Хедър Греъм
Постеля от рози (22)

Двадесет и първа глава

Най-после Тристан намери приятеля си Джон да играе шах с лорд Уигин в галерията. Едуина се бе облегнала на рамото на мъжа си и наблюдаваше играта. Тъй като Уигин беше първокласен шахматист, Тристан трябваше да даде само няколко целенасочени съвета, за да ускори поражението на приятеля си. Джон се надигна, готов да се скара, но Тристан побърза да се извини на Едуина, хвана под ръка младия си васал и го измъкна на улицата. След като му обясни положението, Джон престана да се гневи. Двамата тръгнаха бавно по кея, вдъхвайки дълбоко свежия, хладен въздух, който възвестяваше идването на пролетта. Една табела, на която беше изрисуван хаван с чукало, сочеше към близката аптека. До нея имаше бръснарница. Няколко улични артисти танцуваха в самозабрава, обкръжени от въодушевени зрители, един пътуващ певец възхваляваше новия крал Хенри. От отворената врата на една ковачница лъхаше приятна топлина.

— Не ставай глупав, Джон, нали я познаваш! — въздъхна потиснато Тристан. — Тя няма да каже да, никога.

— Аз продължавам да твърдя, че си струва да опиташ — Джон потърка ръце. Пръстите му бяха като ледени висулки, въпреки ръкавиците от агнешка кожа, които Едуина му беше подарила за Коледа. — Я виж, там има кръчма. Нека влезем за малко. На чаша ейл все ще ни хрумне нещо умно.

Малко по-късно двамата седяха в една отделна стаичка. В камината беше напален буен огън, изпълнената с почтителност келнерка обслужи двамата изискани господа. Тристан се намести удобно, стисна в ръка калаената чаша и се загледа в огъня. Джон се приведе към него и възбудено продължи да го увещава, че просто трябва да направи на Женевиев официално предложение за женитба.

— Кажи й, че си готов да погребеш миналото заради детето. Припомни й какви са повелите на религията. Обясни й, че никой няма да признае детето й.

— Мисля, че тя знае много добре как отклоних обвиненията на добрия отец Томас.

Джон въздъхна, вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Тогава просто й кажи, че така е заповядал кралят.

— Ти не разбираш, приятелю. Човек се подчинява на краля си по политически причини. Бащите се подчиняват на кралете, дъщерите се покоряват на бащите си, и всичко това, за да осигурят наследството си. Но Женевиев няма какво да губи.

— Все пак… Идеята ти е безумна!

— Не си прав. Няма да ми бъде трудно да подкупя свещеника, особено ако му намекна, че това отговаря на желанието на Хенри.

Тристан знаеше много добре, че е взел това решение не за да се подчини на краля, а по своя собствена воля. По време на дългия ирландски поход Лизет постепенно беше избледняла в спомените и мислите му и беше отстъпила място на образа на Женевиев, на красивото й лице и възбуждащо тяло. Но той не само я желаеше, той просто имаше нужда от нея. Тя го възхищаваше с цялото си същество, с грижата си за хората, които обичаше, с непоколебимата си вярност. Да, по дяволите, той беше имал глупостта да я обикне, макар че тя със сигурност щеше да танцува радостно над смъртния му одър и веднага след това да падне в прегръдките на сър Гай.

Джон повика келнерката и поръча още две чаши ейл и нещо за ядене.

— Ами ако все пак успее да се възпротиви?

— Няма да има време — Тристан се ухили и си припомни деня, когато Женевиев едва не стигна до манастира на Добрата надежда. — Няма да й дам възможност да проговори.

Изведнъж откъм голямата зала долетя весел смях и Джон скочи, любопитен да види какво става. На една голяма маса се беше събрала градската гилдия, пиеше, ядеше и се забавляваше с шегите на един съвсем млад актьор, който придружаваше веселите си песни с лютнята.

— Какво става тук? — извика Джон към един едър, набит мъж, който тъкмо потапяше мустаците си в пенестия ейл.

Мъжът хвърли бърз поглед към наметката от най-фин вълнен плат, пристегната със скъпоценна брошка, и почтително се изправи.

— Момчето ни изпя чудесна песен за женските сърца, милорд. Джон, вече не съвсем трезвен, се запъти към младия актьор и сложи ръка на рамото му. Смутено, момчето се остави да го заведат в съседната стая и Тристан вдигна учуден поглед, като видя приятелят му да се връща с компания.

— Кого си ми довел?

— Нямам представа защо съм потрябвал на господаря — промърмори момъкът и се обля в червенина.

— Защото имаме нужда от съвета ти, приятелче — отговори сериозно Джон.

— Така ли? — развеселен, Тристан вдигна чашата си. — Я да чуем какво ще ни разкаже този малък умник.

— Негова милост е могъщ господар — обясни с усмивка Джон. — Херцог Едънби и граф Бедфорд Хет. Земите му се простират, докъдето стига погледът, а негово величество Хенри VII го цени като смел войн и верен рицар. Сега обаче този изискан лорд е изправен пред много труден проблем — Джон напълни една чаша с ейл и я подаде на момъка, който жадно я изпи.

— За жена ли става въпрос?

— Точно така — потвърди Джон.

— Красива ли е?

— Няма друга като нея.

— Сладка и покорна?

— По-скоро като трън на розов храст — подхвърли ухилено Тристан.

— Но все пак е като роза между тръните?

— При това е бяла роза, макар че целият свят се е захванал да отглежда червени — обясни Джон.

— Така значи… — прошепна замислено артистът и Джон го потупа по рамото.

— Преди малко го убеждавах да я склони с мили думи, за да го последва към брачния олтар.

— Но тя ще каже не — възрази Тристан.

Момчето сведе глава, помисли малко и изведнъж избухна в смях.

— Качете дамата на бойния си кон, милорд, отвлечете я далеч от хорската глъч и я подчинете на волята си. Ще видите, че с готовност ще приеме да ви стане жена.

— Това вече го направи — въздъхна Джон и момъкът примигна изумено.

— О…

— Сега е решил да я отнесе пред олтара и да я принуди да каже да.

— Много рисковано начинание… — момчето смръщи чело и продължи да размишлява на глас: — Значи тази лейди познава меча на благородния рицар и въпреки това казва не… Е, който иска да откъсне една роза, трябва първо да отстрани бодлите й, и то много грижливо. Бих ви посъветвал да опитате и двете — първо нежни ласкателства, после груба сила. И помнете, милорд — най-красивите рози имат най-много бодли!

— Една дама, която вече познава меча на рицаря! — проговори задъхано Джон, който се превиваше от смях. — Даже носи в утробата си семето на този меч…

— И продължава да казва не? — учуди се още повече младият артист.

— Да, продължава — потвърди мрачно Тристан.

— Тогава най-добре я напляскайте, ваша милост.

Джон изрева доволно и вдигна чашата си.

— Пия за Женевиев! Дано успеем да я склоним, все едно с честни или с нечестни средства!

Тристан и младият артист също вдигнаха чашите си. Скоро запяха в един глас неприлична песен и денят мина незабелязано. Погълнаха с наслада две сочни агнешки бутчета, бирата се лееше обилно, а накрая червенобузата келнерка се настани в скута на артиста. Когато излязоха под ръка на улицата, развеселените приятели продължиха да тананикат новите песни, които бяха научили.

Тристан заяви, че още сега ще говори с Женевиев. А ако усилията му останат безполезни, ще помоли Едуина да му помогне.

— Наистина имаме нужда от нея — съгласи се Джон. — И… — той замлъкна и се вслуша. Някъде измяука котка, приближиха се тихи стъпки. Нощем из пристанището се мотаеше каква ли не паплач. Вратата на палата беше доста далеч. Двамата забързаха през бъркотията от мрачни, тесни улички. Ала стъпките продължиха да ги следват. Когато усети топъл дъх в гърба си, Тристан се обърна светкавично и извади меча си. Едър мъж без предни зъби, облечен в мръсен кожен жакет, се хвърли срещу него с нож в ръка. Вторият нападател, доста по-дребен, но много пъргав, увит в опърпана наметка, размаха боен боздуган.

Битката свърши, още преди да е започнала. Нощните нападатели не бяха достойни противници за опитни войни като Тристан и Джон. Много скоро и двамата се строполиха окървавени в праха. Когато ги опипа, Тристан не откри признаци на живот.

— Крадци и разбойници! — изръмжа ядно Джон. — Този град гъмжи от всякаква паплач.

— Мъртви са…

— Или те, или ние. Каква гадост! Да убиеш човек само заради кесията му…

— Не мисля, че искаха да ни ограбят. Никой крадец не би се нахвърлил така открито върху двама въоръжени рицари. Те предпочитат да нападат търговци, учени и занаятчии.

— Тогава са искали да ни убият! Кой ли ги е насъскал срещу нас? Хората от нашия ранг биха ни призовали на дуел.

Тристан потръпна от внезапен студ. Беше си припомнил срещата на Женевиев и Гай в параклиса на Едънби, разговора шепнешком. Дали тогава не бяха взели решение да му изпратят убийци? Как да открие истината? И дали изобщо искаше да докаже, че красавицата, която чакаше дете от него, желае смъртта му?

 

 

Някой хвърли по прозореца на Женевиев шепа камъчета. Тя остави книгата, която четеше, стана от креслото пред камината и притисна нос до стъклото. Малката й стая гледаше към един тъмен вътрешен двор. Отначало различи само неясните очертания на някакъв фигура, изправила се заплашително в мрака, после позна Гай. Наметна се набързо и излезе навън.

Преди да успее да каже нещо, Гай я целуна бързо по устните и сложи ръка на рамото й.

— О, Гай, толкова се радвам да ви видя жив и здрав…

— Мила моя Женевиев! — той я притисна до вратата, но като усети издутия й корем, се отдръпна с отвращение, сякаш щеше да се зарази от някаква болест. — Скоро ще се освободите от това тук и ще станете моя.

— Не, Гай. А Тристан?

— Не се страхувайте повече от него, скъпа. О, Женевиев, колко сте красива! Всяка нощ ви сънувах!

— Моля ви, Гай! — пошепна нервно тя, хвърли бърз поглед към отсрещния прозорец и се помоли никой да не мине оттам. Не можеше да допусне Тристан да я завари още веднъж насаме с Гай.

— Не се бойте! — изсъска гневно младежът. — Любовникът ви пирува в една кръчма и няма да се върне.

— Искате да кажете, че ще закъснее?

Той се изсмя и поклати глава.

— Кой знае колко копелета е създал, докато бяхме в Ирландия…

Остра ревност прониза сърцето й. Как можа да се влюби като глупачка в мъжа, който разруши живота й! Трябваше да знае, че не означава за него нищо повече от проститутките в ирландските кръчми.

— Ако се роди момче, ще го дадем на църквата — обясни невъзмутимо Гай. — Сигурно ще направи добра кариера.

— Нищо не разбирам…

Той помилва снизходително бузата й.

— Той иска да се ожени за вас, каза ли ви вече? Имам шпиони между слугите, които са денонощно в близост до краля. Хенри изпитва възхищение към вас и заповяда на дьо Ла Тиер да се ожени за вас. Ако не го направи, заплаши да му отнеме Едънби. Може би е само заплаха, но аз не бива да рискувам.

— Какво говорите?

— Кралят заповяда на Тристан да ви направи своя законна съпруга. Обеща да ви даде богата зестра. Тристан ще стане господар на още много земи и ще се приравни с най-могъщите перове. Хенри винаги обмисля много внимателно нещата. Един монарх възнаграждава така богато перовете си само когато са доказали лоялността си.

Трепереща, Женевиев се облегна на вратата. Краката не я слушаха. Отвори уста да отговори, но в този миг някой отвори вратата на стаята й. Никой не смееше да влиза, без да чука, дори кралят — само Тристан!

— Моля ви, Гай, вървете си! Лорд дьо Ла Тиер е в стаята ми!

— О, не — ухили се самоуверено мъжът.

— Женевиев!

Като чу дълбокия баритонов глас, Гай подскочи като ужилен.

— Идете си, бързо! — прошепна умолително Женевиев. — За Бога, та той ще ви убие!

Без да каже дума, сър Гай се обърна, прекоси с големи крачки двора и се покачи на един шпалир, за да влезе в откритата галерия на горния етаж. Някой натисна вратата зад Женевиев и тя се облегна с цялата си тежест на нея, докато Гай не се скри от погледа й.

Появи се Тристан, с лице, скрито от сенките на нощта.

— Какво правиш тук?

— Аз… исках да видя луната.

— Днес няма луна.

— О… — думите на Гай изникнаха в ума й и гневът й пламна с нова сила. — И какво те засяга това?

— Разбира се, че ме засяга, мила моя — той протегна ръка и предпазливо помилва корема й. — Навън е много студено, а ти не бива да излагаш на риск здравето си.

— Ти си пиян! — изфуча гневно тя.

— Само малко.

— Целият вониш на ейл.

— Сигурно би предпочела да ме видиш мъртъв.

— О, по дяволите, Тристан, защо най-после не ме оставиш на мира!

— Не, лейди. Миналата нощ беше само изключение, което потвърждава правилото. Сега съм тук и ти ще се прибереш вътре с мен, иначе ще замръзнеш — той улови ръката й и тя разбра, че е безсмислено да се съпротивлява. Последва го примирено в стаята, изчака го да затвори вратата към двора и пристъпи към камината.

— Трябва да ти кажа нещо — обяви тържествено Тристан. — Мислих дълго над нашето положение и реших, че за благото на Едънби и за бъдещето на детето ни ще те направя своя съпруга.

— Така ли? — изсмя се подигравателно Женевиев и се обърна към него.

— Ще се венчаем след три седмици. Разгласяването ще започне още утре. Трябва да замина за Бедфорд Хет, но ще се оженим веднага щом се върна.

— А аз си мислех, че нямаш намерение да се жениш повторно.

Тристан стисна здраво зъби и отговори едва след кратко колебание:

— Само след няколко седмици ще се роди детето. Нима искаш да израсне като копеле?

— Вече чух, че скоро Ирландия ще се напълни с англичани! — изсъска вбесено тя. — И то само благодарение на теб! Защо не се върнеш в зелените гори на Иърин и не отведеш пред олтара някоя от тамошните уличници?

— Женевиев…

— Не, Тристан, аз няма да се омъжа за теб. Ти уби баща ми, открадна земята ми, направи ме своя любовница против волята ми. Но един ден ще си възвърна свободата, знай това!

— Женевиев…

— Ти си един подъл измамник! Разгонен бик! Няма да се омъжа за теб, дори кралят да ми заповяда. И ще се радвам да видя как отново ще ти вземе онова, което ти е дал.

Тристан вдигна смаяно вежди, но не пожела да обсъжда последната й забележка.

— След три седмици ще станеш моя жена, лейди.

— Не желая да те слушам повече! Никога няма да ти кажа да!

— Ще видим — той се оригна шумно и побърза да обърне лице настрана.

— Ти си една пияна свиня! Цял ден се наливаш и тичаш по жени, а сега идваш при мен и ми заявяваш…

— Да, сега дойдох при теб — Тристан се засмя, отиде при Женевиев и я грабна в прегръдките си. Бременна в осмия месец, тромава и тежка, тя не можеше да се отбранява, когато издърпа наметката й и свали нощницата от раменете й.

— О, не, Тристан, след като си се забавлявал с други жени, аз няма да ти позволя… — тя заудря с юмрук по гърдите му. — Аз… не мога… Само след няколко седмици ще родя…

— Тихо! Искам само да спя и да ви държа в прегръдките си — теб и малкото — той я положи внимателно в леглото и угаси свещите, после се съблече безшумно в мрака.

„О, как го мразя, каза си безпомощно Женевиев. Мразя го за всичко, което ми причини, за гнева, който разпалва в мен, за дивата ревност и… за любовта ми към него.“

Когато легна до нея, тя усети отново прекрасната топлина на тялото му, силните му ръце и нежните милувки.

— Няма да се омъжа за теб, Тристан…

— Спи сега.

Двамата мълчаха дълго, накрая Женевиев се осмели да проговори:

— Радвам се, че не падна на бойното поле, кълна ти се. Исках да се завърнеш при мен жив и здрав. Но няма да стана твоя жена.

— Казах ти да спиш — той я целуна по челото и съмненията отново взеха връх. Тази нощ се бяха опитали да го убият. А и беше почти сигурен, че е видял тъмна сянка да се измъква от двора.

 

 

Следващите дни Тристан прекара в компанията на краля и министрите му. Хенри държеше да чуе мнението му по въпросите на външната политика, освен това издаде кралски едикт, с който провъзгласи Едънби за град. Досега имението беше записано в регистрите като крепост с присъединени към нея селски къщи. Тристан се зарадва много, защото знаеше, че тази мярка ще поощри търговията и ще увеличи благосъстоянието на селяните и занаятчиите. Разбира се, Хенри имаше интерес от създаването на още един град, който да изнася английски стоки и да му плаща високи данъци.

Женевиев упорито отказваше да се появява на обществено място. Тристан се наслаждаваше на часовете, които прекарваше с нея. Нощем я вземаше в прегръдките си, милваше натежалото й тяло и усещаше движенията на детето им. За сватбата почти не се говореше. Погрижи се да предприеме всички необходими мерки за успеха на начинанието си, без Женевиев да узнае нищо. Тя често му повтаряше, че няма да стане негова жена, но той не я слушаше. Не обръщаше внимание и на странните й обвинения, че е спал с други жени в Ирландия, макар че често се питаше откъде ли може да е чула тези лъжи.

Откакто я познаваше, той не бе докосвал друга жена и твърде рядко удостояваше с вниманието си дори придворните дами. Дълго преди да признае пред себе си, че е влюбен в Женевиев, беше осъзнал, че никоя жена не може да се мери с красотата и магическото й излъчване. Една сутрин в средата на април, когато трябваше да потегли на път към Бедфорд Хет, я събуди с целувки. Въпреки закръгления си корем, Женевиев изглеждаше крехка и безпомощна като дете, както лежеше в леглото с разпръснати по възглавницата златни коси.

— Не тъгувай твърде много за мен — пошепна в ухото й Тристан.

— Бъди сигурен в това!

— И не се бой, ще се върна навреме за венчавката ни — обеща той и излезе от стаята, без да дочака отговора й.

 

 

Джон и Томас го придружаваха и това му напомни онова злокобно пътуване преди три години, когато се връщаха в Бедфорд Хет след безплодните разправии в Лондон. Тогава намериха в родния си дом смърт и опустошение, този път под яркото априлско слънце владееха мир и спокойствие. Нивите се подготвяха за пролетната сеитба, нови, покрити със слама хижи никнеха навсякъде. Тълпата слуги поздрави с радост господаря си, в голямата зала беше приготвена празнична трапеза. Стражници и духовници, арендатори и занаятчии — всички се бяха събрали в двора. Заедно с Томас, който беше управлявал много умело имотите по време на отсъствието му, Тристан уреди някои спорни въпроси.

Късно вечерта той седеше пред камината и пиеше от старото вино на баща си. Приятелите му не искаха да го оставят сам, но той ги изпрати в леглата. За първи път от много време насам му се дощя да остане сам със спомените. Изведнъж образът на Лизет изникна пред него ясен и отчетлив. Видя я да седи пред огъня и да шие, да свири на арфа и да се усмихва, чу нежния й шепот, усети милувката на малката й ръка.

Най-после се качи в спалнята си, хвърли измъчен поглед към детската стая и се отпусна на широкото легло, което беше споделял със съпругата си. Не спа цяла нощ. Само лежа, загледан в мрака, отдаден изцяло на спомените.

На следващия ден в параклиса бе отслужена литургия в памет на загиналите. Тристан наблюдаваше красивите саркофази на близките си, изработени по време на отсъствието му. Едва сега разбра как се е чувствала Женевиев в онзи коледен ден. Майсторът беше изваял изкусно красивото меко лице в мрамора. Тристан се помоли с цялата си пламенност жена му да почива в мир и да го гледа с любов от небето.

Остана в Бедфорд Хет само няколко дни. Тъй като Томас беше с него в Ирландия, трябваше да се погрижат за счетоводството и да решат нововъзникналите проблеми. Тристан нямаше особено желание да се занимава с това, но не можеше да остави собствеността си. Може би един ден тук щеше да живее синът или внукът му и да намери тук щастието, което на него не бе съдено да изпита.

Само след седмица щеше да се ожени повторно, да започне нов живот. В красивото мраморно лице на Лизет бе прочел, че не е грешно да обича отново.

Една вечер по-късно от планираното, той пристигна в Лондон. След кратък разговор с краля забърза към покоите на Женевиев. В коридора го посрещнаха Джон и Едуина, която сияеше с цялото си лице. Бузите й пламтяха. Очевидно беше празнувала завръщането на мъжа си.

— Тристан, тя не подозира нищо, но ви е много сърдита! Разказах й къде сте заминали, защото вие бяхте забравили да я уведомите. Сега обаче се гневи, че сте я оставили сама толкова дълго. Трудният час ще настъпи много скоро и…

— Тогава да не губим време — прекъсна я остро Тристан. — Облякохте ли я! Готова ли е?

Едуина кимна с нещастен вид.

— Казах й, че ще излезем и ще вечеряме в любимата кръчма на краля и че там няма да има друга хора, освен нас. Уверих я, че отиваме там по изрично желание на краля.

— Добре, да идем да я вземем.

— Може би е по-добре да влезете сам…

— Едуина! — намеси се строго Джон. — Не се дръж като уплашено хлапе! Ако не ги придружим, Женевиев ще заподозре нещо.

— О, не биваше да се съгласявам с плана ви! — изохка Едуина.

— Нима не искате да ми помогнете да направя племенницата ви почтена жена? — попита Тристан. — Нима не желаете уважаван, законен племенник?

— Ох, разбира се, дано само всичко мине добре! — въздъхна примирено тя.

Двамата влязоха заедно в стаята на Женевиев и я завариха да седи пред огъня и да шие. Тя изглеждаше прекрасна в официалното си облекло и сърцето на Тристан направи огромен скок. Златната й коса беше сплетена на елегантни тънки плитки, част от които бяха проврени през дупчиците на скъпоценната шапчица, подарена от Тристан. Широката, обшита с кожи рокля беше пристегната под бюста и умело прикриваше напредналата й бременност. Когато стана, в сребърните й очи се отразиха противоречиви чувства. На лицето й се изписа колебание. Тристан се усмихна с цялата си нежност. Надяваше се, че е тъгувала за него и сега много й се иска да го прегърне.

— Добър вечер, Женевиев — Джон и Едуина останаха до вратата, но той пристъпи навътре и улови ръката й. — Време е да тръгваме.

— Карета ли ще вземем?

— Не. Не мога да допусна да се раздрусаш здравата, след като раждането наближава.

Докато вървяха по дългите коридори на палата, към тях се присъедини и Томас. Срещнатите ги поздравяваха учтиво и Тристан забеляза, че бузите на Женевиев пламнаха.

— Състоянието ти ли те смущава?

— Точно така! — изсъска ядно тя.

— Не е нужно да се гневиш.

— Тристан, аз няма да се омъжа за теб.

— Тогава Хенри ще те даде на някой тлъст стар лорд — отбеляза предупредително той.

— Пада ти се!

— Нощ след нощ ще лягаш в леглото му и кой знае какво ще трябва да изтърпиш.

— Старецът сигурно ще е оглупял и ще хърка — допълни Томас.

— О, Томас! — изхленчи жално Женевиев. — Защо не си потърсите друга жена, която да тормозите?

— За съжаление ми липсва време, защото трябва да се грижа за интересите на Тристан.

— Ще имаш достатъчно време след раждането на детето — обеща Тристан. — Тогава ще те изпратя обратно в Бедфорд Хет. Щом Женевиев се възстанови, веднага ще се върнем в Едънби.

— Не „ние“ — възпротиви се със сладък гласец тя. — Тогава вече ще съм омъжена за оглупелия стар лорд, който хърка.

— Каква жестока съдба! — прошепна ужасено Едуина и се потърси.

Останалите избухнаха в смях.

— Никога няма да се омъжа за теб, Тристан — повтори упорито Женевиев. — Няма да ме разубедиш дори с тази изискана вечеря, която си измислил. Няма да ти доставя това удоволствие, кълна ти се!

Тристан само се усмихна в отговор. След малко спряха пред една красива каменна сграда. На вратата чакаше слуга в ливрея. Женевиев не позна герба и попита недоверчиво:

— Чия е тази къща?

— На един приятел на краля — отговори уклончиво Тристан.

Поканиха ги в красива трапезария с дървена ламперия, в която бяха издълбани различни гербове. От високия таван висяха пъстри знаменца, около дългата маса бяха наредени богато резбовани столове. Женевиев се огледа любопитно. Тристан я настани на един стол и пошепна в ухото й:

— Няма от какво да се боиш, аз ще седя в другия край на масата.

След като всички заеха местата си, се появиха цял куп прислужници в елегантни ливреи в зелено и черно и наляха вино. Сервираха най-различни предястия, печена змиорка и студено говеждо, птици редки екзотични плодове. Вечерята продължи дълго и Тристан наблюдаваше със задоволство нарастващата нервност на Женевиев. Тя посягаше все по-често към чашата си. Едуина бъбреше неуморно, а Томас и Джон често избухваха във весел смях. Само Женевиев и Тристан мълчаха. Най-после настъпи определеният час. Тристан кимна незабелязано на Джон и двамата отидоха при Женевиев, която тъкмо се бе обърнала към леля си и отбелязваше, че тази къща прилича по-скоро на частна резиденция, отколкото на гостилница. Тристан намигна приятеля си над главата й.

— Време е да се връщаме в палата, мила.

Двамата поведоха Женевиев по коридора, но не към вратата, през която бяха влезли.

— Но това не е вярната посока! — възпротиви се слабо тя.

Без да отговори, Тристан отвори вратата към частния параклис на епископа на Саутгейт. Макар че беше пила повече отвсякога, Женевиев веднага разбра, че са я изиграли. А и не беше трудно да се отгатне. Застанал между двама млади послушници, епископът чакаше пред олтара в църковните си одежди.

— Не! — извика тя. — Няма да ме принудите! Никой не може да ме накара да извърша нещо, което не искам! — и блъсна отчаяно ръката на Тристан.

— По дяволите, Едуина, защо не й дадохте повече вино! — изруга той.

— Защо обвинявате мен? — защити се Едуина. — Нима трябваше да й го изливам в гърлото?

— Да вървим! — заповяда строго Тристан. Когато тя задумка с юмруци по гърдите му и го изрита в глезена, той процеди през здраво стиснатите си зъби: — Дори ако трябва да те вържа и да запуша устата ти, пак ще станеш моя жена!

— Недейте така, мила моя! — опита се да я успокои посивелият епископ, постара се напразно да изобрази строгост на добродушното си лице и забърза към нея. — Вие чакате дете от този мъж, а и кралят желае тази сватба. Бъдете разумна, моля ви…

Женевиев не чуваше нищо. Юмручният удар, насочен към Тристан, улучи брадичката на епископа. Най-после Тристан успя да улови ръцете й и я стисна за китките. Той се извини на високопоставения духовник, който уплашено се оттегли зад олтара.

— Женевиев… — започна умолително Едуина.

Ала опитът й да успокои племенницата си остана безуспешен.

— Мръсник! — изкрещя разярено Женевиев, когато Тристан я вдигна на ръце и я понесе по пътеката към олтара. — Копеле! Гаден плъх.

Тристан бързо сложи ръка върху устата й. Едуина, Томас и Джон ги следваха, треперейки от напрежение. Щом стигнаха пред олтара, Тристан пусна невестата си да стъпи на крака, едната му ръка стегна с железни клещи талията й, другата остана върху устата й. Ризата му беше разкъсана, косата му висеше на разбъркани къдрици по челото.

— Моля ви, отче, започвайте церемонията. Готови сме.

Без да се бави, епископът зачете традиционните молитви. Тристан даде своето съгласие и Женевиев се закле да не изпусне последния си шанс. Тя също трябваше да каже своето „да“ и за да й даде възможност да го стори, той трябваше да освободи устата й.

След като епископът отправи решителния въпрос и към нея, Тристан свали ръката си от устата й. Женевиев успя да измърмори нещо неразбрано и в следващия миг гореща целувка заключи устните й — също както в деня на бягството й, пред оградата на манастира на Добрата надежда.

Епископът се покашля укорително и Тристан му махна с ръка да приключи с церемонията. Думите на молитвата долитаха до Женевиев някъде много отдалеч. Пред очите й затанцуваха звезди, не й достигаше въздух. Сякаш мина цяла вечност, преди Тристан да вдигне глава. Някой бутна един бокал с вино между устните й и венчавката свърши.

— Не! — изпъшка тя и Тристан отново затисна устата й с ръка. Тя се олюля и той я притисна силно до себе си. После я отведе в съседното помещение, където младоженците и свидетелите трябваше да се подпишат в регистрите.

— Няма да подпиша! — изхърка тя, но Тристан мушна в ръката й гъшето перо и силните му пръсти я принудиха да изпише името си. — Това е незаконно! — възпротиви се задавено тя.

— В никакъв случай, милейди! — епископът я погледна с обидено достойнство. — Току-що чухме вашето „да“ пред Бога и пред хората. Уверявам ви, че вече сте законна съпруга на този мъж.

— О! — сълзите я задавиха. — О, ако знаете как ви мразя! И теб, Едуина, и Джон, и Томас! Как можахте да ми причините това… Изведнъж тя замлъкна. По гръбнака й се спусна остра болка. — Велики Боже… — прошепна невярващо тя и примигна смутено, когато по краката й потече топла влага. Бебето… Пред очите й падна гъста мъгла, пронизана само от загрижения поглед на съпруга й. — Тристан!

Точно сега имаше нужда от него, защото знаеше, че след миг ще рухне на пода. Преди да полети към бездънната черна пропаст, усети как две силни ръце я вдигнаха във въздуха. Последното, което чу, беше уплашеният глас на епископа:

— Мили Боже! Венчавката е законна — и очевидно се извърши тъкмо навреме!