм убеден, че сред всички мъже, натоварени да те пазят, мразиш най-много именно мен.

Той се поклони учтиво и излезе навън. Женевиев остана загледана в затворената врата. От очите й течаха сълзи.

— О, Катрин! — прошепна с болка тя, но бебето продължи да суче доволно. По черната косица блестяха сребърни капчици пот.