Хедър Греъм
Постеля от рози (27)

Двадесет и шеста глава

Яздеха твърде близо до ръба на скалите. Понякога гъсталакът се разреждаше и Женевиев виждаше дълбоко под себе си прибоя, който се разбиваше на пяна в стръмната скална стена. Ако конят се подхлъзнеше — ако тя полетеше в пропастта с дъщеря си… Беше толкова изтощена, че би посрещнала с облекчение този изход, но Катрин трябваше да остане жива. За щастие, малката спеше мирно в прегръдката на майка си.

Когато падна нощ, мъжете спряха конете си и Гай се обърна с усмивка към Женевиев:

— Още малко, мила, и ще направим почивка. В онези скали има няколко доста дълбоки пещери и можем да се крием там дни наред.

Женевиев знаеше местоположението на пещерите. Някога келтите се криели там от римляните, англите от саксонците, саксонците — от норманите и ютландците. Тя сведе бързо глава. Гай искаше да я уплаши, но вместо това вдъхна в сърцето й нова надежда. Този безумец май забравяше, че има насреща си една Левелин, дете на крайбрежието, което познаваше всяко камъче и всяка скала. Сигурно щеше да успее да му избяга.

Тя трябваше да вярва в това, иначе щеше да полудее. По време на мъчителното препускане не бе престанала да умолява Всемогъщия да спаси Ан и Едуина от огъня, да пощади верните й слуги. Умираше от страх, че се е случило най-лошото. Тристан трябваше отдавна да ги е настигнал — ако не заради нея, то поне заради Катрин. Продължиха пътя си и за нейно облекчение Гай пое по една пътека, която водеше навътре в сушата, далече от опасната пропаст. Излязоха на полянката пред най-близката пещера и мъжете скочиха от конете.

Гай вдигна Женевиев от седлото и я поведе към пещерата, Филбърт ги последва със запалена факла. В един ъгъл беше струпана купчина съчки, което подсказваше, че двамата мъже са обмислили бягството много грижливо. Вероятно Гай беше чакал търпеливо някъде отвън и беше проникнал в крепостта, веднага след като господарят на Едънби излезе от дома си.

— Охранявай входа, Филбърт, и не ни смущавай — заповяда Гай, без да изпуска Женевиев от очи. Без да каже дума, мъжът се скри в мрака и Гай се обърна към Женевиев: — Е, как ти харесва любовното ни гнезденце, лейди?

— Вие сте болен, Гай.

— Съвсем не, чувствам се здрав и силен — и горя от желание. Скоро ще го усетиш — изведнъж той посегна към нея.

— Не ме докосвайте!

Гай се изсмя и я пусна. Очевидно не бързаше.

— Твоята дързост винаги ме е възхищавала. Но аз ще те променя, ще видиш. Още тази нощ.

Той разтвори чантата си и Женевиев го проследи с невярващ поглед. Извади хляб, кожен мях с вино и парче сирене. Нареди храната на платното, което бе разпрострял пред огъня, сякаш приготвяше пикник за двама влюбени. После се настани удобно в единия край.

— Сложи Катрин да спи и седни при мен!

— Не!

— Вземи одеялото от чантата ми. Бебето ще спи спокойно, и се погрижи да не си отваря устата! Ако се разреве, ще я принудя да мълчи.

Женевиев се обърна, за да скрие сълзите си. Гадеше й се от страх и отвращение. Издърпа одеялото от чантата, разгъна го и направи постеля за Катрин. Отнесе я в най-далечния ъгъл на пещерата, за да не може Гай да я достигне. Сърцето й силно заби, когато забеляза ниския подземен коридор, който се разклоняваше някъде в далечината. Дали да не грабне бебето и да не избяга във вътрешността на пещерата? Не, Гай щеше да я залови много скоро. Трябваше да изчака удобен случай.

Тя се върна и седна при него, отпи глътка вино от чашата, която й подаде, като през цялото време го наблюдаваше. Хапна дори малко хляб, за да се подкрепи.

— Знаеш ли какво ще направим след вечеря, Женевиев? — попита той и се усмихна любезно. Господи, как можа да й причини това! В този миг той й напомняше до болка милия рус младеж, който често придружаваше нея и Аксел в разходките им из гората и тримата си устройваха весели пикници. Красивият сър Гай, който мечтаеше за рицарски турнири и геройски дела — а само след няколко години уби коварно най-добрия си приятел и своя лорд.

— Е, знаеш ли? — попита той и сложи пръст под брадичката й.

— Разбира се — отвърна презрително тя. — Ще ме изнасилите.

— О, не, мила, не. Ти ще се съблечеш бавно, после ще разпуснеш златната си коса, за да закриеш голотата си, и с готовност ще се отпуснеш на гърдите ми…

— Вие сте болен!

— Ако откажеш, ще забия ножа си в сърцето на твоята Катрин.

Погледът й се стрелна към ботуша му, където стърчеше дръжката на нож. Ако можеше да го изтръгне… Трябваше да печели време. Трябваше да го накара да пие още вино. От гърлото й се изтръгна тих смях.

— Кое ви забавлява толкова? — попита учудено Гай.

— Мислех си само колко ирония се крие във всичко това. Тук, в пустошта на Уелс, виждам отново призрака от Бедфорд Хет. Никога не бях помисляла, че сте способен на подобно коварство, Гай. Бяхте верен служител на баща ми, но щом положението се промени, преминахте на страната на Хенри. Вие сте хамелеон, Гай. Забележително е колко бързо променяте цвета си — тя се приведе към него, погледна дълбоко в очите му, измъкна светкавично ножа от ботуша му и го опря в гърдите му.

Гай я изгледа развеселено.

— Оставете оръжието — заповяда спокойно той.

— Не! Само ако се помръднете…

Той се ухили и хвърли поглед над главата й.

— Я се обърни!

Женевиев се подчини и едва не изпищя. Филбърт се беше промъкнел в пещерата и стоеше над Катрин с ловен нож в десницата си.

Гай я сграбчи за китката, издърпа малката кама и я хвърли на земята. После с все сила я зашлеви по лицето.

— Това е последният ти шанс, Женевиев. Ако направиш още една глупост, ще убия детето ти.

— Не! — изпищя Женевиев.

Все още ухилен, сър Гай заповяда на Филбърт да се върне на поста си, скочи и издърпа Женевиев да стане.

— Хайде, започвай да изпълняваш желанията ми, или ще убия Катрин пред очите ти — много бавно, за да слушаш достатъчно дълго плача й.

— Не говорете повече! — изплака тя, близо до безумието. Но скоро се овладя, захвърли тънката си наметка и се приведе да изуе обувките си. Погледът му я пронизваше като с нож. В гърдите й се надигна отвращение. Решена да отиде докрай, тя поиска да види за последен път спящото дете, обърна се — и замръзна на мястото си. Катрин беше изчезнала. На пода нямаше нито едно кърваво петно, нямаше и признаци за насилие — като че ли мракът я бе погълнал без остатък.

— Хайде, проклетнице! — изрева Гай, хвърли се към нея и смъкна роклята от раменете й.

В този миг откъм входа проехтя гръмовит глас. Тристан излезе от сянката на мрака, сграбчи Гай за рамото и го просна на земята. Побеснял от гняв, младият рицар се нахвърли върху смъртния си враг и двамата се затъркаляха по каменния под. Женевиев погледна страхливо към изхода на пещерата, очаквайки Филбърт да нападне Тристан в гръб, но негодникът беше изчезнал.

Тя се обърна и отново впи горящ от омраза поглед в борещите се на земята мъже. Гай лежеше под Тристан и в този миг протегна ръка към камата, която беше паднала наблизо.

— Тристан! — изпищя Женевиев. — Ножът!

В момента, когато острието се насочи към гърдите му, Тристан се претърколи настрана и ножът улучи бедрото му.

Гай се възползва от моментното си предимство, отблъсна неприятеля си и тъй като разбираше, че не е дорасъл до силата на опитния войн, сграбчи Женевиев и опря острието в гърлото й.

— Назад, дьо Ла Тиер!

— Тристан! — изплака Женевиев. — Изведи Катрин…

— Назад! — повтори Гай и повлече Женевиев към изхода. Каменният под опари болезнено босите й крака. С ъгълчето на окото си тя забеляза Филбърт, който лежеше безжизнен край входа на пещерата. Тристан ги следваше на разстояние, докато Гай вървеше устремено към ръба на скалата.

— Пуснете жената, Гай! — извика Тристан. — Бийте се с мен!

— Назад!

Скоро Женевиев чу под себе си шума на прибоя. Пясъкът под краката й се свлече и дребните камъчета се затъркаляха шумно по склона.

— Махайте се, Тристан! — изсъска Гай. — Или ще хвърля Женевиев в морето, кълна ви се! Получихте си детето, но жена ви принадлежи на мен…

— Отскочи, Женевиев! — изкрещя изведнъж Тристан. Камата, която бе измъкнал безшумно от ботуша си, профуча на сантиметър от нея и се заби в рамото на похитителя й. Тя чу пронизителния вик на врага си и моментално заби лакти в ребрата му. Мъжът задърпа отчаяно дръжката на ножа, която стърчеше от рамото му, но не пусна плячката си. Свлече се на земята, но ръката му продължи да стиска талията й в желязна хватка. Обзета от смъртен страх, Женевиев втренчи поглед в пенестите вълни, които блестяха на лунната светлина.

— Женевиев! — гласът на Тристан надвика шума на вълните. Около нея се завъртя вихрушка от чакъл и прах и изведнъж тя се оказа свободна. Двамата мъже се търкаляха по земята и неотстъпно се приближаваха към ръба на скалата. Продължителен вик от болка, изпълнен със съзнание за неизбежната смърт прониза нощната тишина. Останала без дъх, Женевиев видя как една неясна фигура полетя в пропастта, удари се няколко пъти в издадените скални блокове, а накрая се потопи в прибоя и бе отнесена от течението.

Тя изпищя и пищя дотогава, докато две силни ръце я вдигнаха високо във въздуха и я понесоха далеч от ръба на скалата.

— Тристан! — тя прошепна задавено името му и се вкопчи като удавница във врата му. — Тристан… Катрин!

— Тя е в пещерата, любов моя, и Джон я пази.

— Но… как…

— Не посмях да нападна Гай на пътеката към пещерата, защото реших, че е твърде опасно. Затова забавих ход и Джон ме настигна. След него препускаха Роджър и Едуина. Леля ти познава тези пещери и предположи, че негодникът ще те доведе именно тук.

— Като видях, че Катрин е изчезнала, едва не умрях…

— Прочетох го по лицето ти и реших, че е време да се покажа.

— О, Тристан! — той я пусна на земята, но не я освободи от прегръдката си. Лицето му, осветено от лунната светлина и пламъците на огъня, изглеждаше кораво както винаги. Женевиев го погледна право в очите и заговори възбудено: — Повярвай ми, аз съм невинна! Ако знаех, че Гай е убиеца на баща ми и годеника ми… Исках да го защитя, защото смятах, че съм му задължена. Исках да остана лоялна към делото на баща си…

— Знам всичко — прекъсна я с мека усмивка Тристан.

— Ти… Наистина ли знаеш?

— Любов моя, аз бях глупак и не смеех да ти повярвам. Прощаваш ли ми?

По бузите й се затъркаляха сълзи.

— Аз ли трябва да ти простя? Трябваше да те предупредя още в Бедфорд Хет, когато го видях да се промъква тайно в къщата…

— Не говори повече, мила.

— Не биваше да мълча! Мълчанието ми изложи всички ни на опасност. Само като си представя какво щеше да стори с Катрин…

— И с теб — Тристан я целуна по челото и продължи: — Трябва да благодарим на всевишния, че ни дава още една възможност да живеем и да се обичаме.

— О, Тристан…

— Прощавайте, но по-късно ще имате достатъчно време за това — стреснати, двамата се обърнаха към Джон, който вървеше към тях и непохватно притискаше до гърдите си Катрин. Щастлива, че е обект на вниманието му, малката размахваше юмручетата си и го удряше по лицето.

— Катрин! — изплака Женевиев и се втурна да прегърне бебето си.

— Внимавай! Само ако знаеш колко е мокра…

— Миличката ми! — изхълца Женевиев и горещите й сълзи закапаха по мъничкото лице. Тристан прегърна жена си и развеселено препоръча на Джон по-скоро да се научи как се преповива бебе.

— Имам достатъчно време до есента — отговори ухилено младият му приятел. После заяви, че е крайно време да се връщат при Роджър и Едуина, които сигурно вече умирали от страх. Хвърли презрителен поглед към съучастника на Гай и допълни, че колкото и да не му се иска, първо ще трябва да се погрижи да го погребе.

Тристан помоли Женевиев да вземе нещата си от пещерата, но тя поклати решително глава. Нищо не беше в състояние да я накара да се върне отново в онова ужасно място. Тристан само поклати глава и побърза да й донесе наметката и обувките.

Щом се облече, той я вдигна на гърба на Пю и се покачи зад нея. Джон тръгна след тях, водейки останалите коне за юздите. Скоро стигнаха до мястото, където ги очакваха Роджър и Едуина. Женевиев прегърна леля си и двете избухнаха в сълзи. Мина доста време, преди да се успокоят и да си признаят, че са изпитали смъртен страх.

Малката група препусна към Едънби. Пътуването трая няколко часа. Луната вече се спускаше към хоризонта, когато Женевиев съзря в далечината крепостните стени, останали пощадени от огъня. Голяма част от замъка лежеше в прах и пепел. Тристан дръпна юздите на Пю и остави другите да минат напред. Бебето спеше в прегръдката на Едуина.

— Ето че замъкът ни е разрушен — въздъхна с болка Женевиев. — Слава Богу, Едуина ме увери, че пожарът е бил потушен, преди някой да стане жертва на пламъците. И за това трябва да сме благодарни, не мислиш ли?

— О, да — топлият дъх на Тристан помилва бузата й. — Но какво ще правя сега? Вече нямам стени, които да опазят дивата ми, необуздана съпруга.

Женевиев се усмихна и облегна глава на гърдите му.

— Не ти и трябват. Сърцето ми е приковано към твоето със здрави вериги.

— Вериги ли? — засмя се тихо той. — О, не, ти си ме привързала към себе си с копринена мрежа.

— О, Тристан, толкова те обичам!

— И аз теб, любов моя.

— Скоро ще си бъдем у дома — пошепна тя, без да се плаши, че домът им е руина. Едънби — това име носеха скалите и морето, горите и полята, но преди всичко хората, които живееха по тези земи. — Ще построим отново замъка. Ще го направим по-голям и по-красив. Трябват ни поне пет детски стаи — и училище. Ще обзаведем прекрасни кабинети за учените, които ще идват при нас от всички краища на света. Ще доведем най-добрите учители за Ан и Катрин, за детенцето на Джон и Едуина… и за…

— И за кой още? — ръката на Тристан я притисна по-здраво.

— Значи вече знаеш? — засмя се Женевиев.

— Ами… Едуина не се стърпя да ме уведоми…

— Този път ще имаме син.

— Това е най-съкровеното ми желание — Тристан дръпна юздата на Пю, обърна жена си към себе си и впи устни в нейните. Вярно, замъкът им беше разрушен. Но огромната скала се издигаше над морето както преди хиляди години и много скоро върху нея щяха да построят новата крепост на Едънби. Той се вгледа в розовеещото утринно небе и прошепна: — Тук се намериха червената роза на Ланкастър и бялата роза на Йорк и се обединиха завинаги.

— Мислиш ли, че войната най-сетне ще свърши? — пошепна унесено Женевиев.

— Поне нашата война приключи окончателно.

— Тогава бялата роза ще се отърси от бодлите си.

Тристан избухна в смях, заби пети в хълбоците на Пю и докато препускаха към овъглените стени на замъка, прошепна в ухото на Женевиев:

— За съжаление нямаме легло, на което да си починем. Но бъдещето ни е подготвило постеля от рози — освободени завинаги от демоничните си бодли.

Първите слънчеви лъчи позлатиха сивите скали, златночервена светлина възвести идването на новия ден.