Хедър Греъм
Постеля от рози (3)

Втора глава

Огненото кълбо полетя към небето, заслепяващо като слънце. След малко падна голям камък — увит в лен, натопен в масло и запален. Зад каменните валове и непристъпни бастиони на Едънби Касъл се разнесоха пронизителни писъци. Оръдието на Тристан продължи да бълва огън, но дебелите стени устояха. Набързо беше построен още един катапулт и в двора настана същински ад. Между пълзящите пламъци и барутния дим, който се стелеше навсякъде, фигурите на мъжете и червените флагове на дома Ланкастър едва се различаваха.

Тристан дьо Ла Тиер седеше на едрия си боен жребец, с тежка ризница и сребърен шлем, на наметката му беше извезана червена роза. От лицето се виждаха само очите, тъмни като нощта. Сега те се присвиха, макар че позата му не се промени. Преживелият безброй битки жребец също не помръдваше. Изведнъж от гърлото му се изтръгна ядна ругатня.

— По дяволите! Защо са толкова неразумни? Защо не се предадат? Няма да търпя повече това безсмислено проливане на кръв.

Джон, който не се отделяше нито на крачка от господаря си, се осмели да възрази:

— Те не уважават наследника на трона като нас, Тристан. Господарят на Едънби няма никакви основания да ни предаде крепостта си — и той като Тристан се надяваше, че кръвопролитното сражение скоро ще свърши. Но изпитваше и дълбоко уважение към смелостта на врага, дори го разбираше.

— Хм… — изведнъж Джон млъкна. Конят под него рухна на земята, убит не от неприятеля, а от едно гюлле, объркало целта. — Ти получи заповед да превземеш тази крепост от един крал, който още не е седнал на трона.

— Много скоро и това ще стане — отговори мрачно Тристан. — Опитах какво ли не, Джон. Търпението на краля свърши, но макар че получих заповед да бъда безмилостен, аз ще се постарая да проявя великодушие. Ако обаче продължава така, хората ми ще полудеят, а е твърде вероятно и самият аз да съм обезумял, когато най-после се изкача по тази дяволска стена.

— Плячкосване, убийства, изнасилвания — великолепна заповед получихме, няма що! Всъщност знаеш ли, аз също имам нужда от някоя красива сребърна чиния — ухили се Джон. — А когато всичко отмине, ще се отдадем на виното, жените и песните.

Вместо да отговори, Тристан изруга:

— Да вървят по дяволите и замъкът, и гордостта на господаря му! Какво му струваше да се подчини и да се закълне във вярност на Хенри? — той изгледа неодобрително пламъците, които се виеха към синьото зимно небе, бойниците, по които тичаха мъже в тежки ризници и отчаяно се опитваха да потушат непрекъснато пламващите пожари.

Замъкът беше издигнат на една крайбрежна скала и предната му част беше защитена от отвесна скална стена. Катапултът беше нанесъл значителни повреди на стените, но Едгар все още не даваше признаци, че ще се предаде.

Тристан се обърна към своите уморени, мръсни, оцапани със сажди войници, които пъшкаха под тежестта на оръжията си, и в гърдите му пламна нов гняв. „Предай се най-после, Едънби, помоли се безмълвно той. Няма да ви подлагам на унижения, макар че вие просто не ми оставяте избор. Но аз ще ви победя. Хенри Тюдор ще стане крал на Англия.“

Той беше изцяло на страната на претендента, защото не можеше да прости на Ричард онова, което му беше сторил. Може би, не кралят лично беше заповядал да бъде нападнат и опустошен Бедфорд Хет, но той и само той, носеше вината за жестокото нападение, защото ясно беше показал, че е обиден на семейство дьо Ла Тиер. Тристан беше загубил всичко, което му беше скъпо на този свят. Бяха минали почти две години, но раната в сърцето му не зарастваше. Хенри Тюдор, син на Оуен и наследник на трона по майчина линия, беше твърд, безкомпромисен мъж, но не желаеше да пролива напразно кръвта на сънародниците си. За съжаление, Ричард се беше вкопчил в трона като удавник.

Но това положение нямаше да трае дълго. Страната започваше да се обръща срещу него, озлобена от измамите и увъртанията му. Макар да знаеше, че засега може да разчита на подкрепата на твърде малко английски перове, тъй като повечето предпочитаха да се държат настрана, за да оцелеят, Хенри Тюдор мразеше от дън душа херцог Левелин. Веднага след отказа му да окаже гостоприемство на войските, той заповяда на Тристан да превземе замъка със сила. Когато Тристан го увери, че ще принуди Едгар да се предаде, Хенри се изсмя горчиво и му обясни, че господарят на Едънби подкрепя рода Йорк вече повече от тридесет години.

— Веднъж ме нарече „безумно копеле“ и така мисли и до днес. Той няма да се предаде — не и преди последния остатък от стените му да рухне. Заповядвам ви да го унищожите, Тристан. Бъдете безмилостен, а когато Едънби падне, правете с жителите му, каквото щете — той погледна настойчиво верния си привърженик и добави: — Не забравяйте какво стори родът Йорк на семейството ви.

Не, Тристан никога нямаше да забрави това. От друга страна обаче, той знаеше, че бъдещият крал не би искал пътя му към трона да бъде осеян с безброй трупове. Макар да таеше в сърцето си силен гняв към Едгар Левелин, Хенри желаеше да има живи поданици — селяни, които да обработват земята, и лордове, които да плащат данъци. Само, ако Едгар беше изпълнил първоначалната им молба за гостоприемство! Тогава нямаше да му се наложи да се допита за съвет до Хенри и да получи този безмилостен, непреклонен отговор.

— По дяволите! — изруга отново Тристан. Ако превземеха замъка, хората му щяха да си поискат законната плячка и той нямаше как да им я откаже. Можеше само да се надява, че няма да се пролее твърде много кръв. — Е, няма какво да се прави — въздъхна той и даде знак на Тибалд, който стоеше зад катапулта. Във въздуха се издигна ново огнено кълбо.

Откъм Едънби Касъл се понесоха болезнени писъци, издигнаха се кълба дим, защитниците на стените изтичаха да се скрият, няколко мъже отчаяно мъкнеха кофи с вода. Тристан присви очи и се опита да различи нещо в гъстия пушек. Брустверът^[1] беше опразнен. Стрелците му бяха прогонили и най-смелите войници на неприятеля.

В този момент зад една бойница се изправи самотна фигура. Единственият войн, посмял да се опълчи срещу огъня и всеобщия хаос. Гордо изправен, в блестяща ризница. Тристан примигна изумено. Господи, та това беше жена! Не в ризница, а в бяла рокля. Слънчевите лъчи пробиха сиво-черните облаци и осветиха развяваща се златна коса…

Ръцете й почиваха върху каменния парапет, очите сякаш отговориха на погледа му. Лицето не се виждаше ясно, но от фигурата й се излъчваше безстрашие. Какво правеше там горе? Къде бяха баща й, братята или съпругът й? Защо и позволяваха да се излага на опасност?

Бедната Лизет беше умолявала на колене нападателите да я пощадят. Напразно. А тази жена сама предизвикваше смъртта. Тристан усети силен порив да я смъкне от бруствера и да я разтърси здравата, за да я вразуми.

— Какво ще заповядате, милорд? — гласът на Тибалд го изтръгна от вцепенението.

— Да дадем ли още един изстрел? — попита и Джон.

— Не, ще почакаме — отговори глухо Тристан и отново се обърна към крепостта. Жената беше изчезнала. — Да им дадем малко време. Нека осъзнаят колко голяма е бойната ни сила, а после ще им изпратим писмо с условията за капитулация.

Изведнъж от стената полетяха безброй запалени стрели. Войниците на Тристан нададоха болезнени викове. Поне десетина мъже се строполиха в праха и умряха на място. Имаше и доста тежко ранени.

— Вдигнете щитовете! — изгърмя гласът на Тристан и надвика шума. За да даде пример, той закри гърдите и лицето си със своя огромен щит, украсен с ястреб и тигър, който го предпазваше сигурно от горящия дъжд стрели. — Тези хора очевидно са решени да се бият до последен дъх. Е, ще изпълним желанието им. Още един изстрел!

В небето се издигна ново огнено кълбо. Тристан нареди на хората си да отведат ранените на сигурно място. Няколко коне също бяха паднали и предсмъртното им цвилене късаше сърцето му.

Надвечер Тристан погледна отново към горящата крепост, но и този път не видя така очаквания бял флаг. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи. Войската се върна в лагера, защитен от същата скала, която правеше замъка недостъпен. Замъкнаха там и огромния катапулт, отнесоха и носилките с ранените.

Щом стигнаха в лагера, Тристан скочи от коня и влезе в палатката си, следван от Джон. Свали прашната ризница и тежкия шлем и изми лицето си със студена вода.

Джон наблюдаваше внимателно приятеля си. Високо чело, класически черти на лицето, гъста черна коса, която падаше на вълни чак до раменете, прав нос, изпъкнали скули и упорита брадичка, издялана сякаш от гранит — Тристан дьо Ла Тиер беше наистина красив мъж. От две години насам пълните устни почти не се усмихваха, сините очи бяха помрачени от тъмни сенки.

— Повикай Аларик! — заповяда кратко Тристан и Джон побърза да се подчини.

След малко се появи старият писар, служил вярно още на граф Йосташ. Скръстил ръце на гърба си, Тристан се разхождаше като тигър в клетка и Аларик изчака търпеливо господарят му да заговори.

— Съобщете им, че утре ще атакуваме портите. Да се надяват само на Божията милост, защото аз — граф Тристан дьо Ла Тиер, верен служител на Хенри Тюдор — вече не зная пощада. Нека някой вземе белия флаг и отнесе писмото в крепостта.

Писарят кимна и излезе навън. Тристан се обърна към Джон:

— Ще ни приготвят ли нещо за ядене? Мисля, че ни е останал и още един сандък с бордо. Погрижи се за това, Джон. А Тибалд да се осведоми какво е положението с ранените.

Скоро след това седнаха да вечерят и Тристан разясни на военачалниците си плана за следващия ден. Когато вече приключваха, в палатката нахлу възбуденият Аларик.

— Получихме отговор, милорд! Тази вечер трябва да се срещнете с господаря на Едънби на скалата, в близост до една пещера, която е еднакво далеч от крепостта и от нашия лагер.

— Не отивай, Тристан! — извика Джон. — Това е капан!

— В посланието изрично се казва „В името на нашия господар Исус Христос“ — възрази почтително писарят.

Тристан отпи глътка бордо, поколеба си и взе решение.

— Ще отида. Само трябва да ми дадат някои гаранции, че никой няма да попречи на срещата. И двете страни ще положат тържествена клетва.

— Не можем да имаме доверие на тези хора! — възрази отново Джон.

Тристан остави чашата си на масата и се надигна.

— Вече загубих твърде много войници и не желая да загубя още повече. Ще говоря с лорда на Едънби и ще го накарам да се подчини на условията ми.

След час той беше отново на седлото, без ризница, шлем и меч, само в кончова на ботуша му беше скрит нож. Джон го придружи до мястото, където пътеката започваше да се изкачва към ръба на скалата.

— Бъди предпазлив, приятелю!

— Винаги внимавам, нали знаеш? — усмихна се Тристан, скочи от коня, уви се в наметката си, запали една факла и тръгна нагоре по сипея. Спря пред пещерата и извика: — Едънби! Покажете се!

Като чу тихи стъпки зад гърба си, той се обърна бързо и ръката му се стрелна към ножа, но замръзна насред движението.

Насреща му не идваше мъж, а странната, облечена в бяло жена, която бе видял днес следобед. Косата й блестеше сребърна на лунната светлина. Меки къдрици обграждаха фино очертаното лице и подчертаваха странния блясък на очите.

— Коя сте вие? — попита задавено Тристан. — Дойдох да се срещна с господаря на замъка. Защо ми пращат някакво си момиче?

Гъстите мигли се сведоха над сребърните очи, презрителна усмивка изкриви пълните устни.

— Господарят на замъка бе убит на четвъртия ден от нападението ви.

Тристан се обърна и мушна факлата в една дупка на стената. Преди да заговори, той обиколи бавно младата жена, сложил ръце на хълбоците.

— Така значи, господарят на замъка е мъртъв. А къде е синът му? Или брат му, а може би някой братовчед? Кой е наследникът му?

— Господарка на Едънби съм аз — отговори невъзмутимо непознатата и Тристан едва не я удари през лицето.

— Значи вие бяхте тази, която допусна да се пролее толкова много човешка кръв през тези дни? — изсъска вбесено той.

— Аз? — медноцветните вежди се вдигнаха смаяно. — Не, сър, аз не съм нападала никого. Аз не искам да убивам и да плячкосвам. Аз само защитавам онова, което ми принадлежи.

— Аз също не искам да убивам и плячкосвам, но вие, лейди, не ми оставихте друг избор.

— Нима ще ми откажете почтена капитулация?

— Не смятате ли, че е малко късно за това? — усмихна се горчиво Тристан. — Хората ми са бесни от гняв и надали ще успея да ги удържа.

Жената вдигна поглед.

— Значи не мога да се надявам на милост?

Мекият й глас събуди в душата му странен, болезнен копнеж. Способността му да обича беше погребана заедно с Лизет и детето им. През последните две години беше разбрал, че любовта е едно, а удоволствието — съвсем друго. Беше желал много жени и винаги бе утолявал жаждата си без насилие. Този път обаче изпита нещо друго. По вените му сякаш се разля огън.

Каква необикновена жена… Опита се да си представи как ли ще се почувства, ако тази копринена руса коса го обгърне целия и меко заоблените устни се впият в неговите. Сребърносините й очи го накараха да забрави за какво е дошъл. Само да можеше още сега да разкъса дрехите й и да я вземе тук, на скалата — за да проникне докрай в тайната на омагьосващия й поглед.

Да, тази жена го възбуждаше, но в същото време го и отблъскваше. Стоеше пред него гордо изправена, студена и равнодушна, не желаеше да моли за милост — за разлика от Лизет, която се беше унижила пред мъчителите си, но молбите й бяха останали нечути. Смехът му прозвуча дрезгаво.

— Ако променя мнението си, какво ще ми предложите?

— Себе си.

— Себе си? — повтори развеселено той и пристъпи към нея. — Нима не разбирате, че утре ще пробием главната порта и ще си вземем всичко, каквото поискаме?

Какво беше изумлението му, когато чу задавено хълцане.

— Ако се нахвърлите върху нас като зверове, ние ще се защитаваме отчаяно. Ще се пролее още много кръв, а аз не искам това. Вземете ме за своя жена и крепостта ще бъде ваша, пред очите на всичките ви рицари.

— Да се оженя за вас? — слиса се още повече Тристан. „Да вземе за жена една безсрамна привърженичка на дома Йорк, която защитаваше така упорито крепостта си? Нима някога можеше да забрави стоновете на умиращите войници?“ — Не ми трябва съпруга.

Непознатата сведе поглед и Тристан не видя гнева, блеснал в очите й.

— Аз съм господарка на Едънби, това не може да се промени…

— Простете — прекъсна я учтиво Тристан, — но щом Хенри седне на трона, той ще промени положението ви с едно-едничко драсване на перото.

— Не. Едънби ще остане без господар, само когато сложат главата ми под секирата на палача. Нима вашият Тюдор ще се осмели да отиде толкова далеч? Нима ще обезглави всички, които са имали нещастието да го посрещнат с оръжие? Тогава палачите в цяла Англия няма да имат нито минута почивка.

Тристан скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна подигравателно.

— Ние сме в състояние на война милейди, а аз съм войник на краля, който има право да поиска имота и титлата ви. Вие сте — никоя — заключи твърдо той.

— А вие служите на един незаконен претендент за трона! Истинският крал на Англия е Ричард!

— Това си е ваше мнение, милейди. Във всеки случай, аз ще завладея този замък и без да се оженя за вас — все едно колко сте красива и богата. Затова не ми се предлагайте повече.

Мина доста време, преди Женевиев да отговори:

— Е, добре, тогава няма да бъда ваша жена. Направете ме своя любовница, своя курва — сладката й усмивка го учуди още повече. — Вие сте великият завоевател и можете да постъпите както желаете със законната си плячка, нали?

Тристан я изгледа изпитателно. Каква игра играеше тази жена? Смирението й беше само привидно. В очите й светеше непоколебима гордост, обаче главата й беше покорно сведена. „Е, милейди, каза си развеселено той, ако бяхте някоя кръчмарска уличница, щях да се възползвам от предложението ви още сега. Дали разбирате какво диво желание пламти в слабините ми? Единственото средство да ви забравя завинаги е да ви взема още тук, в пещерата. Но нима мога да пренебрегна факта, че сте ми враг и че ви нямам доверие?“

— Не съм съвсем сигурен дали ме привличате — обясни безстрастно той. — Няма ли и други красиви жени във вашата крепост?

— Какво? — изсъска разярено Женевиев.

— Нали ви казах — не ви намирам особено привлекателна.

— А вие сте отвратителен… — започна вбесено тя, но веднага млъкна. — Лорд дьо Ла Тиер, сега говорим за мира. Ако преговорите се провалят, войниците ви ще си устроят кървава баня в Едънби. Защо сте толкова упорит? Не проумявате ли, защо дойдох тук тази вечер?

— Май се мислите за много великодушна, а? Изисканата дама, готова да се откаже от всички изгодни предложения за женитба и да приеме положението на метреса — само и само да извоюва мир за ближните си…

— Повярвайте, при никакви други обстоятелства не бих омърсила името на семейството си, като стана ваша съпруга — отговори хладно жената.

Тристан избухна в смях, защото той също носеше благородно име и дръзките думи на младата дама бяха в състояние само да го развеселят.

— Очевидно с вас си приличаме много. Вие не искате да обезчестите семейството си, а аз нямам нужда от съпруга, най-малкото от едно дръзко, глупаво момиче, което няма достатъчно разум да приеме поражението си. Но ви моля да ми обясните, защо ми предлагате да ви направя своя любовница. Нима това не е още по-унизително за Едънби?

Женевиев се поколеба, после вдигна рамене. Очевидно беше облякла бялата рокля само за да го омагьоса. Тънката материя очертаваше изкусително меките линии на тялото й.

— Отчаяна съм — призна тихо тя.

Това беше първата искрена дума, която излезе от устата й, каза си Тристан и въздъхна.

— И аз ще ви призная нещо, милейди — все едно за какъв ме мислите, аз не съм привърженик на убийствата и грабежите, и никога не изнасилвам жени. В леглото предпочитам нежност и покорство, и очаквам от жените да ме желаят не по-малко, отколкото аз тях. Вие очевидно съзнавате колко сте красива, иначе нямаше да се държите така предизвикателно, но красотата ви ме оставя равнодушен. На този свят има много красиви жени, не са малко и онези, които не се жертват в името на някакъв измислен дълг, а с готовност се сгушват в обятията на мъжа.

Кръвта запулсира лудо в слепоочията й, но тя все пак успя да надвие гнева си и го дари с ослепителна усмивка.

— Днес ви наблюдавах от бруствера, лорд Тристан. Само вида ви е достатъчен да разбера, какъв буен темперамент се крие във вас. Мисля, че мога да ви дам всичко, което желаете.

— На мен? Та нали съм враг, достоен за презрение? — попита скептично мъжът.

— Никога няма да гледам на вас като на враг.

Тристан й обърна гръб и се загледа надолу към морето. Когато след малко се обърна, в очите му святкаха дяволски пламъчета.

— Задръжте онова, което ми предложихте, милейди. Единственото ми условие е утре да ми предадете крепостта. Богатството ви ще бъде разпределено между хората ми. Ще се постарая да няма повече убити. Ще се опитам дори да огранича похотта на мъжете и да я насоча към уличниците. Така и дамите ви ще бъдат щастливи, и проститутките ще забогатеят.

С тези думи той се обърна и заслиза надолу по склона, но треперещият глас на Женевиев го спря.

— Лорд Тристан! — извика тихо тя. Изтича към него и сложи ръка на рамото му. — Аз… аз…

— Какво има? — близостта й го объркваше. „Отстъпете назад, милейди, каза си злобно той, иначе ще полудея от желание и ще ви взема, макар че ви мразя, както мразя и всичко, за което се застъпвате. Но най-много мразя треската, която се разгаря в мен при докосването ви…“

— Не е толкова просто, милорд. Ако ми отнемете властта над замъка, хората ми ще ви намразят. Моля ви, елате с мир! Появете се в Едънби като мой приятел, като мой… — гласът й отказа. — Да, дори като мой любовник — завърши едва чуто тя.

— Искате завоевателят да ви последва в замъка? Като ваш любовник?

— Да! Моля ви!

— Каква безумна идея! Защо правете това, лейди? Нали ви обещах да не се пролива повече кръв?

— Това не е достатъчно. Хората ми трябва да ни видят заедно, за да разберат, че се подчинявам на властта ви. Само тогава ще се предадат.

— Е, добре, както искате. Но ще повторя още веднъж — замъкът ще бъде мой, златото и скъпоценностите, запасите и земите ще разпределя между хората си.

— Кога ще дойдете? — попита с очевидно облекчение тя.

„Лъжкиня, вещица, помисли си ядно Тристан. Какво ли е замислила?“

— На обед. Хората ми са гладни. Пригответе им добра храна.

— Ще ви чакаме, лорд Тристан — отговори Женевиев и се обърна да си върви.

Тристан се спусна надолу по склона. По едно време спря и рязко се обърна. Този път я хвана на местопрестъплението. Тя също се беше обърнала и в сребърните й очи се отразяваше не само лунната светлина, а и дива омраза. Но това не го тревожеше.

— Как се казвате? — попита с усмивка той.

— Женевиев — сега, когато беше приел условията й, гласът й прозвуча толкова остър и режещ, че Тристан веднага прозря играта й. Колко бързо забрави омайващата усмивка! Обзе го луд гняв и въпреки това отново я пожела. Изкачи се при нея с бързи крачки и веднага видя буйното пулсиране на вратната вена и студеното отвращение в погледа й.

Не, тази жена не знаеше що е смирение. Тя бе дошла тук, разчитайки изцяло на прелестите си. Обаче той беше по-силен от нея, по-силен от копринената мрежа, която се опитваше да изтъче около него. Той щеше да разкъса тази паяжина и да проникне в истинската й същност.

Усмивката му беше подигравателна.

— Никога не съм купувал нещо, преди да се убедя в стойността на стоката.

Само след миг вече я държеше в обятията си, притискаше я до гърдите си, устните му завладяха нейните. От гърлото на Женевиев се изтръгна задавен писък и той усети как тялото й се скова в ръцете му. Ала целувката беше като тежко вино и дори съпротивата й не беше в състояние да разруши омаята. Без да обръща внимание на протестите й, той я принуди да разтвори устните си и смело вмъкна езика си между зъбите й. Ръката му помилва заоблената гърда и спря върху мястото, където лудо биеше сърцето. После продължи надолу, притисна тънката талия и проследи извивката на хълбока.

Внезапно съпротивата й замря, ръката, която само до преди миг се впиваше в неговата, се отпусна безсилно. Какво означаваше това? Докъде щеше да стигне преструвката? Тристан я отдалечи от себе си, за да се убеди в лицемерието й и да спаси собствената си душа. Женевиев вдигна нерешително очи към него. Цялото й тяло трепереше. Устните й бяха влажни и леко подути от целувката.

— Е, имате ли още съмнения, милейди? — попита хладно мъжът.

— Никакви, милорд — изсъска тя, успяла да се овладее.

Той я погледна на бледата лунна светлина, опитвайки се да я прецени с хладна обективност. Косата загръщаше раменете й като златна мантия. Кожата й беше нежна като розов листец. Въпреки че беше съвсем млада, чертите на лицето й бяха величествени. Очите, нито сини, нито сиви, сега светеха във виолетово — и сребрееха като острие на меч.

— Е, мисля, че ще задоволите изискванията ми не по-зле от някоя кръчмарска уличница — заяви делово Тристан и едва не избухна в смях, когато в погледа й пламна дива ярост. Обърна й гръб и тръгна да си върви. Засега нямаше защо да се страхува от удар в гърба. — Лека нощ, лейди Женевиев.

Но само след десетина крачки се обърна, защото не успя да задържи напиращата на устните му саркастична забележка.

— Милейди?

— Да, милорд?

— Всъщност, мисля, че бих си пожелал малко повече отзивчивост.

Видя я да преглъща конвулсивно, но и този път тя успя да обуздае гнева си и го увери с мек, завладяващ глас:

— Повярвайте, ще направя всичко, за да ви доставя удоволствие, лорд Тристан — после му помаха с ръка и изчезна в мрака.

Тристан остана загледан след нея, без да знае какво да мисли. Да, тя щеше да сдържи обещанието си. Дори, ако трябваше да я принуди…