Хедър Греъм
Постеля от рози (18)

Седемнадесета глава

Главата му бучеше непоносимо. Притиснал с две ръце слепоочията си, Тристан заслиза по витата стълба. Не помнеше какво бе казал, ала знаеше, че е ударил Женевиев, и беше ужасен от бруталността си.

Едуина и Джон все още седяха пред огъня в залата. Тристан не ги удостои дори с поглед. Изскочи навън, следван от вика на приятеля си, втурна се като безумен през крепостната порта и заслиза по пътеката към морето. Зимният вятър, по-студен дори от гнева в сърцето му, избистри мислите му. Останал без дъх, мъжът се отпусна на един гладък камък и се загледа към шумящия прибой. Влажният морски въздух имаше солен вкус. Тристан го поемаше жадно в дробовете си със затворени очи, за да възвърне самообладанието си.

Господи, как я мразеше понякога! А беше долетял тук като вихър, воден единствено от желанието да я види, да я прегърне… И сам не разбираше защо.

Не детето, което растеше в тялото й, бе разпалило в сърцето му този страшен гняв, а споменът за миналото. Тогава не му бе съдено да стане баща. А сега Женевиев му заявяваше, че все още има време да махне детето. Точно тя, която постоянно го укоряваше, че е немилостив, дори не помисли да го пощади…

— Тристан!

Объркан, мъжът отвори очи и се обърна към брега. Джон слизаше забързано по тясната пътека.

— За Бога, Женевиев очаква дете от теб, а ти се държиш като побеснял. Веднъж ме обвини, че съм проявил жестокост към Едуина. Но аз я обичам и я направих своя жена, докато ти…

— Нима не разбираш? Женевиев непрекъснато се оплаква, че съм безмилостен, а сега иска да се отърве от детето.

— Ти да не си полудял?

— В никакъв случай. Това бяха собствените й думи. Нали знаеш, че тя се отвращава от мен — защо не и от семето ми в утробата си?

— А ти? Как поздрави пленницата си? Как прие новината, че ще ставаш баща? С радост и любов ли? Май не беше точно така. Защо тогава се чудиш, че си бил посрещнат по този начин?

Вятърът, който свиреше над скалите, беше леден, но сърцето на Тристан внезапно се затопли. Той се ухили, после избухна в смях. Джон се присъедини към смеха му и двамата се прегърнаха развеселени.

— Искам да ти кажа още нещо — подчерта след малко Джон. — Вярно е, че Женевиев все още таи намерения за бягство, но със сигурност не би сторила нищо нито на себе си, нито на бебето.

— Още ли иска да бяга? Къде, за Бога?

— Вероятно в Бретан.

— Значи е глупачка. Аз нямам намерение да се женя и е много вероятно детето й един ден да наследи Едънби.

— Има закони, които лишават извънбрачните деца от наследство.

— Не и когато липсват легални наследници. Странно… Би трябвало да се предполага, че Женевиев ще остане тук и ще стори всичко, за да ме завлече пред брачния олтар и да роди детето си в законен брак.

— Тя не иска да се омъжи за теб.

— И защо не?

— Ти й взе всичко, Тристан. И продължаваш да я държиш като пленница в собствения й замък. Не бива да очакваш подобни желания от нейна страна.

— Толкова по-добре. Но няма да й позволя да избяга.

— Нима ще я оставиш цял живот да се мъчи горе в кулата?

— О, не. Ще я върна в спалнята й, не се безпокой.

Тристан вдигна поглед към тесния прозорец на кулата и изведнъж спря да диша. На ръба на скалата стоеше Женевиев. Дългата й златна коса се развяваше като знаме от вятъра, раменете й бяха обвити с наметка от бяло кадифе. Стъписан, Тристан си припомни, че не беше зарезил вратата и бе отпратил стражника.

Очевидно Женевиев също имаше нужда от успокояващата близост на морето. Тя тръгна бавно по пътеката към брега и Тристан се ухили. Ако беше имала намерение да избяга, очакваше я разочарование. Щеше да се озове право в ръцете му. Когато вдигна очи, тя откри двамата мъже и от гърлото и се изтръгна писък.

— Женевиев! — изкрещя предупредително Джон и Тристан потрепери от уплаха. Женевиев се подхлъзна на влажните, отчасти заледени камъни, но успя да запази равновесие. Обърна се на север и заскача от камък на камък. Бледите искри на зимното слънце блещукаха в косата й, бялата наметка се очертаваше на сивата скална стена като паднало облаче.

— Спри, Женевиев! — заповяда Тристан, но тя не го чу — или отказа да се подчини. — По дяволите! — изруга той, прекоси с два скока плажната ивица и започна да се изкачва по скалата. — Женевиев, почакай малко!

— Не! — доста далеч от него, тя скочи в пясъка и се затича. Но само след няколко крачки се спъна и падна на ръце и колене.

Ала веднага скочи и Тристан трябваше да положи големи усилия, за да скъси разстоянието помежду им.

— Какво правиш, Женевиев? Не разбираш ли, че няма място, където би могла да намериш убежище?

— Напротив! — отзова се ядно тя. — Ти не познаваш Едънби така, както го познавам аз.

Джон също тичаше след тях.

— Спри, Женевиев!

Женевиев тичаше към скалната стена, която се издигаше от северната страна. Тристан напрегна поглед и откри вход на пещера. Именно натам се беше запътила Женевиев. Ето къде искаше да се скрие. Той се изкатери по една издатина, прескочи струпаните безредно камъни и стигна до едно място точно над Женевиев, откъдето можеше да скочи. Хвърли се върху нея и двамата паднаха в пясъка. Тя изплака и започна да го удря и рита, но той успя да сграбчи китките й, издърпа ръцете й над главата и се настани върху хълбоците й. Погледна разкривеното й от гняв лице и избухна в смях. Наведе се и целуна стиснатите й устни, усети вкуса на морска сол и сълзи. Все още развеселен, се надигна и издърпа Женевиев да стане.

— Много съжалявам, лейди.

— Какво?

Изненадата й стана още по-голяма, когато Тристан я привлече с необичайна нежност в прегръдките си.

— Моля за прошка.

Тя се вгледа с недоверие в очите му.

— Тогава ме пусни да си ида!

— Не мога.

— Защо се разгневи толкова? Никога не съм помисляла да убия детето, кълна ти се!

— Да не говорим повече за това. Вече знам, че е така.

Най-после Джон дотича до тях и спря задъхан в пясъка.

— Става студено, Тристан — произнесе предупредително той. Тристан кимна, вдигна Женевиев на ръце и я понесе нагоре по тясната пътека.

— Никога няма да се откажа от надеждата да си възвърна свободата — прошепна тя, когато стигнаха до крепостната стена. Тристан не отговори и тя се опита да обясни: — Накъде води този път? Нашата битка никога няма да свърши — в този момент изглеждаше толкова уязвима, като заблудено дете. По ресниците й бяха надвиснали сълзи.

— Може би трябва да обявим примирие — предложи Тристан.

Влязоха в залата и Едуина се втурна загрижено насреща им, но Тристан не й обърна внимание. Отнесе Женевиев в покоите си, където в камината беше запален буен огън. Сложи я в един стол и коленичи пред нея.

— Тристан… — Женевиев трепереше с цялото си тяло.

— Тихо! Никога вече няма да ти причиня болка, кълна ти се — той я прегърна и тя се облегна изтощено на силните му гърди. Скоро заспа и той я отнесе в леглото. Свали наметката и грижливо я зави. Беше препускал от Лондон дотук, тласкан от плътско желание, а сега изпитваше единствено нежност. Помилва с усмивка топлата й буза и излезе от стаята, без да помисли да пусне резето.

На стълбата срещна Тес, която направи почтителен реверанс, и й заповяда да не смущава съня на лейди Женевиев и да й приготви банята преди вечеря.

— Къде ще се храни господарката, милорд, във вашата спалня ли?

— Ако желае, може да слезе за вечеря в залата.

Джон и Едуина отново седяха до камината в залата и макар че умираха от любопитство, не посмяха да кажат нито дума. Тристан протегна ръце към огъня, за да се стопли, а след малко помоли Джон да го последва в работната стая.

— Трябва най-сетне да ми разкажеш какво се случи тук, докато ме нямаше.

Грисуълд донесе ейл и двамата седнаха до писалището.

 

 

Женевиев се стресна в съня си и се огледа объркано. Защо не беше в стаичката в кулата, а в бившата си спалня?

Отдавна не беше спала така дълбоко и спокойно. Седна в леглото, подви колене под себе си и си припомни случилото се сутринта. Пристигането на Тристан, учудващата промяна, настъпила на брега. Не знаеше дали това трябва да я радва или не. Всъщност, изобщо не беше наясно с чувствата си.

Странно, но като си припомнеше извинението му и предложението за примирие, сърцето й се стопляше. Ето, че вече можеше да се радва на завръщането му, на малкия мирен оазис сред бойното поле, на обещанието никога вече да не й причинява болка. Не, той нямаше да сдържи думата си. Щеше да я наранява отново и отново, защото продължаваше да се отнася към нея като към своя пленница, макар и не физически. Бъдещето й беше повече от мрачно. Какво щеше да стане с детето й? Нима щеше да израсне като копеле? Какво щеше да стане, когато един ден Тристан престанеше да я желае и доведеше в Едънби друга жена?

Не, тя не биваше да мисли повече за това. Той беше виновен за всичките й беди и тя никога нямаше да престане да го мрази. Скочи решително от леглото и разтърси глава. Трябваше непременно да измие косата си, да изплакне пясъка. Погледът й падна на вратата и тя се запъти към изхода, окрилена от внезапна надежда. Смая се, когато вратата се отвори безпрепятствено. Побърза да я затвори и се огледа със смръщено чело. Дали да избяга и Тристан отново да я върне в кулата, или да приеме предложеното примирие? Беше толкова изтощена. Безуспешните опити за бягство бяха изцедили почти напълно силите й.

— Милейди? — на вратата се почука и в стаята влезе Тес, сияеща както винаги. — Момчетата от кухнята ей сега ще донесат гореща вода и ваната ви. Коя рокля ще носите на вечеря?

— Какво? — пошепна с лудо биещо сърце Женевиев.

— О, да, милейди! — възкликна радостно камериерката. — Ако желаете, можете да вечеряте в залата и да заемете подобаващото ви място.

Разкаяна, че бе мислила лошо за това простодушно същество, Женевиев се втурна към Тес и я прегърна. Камериерката притисна буза до нейната, после бързо излезе да се погрижи за ваната.

Останала отново сама, Женевиев си каза, че е глупаво да се радва на неща, които й се падаха по право. Не, сега не биваше да се отдава на нерадостните си мисли. Трябваше да забрави бъдещето и да се радва на мига.

Тази вечер щеше да се наслаждава на сключения мир — и на близостта с Тристан, макар че й беше много неприятно да го признае.

 

 

Тристан се върна в крепостта след дълга разходка с Джон. Двамата обиколиха близките ниви и той през цялото време не престана да се пита как ще го посрещне Женевиев — предизвикателно, хладно, с оскърбено достойнство? Или щеше да предпочете да вечеря в спалнята си?

Когато влезе в залата, дъхът му секна. Женевиев седеше до камината, облечена в кралскосиня рокля, извезана със златни нишки на китките и деколтето и обточена с кожи. До нея седеше Едуина, както винаги усмихната и овладяна, и работеше над нов стенен килим.

Двете жени се обърнаха към влезлите, но Тристан не можеше да откъсне поглед от пленницата си. Пламъците се отразяваха в косите й, очите блестяха яркосини в цвета на роклята. Усмивката й издаваше несигурност. Той пристъпи бавно към огъня, свали ръкавиците си и протегна ръце към буйно пламтящите цепеници.

— В двора са се събрали дузина пътуващи търговци — проговори любезно той.

— Сигурно стоките им не са толкова хубави, колкото тези в Лондон — отбеляза с леко разочарование Едуина. Тристан се съгласи с усмивка и я увери, че в Лондон може да се купи всичко, което желае сърцето й. Освен това отвъд канала дошла вест за нова парижка мода. Едуина го засипа с въпроси за подробностите и за да отклони вниманието й, Тристан предложи да седнат най-после на масата. Там щял да задоволи любопитството й.

Появи се ухиленият до уши Грисуълд и обяви, че е приготвил любимите ястия на своята господарка. Кръвта се качи в лицето на Женевиев и тя хвърли плах поглед към Тристан. Мъжът се поклони и церемониално й предложи ръка. На трапезата той зае мястото на господаря на замъка, а за нея беше отреден стола до него, както подобаваше на господарка и съпруга.

Ястията, които им бяха поднесени тази вечер, не можеха да се сравнят с изисканата кухня на кралския двор, но Тристан ги намери много по-вкусни. Никога не беше пил по-сладко вино, никога не беше разговарял така оживено и безгрижно. Разказа на Едуина за новата мода, описа на Джон заседанието на парламента, битката при Норуич и срещата с Томас Тайдуел.

Джон възбудено се осведоми за здравето на стария си приятел. Тристан го увери, че в Бедфорд Хет Томас води много приятен, мирен живот. После се обърна към Женевиев.

— Впрочем, срещнах и един твой познат.

— Сър Хъмфри?

— Не, не го видях в двора, но ми казаха, че се чувствал много добре. Говоря за сър Гай.

Женевиев посегна с трепереща ръка към чашата си.

— Сър Гай е бил в Лондон?

— Точно така?

— В… Тауър ли? — попита едва чуто тя.

— О, не! Казаха ми, че в последния час на битката при Босуърт преминал на страната на Хенри и оттогава се ползва с благоволението му.

— Какво? — провикна се изумено Женевиев. — Това е невъзможно!

— Напротив, вярно е.

Погледът му беше бдителен. Как ли щеше да приеме новината? Едуина побърза да смени темата и Тристан така и не намери сгоден случай да попита Женевиев, какво мисли за измяната на сър Гай.

Тази вечер останаха дълго на масата. Всички усещаха, че се е стигнало до важна повратна точка. Не споменаха нито бременността на Женевиев, нито яростния изблик на Тристан. Чувстваха се просто като две млади двойки, които разговаряха приятелски. Винаги когато срещаше погледа на Женевиев, Тристан четеше в сребърните очи меко обещание. Нетърпението му нарастваше. След малко стана, улови ръката й, извини се на Джон и Едуина и заяви, че е уморен от пътуването.

Дали Женевиев щеше да го последва, без да се противи? Нямаше да понесе още една битка — не и тази нощ. Без да каже дума, тя стисна ръката му и тръгна редом с него към спалнята.

Щом затвори вратата, Тристан я привлече в обятията си и впи устни в нейните. После бавно развърза корсажа й и сложи ръка върху гърдата й, за да усети лудото биене на сърцето.

Женевиев затрепери от възбуда. Дори не помисли да се отбранява, когато той свали роклята от раменете й. Тристан коленичи пред нея, взе в устата си розовото връхче на гърдата й и тя отметна глава назад, за да се отдаде изцяло на насладата от докосването му.

— Боли ли те? — попита нежно той.

Женевиев поклати глава и се обля в червенина.

— О, не… — понесена от вихъра на чувствата си, тя обви с ръце шията му, притисна буза до тила му.

— Слава на небето, лейди, защото щях да умра, ако не можех да утоля жаждата си.

Той се надигна, отнесе я до леглото и започна да я люби с такава нежна страст, че Женевиев повярва в рая на земята.