Хедър Греъм
Постеля от рози (4)

Трета глава

Женевиев се разхождаше гневно из покоите си, разположени точно над голямата зала. Златната коса и широката бяла рокля се вееха зад гърба й.

— Как смее да се държи така с мен! Студен и твърд като скала! Отвратителен и жесток като цялата си банда главорези! Така ми се искаше да му издера очите! Най-добре беше да му прережа гърлото и да го хвърля в морето! Защо ли не го направих? Така най-после щяхме да се отървем от него. О, Едуина, чувствам се като…

— Унижи те, нали?

— Точно така! — изкрещя Женевиев и стисна ръце в юмруци. Наистина се чувстваше унизена, озлобена — и странно развълнувана. Не беше споменала нито дума за целувката на Тристан. Но не можеше да забрави горещите му устни, силното тяло, което се притискаше до нейното, търсещите ръце. Лицето му беше красиво, но от цялото му същество се излъчваше безпощадност. Огън и лед… „Няма да мисля повече за него, повтаряше си напразно тя.“ Ала си припомни отново властната му прегръдка и цялата се разтрепери.

— Защо не го убих! — изсъска ядно тя.

— И какво щеше да спечелиш? — възрази спокойно Едуина. — Планът ти и без това е опасен. Ако ти е предложил почтени условия…

— Почтени условия? — изфуча разярено Женевиев. — Та той взема замъка ми, земята ми, поданиците ми! И мен в добавка!

Едуина въздъхна угрижено.

— Трябваше да отворим портите още първия ден. Само, ако Едгар не беше толкова твърдоглав… — тя хвърли бърз поглед към помръкналото лице на племенницата си и не каза нищо повече.

— Дали щяха да ни оставят живи, ако ги бяхме пуснали в замъка? — попита горчиво Женевиев. — А какво ще кажеш за Аксел и останалите?

— Бихме се смело, арендаторите ни подкрепиха, направихме всичко, което можахме.

— Последният план обаче е най-рискован, Едуина. Знаеш, че идеята не беше моя…

— Знам. Измисли я сър Гай, а уж твърдеше, че те почита като богиня… Защо тогава рискува живота ти? Сигурно иска да спечели замъка — и теб в добавка — за себе си.

— Не си права. Той просто не може да понесе смъртта на татко и Аксел да остане неотмъстена. Не иска тежките ни загуби да са били напразни.

— Не знам — въздъхна Едуина и отчаяно затвори очи. Тя беше очаквала привържениците на Ланкастър да щурмуват крепостта още същия ден и да избият защитниците й до един. След като това не стана, възприе плана на сър Гай, макар че изпитваше сериозни колебания. И сега очакваше със страх следващото утро. Какъв свят… В краткия й живот на английския трон се бяха сменили толкова много крале, че едва можеше да ги преброи. Първо Хенри VI загуби короната от граф Марч, който стана Едуард VI. Той пък падна от ръката на най-верния си привърженик Уоруик. Последният провъзгласи за крал отново Хенри. След това на трона се върна друг Едуард и страната живя в мир цели петнадесет години. След смъртта му владетел стана Ричард, а двамата принцове изчезнаха в Тауър. Скоро плъзна слух, че са мъртви.

Едгар винаги твърдеше, че Ричард ще стори всичко, което е по силите му, за да царува в мир. Оттам и непоколебимата му вярност към новия крал. И какво спечели от това? Забърка себе си и семейството си в кървава война, докато други, не толкова лоялни перове, продължиха да си живеят необезпокоявани. Тези вътрешни междуособици причиняваха огромни вреди на Англия. Търговията и селското стопанство процъфтяваха, но там, където се сблъскваха вражеските партии, царяха хаос и опустошение.

Трябваше ли сега и Едънби Касъл да бъде разрушен? Пълководецът на Тюдор бе обещал да пощади живота на жителите му, ако се предадат без борба. Какво значение имаха богатството и земята в сравнение с човешкия живот?

— Най-добре е да престанем да се съпротивляваме и да обявим безусловна капитулация — проговори безизразно Едуина и Женевиев затрепери с цялото си тяло. Залови се за рамката на леглото, за да намери опора, после решително поклати глава.

— Не мога да направя това. Дадох дума на татко.

— Да, знам — Едуина трябваше да положи огромни усилия, за да се примири с неизбежното и да дари племенницата си със слаба усмивка. Тя приседна на края на леглото и продължи тихо: — Страх ме е, разбираш ли? Очите му са като на орел или на рис. Нищо не им убягва.

— Бъди разумна, Едуина! И той е човек като всички нас. Не забравяй, че е един проклет Ланкастър и е изпратен тук, за да ни погуби. Никога няма да си позволя да се боя от него! — заяви с треперещ глас Женевиев. — Помни, че смъртта на татко тежи на съвестта му — тя коленичи в краката на леля си и я погледна заклинателно в очите. — Ще победим, ще видиш.

— Но той има на разположение безброй оръжия и войни. Ами катапултът…

— Никое оръжие не е по-добро от английския лък.

— Той също има достатъчно лъкове.

— И ние имаме стрелци.

— Ако продължаваме да го предизвикваме, ще бъде безмилостен — прошепна едва чуто Едуина.

— Нима искаш да прекараш остатъка от живота си като слугиня на хората, които ти отнеха толкова много?

Едуина издържа пронизващия поглед на племенницата си.

— Трябва да мисля за дъщеря си. Готова съм да умра, за да я защитя. Ако трябва да служа на тези хора и да бърша с косата си ботушите им, за да запазя живота на Ан, ще го направя с готовност.

— Ние няма да се предадем. Крепостта ще си остане наша — отговори Женевиев и нервно се изсмя. После се надигна и продължи неспокойната си разходка по стаята. — Щом преживях тази отвратителна вечер, останалото ще бъде лесно. О, това мръсно копеле! Нямал желание да се омъжи за мен! Като че ли аз горя от нетърпение да му стана съпруга! Струва ми се странно, че трябваше едва ли не да го принудя да приеме предложението ми. Ако не го бях направила…

— Може би щеше да бъде по-добре — прекъсна я лелята и потръпна като от студ.

— Какво толкова може да се обърка? — попита остро Женевиев. — Тамкин и Майкъл ще се скрият в стаята ми зад тайната врата. Когато се качим тук, лорд Тристан вече ще бъде упоен. Двамата са едри и силни и със сигурност ще го…

— Аз също съм виждала лорд Тристан, Женевиев. Гордо изправен на коня си, недосегаем за стрелите ни, макар че те се сипеха от всички страни. И какви очи! Винаги нащрек, винаги очакващи засада… Чух също така, че мрази от дън душа всички привърженици на Йорк. Никой не го е побеждавал в борба с меч. Движи се бързо и гъвкаво, а в боя е същински вихър.

— Вярно, силен е и сигурно е превъзходен войн, но и под най-твърдите мускули пулсира човешко сърце. А сърцето спира да бие, щом го прониже стоманеното острие на меча.

Едуина закърши тревожно ръце и изплака:

— Но това е убийство!

— А моят баща не беше ли убит? — попита злобно Женевиев. — Велики Боже, нима забрави какво се случи с него? Издъхна в ръцете ми. Ами Аксел? Ами вдовиците и сираците на другите убити? Тук има само един убиец и той е лорд Тристан!

— И затова е необходимо да го примамим в клопка и да изтребим до крак всичките му хора? — попита с болезнен сарказъм Едуина.

— Той няма да доведе много войни със себе си, най-вероятно петдесетина. Ние няма да убиваме никого, разбира се, ако не бъдем принудени да го сторим. Даже самият Тристан няма да умре, само ще го обезвредим. Ще загинат само онези, които се опитат да ни създават трудности. Надявам се, че повечето ще отдадат дължимото на специалното ни вино и когато се осъзнаят, ще се намерят в затвора — Женевиев се отпусна на леглото до леля си и тихо призна: — Аз също се боя. Никога досега не съм изпитвала такъв страх. Не можеш да си представиш как се почувствах, когато се изправих пред този твърд, студен мъж — огън и лед… — но тя побърза да прогони тази неприятна мисъл. — И въпреки това ще се справим. Трябва да се справим — заяви твърдо, макар съвсем да не беше толкова сигурна.

Утре сутринта трябваше да го посрещне с добре дошъл и да му се усмихва. Как ли щеше да се справи, след като и тя като леля си знаеше, че нищо не се изплъзва от бдителните му очи? Не, всеки мъж, дори най-силният, можеше да бъде победен. Едуина беше нарекла коварния им план „убийство“ и това беше точно така. Женевиев бе решила да заложи капан на своя противник и да го отстрани от пътя си веднъж завинаги. Какво друго й оставаше? Нима можеше да изостави жителите на Едънби на произвола на враговете? Нима трябваше верните й хора да прекарат живота си в служба на чужди господари?

Любимият й баща легна в земята неотмъстен, както и Аксел, надеждата й за бъдещето. Припомни си последната му пламенна целувка, но предателските усещания отклониха мислите й към страшния Тристан дьо Ла Тиер, към устните, които бяха заключили така властно нейните и бяха изпратили по цялото й тяло непознати досега сладостни тръпки.

— Не! — проплака отчаяно тя, опитвайки се напразно да прогони спомена.

— Какво ти стана? — уплаши се Едуина.

— Нищо… О, да можех да го убия със собствените си ръце!

Красивите сини очи на лелята се присвиха загрижено.

— Не се оставяй омразата да те повлече в пропастта!

— Разбира се, че няма — отговори сковано Женевиев. — Тамкин ще извади меча си веднага щом лорд Тристан влезе в спалнята ми.

— Ами, ако упойката не подейства върху всички?

— Е, вероятно ще възникнат отделни сблъсъци, но аз съм сигурна, че нашите ще се справят бързо — Женевиев се надигна и направи опит да се усмихне. Леглото й стоеше върху подиум, закрит с тежки завеси. В ъгъла се издигаше огромен скрин. Дървената ламперия скриваше няколко малки врати и шкафчета, където лесно можеха да се скрият дори силни мъже. — Тамкин ще бъде само на крачка от мен, а Майкъл ще се скрие в отсрещната стена. Даже, ако се сети да претърси стаята, лорд Тристан няма да намери нищо — тя срещна обвинителния поглед на леля си и извика възмутено: — За Бога, Едуина, това не беше моя идея! Сър Гай измисли плана, а съветниците на баща ми се съгласиха с въодушевление.

— Няма нищо мила, аз просто се боя за теб — отговори с треперещ глас Едуина и също се надигна. — Дано се справим.

— Разбира се, че ще се справим! — извика Женевиев и бурно я прегърна.

— Лека нощ, момичето ми. Да ти изпратя ли Мери?

— Не, само й кажи утре да дойде по-рано.

Едуина целуна племенницата си и тихо излезе. Женевиев потръпна от вътрешен студ и пристъпи към огъня. Внезапно се почувства сам-сама, макар че замъкът беше пълен с хора. Майкъл, Тамкин, сър Хъмфри и сър Гай сигурно пиеха ейл долу в залата и обсъждаха подробностите на коварния план. Войниците и арендаторите също се бяха събрали в къщурките си и очакваха с трепет изгрева на слънцето. Всички бяха готови да помогнат на господарката си, за да отмъстят за причинените им страдания.

Женевиев не можеше да удържи треперенето си. Изтича до леглото, съблече се набързо и се мушна под дебелите завивки. Опита се да заспи и след като няколко пъти се обърна от едната страна на другата, хвърли върху завивката още една кожа и притихна.

В съзнанието й изникваха ужасяващи образи — видя стъклените очи на баща си, кръвта му, полепнала по ръцете й, докосна студения труп на годеника си, този мек, добродушен учен, който и в смъртта изглеждаше толкова спокоен и овладян… Пред вътрешния й взор изникна и друго лице, с очи черни като нощта, в които пламтеше огън и пареше лед… Лице, което не можеше да се забрави.

— Бог да ми е на помощ! — простена измъчено тя и стисна здраво очи. Най-после задряма. Ала Тристан дьо Ла Тиер продължи да я преследва и в сънищата й. Усещаше целувката му върху устните си, тръпнеше от допира на ръката му до гърдите си…

— В ада да иде дано! — Женевиев се събуди с вик. Чувстваше се изтощена до смърт. Днес, нейният враг щеше да умре и тогава тя щеше да спи спокойно. Смъртта му щеше да сложи край на мъчителните й видения. Аксел и баща й щяха да почиват в мир, защото тя щеше да отмъсти за смъртта им. Споменът за целувката на лорд Тристан щеше да се изличи от паметта й. Скоро чу кукуригане на петел, първите розови лъчи се показаха на хоризонта.

Младата камериерка Мери влезе на пръсти в спалнята на господарката си. Момичето беше едро и кокалесто, с широки бедра, на лицето му постоянно грееше усмивка. Тази сутрин обаче не промълви нито дума, докато помагаше на Женевиев да се изкъпе и да изсуши дългата си коса. Когато се зае да четка обърканите къдрици, беше толкова невнимателна, че си навлече строгия укор на господарката си.

— Ако продължаваш да ме скубеш така, ще оплешивея!

— Много съжалявам! — изхленчи Мери и изкриви плачливо отрупаното си с лунички лице.

— Само не почвай да ревеш. Я по-добре извади от шкафа зелената ми кадифена рокля, а аз ще се среша сама — нареди остро Женевиев и пое дълбоко въздух, за да обуздае вълнението си. Имаше нужда от ясен разсъдък, защото този ден всичко зависеше от нея. Камериерката се подчини забързано и тя прибави малко по-меко: — Днес не бива да се нервираме. Животът ни е поставен на карта.

Мери преглътна конвулсивно.

— Да знаете колко ме е страх! Какво ли ще ни сторят, ако планът се провали?

— Това няма да се случи! Не губи кураж, Мери. Време е да сляза и да се подготвя за посрещането на… гостите.

Женевиев прошумоля с голите си крака по широката каменна стълба и слезе в залата, където вече я очакваха сър Хъмфри, сър Гай, Майкъл и Тамкин. Едрият посивял Тамкин, който цял живот беше служил вярно на баща й, кимна колебливо с глава. Докато крачеше към тях, Женевиев отчаяно се опитваше да изглежда невъзмутима. Поздрави ги с целувка по бузата.

— Готови ли сме?

Сър Гай кимна и поглади скъпоценния хермелин, с който беше обточена туниката му.

— В двора са запалени огньове и на коловете се пекат десет диви свине. В печката се задушават пастети от говеждо и бъбреци, в тиганите се пържат змиорки и щуки.

— А напитките? — попита с пресекващ глас младата жена.

— Внимавайте лордът да пие само вино, не ейл — предупреди я настойчиво сър Гай.

— Да, разбира се — Женевиев огледа голямата зала. По-рано на масата прислужваха десет души, но по време на обсадата четирима от тях загинаха. За да разполага с достатъчно прислуга, Женевиев нае четирима селски момци. Съдовете вече бяха подредени. Най-красивите й чинии и купи, украсени с лилии, донесени чак от Бретан, родината на майка й. Имаше чувството, че баща й ей сега ще се върне от лов с цяла компания възбудени приятели около него…

Майкъл сложи ръка на рамото й.

— Не се страхувайте, ние ще бъдем до вас през цялото време.

Приближи се и сър Хъмфри, най-близкият приятел на Едгар, и стисна ръцете й в своите. Сините му очи изразяваха дълбока загриженост.

— Много ме е страх за вас, Женевиев. Не биваше да се съгласявам с този безумен план.

Сър Гай побърза да се намеси.

— Не се бойте, мила, никога няма да позволя на онова чудовище да ви причини зло!

Женевиев направи усилие да се усмихне.

— Не се боя — отговори твърдо тя и трепна, защото точно в този миг тромпетите възвестиха пристигането на гостите. — Къде е леля ми? — Едуина сигурно беше още по-нервна от нея, но Женевиев знаеше, че ще се почувства поне малко по-сигурна от близостта й.

— Още не е слязла — отговори сухо сър Гай.

— Искам да бъде до мен. Повикайте я, сър Гай… Или не, по-добре да се кача аз — без да чака отговор, тя изтича нагоре по стълбата. Намери Едуина и Мери в детската стая да си играят с малката Ан. Момиченцето притискаше до гърдите си стара парцалена кукла, която майката на Женевиев беше донесла от Бретан преди много години.

— Едуина! — извика остро Женевиев и леля й се стресна.

— Време ли е вече?

— Да. Да вървим. Мери, ти ще се грижиш за Ан — малката й братовчедка я погледна с големите си сини очи и Женевиев не устоя на порива да я притисне в прегръдките си. — Днес трябва да останеш в стаята си, Ан. Много е важно. Направи го заради мен, моля те! И в никакъв случай не бива да плачеш или да викаш — устните на детето затрепериха и тя се постара да го успокои с усмивката си. — Моля те, Ан, това е само игра, но от нея зависи много. Мери ще стои при теб.

Ан кимна бавно и Женевиев отново я притисна до гърдите си. После улови ръката на Едуина и двете слязоха в голямата зала.

Сър Гай и сър Хъмфри вече стояха на прага и им махнаха да побързат. Протоколът изискваше победителите да бъдат посрещнати на входната врата.

Междувременно войниците на Ланкастър бяха прекосили двора на замъка, който тази сутрин възнамеряваха да сринат със земята. Женевиев изпъна рамене и излезе в студения зимен ден. Петдесет души — точно колкото беше очаквала. В тежки ризници и шлемове, въоръжени с мечове и щитове, те изглеждаха като стоглава ламя. Начело яздеше Тристан, възседнал великолепен петнист жребец с дълга копринена грива. Погледът на Женевиев веднага бе прикован в него. Над ризницата се вееше яркосиня наметка. Лицето му не се виждаше, само сините очи святкаха подигравателно зад вдигнатия наличник. Тези очи четяха всичките й мисли! Кръвта замръзна в жилите й — а после лумна в огън. Какво ли щеше да се случи, ако капанът не щракнеше?

— Женевиев! — изсъска зад гърба й сър Гай.

Всички обитатели на Едънби разчитаха на артистичните умения на господарката си и тя не биваше да ги разочарова. Сър Гай я побутна меко, тя слезе с величествена стъпка по каменните стъпала и се поклони с цялото покорство, на което беше способна.