Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down in the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 83гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Хедър Греъм. Постеля от рози

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–023–5

История

  1. —Добавяне

Осемнадесета глава

— Трябва колкото се може по-бързо да вземем в замъка и Милдред, майката на Тес — каза Женевиев на Тамкин. — Тя живее съвсем сама. И според всичко, което ми разказа момичето, няма да изкара зимата, ако продължава да се свива в онази вехта хижа.

Мъжът кимна и отбеляза нещо в списъка си.

— В кухнята ли да я сложа?

— Не, здравето й не го позволява — отвърна Женевиев и продължи пътя си по тесния коридор към параклиса. — Но Тес ме увери, че майка й е отлична предачка. Най-добре е да я настаним в някоя от стаите в източното крило, за да има достатъчно светлина.

Тамкин кимна отново и Женевиев пристъпи към един от сводестите прозорци, за да погледне какво става в двора. Тази сутрин за първи път заваля сняг. Дърветата бяха заскрежени и блестяха на слънцето.

Няколко коня потропваха нетърпеливо с копита и гордо разтърсваха гривите си. Оборски ратаи и прислужници тичаха насам-натам, загърнати в топли наметки.

Женевиев въздъхна с копнеж. Преди един час Тристан бе излязъл на лов с Джон, Роджър дьо Трейн, отец Томас и двама соколари. Смятаха да потърсят дивеча, който през зимата слизаше по брега. Толкова й се искаше да тръгне с тях…

Но дори не помоли Тристан да го придружи. В последно време се ползваше с известна свобода. Можеше да ходи свободно из замъка, но знаеше, че Тристан все още й няма доверие. Постовете му бяха разположени на всички стратегически важни места, освен това не й се позволяваше да язди. Манастирът на Добрата надежда беше твърде близо. Можеше да стигне дотам за по-малко от ден.

Тя се облегна на стената и огледа замислено заснежения двор. Откакто Тристан се беше върнал от Лондон, животът й беше много по-приятен. Двамата с Тамкин често работеха заедно. През зимата имаше много грижи около арендаторите. И Тамкин продължаваше да бъде пленник, също като нея. Ала тъй като притежаваше обширни познания за управлението на имота, новият господар на замъка не можеше да се лиши от услугите му.

Толкова много неща оставаха недоизказани. Женевиев живееше в някакъв нереален свят и все по-често си казваше, че нещо трябва да се случи, да изясни положението й. Но не смееше да го предизвика. Все пак животът й беше станал по-поносим.

Тя посвещаваше сутрините си на проблемите около домакинството, следобедите прекарваше с Едуина и Ан. Дамите шиеха и разговаряха, играеха с детето и четяха, или Женевиев упражняваше нови мелодии на арфата си. Достъпът до музикалната стая също й беше разрешен. Вечер, когато Джон и Тристан се прибираха, всички се хранеха заедно. Понякога канеха отец Томас и Тибалд.

Нощите с Тристан минаваха като в сън. Двамата не говореха за бъдещето, не споменаваха нероденото дете. Никой не знаеше за какво мисли другият.

Женевиев съзнаваше, че става все по-зависима от Тристан и тази зависимост я изпълваше с болка. Ала не смееше да помисли по-подробно върху това чувство, защото то не можеше да промени фактите. Той беше неин враг, тя негова военна плячка, пленница в собствения си дом, играчка в ръцете му, инструмент за забавление — но не нещастна. Затова реши да изчака, докато възстанови силите си след раждането. Тогава щеше да се опълчи отново срещу силата му, срещу магическото влияние, което упражняваше върху нея.

— Милейди? — Тамкин се осмели да прекъсне мислите й и тя се обърна към него. Стиснал в ръка гъшето перо, той я измерваше с учуден поглед. — Не ме ли чухте?

— О, прощавайте — помоли с усмивка тя. — Какво казахте?

Мъжът се покашля.

— Попитах ви дали не бихте казали някоя добра дума за мен пред лорд дьо Ла Тиер. Нали знаете, че все още излежавам наказанието си? Междувременно той освободи всички, които бяха затворени в подземието, а мен ме заключват всяка вечер. Вярно е, че служих предано на баща ви и делото му, но не мога да променя хода на историята. Нямам намерение да възкреся Ричард, нито да сложа на трона някой нов привърженик на Йорк. Преклоних глава пред новите господари, признах Хенри Тюдор за крал и съм готов да положа клетва за вярност пред Тристан дьо Ла Тиер. Моля ви, поговорете с него, милейди…

— Аз също съм пленница, Тамкин.

— Да, но той ви цени извънредно много.

Женевиев пламна от срам и се обърна към прозореца, за да скрие лицето си. Ала забрави думите му, защото изведнъж ратаите се разтичаха възбудено и отвориха голямата порта. Дузина мъже на коне влязоха тържествено в двора. Над главите им се развяваха многоцветни флагове.

— Погледнете, Тамкин!

Мъжът пристъпи до Женевиев и погледна към двора.

— О, та това е знамето на дракона, емблемата на Уелс! Тези хора са дошли в името на краля. Да, сега виждам и леопарда, и лилиите на Англия — тромпетите дадоха сигнал и Тамкин продължи по-високо: — Господи, та това е сър Гай! Този човек е полудял! Как е посмял да дойде тук?

— Минал е на страната на краля в решаващия момент — обясни с въздишка Женевиев и сърцето й заби силно, когато проследи стария си приятел да слиза от коня. Беше чудесно да го види отново. От друга страна обаче, не се знаеше какво го очаква в Едънби. При споменаването му, гласът на Тристан прозвуча толкова странно…

— Предател! — изсъска презрително Тамкин.

Женевиев вдигна рамене. Предател — или единственият умен мъж между обитателите на Едънби? Ето, че той се движеше съвсем свободно и очевидно се ползваше с благоволението на краля, докато Тамкин и тя живееха като пленници в собствения си дом.

— Благородният сър Гай, който измисли онази коварна измама, пристига с горда усмивка на местопрестъплението — продължи саркастично Тамкин. — А вие и аз все още плащаме цената на подлостта му.

— А може би не е предател — прошепна уморено Женевиев. — Доколкото знам, по време на битката е бил в отряда на Стенли. Нали знаеш, че лордът е имал тайна уговорка с Хенри да мине на негова страна. Може би идва тук, за да ни помогне. Моля ви, Тамкин, не бъдете лош с него…

— Няма да му кажа нищо, но не можете да ми попречите да го презирам. Не е ли редно да слезете в залата, милейди, за да поздравите кралските пратеници?

Тя го погледна несигурно.

— Не знам дали имам това право…

— А кой ще ги посрещне, ако не вие?

— Вероятно Тристан — а ако той отсъства, тогава Джон.

— И двамата са на лов.

— Защо не Едуина…

— Леля ви е твърде плаха и вие го знаете. Нима искате гостите от Лондон да бъдат посрещнати само от стария Грисуълд?

Женевиев погледна отново към двора и забеляза как Гай претърсва с тревожен поглед прозорците. Внезапно я обзе горещо нетърпение да слезе при него и да му обясни, че е добре, че Едънби е преминал през бурята и е оцелял. В очите й запариха сълзи и тя си припомни как се бяха сбогували преди битката при Босуърт. Тогава той дойде при нея, за да й намекне, че я обича и, че като се върне… Но тя не го окуражи, защото си въобразяваше, че никой и нищо не е в състояние да разклати позициите й, че не й трябва мъж и господар.

„А сега съм любовница на друг, помисли си горчиво тя.“ Едно обаче беше ясно — Гай никога не можеше да събуди в нея чувствата, които изпитваше към Тристан. Не, тя нямаше да се омъжи за Гай, но винаги щеше да го смята за свой добър приятел.

— Добре, Тамкин, ще сляза при гостите. А вие идете в кухнята и наредете да приготвят обяда.

Тамкин й кимна окуражително и тя забърза надолу по стълбата. В залата я чакаше Едуина, видимо нервна, сложила ръка на рамото на дъщеря си.

— Женевиев! Слава Богу, че дойде! Какво ще правим сега?

— Ще отворим вратата — обяви с усмивка Женевиев. — Ела с мен, Ани!

След малко трите вече стояха на стълбите. Един от новодошлите пристъпи напред и се представи като Джак Джифърд, граф Пенингтън и придворен на Негово величество Хенри VII. После съобщи, че е пристигнал да изкаже почитанията си на херцог Едънби, граф Бедфорд Хет. Женевиев се поклони и го покани в залата. След като заповяда на свитата си да чака в двора, докато се извършат необходимите приготовления за настаняването, мъжът избра четирима спътници и я последва в залата. Разбира се, между четиримата беше и сър Гай.

— О, Женевиев! Едуина! — извика засмяно той. Лорд Джифърд свали ръкавиците си пред камината и проследи с усмивка как младият му приятел прегръща възбудено двете жени и малкото момиче.

— Виждам, че се познавате със сър Гай, дами — отбеляза доволно той. — Значи вие сте дъщерята на Едгар Левелин, а вие сте сестра му, нали? Това сигурно е малката му племенница. А сега, ако ми позволите, ще ви представя отец Джофри Ланг, сър Томас Тайдуел и сър Брайън Лейт.

Женевиев поздрави с изискана учтивост гостите си, предложи им кресла пред камината и обясни, че Тристан е отишъл на лов. Последва неловко мълчание, прекъснато от Грисуълд, който поднесе вино и шепнешком я увери, че в печката вече се задушават сърнешки бутове и няколко едри фазана. Женевиев покани гостите да напълнят отново чашите си, извини се и забърза към кухнята. Сър Гай я чакаше зад арката. Широко усмихнат, мъжът сложи ръце на раменете й.

— Толкова се радвам да ви видя жива и здрава, Женевиев! Вече няма от какво да се страхувате. Дойдох да ви взема.

Женевиев го изгледа стреснато.

— Радвам се да ви видя, Гай, но сега ме пуснете да си свърша работата. Моля ви!

Вместо да изпълни желанието й, младежът се приведе и страстно притисна устни в нейните. Женевиев не отговори на целувката му.

— О, милата ми! Той… добре ли се отнася с вас?

— Да — прошепна нервно тя и се уплаши още повече, когато откъм залата долетя гласът на Тристан. Завърнал се от лов, той поздравяваше изненадано неочакваните гости. — Бързо, Гай, върнете се в залата! — побутна го меко тя.

Момъкът я пусна, после отново протегна ръка и помилва бузата й.

— О, Женевиев, скоро ще бъдете моя! Ако знаете какви планове имам…

Женевиев се обърна и се скри в кухнята, където Мег и Грисуълд тъкмо зареждаха таблите с нови бутилки вино. Каза им, че лорд дьо Ла Тиер се е върнал от лов и Грисуълд извади още няколко калаени чаши. Все още треперейки от вълнение, Женевиев го последва в залата.

Тристан разговаряше с Джон и младия Томас Тайдуел. Когато Женевиев влезе, веднага устреми поглед към нея.

Мрачното му изражение я накара да потрепери. Джак Джифърд тъкмо обясняваше колко любезно е бил посрещнат и Тристан вдигна чашата си към нея.

— О, да, лейди Женевиев е родена тук и е възпитана като бъдеща господарка на замъка. Сигурен съм, че сър Гай ви е разказал всичко за Едънби. Той също е живял тук, но сега предпочита да се забавлява в Лондон.

— Градът наистина е интересен — съгласи се сър Гай и Тристан го удостои с хладна усмивка, преди отново да се обърне към Джак Джифърд.

— Дошли сте да разговаряте с мен, така ли?

— Първо трябва да ви предам даровете на Негово кралско величество. Елате с мен в двора!

Докато мъжете излизаха, Едуина прошепна на ухото на племенницата си:

— Тристан е много сърдит…

— Но се държи подчертано учтиво.

— Сигурна съм, че знае за Гай…

— Знае само, че по-рано е живял тук. Не ми се вярва да е разкрил, че онази измама беше негово дело. Мисля, че в Лондон са сключили мир. Иначе Гай не би посмял да се появи тук…

Скоро мъжете се върнаха и двете трябваше да прекъснат разговора си.

Тристан изглеждаше много въодушевен от великолепния жребец, който му бе изпратил кралят, и няколко пъти подчерта, че скоро лично ще благодари на Негово величество за щедрия дар.

Женевиев се обърна и каза на Едуина, че ще заведе детето в стаята му. Но Тристан застана на пътя й и тя не посмя да го пренебрегне.

— Къде отиваш? — попита недоверчиво той.

— Искам да отведа детето да си легне.

— Мег! — извика рязко Тристан. — Погрижи се за лейди Ан. Господарката ти няма време за това. Имаме гости и трябва да се погрижим за тях.

Прислужницата побърза да изпълни нареждането и протегна ръце към малкото момиче.

— Хайде, малка лейди, прегърнете добрата стара Мег…

Женевиев целуна братовчедка си и момиченцето без съпротива се остави Мег да го отнесе в стаята му.

— А сега, Тристан, ако ми позволите… — Джак Джифърд се покашля деликатно.

— О да, разбира се — отговори Тристан и отстъпи настрана. Лорд Джифърд застана пред Женевиев и й поднесе голям пакет, увит в кожа.

— За вас, милейди.

— За мен? Невъзможно…

— Напротив. Изпраща ви го лично кралят. Ще ми позволите ли да го отворя?

— Да… Моля ви.

Лордът развърза шнуровете и извади от пакета прекрасна кожена наметка с цвят на старо злато.

— О! — прошепна възхитено Женевиев и не устоя на изкушението да помилва меката кожа. Усети я под пръстите си като коприна. — Какво е това?

— Много рядък собол[1], милейди, и много ценен. Негово величество го получи от шведския посланик.

— Но…

— Хенри желае да ви достави радост, милейди. Каза ми, че нито една дама от двора не заслужава тази скъпоценна наметка, защото тя подхожда чудесно на косата ви.

Женевиев погледна колебливо към Тристан. Той пристъпи към нея и я загърна в кожената наметка.

— Не можеш да откажеш. Това е коледен подарък от Негово величество.

Женевиев сведе смутено глава. Значи Хенри Тюдор не я беше забравил? И не само това — той й бе оказал честта да й подари този рядък собол! След като я предаде с цялото й имущество в ръцете на лорд дьо Ла Тиер…

— А сега бих желал да поговоря с вас насаме, Тристан — продължи учтиво лорд Джифърд. Тристан се извини пред останалите гости и отведе кралския пратеник в работната си стая. Джон свали наметката от раменете й и повика Тес да я отнесе горе.

Женевиев се обърна и срещна погледа на сър Гай. В кафявите очи пламтеше диво желание. Той се запъти към нея, но Томас Тайдуел му препречи пътя.

— Милейди, чухме, че имате прекрасен старинен параклис, и отец Ланг пожела да го види. Може би ще му позволите да се запознае и с вашия свещеник?

Женевиев не знаеше къде се намира в момента отец Томас, но с готовност отговори, че лично ще разведе гостите си.

По време на вечерята Женевиев седеше като на тръни, въпреки приятните разговори. Лорд Джифърд и Тристан не преставаха да се възхищават от прекрасния жребец, доведен като дар от краля. После лордът с готовност описа на дамите гардероба на бъдещата кралица. Оказа се, че е пламенен почитател на Чосър, също като Женевиев, и двамата поговориха върху новелите му. Вечерта щеше да мине много приятно, ако сър Гай не я гледаше през цялото време с почти неприлична настойчивост.

След вечеря Тристан покани гостите си в музикалната стая, за да послушат изпълнението на Женевиев и Едуина. Седнали в един ъгъл, едната с лютня, другата с арфа в ръце, двете жени представляваха изключително красива гледка. Когато отзвучаха последните акорди, Тристан сложи ръка върху рамото на Женевиев, сякаш за да подчертае правата си върху нея, и тихо попита дали са приготвени стаи за гостите. Тя кимна и обясни, че покоите в западното крило са проветрени и затоплени, леглата са оправени, а слугите вече са отнесли багажа по стаите. Тогава той улови ръката й и с усмивка й помогна да се изправи.

— А сега е време да се оттеглим, мила моя. Милорди, моля ви да ни извините. В последно време Женевиев се уморява много бързо.

Женевиев едва не извика. Опита се да се изтръгне от ръката му, но не успя. Как смееше да я унижава така пред гостите? Не, нямаше смисъл да се съпротивлява. Не биваше целият свят да узнае истината за отношенията им.

— Детето, което расте в утробата й, й създава доста грижи — обясни с усмивка Тристан.

В стаята се разнесе учуден, загрижен шепот. Женевиев стисна здраво зъби. Само да можеше да му издере очите! Много добре знаеше, че се опитва да предизвика Гай. „Да бях потънала в земята, каза си засрамено тя и не посмя да вдигне поглед към стария си приятел.“

Без да каже дума, тя се поклони и последва Тристан към общата им спалня. Едва го изчака да затвори вратата след себе си и гневът й избухна като вулкан:

— Направи го нарочно, нали! Защо си толкова жесток? Не разбираш ли, че предизвикателството беше напълно излишно? Нямаше никакви основания да ме засрамваш така — нито пък права!

Без да отговори, Тристан се съблече и се пъхна под кожената завивка.

— Ела в леглото, Женевиев!

— О, да, там ми е мястото, нали? Тази нощ всички знаят къде ще спя.

— Да не би през останалите нощи да си спала другаде? — попита иронично той.

Женевиев се залови за един стол, за да не падне. Цялото й тяло трепереше. Защо изведнъж усети цялата тежест на положението си? Може би, защото цяла вечер се бе чувствала като господарка на замъка — за първи път от много време беше благородна, изискана дама. А не любовница на Тристан дьо Ла Тиер.

— Женевиев!

— Моля те, не ме докосвай! Само тази нощ!

Мъжът скочи като тигър от леглото, дръпна я към себе си и я притисна в могъщите си обятия.

— Защо само тази нощ, лейди? За да сънуваш необезпокоявана, нали?

— Тристан! Не разбирам какво ти става! По дяволите, толкова много ли искам от теб?

Той я хвърли върху леглото и задърпа връзките на корсажа. Останала без дъх, Женевиев прошепна умолително:

— Тристан…

Без да я поглежда, мъжът вдигна ръцете й над главата и легна върху нея.

— Моля те, Тристан! Помолих те просто да ме пощадиш! Само една нощ! Не съм искала да се карам с теб!

— Не, мила, не. Точно тази нощ ще те любя, за да не сънуваш миналото си. За да не мечтаеш за бившата си любов.

— Ти си полудял! — изсъска разярено тя и продължи да се брани отчаяно, но безуспешно. — Преди да нападнеш Едънби и да го завладееш, аз трябваше да се омъжа за най-добрия приятел на Гай. Годеникът ми е погребан долу в параклиса, не знаеш ли? Към Гай винаги съм изпитвала само приятелство. И не копнея за милувките на друг — мечтая само за вътрешния мир, който ще намеря сред стените на манастира.

Смехът му издаваше горчивина.

— Мястото ти не е в манастира, мила моя. Как можеш да твърдиш, че Гай ти е само приятел? Нали го видях как те гледа…

— Загрижен е за мен и това е разбираемо. Не биваше да му заявяваш открито, че съм твоя собственост, твоя кобила за разплод — и че…

— Че си бременна — прекъсна я сухо той.

— Беше жестоко от твоя страна.

— Това е истината, Женевиев. Сметнах, че е по-добре сър Гай да я узнае навреме. След като е осведомен за състоянието ти, ще престане да крои планове да те отвлече. Впрочем, направих го и за негово собствено добро. Защото само, ако се осмели да те докосне, ще бъде мъртъв!

Женевиев спря да диша и го изгледа ужасено. Тристан говореше не ядно или злобно, а просто делово.

— Повярвай ми, ти се лъжеш! — прошепна объркано тя. — Аз не тъгувам за него, а той не е влюбен в мен. Само е разтревожен от жалкото ми положение и…

— Искаш да кажеш, защото си моя любовница? Много забавно, като се има предвид, че именно ти ми предложи тялото си, още когато сър Гай беше един от верните ти сподвижници. Онзи ден той седеше заедно с нас на трапезата и ни видя да се качваме по стълбите към спалнята ти.

— О, Тристан, ти не разбираш!

— Напротив, скъпа, напротив! Тогава ти възнамеряваше не просто да ме прелъстиш, а да ме убиеш. Може би именно галантният сър Гай те е помолил да го сториш?

— Не! — изплака отчаяно Женевиев, после затвори очи. — Тристан, аз просто те помолих тази нощ да не спиш с мен, а ти…

— А аз просто те помолих да дойдеш в леглото и сега си там, където те искам, лейди.

Женевиев вдигна предпазливо клепачи и видя надвесеното над нея мъжко лице, демонично и опасно на светлината на огъня.

— Защо точно днес, скъпа? Защото утре сър Гай отново ще се опита да те омае и може би ще те попита дали съм спал с теб, нали? Много ти се иска да поклатиш невинно глава и да отречеш, нали? Вместо това ще се изчервиш смутено и ще сведеш поглед. Така искам и така ще стане.

Женевиев стисна здраво зъби. Този човек беше способен да я доведе до лудост — и въпреки това умееше като никой друг да възпламени в тялото й огъня на желанието. Пръстите му се плъзгаха възбуждащо по бузата й.

— Познавам те толкова добре, Женевиев. Познавам сърцето ти, душата ти… — той отвори роклята й, оголи гърдите й и ги замилва с нарастваща пламенност. — Е, кого ще сънуваш тази нощ? Никой друг не може да запълни сънищата ти, мила моя, и ти го знаеш. Аз владея съня ти, както владея и целия ти живот.

Устните му се впиха в нейните, после се спуснаха надолу към шията, оставиха пареща следа по гърдите и хълбоците й. Безволна, сладостно отпусната, Женевиев потъна отново в онзи магически свят, който умееше да създаде само той.

 

 

На следващото утро я събуди ярка слънчева светлина. От залата долитаха весели гласове. Гостите вече бяха станали и очакваха домакините. Тя понечи да се надигне, но ръката на Тристан обхвана талията й и я задържа.

— Не… — преди да успее да се изплъзне, той вече лежеше върху нея и клатеше укорително глава.

— Преди това ще оставя върху теб печата на желанието си. Видът на една жена винаги издава, че току-що се е насладила на любовните радости. И твоят сър Гай няма да пропусне да го отбележи.

— Тристан… — Женевиев не успя да каже нищо повече. Целувката му я зашемети.

Когато най-после се окъпа и облече, тя се подпря на ръката на Тристан и бавно заслиза по стълбата, като напразно се стараеше да изглежда сериозна и изпълнена с достойнство. Много й се искаше да го изрита с все сила в глезена. Думите му все още ехтяха в ушите й. Лицето й пламтеше и гостите непременно щяха да го забележат.

— Ти си моята сияйно красива роза — прошепна в ухото й той. Женевиев не издържа и наистина го изрита, макар и много дискретно. Усмивката му беше подигравателна. — Огнена роза… И много бодлива при това. Но прекрасна, просто прекрасна!

Бележки

[1] Собол или самур — вид хищен бозайник от семейство Порови — Б.пр.