Хедър Греъм
Постеля от рози (20)

Деветнадесета глава

Ако сър Гай не търсеше постоянно близостта й, Женевиев щеше да се наслаждава истински на гостите от Лондон. Преди Коледа отново заваля сняг, всяка вечер се организираше весел празник. Грисуълд приготвяше едно от друго по-вкусни ястия, артисти и музиканти чукаха на вратата, в залата постоянно звучеше музика.

Лорд Джифърд и свитата му останаха няколко дни в Едънби. Женевиев не знаеше какво точно ги е довело тук, но се носеха слухове, че Тристан отново ще бъде повикан в двора. Тя не му задаваше въпроси, защото винаги когато си позволеше да направи и най-малък намек, получаваше нищо неозначаващи отговори.

Обичаше да слуша, когато Тристан, Джон и Тибалд разказваха за младите си години. Тримата мъже се шегуваха с удоволствие с детинските си лудории, обвиняваха се в какви ли не бели и дългите години, изминали оттогава, сякаш се стопяваха.

На Бъдни вечер залата се напълни с арендатори, търговци и занаятчии с жените и дъщерите им. За да почетат празника, Тристан и другите обитатели на замъка измиха краката на бедните и щедро раздадоха пари. След ритуала отец Томас и отец Ланг дадоха благословията си както на богатите, така и на бедните, после имаше танци. Тес се носеше като вихър из залата на босите си крака и лицето й сияеше от радост, че танцува с господаря си. Скоро обаче се намеси Тибалд и я изтръгна от прегръдките му.

Гай покани Женевиев на танц. За щастие лорд Джифърд побърза да я освободи от страстната му прегръдка, преди танца им да е събудил подозренията на Тристан. Съобразявайки се с коледния обичай, Едуина и Женевиев танцуваха със селяни и арендатори, кралските пратеници — с ратайкините и кухненските прислужнички. В голяма купа се сервираше пунш.

Гостите се сбогуваха късно през нощта. Отец Томас отведе отец Ланг в стаята си, която се намираше до кухнята, за да обсъдят някои теологични проблеми, а Едуина отнесе изтощената Ан в стаята й. Накрая пред камината в залата останаха само Женевиев, Тристан, Джон и Томас. Гай беше изчезнал преди повече от час.

Когато Женевиев понечи да се извини и да се оттегли, Тристан задържа ръката й и я придърпа да седне в скута му. Пръстите му се заровиха в косата й. Обзе я странен копнеж и тя си пожела с цялото си сърце да го беше познавала в друг живот или, преди страшното престъпление срещу дома му, да го беше направило студен и недостъпен.

— О, трябваше да видите лицето му! — провикна се ухилено Томас. — Такъв беше някога Тристан. Непрекъснато се перчеше пред баща си. Един ден възседна тайно грамадния черен жребец на херцога и за награда се озова в копанята на свинете.

— Тогава бях само на девет години! — защити се през смях Тристан и помилва бузата на Женевиев. — Освен това бях по-малкият син и трябваше непрекъснато да доказвам, че и мен ме бива за нещо.

— Брат ти се превиваше от смях — спомни си Джон.

— Точно така — съгласи се Томас. — И графът също — но после те напердаши здравата.

— Колко ми се иска да съм била там… — намеси се с усмивка Женевиев и Тристан вдигна вежди.

— Мога да си представя.

— Обаче старият граф беше справедлив и в крайна сметка ти разреши да яздиш жребеца — допълни Джон.

Томас кимна.

— И сега Пю е като част от теб.

— Така е, Женевиев също имаше възможност да го изпита на гърба си — отбеляза развеселено Тристан.

Женевиев се засмя безгрижно и облегна глава на рамото му. Странно, но днес двамата се забавляваха като деца с тези не толкова далечни събития. Скоро тя се прозя уморено, сбогува се с приятелите му и Тристан я отведе в спалнята. Отпусна се уморено в леглото и затвори очи.

— Не можеш да спиш с обувки — укори я Тристан.

— Не съм в състояние да се помръдна — изохка тя.

Той събу обувките й и разтри грижливо подутите й крака. Без да отваря очи, Женевиев се усмихваше мечтателно. Почти не забеляза, когато Тристан свали наметката и роклята й. Малко по-късно вече спеше дълбоко в обятията му.

Събуди се едва когато слънцето огря стаята и Тес вече шеташе усърдно наоколо. На масата я чакаше табла с ухаещо топло мляко. Тристан беше вече облечен.

Женевиев понечи да скочи от леглото, но се сети, че е гола и се зави до брадичката. Макар че и Тристан, и прислужницата я бяха виждали в това състояние, то никога не беше по едно и също време.

След малко момичето излезе и Тристан се обърна към Женевиев. Почти плахо, тя му пожела добро утро. Той се усмихна, наля й чаша мляко и приседна до нея. Женевиев отпи голяма глътка и въздъхна доволно.

— Време е да ставам. Скоро ще започне коледната литургия.

— Остани още малко в леглото — ухили се той и прибави: — Не искам кралят да ме надмине.

— Какво говориш? — смути се тя.

Тристан стана, извади от джоба си пакетче, увито в синьо кадифе, и го сложи в ръцете й. Женевиев беше толкова изненадана, че не посмя да се помръдне. Тристан я погледна и с усмивка разгъна кадифето. Показа се прекрасна огърлица.

— Аметистите и сапфирите ми напомнят за очите ти, а диамантите блестят като погледа ти, когато пламтиш от гняв или страст…

Женевиев преглътна мъчително, сърцето й заби до пръсване. Какво изпитваше в този миг? Радост, че Тристан я намира красива, достойна за този великолепен накит? Или срам, че е решил да възнагради така щедро услугите й в леглото? Изведнъж си пожела отчаяно да се бяха срещнали при други обстоятелства. Вместо да влезе в Едънби като завоевател, той можеше да я срещне например в кралския двор, да я хареса, да се влюби в нея. И тя щеше да му отговори с цялото си сърце. А сега се намираха тук, в нейната собствена спалня, на първата Коледа след смъртта на баща й и годеника й.

— Женевиев?

Без да вдигне очи, тя отговори:

— Огърлицата е прекрасна, но аз не мога да я приема. Нямам нищо за теб.

Той улови брадичката й и повдигна лицето й към своето. За кой ли път Женевиев изпита чувството, че е прочел мислите й.

— Купих този накит в Лондон с парите от арендата на земите ми в Бедфорд Хет. Давам ти я не за да смекча гнева ти, а за да те зарадвам. Красив коледен подарък за красива жена — нищо повече и нищо по-малко.

Женевиев примигна, за да скрие сълзите си. Тристан сложи върху главата й скъпоценна шапчица, обшита със скъпоценни камъни. Тя се засмя и му заяви, че разрошената й коса не е много подходящ декор за това произведение на шапкарското изкуство.

— Така ми харесва още повече — отговори с усмивка Тристан и се отмести малко настрана, за да я огледа по-добре. Нежността в погледа му разсея и последните й съмнения.

— Съжалявам, че нямам какво да ти подаря…

— О, много скоро ще ме дариш с най-голямата скъпоценност, лейди — той се приведе и допря буза до закръгления й корем. — Вече обичам това малко човече, макар че сигурно няма да ми позволява да спя спокойно нощем. Все едно дали виждаш в мое лице приятел или враг — закълни се, че ще се грижиш добре за себе си и за детето ни!

Женевиев не знаеше какво да отговори. Толкова много неща ги разделяха — страданията в миналото му, смъртта на Едгар и Аксел. Дългът изискваше от нея да продължава да го мрази, но той я молеше да внимава за общото им дете. Това означаваше, че вече не я обвинява затова, че тя продължава да живее, докато жена му лежи в студената земя.

— Женевиев?

„Вече не те мразя, едва не изкрещя тя, но не мога да пожертвам честта си, затова трябва да остана твой враг.“

— Да, Тристан — ще се грижа добре за бебето — обеща тихо тя. Много й се искаше да му признае, че тя също започва да обича зараждащия се в утробата й живот — и мъжа, който го беше създал. За да скрие чувствата си, тя се уви в чаршафа и скочи с усмивка от леглото. — Все пак това не е коледен подарък. Ти ме обсипа с бисери…

— А ти нощ след нощ ме даряваш с наслада. Толкова е хубаво да заспивам, обвит в копринената ти коса, която блести повече от всичкото злато на света.

— Може би трябва да я отрежа и да ти я подаря…

— Не смей!

— Тогава просто ще те увия в нея — обяви тържествено тя и закрачи бавно към него, с чувствено поклащащи се хълбоци. Надигна се на пръсти и потърка голите си гърди в ризата му. После го целуна съвсем леко по устните и уви раменете му с копринените златни кичури. Тристан отговори на целувката й с нарастваща пламенност, а след малко я вдигна и я понесе към леглото.

— Но ти си вече облечен! — възпротиви се със слаб глас Женевиев.

— Това лесно може да се промени.

— Не си прави труда заради мен…

— Нима мога да ти откажа нещо? А още повече — на самия себе си! — засмя се той, положи я върху леглото, зарови лице в косата й, покри красивото й тяло с горещи целувки, докато тя започна да го умолява най-после да я вземе.

Без да се вслушва в молбите й, Тристан продължи сладостното мъчение сякаш до безкрайност, като непрекъснато спираше точно преди върха на насладата и започваше отново.

— Имай милост! — простена изтощено Женевиев.

— Това качество ми липсва, нима не помниш? — прошепна в ухото й той. Макар че навън грееше слънце, той не й спести нито една интимност, изследва с устни всяка точица от бедрата й, поведе я отново към прага на освобождаването и се отдръпна в последния миг, без да й даде всичко. Обезумяла от страст, Женевиев се извиваше в ръцете му и непрестанно го уверяваше, че няма да издържи дълго на това сладко мъчение.

Оказа се, че тя може да понесе много повече, отколкото си мислеше. Когато му прошепна най-после да се съблече, Тристан я помоли тя да свърши тази работа вместо него. Изненадана от покорството си, тя се подчини и бавното събличане й достави неописуемо удоволствие. Помилва с език и зъби твърдите му гърди, после продължи към корема и по-надолу. Изследването на мъжкото тяло се оказа нещо наистина възхитително. Толкова приятно беше да усети властта си над него, да се вслушва в страстния му шепот, да усеща нарастването на желанието му.

След като се съединиха, двамата достигнаха до непознат досега връх. Щастието им беше пълно, а радостта от взаимното отдаване ги накара да останат в прегръдките си дълго след сливането си, неспособни да говорят или да се движат.

Едва когато на вратата се почука и Джон повика приятеля си, Женевиев скочи ужасено. Тристан се изсмя на уплахата й, издърпа падналата на пода завивка и я разпростря върху голите им тела.

— Влез! — извика той.

Джон влезе усмихнат в спалнята, пожела им весела Коледа и им напомни, че е крайно време да стават. Всички гости били събрани в залата и ги чакали.

Макар да усещаше смущението на Женевиев, Тристан я притисна до себе си, ухили се на Джон и му нареди да ги извини пред гостите и да ги увери, че ще слязат много скоро.

Нито Тристан, нито Женевиев забелязаха мъжа, който стоеше в сянката зад Джон и се взираше с гневен поглед в прегърнатите фигури. В очите му светеше диво желание за убийство.

Вратата се затвори с трясък и Женевиев скочи от леглото. Тристан също стана, все още развеселен, и се облече набързо, след което й помогна да закопчее десетките мънички копченца и кукички на роклята. Изведнъж усмивката в очите му угасна, той се изправи пред нея и сложи ръце на раменете й.

— Имам още един подарък за теб.

Смутена и учудена, Женевиев се взря в смръщеното му чело.

— Тристан…

— Днес заминавам. Отивам в Лондон с лорд Джифърд.

— Какво? — прошепна невярващо тя. Имаше чувството, че някой я е ударил.

— Хенри ме иска в двора. Не желая да те затварям отново в кулата, затова трябва да се закълнеш, че няма да правиш повече опити за бягство.

Женевиев сведе глава и се запита, защо сърцето й трепереше от болка. „Не искам Тристан да замине, каза си тя, не и след тази райска сутрин в леглото…“ Не, може би тя си въобразяваше неща, които не съществуваха — или не трябваше да съществуват. Къде остана гордостта й? Честта? Копнежът за свобода?

— Искаш от мен нещо невъзможно, Тристан.

— О, Женевиев, пак ли трябва да те охраняват ден и нощ?

Тя отметна глава назад и се почувства унизена и нещастна.

— Дори ако ти обещая, нима ще ми повярваш? Все още не разбирам как посмя да спиш в едно легло с мен.

— Може би грешката е твоя — Тристан извади меча си от ножницата и й го подаде. — Дръж!

Стъписана, Женевиев се отдръпна, но той отново й протегна меча.

— Вземи го!

— Тристан, престани! — извика тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Дай ми дума! — изкрещя той и стисна китката й в желязната си хватка. — Дай ми дума или вземи меча!

— Добре, добре, кълна се във всички светии, че няма да бягам! Само ме остави, моля те, не ме гледай така…

Тристан я отблъсна грубо и пъхна меча си в ножницата.

— Да слизаме, гостите ни чакат.

Женевиев го погледна изпитателно. Тъмносините очи бяха неразгадаеми.

 

 

По време на службата той стоеше до нея и когато отец Томас и отец Ланг произнасяха проповедите си, Женевиев имаше чувството, че непрекъснато я гледат укорително. „Не съм виновна аз, едва не им извика тя.“ А може би беше точно така. Нали всяка нощ се отдаваше доброволно на врага си и изпитваше удоволствие от милувките му?

Тя сведе глава и се опита да се моли. Нищо не се получи. Едуина й бе доверила, че отец Томас ходил при Тристан и настоял господарят да освободи пленницата си или да я направи своя законна съпруга. Тристан му отговорил хладно, че духовникът нямал право да иска от него това, след като самият той не бил чужд на плътските наслади. Всеки в Едънби знаел къде прекарва нощите си.

Значи той нямаше намерение да я отведе пред олтара и в това отношение тя беше съгласна с него. Беше станала негова любовница по принуда, но никога нямаше да го вземе за съпруг. Ако се венчаеше за него, трябваше да се закълне, че ще го обича и ще му се покорява, а това беше невъзможно. Беше пожертвала добродетелта си, но честта изискваше да запази лоялността си към баща си, Аксел и падналите за спасението на Едънби. Тристан вероятно знаеше, че тя не иска да стане негова жена. Но как щяха да живеят оттук нататък? Тя можеше да избяга и да потърси убежище някъде далеч, но какво щеше да прави с бъдещото им дете?

Ами ако страстта на Тристан угаснеше? Колко пъти си беше повтаряла, че очаква с нетърпение този миг. Ала предателското сърце й нашепваше друго. Вътрешният глас я уверяваше, че ще усеща болезнено липсата му и ще чака с нетърпение завръщането му.

— Службата свърши, Женевиев — пошепна Тристан.

Женевиев кимна и се изправи. След като я помоли да събере вещите му, Тристан повика Джон и го поведе към работната си стая, за да поговорят преди тръгването.

Женевиев щеше да изпълни с готовност молбата му, но първо искаше да остане за малко сама в параклиса. Изчака търпеливо всички да излязат и пристъпи към гробовете на баща си и майка си. Докосна студения камък, помилва мраморното лице с чертите на Едгар и най-после сълзите, които бе сдържала пяла сутрин, рукнаха като порой.

— О, татко, аз те обичам и не искам да опозоря името ти…

Ала от отвъдното не долетя утешителен глас. Женевиев се усмихна през сълзи и продължи да милва мрамора.

— Скоро ще се роди първото ти внуче. Синът на Тристан дьо Ла Тиер… Ако го познаваше, сигурно щеше да ми простиш. Защо просто не му предложи гостоприемството си, татко? Той не е лош човек, знаеш ли… Причинили са му ужасно зло, затова е станал твърд като камък — Женевиев се отдръпна назад. Баща й беше мъртъв и нямаше да се вдигне от гроба, за да я увери, че я разбира. Но нали Исус Христос беше казал „Обичайте враговете си“…

Тя склони глава пред баща си, после с мъка се запъти към саркофага, в който лежеше Аксел. Майсторът беше успял да постигне много добра прилика с чертите му. Лицето изразяваше типичната за годеника й мекота, мъдростта и търпението на учения. Той със сигурност щеше да й прости. Нали винаги се стараеше да примирява непримиримите и отказваше да съди прибързано.

— Знаеш ли колко ми липсваш, скъпи! — прошепна с болка тя.

— Наистина ли ти липсва? — попита някой зад нея и гласът прокънтя оглушително под високия свод на параклиса. Женевиев се обърна стреснато и срещна изпълнените с гняв очи на сър Гай.

— О, Гай! Така ме уплашихте… — тя поиска да каже още нещо, но думите замръзнаха в гърлото й, защото мъжът вдигна ръка и я зашлеви с все сила. Изумена, Женевиев закри лицето си.

— За Бога, ти ли си това! Дъщерята на Едгар! Годеницата на Аксел! Гордата господарка на Едънби! Недостъпната Женевиев! Курвата на натрапника!

— Престани! — прошепна безсилно тя. Когато успя да възвърне самообладанието си, го отблъсна по-далеч от себе си и се огледа се страхливо, защото знаеше на какво е способен Тристан в яростта си. Той нямаше доверие на сър Гай и вярваше, че младежът й е не само приятел, а едва ли не таен любовник.

— Защо? — изсъска гневно мъжът и приглади назад разбърканата си коса. — Любовникът ви е зает в кабинета си.

— Вървете по дяволите, Гай! Не съм си го избрала аз. Борих се с него до горчивия край, борих се дори с оръжията, които ми предложихте вие. Когато загубих битката, останах тук и платих високата цена на загубата. А през това време вие предадохте делото ни…

— Не разбирате ли, че бях във войската на лорд Стенли, а той реши да мине на страната на Хенри! Ричард загина в боя и аз реших, че ще е по-добре да се преборя за нас, за Едънби. Рискувах живота си пред очите на новия крал, за да го убедя в лоялността си. Надявах се да ми даде Едънби — и вас, Женевиев!

Женевиев поклати глава и отговори потиснато:

— Той е обещал крепостта на Тристан.

— А заедно с нея и наследницата — допълни подигравателно сър Гай и избухна в горчив смях. — Бедната Женевиев! Наистина трябваше да платите висока цена. Само че, аз ви наблюдавах много внимателно и нито веднъж не ви видях да му противоречите. Винаги когато посягаше към ръката ви, преплитахте нежните си пръсти с неговите и му се усмихвахте с доверие. Нито веднъж не му се наложи да ви влачи по стълбата към спалнята ви. В тялото ви расте неговото дете — а когато ви докосне, лицето ви се облива в руменина. Видях ви дори в леглото му, щастливо сгушена на гърдите му!

— Гай! — прекъсна го изумено Женевиев. — Как така…

— Курва! Цял Лондон знае, че сте любовница на един Ланкастър! Какво още ще направите, за да опетните честта на Аксел и баща си, милейди? Не помните ли, че и двамата паднаха от ръката на Тристан дьо Ла Тиер? Може би ще се омъжите за него? Сигурно го залъгвате със сладката си усмивка, за да го отведете пред олтара!

— О, Гай… — Женевиев изпитваше дива омраза към него и в същото време го разбираше. Но той нямаше представа за мъченията й. Срамуваше се, но главата й остана гордо вдигната. — Извинете ме, ако обичате, и ме пуснете да мина — помоли хладно тя.

— Женевиев… — младежът улови ръката й и когато видя сълзите в очите му, тя забрави омразата и жестоката обида.

— Простете ми! — прошепна умолително сър Гай, падна на колене и притисна ръката й към бузата си. — Толкова отдавна ви обичам, че просто не можах да понеса случилото се!

— Сър Гай, моля ви! — прошепна с пресекващ глас тя и също коленичи. — Не искам да ме обичате! Не искам и да се срамувате от мен. Той…

— Той ще умре — прекъсна я дрезгаво младежът.

— Не ставайте глупав! — ядоса се Женевиев. — Ако го убиете, Хенри ще…

— Аз служа на краля не по-зле от него.

Женевиев разтърси нетърпеливо глава.

— Тристан е негов приближен много по-отдавна. Дори ако той умре, Хенри няма да ви даде Едънби.

— Напротив! — възрази Гай и Женевиев потръпна от ужас. В очите му блестеше неприкрито коварство.

— Не, Гай…

— Не се бойте, Женевиев! Много скоро ще ви спася, кълна ви се! Едънби ще принадлежи на мен. Бъдете смела и ме чакайте!

— Моля ви, Гай, забравете тази лудост! Умолявам ви, не предприемайте нищо! Едънби процъфтява, хората живеят добре и не искам отново да излагаме живота им на опасност. Не, Гай, не бива…

Изведнъж младежът скочи, издърпа я да стане и тя не посмя да се обърне, за да провери какво го бе накарало да постъпи така. След миг се чуха стъпки. Равномерни стъпки по каменния под на параклиса. Лицето на Гай побледня, ръката му се отпусна.

Женевиев стисна зъби и се обърна. Тристан вървеше към тях, величествен в пурпурната си наметка, захваната с брошка на рамото, на която бяха изобразени червена и бяла роза. Той опря ръце на хълбоците си и лицето му й се стори по-мрачно отвсякога. Нима вярваше, че тя е останала нарочно тук, за да се срещне с обожателя си?

Изведнъж Тристан се усмихна и се поклони учтиво. Усмивката беше застрашителна и изобщо не смекчи студения гняв в очите му.

— Милейди… Сър Гай…

— Тристан… — не биваше да проговаря. Той не я попита нищо, а тя се чувстваше виновна. Усмивката му стана още по-студена. Спря на сантиметри от нея и огледа внимателно лицето й.

— Бузата ти е зачервена.

— Аз… паднах — излъга бързо тя. — Днес е Коледа и исках да постоя малко пред гроба на баща си. Когато се наведох да целуна лицето му, се плъзнах и…

Тристан погледна към мраморния саркофаг, после свали ръкавиците си и се обърна към младия рицар:

— Вярно ли е това, сър Гай?

Мина доста време, преди Гай да отговори. Гласът му потреперваше издайнически:

— Да, милорд, видях, че дамата се подхлъзна, и побързах да й се притека на помощ.

Тристан се усмихна отново и направи крачка към саркофага на Аксел.

— Какво добро лице… Жалко е, че трябваше да умре.

— Точно така — потвърди хладно Женевиев. Не, тя нямаше да трепери пред Тристан — не и пред гроба на баща си. Тя пристъпи към саркофага на годеника си и докосна мраморното му чело. Очите й бяха пълни със сълзи. — Той беше против войната, още от самото начало. Не приемаше желанието на рицарите да се избиват помежду си и смяташе, че трябва да изчакаме и да видим кой ще надделее. Но не се поколеба да подкрепи баща ми, защото му дължеше васална вярност. Аксел беше истински лоялен. И смел…

— Да, както всички останали от Едънби — отговори тихо Тристан и се обърна отново към сър Гай: — Вероятно кралят ви е много благодарен, че му посветихте верността и меча си, сър. Всички знаят, че сте смел войн.

Гай не отговори. Тристан протегна ръка към Женевиев.

— Заминаваме, лейди.

— Толкова скоро?

— Да — пръстите му едва не премазаха китката й. Гневът му не беше угаснал. — Тес събра вещите ми. Скоро зимният ден ще свърши, а не е редно да потеглим в тъмно. Готов ли сте за път, сър Гай?

Младежът кимна мълчаливо и Тристан поведе Женевиев към изхода. В двора вече се бяха събрали рицари, готови за тръгване. Едуина стоеше начело на изпращачите с чаша в ръце, за да се сбогува с господаря на замъка, както беше обичаят.

Тристан пусна ръката на Женевиев, едва когато Матю доведе жребеца му. Гай се скри някъде в тълпата и Женевиев не посмя да се обърне и да го потърси.

Лорд Джифърд се поклони пред нея и я увери, че очаква с нетърпение следващата им среща. Томас Тайдуел, старият приятел на Тристан, я прегърна като брат и й благодари за гостоприемството. Женевиев не можа да каже нито дума. В гърлото й беше заседнала буца. Едва успя да изпише на устните си слаба усмивка.

Тристан подканяше нетърпеливо приятелите си да възседнат конете си и твърдеше, че времето скоро ще се влоши. Метна се на седлото, намести краката си в стремената и хвърли презрителен поглед към Женевиев. Макар че не се помръдна, тя издържа с мъка погледа му.

— От този момент нататък ти се забранява да се движиш свободно — проговори студено той и погледна зад нея.

Женевиев се обърна и видя Тибалд, изправен на метър от нея с изваден меч. Сърцето й натежа от болка. Вече нямаше право да напуска затвора си. Старият рицар щеше да стои на стража пред вратата й, а вероятно младият Роджър дьо Трейн щеше да го сменя редовно.

Отчаянието надви и тя прошепна умолително:

— Повярвай, аз не съм…

Той я прекъсна с тих, но остър глас:

— И внимавай, Женевиев! Ако още веднъж те видя насаме със стария ти приятел, собственоръчно ще те нашибам с камшик. А той ще се прости с живота си. Знаеш, че ще удържа на думата си, затова се пази!

После властно вдигна ръка и препусна към портите на крепостта. Рицарите го последваха в дълга редица.