Хедър Греъм
Постеля от рози (16)

Петнадесета глава

— Ще се омъжа! — обяви Едуина така засияла от радост, че въпреки тъгата си, Женевиев се усмихна и сърдечно отговори на прегръдката на леля си.

Разбира се, това беше чудесно. Едуина обичаше своя Джон, макар че той принадлежеше към хората, донесли нещастие на Едънби и причинили смъртта на Едгар Левелин. Но по-важното беше, че Джон също я обичаше.

— Толкова се радвам — проговори с усмивка тя и се постара да прикрие горчивината си. Все пак бяха позволили на Едуина да я посети, макар да беше предполагала, че Тристан ще забрани всякакво общуване с пленницата му. Почувства се облекчена, защото Едуина очевидно беше простила измамата й.

— Отец Томас ще ни венчае още утре в параклиса на замъка. О, да знаеш колко съм щастлива!

Женевиев преглътна мъчително и се извърна настрана, за да скрие сълзите си.

— Ще бъда до теб с мислите си. Сигурна съм, че празникът ще бъде чудесен.

— Искам и ти да участваш, Женевиев. Трябва само да помолиш Тристан и той ще изпълни желанието ти.

— Съмнявам се. Ако помоля да го повикат, той сигурно няма да дойде.

— Може би трябва аз да поговоря с него. Или Джон. Знаеш ли, мисля, че си несправедлива към Тристан…

Женевиев поклати сърдито глава.

— Аз ли не съм справедлива? Едуина, този мъж открадна наследството ми, уби баща ми и годеника ми…

— Двамата паднаха на бойното поле.

— Той нахлу в къщата ми — и ме взе като робиня… Как другояче бих могла да се отнасям към него?

Едуина се загледа в пламъците, за да избегне погледа на племенницата си.

— Според мен той е мъж, достоен за любов. Изпитвам истинско възхищение към него. Може би понякога прекалява с твърдостта си, но е винаги справедлив и се отнася много добре към хората ни. Ако само можеше да приемеш положението си…

— Да не би да искаш да се примиря, че ме е затворил в кулата? Виж какво, ти обичаш Джон и аз се радвам, че любовта ти е споделена. Но не очаквай от мен да се примиря безропотно със съдбата си. Аз мразя Тристан. Той е един безсърдечен негодник и… — изведнъж Женевиев млъкна, защото неволно се бе запитала дали това отговаря на истината. — Какво има в миналото му, Едуина?

Лелята се поколеба.

— Ами… Той не обича да се говори за миналото му. И все още се сърди на Джон, че ми разказа.

— Какъв човек е той? Божичко, Едуина, ти ме обвиняваш в несправедливо отношение към него, а не ми помагаш да го разбера. Досега знам само едно — че семейството му е било нападнато.

— Не е съвсем вярно. Битка не е имало. Хората му просто били избити до крак от привърженици на Йорк. Години наред семейството му било вярно на Ричард, но…

— Какво? — смая се Женевиев.

— Когато Едуард умря и родът Уудуил предяви претенции към трона, бащата на Тристан сметнал, че Ричард трябва да поеме управлението и да осигури мир на страната, и го подкрепил. Когато обаче младите принцове били отведени в Тауър, Тристан поискал от Ричард да ги представи пред двора, за да даде гаранции за почтеността си. Той не можел и не искал да служи на крал, който е наредил да убият племенниците му. След като заявил пред краля намерението си, потеглил към къщи, придружен от Джон и още един свой васал. Намерили замъка напълно опустошен. Бандити без опознавателни знаци и флагове подпалили хижите на арендаторите, изнасилили селянките, посекли мъжете. Бащата и братът на Тристан, снаха му и много верни рицари паднали в неравния бой. Но най-страшното е, че жена му, която очаквала първа рожба, била намерена лично от него до люлката на бебето с прерязано гърло. А до нея лежало момченцето, изтръгнато от утробата на майката…

Женевиев усети, че й се завива свят, и се отпусна безсилно на леглото.

— Много съжалявам. Бих съчувствала на всеки, който е изстрадал такова нещо. Но аз не съм му причинила зло…

— Така ли? А кой го покани в замъка под предлог, че има намерение да сключи мир? Кой го подмами в спалнята си, а после го просна на земята с машата за въглища?

— По дяволите, Едуина, идеята не беше само моя!

— Така е — въздъхна с болка Едуина и побърза да смени темата. — Виж, донесох ти книгите на Чосър и Аристотел, както и на онзи италиански писател, дето много обичаш да го четеш. А сега трябва да си вървя, защото някой ще помисли, че пак заговорничим — тя прегърна племенницата си и продължи с обич: — О, Женевиев, сигурна съм, че скоро ще си възвърнеш свободата. Имай малко търпение, моля те! И поговори с Тристан. Много искам утре да присъстваш на венчавката ми.

— Е, добре, ще го попитам — обеща Женевиев и направи жалък опит да се усмихне.

Щом остана сама в килията си, тя разтвори една от любимите си книги. Странно — Джофри Чосър беше умрял толкова отдавна, а книгите му бяха актуални и днес. Снаха му била голямата любов на Джон Гаунт. Години наред живяла с него и му родила незаконни деца, известни под фамилията Бюфор. Много по-късно станала негова законна съпруга. От тази сладко-горчива любовна история произхождаше правнукът Хенри, който днес носеше английската корона.

Женевиев затвори книгата. В очите й пареха сълзи — също както по-рано, когато често препрочиташе новелите на Чосър. Днес обаче бе трогната не от думите му. Макар че не знаеше за Тристан ли плаче или за самата себе си. Може би виновна беше единствено съдбата, която бе предопределила двамата да станат непримирими врагове.

 

 

Късно следобед чувството за самота стана непоносимо и се превърна едва ли не в паника. Времето се точеше толкова бавно… Тя се окъпа, изми косата си и я сплете на плитки, изкърпи дрехите си, опита се да нарисува нова шарка за стенен килим. А денят все не свършваше.

Най-после тя се хвърли на леглото и подпря брадичка на ръцете си. Къде ли беше сега Тристан? Дали се забавляваше с червенобузата Тес? Простото селско момиче сигурно не предявяваше никакви претенции към господаря и беше благодарно за вниманието му. Покорна играчка в ръцете му…

— Забавлявай се, колкото си искаш — прошепна ядно Женевиев. — Само да ме оставиш на мира…

Въпреки това изпитваше диво желание да го види, за да може поне да го помоли за позволение да вземе участие в сватбата на леля си. Не, нямаше да го моли — само щеше да попита. И ако не й позволеше, щеше да му обърне гръб — хладна и недосегаема.

Но Тристан очевидно нямаше намерение да я посети. Тя скочи от леглото и се заразхожда нетърпеливо из стаичката. Колко време щеше да трае пленничеството й? Седмици? Месеци? Години? Дали един ден хората щяха да минават покрай кулата и да се питат коя е сбръчканата бабичка на прозорчето?

Когато на вратата се почука, тя се стресна. Дали беше Тристан? Или усърдната Тес?

— Да? — обади се тихо тя.

Вратата се отвори и в стаята влезе Джон. Женевиев се изчерви и сведе глава. Беше се помирила с Едуина, но Джон сигурно й беше много сърдит. Как можа така да злоупотреби с доверието му…

— Добър вечер, Женевиев — младежът се поклони и тя преглътна мъчително. Наистина ли трябваше да се извинява на един натрапник в собствения си дом?

— О, Джон, много съжалявам, че прибягнах до тази измама, за да избягам. Моля ви да проявите разбиране. Виждате какъв живот водя тук! Вие на мое място бихте ли търпели подобно положение? Нима не бихте се възползвали от първия удобен случай за бягство?

Вместо отговор, Джон й предложи ръката си.

— Да вървим.

Сърцето й заби по-силно.

— Къде?

— Тристан желае да ви види.

По гърба й пробягаха студени тръпки. Какво ли ново наказание й беше измислил? Тя се поколеба, после сложи ръка върху лакътя му и се остави да я поведе по витата стълба.

— Преди малко научих, че утре ще се състои сватбата ви с Едуина. Радвам се — и за двама ви.

— Наистина ли? — попита хладно Джон.

— О, да. Тя е моя леля и аз много я обичам.

Джон прие без коментар обяснението й и отвори вратата на стаята й, която сега обитаваше Тристан. Посочи й да влезе и се оттегли. Междувременно беше започнало да се смрачава. Няколко свещи и огънят в камината обгръщаха помещението в мека светлина.

Тристан беше обърнат с гръб към нея и се взираше в пламъците. Носеше само бяла риза, тесен панталон и високи кожени ботуши. Мина доста време, преди да се обърне. Лицето му беше в сянка и Женевиев не различаваше изражението му, но усети, че я измерва от глава до пети.

— Добър вечер, Женевиев.

— Защо ме повика?

— Не можеш ли да се досетиш?

Мекият, интимен тон на гласа му ускори пулса й и затопли кръвта й. Изведнъж в съзнанието й изникна неканена картина — Тристан и Тес, страстно прегърнати. Обзе я луд гняв. Ревнуваше ли? „Не, разбира се, каза си бързо тя, това е невъзможно.“

Тристан пристъпи към масата и тя едва сега видя вечерята, която ги чакаше — купи със сребърни капаци, две чинии, две от кристалните чаши на майка й със златните ръбове, пълни с бистра, светла течност.

Тристан взе чашите, отиде при нея и й подаде едната. Женевиев отпи внимателно от питието, сладко и тръпчиво едновременно, и усети как в гърлото й се разлива успокояваща вълна.

— Какво е това?

— Не е отрова, повярвай. Щом се отвращаваш от бордото, реших днес да ти поднеса немско бяло вино. Заповядай на масата! — той издърпа стола й и тя седна. За да прикрие страха си, изпи още една глътка. Ала си припомни опустошителното въздействие на червеното вино и побърза да остави чашата.

— Гладна ли си? — попита учтиво Тристан.

— Не.

Въпреки това той сложи в чинията й печено пиле със задушени в тесто сладки ябълки и гарнитура от есенни зеленчуци.

— Странно… А аз си мислех, че гладът все още те измъчва.

Погледът й го смущаваше. Днес тя виждаше в него не натрапника и завоевателя, а мъжа. Изведнъж Тристан усети, че няма да издържи дълго на този поглед. Тази вечер очите й бяха с цвета на пролетни теменужки, докато вчера светеха сребърни като студената лунна светлина.

— А аз си мислех, че ти е все едно — прошепна тя и посегна към вилицата си. Но вместо да се нахрани, само разрови яденето в чинията си.

Тристан въздъхне нетърпеливо. Той нямаше намерение да й се извинява, защото не виждаше причини да го стори. Разумът му повтаряше, че се отнася към нея дори твърде меко. И въпреки това имаше чувството, че трябва да поправи някакво зло, което й бе причинил. Затова и беше подготвил това малко пиршество.

— Мислех, че ще ти хареса да вечеряш с мен на свещи…

Женевиев го прекъсна с горчива усмивка:

— О, да, може би трябва да се радвам, че в тази цивилизована атмосфера се чувствам като придворна куртизанка. Все пак, досега бях само селска курва…

Тристан скочи от стола си.

— Какво искаш от мен, Женевиев?

— Искам свободата си.

— Свободата си? — той се приведе към нея и обхвана брадичката й. — Свободата да избягаш сама в гората и да се изложиш на опасност?

— Причиняваш ми болка! — извика тя и се опита да се изтръгне от силните му пръсти.

Тристан я пусна и се обърна към вратата, защото някой беше почукал.

— Какво има? — извика недоволно той.

Тес влезе в стаята и направи реверанс.

— Да почистя ли масата, милорд?

— Какво? А, да, разбира се — докато камериерката събираше съдовете, той застана пред камината и се подпря на перваза. Макар и против волята си, Женевиев погледна към момичето, което й се усмихна щастливо. Дали Тристан я викаше всяка нощ в спалнята си — в нейното легло?

Тес се поклони почтително и излезе навън с тежката табла. Женевиев скочи от мястото си.

— Ако искаш да знаеш, предпочитам да се изложа на най-страшни опасности в дивата гора, вместо да седя тук с теб! Да не мислиш, че ми оказваш благоволение с поканата си? Предлагаш ми вечеря в собствената ми стая, ядене от собствената ми кухня…

Тристан се обърна бавно към нея. Каква беше изненадата й, когато вместо очаквания остър отговор, той устреми поглед към вратата, после към нея и избухна в луд смях.

— Да не си полудял? — ядоса се още повече тя.

Той се приближи към нея, все още смеейки се, и прокара пръст по сгорещената й буза.

— Защо беше този внезапен пристъп на ярост? Преди малко беше тиха и покорна, без сребърни искри в очите. И изведнъж се разкрещя като селянка. Дали не е свързано с момичето, което току-що излезе оттук?

— За кого говориш?

— За Тес, разбира се.

— Напълно ми е безразлично дали спиш с нея, както и с другите прислужнички!

Тристан отново избухна в смях и това я смути още повече. Ръцете му се отпуснаха тежко върху раменете й.

— О, не, лейди, разбира се, че не ти е безразлично.

— Напротив!

— Лъжкиня! Мисълта, че съм хвърлил око на това мило момиче, направо те подлудява.

— Това е просто абсурдно — отговори тя, като напразно се опитваше гласа й да звучи твърдо. Изтръгна се от прегръдката му и пристъпи към масата. За щастие, Тес беше оставила виното и Женевиев изпи чашата си на един дъх. Само че се задави и започна да кашля, което накара Тристан да избухне отново в смях.

— Женевиев…

— Какво има пак?

— Ела при мен!

Тя се обърна и го видя да седи на леглото, скръстил ръце на гърдите.

— Ела тук! — повтори меко той.

Отначало Женевиев не се помръдна от мястото си, но после въздъхна уморено. Какво друго й оставаше, освен да се подчини? Ако откажеше, той щеше да я вземе насила. Затова направи няколко крачки към леглото. Тристан я притегли до себе си, положи я да легне и се отпусна до нея. Облегна се на лакът и се сведе с усмивка над лицето й. Подигравката беше изчезнала от очите му.

— Доведох Тес в замъка, защото майка й е вдовица. Откакто няма кой да обработва нивите, двете са останали съвсем без средства и имат нужда от заплатата, която момичето ще получава като прислужница.

— Обаче… Тес те обожава.

— Откъде знаеш?

— Тристан, моля те…

— Никога не съм я докосвал. Доволна ли си сега?

— Казах ти, че ми е все едно.

— Да, каза го. Но за разлика от теб, аз не лъжа и сега ще ти кажа, че никоя жена не ме възхищава повече от теб, макар че ти не преставаш да ме заплашваш с бодлите си, моя малка бяла роза. Ето, това е истината.

Макар че беше смешно, Женевиев се зарадва на думите му. А когато той я целуна, тя се поддаде на изкушението, зарови пръсти в косата му и престана да се бори с нарастващото си желание. След малко Тристан вдигна глава и Женевиев се почувства като младо момиче в обятията на любимия си. Омразата беше отлетяла някъде много далеч. Той я освободи бързо от дрехите й и докато се събличаше, тя не отмести засрамено поглед, както правеше преди, а открито се възхити на силното му тяло, на широките рамене, твърдия корем и тесните хълбоци. А пулсиращият белег на мъжествеността му…

— Тристан!

— Да?

— Аз… съжалявам.

Като го видя да стиска устни, тя съжали за импулсивността си. Той бе разбрал веднага какво имаше предвид — случилото се в миналото.

— Не говори за това — прошепна дрезгаво той. Смаяна от себе си, Женевиев протегна ръка към него.

— Тристан…

Мъжът преплете пръсти с нейните, полегна върху нея и попита едва чуто:

— Значи тази нощ нямаш нищо против да споделиш леглото ми?

— Не, нямам нищо против.

Женевиев забрави задръжките си. Протегна ръка да го помилва, плъзна пръсти по раменете и гърдите му, наслади се на силното му тяло. Той бе опознал интимните й тайни и сега тя се постара да навакса, да проникне в неговите. Това беше общия им свят и в него само страстта имаше значение. Някъде дълбоко в съзнанието й изникна спомена за предупреждението на Едуина. Страстта е опасна, бе казала леля й, и тласка хората към нещастието… Не, това беше най-голямото чудо на живота. Този порив към другия, тази палеща горещина, блясъкът, който я заслепяваше, огнените искри в очите му в момента на освобождаването…

Женевиев позволи на чувствата да я надвият и извика задъхано, макар да знаеше, че би трябвало да се чувства засрамена. Една лейди не биваше да изпитва такова диво удоволствие. Не, тя изобщо не се срамуваше от себе си. По-късно се отпусна изтощено до него и помилва бузата му.

— Идеята ти да ме поканиш тази вечер тук беше много добра…

Тристан не отговори, само се усмихна, развърза панделките в косата й, разплете плитките и разпростря златните къдрици върху възглавницата. Устните му милваха нежната й шия. Женевиев застена и се отдаде изцяло на удоволствието от милувките му. Езикът му кръжеше около гърдите й, зъбите му хапеха нежно розовите връхчета. Когато устните му се спуснаха надолу и интимните целувки разпалиха нов огън в тялото й, тя се опита да протестира, но Тристан улови хълбоците й и я поведе към непознати висини на насладата. Когато сладкото мъчение стана непоносимо, тя проплака, че умира, и започна да му се моли да я вземе, да я освободи. Двамата задоволиха страстта си за втори път и Женевиев заспа непробудно — в своята собствена стая, в собственото си легло, в обятията на Тристан.

 

 

Женевиев се протегна доволно и усети някакво движение до себе си. Още в полусън, тя чу как вратата се отвори и различи гласа на Роджър дьо Трейн. Тристан лежеше до нея, ръката му почиваше върху хълбока й. Беше й неловко, че са я заварили в това положение, но си каза сънено, че и без това не може да стори нищо. Всички обитатели на замъка знаеха каква е ролята й в новото владение на Тюдор, а и беше твърде уморена, за да се противи.

Когато Роджър излезе, Тристан скочи от леглото и тя го чу да ругае. На вратата отново се почука, този път тихо и колебливо. Женевиев отвори с мъка очи и видя, че Тристан се облече бързо и викна на Джон да го почака. Най-после съзнанието й се проясни. Днес беше сватбата на Джон и Едуина!

— Женевиев! — Едуина стоеше на прага и се оглеждаше несигурно. — Къде е Тристан?

— Нямам представа.

— Не е ли тук?

— Мисля, че не.

Едуина се затича възбудено към леглото.

— Попита ли го дали ще ти позволи да присъстващ на сватбата?

— Още не… — Женевиев въздъхна и си припомни какво се беше случило през нощта. Нали се беше заклел, че никога няма да спи до нея? Припомни си какви признания си бяха нашепвали между милувките. Ожесточените неприятели се бяха превърнали в близки приятели. Тя се усмихна, прегърна възглавницата си и зашепна съзаклятнически:

— О, Едуина! Мисля, че няма пречки да присъствам на сватбата ви.

— Прекрасно! Нали ти казах! Трябвало е само да проявиш малко повече отстъпчивост и да го поласкаеш. Мисля, че си се справила чудесно — Едуина се обърна към вратата и изведнъж спря като закована на мястото си. Женевиев проследи погледа й. На прага стоеше Тристан. Той се усмихна, махна й с ръка да излезе и тя побърза да се подчини. Скръстил ръце на гърдите, той пристъпи към леглото и спря пред подиума.

— Какво си искала да ме попиташ, Женевиев? Може би желаеш да присъстваш на венчавката на леля си?

— Да, наистина желая.

— Така си и мислех — смехът му звучеше странно. — Искала си да купиш благоволението ми, затова си се държала така тази нощ, нали? Трябва да ти заявя, че нямам нищо против още няколко такива сделки. Макар че е нормално стоката и цената да се уговарят преди това.

— Нямам представа какво говориш…

— Хайде, хайде мила, мисля, че го знаеш много добре. Само като си помисля какви сладки думи шепнеше в ухото ми! Значи идеята ми да те поканя тук беше много добра, така ли? Е, Женевиев Левелин, за в бъдеще ще имам предвид, че всеки път, когато ми позволяваш да се възползвам от прелестите ти, трябва да платя определена цена.

— Какво? — сълзи на гняв бликнаха от очите й. — Ти си глупак! Никога не съм искала…

— Спести ми обясненията, мила моя. Позволено ти е да участваш в празника — без да каже нито дума повече, той излезе навън и блъсна вратата зад себе си.

 

 

Едуина се венча в параклиса, където беше кръстена. Въпреки обстоятелствата и странната тълпа гости, състояща се от приятели и врагове, церемонията беше прекрасна. Женевиев разбираше, че леля й нямаше да намери щастието си, ако на английския трон продължаваше да седи Ричард. Защото Едгар щеше да я омъжи за „изгодна партия“, без да го е грижа за желанието на сестра му.

След тържествената вечеря имаше танци и Тристан, който избягваше близостта й още от сутринта, я взе в прегръдката си. Докато се въртяха в ритъма на игривата мелодия, изпълнявана от лютни и арфи, той попита подигравателно:

— Е, хареса ли ти празника? Струваше ли си жертвата, която трябваше да направиш?

Женевиев едва не го удари.

— Нима смяташ, че общуването с теб ми е оставило възможност да пазя честта си?

— Аха, разбирам. След като те превърнах в уличница, трябва да изпълнявам всичките ти условия. Е, ти постигна целта си, присъства на сватбата, следователно е време да измисля нещо ново, за да те направя малко по-отстъпчива.

— За какво? Нали и без това си вземаш, каквото искаш?

— О, тук се лъжеш. Никой мъж не може да вземе насила онова, което получих аз миналата нощ. Какво да ти обещая сега? Може би завръщане в спалнята? Или малко повече свобода? Трябва да призная, че пазарлъкът започва да ме забавлява. Хайде да си поговорим как да те възнаградя следващия път.

Засегната до пън душа, Женевиев изфуча:

— Ти не разбираш нищо, нищичко! Тези неща не се купуват, те идват от… — тя млъкна и захапа ядно устни. Щеше да каже „от сърцето“! Но нима не беше безсмислено да използва тази дума пред Тристан, който нямаше сърце? — О, върви по дяволите! Ще се върна в стаята си в кулата! Предпочитам да си стоя горе и да се радвам на самотата си!

Тя го блъсна и изтича към стълбата.

— Женевиев!

Без да обръща внимание на виковете му, Женевиев изкачи на един дъх витата стълба, скри се в стаята си, тресна вратата и се облегна на рамката, останала без дъх.

Тристан щеше да я последва, но бе задържан. В залата се появи нов гост, пратеник на краля. Той се поклони почтително пред господаря на Едънби.

— Изпраща ме Негово величество крал Хенри. Трябва колкото се може по-бързо да се явите в Лондон.

— На какво дължа тази чест?

— Въстание, сър, заговор срещу трона. Негово величество има нужда от вас.

Тристан хвърли бърз поглед към стълбата и кимна.

— Добре, тръгваме веднага.

Той предаде управлението на Едънби в ръцете на току-що венчания Джон, събра набързо вещите си и потегли за Лондон.