Хедър Греъм
Постеля от рози (21)

Двадесета глава

По пътя към Лондон Тристан търсеше компанията на лорд Джифърд и се държеше далече от сър Гай. Нощем не можеше да спи, толкова силен беше гневът му, и трябваше здраво да стиска зъби, за да не събуди съперника си и да не го пребие от бой.

Той не чу почти нищо от разговора между Женевиев и Гай в параклиса, но му беше достатъчно, че ги видя заедно. Инстинктът му подсказваше, че младият рицар е негов смъртен враг. Само че му липсваха доказателства и засега не можеше да предприеме нищо. Кралят сигурно щеше да се разгневи, ако започнеше да го обвинява. Трябваше да се упражнява в търпение и да чака, докато сър Гай разкрие истинското си лице. За щастие, Томас и Джон бяха с него и непрекъснато го предупреждаваха да бъде предпазлив. Освен това, Джон не преставаше да твърди, че вината на Женевиев изобщо не е доказана. Това нервираше Тристан, защото за него нямаше съмнение, че тя нарочно е устроила тази среща в параклиса.

Пристигането в Лондон не подобри настроението му. Кралският двор беше център на интриги. Майката на Елизабет, вдовица на крал и все още херцогиня на Йорк, вече ковеше планове срещу регентството на дъщеря си. Хенри все още не беше готов да се изправи срещу нея. Беше осведомен, че тя събира около себе си привърженици на Йорк, между които бяха Франсис, виконт Лоуъл, един от най-близките приятели на Ричард, и Джон дьо Ла Пол, граф Линкълн, който Ричард се готвеше да провъзгласи за свой наследник, след като синът му почина. От друга страна, за трона претендираше десетгодишният Ламбърт Саймнъл, син на оксфордски дърводелец, който се представяше за граф Уоруик. Хенри знаеше много добре, че Саймнъл е мошеник, защото истинският граф Уоруик седеше в Тауър. Обаче, ако го изведяха от затвора и го покажеха пред хората, това можеше да предизвика нежелани вълнения.

Кралят очакваше бунт, затова бе повикал Тристан в двора. Естествено непокорните барони имаха нужда от известно време, за да съберат войските си. Близо до Дъблин се срещаха група ирландски лордове и Хенри смяташе, че ако разчистят това бунтовническо гнездо, ще забавят достатъчно дълго, активните действия на останалите.

Кралете от рода Йорк бяха дали автономия на Ирландия, макар и само за известно време. По тази причина ирландците симпатизираха на Йорк Най-влиятелните им лордове обаче стояха настрана от конфликта, поне засега, и Хенри смяташе да ги изпревари. Планираният поход срещу Ирландия изобщо не беше по вкуса на Тристан. Една вечер изпадна в толкова мрачно настроение, че Джон му предложи да попита краля дали не би позволил на Женевиев да дойде в Лондон.

— Когато се върнеш от Ирландия, тя ще е тук и ще те чака — заедно с Едуина — обясни с копнеж в гласа той. — А след като Гай тръгва с нас, не те заплашва опасност и от тази страна.

— Не я искам тук! — изкрещя Тристан и изскочи като бесен от палата. Леденият вятър, който го посрещна на улицата, бързо охлади гнева му. Той простена задавено, отпусна се на каменните стъпала и скри лице в ръцете си. Мъчеше го не само подозрението към Женевиев и сър Гай. Бременността непрекъснато напредваше. Дали Женевиев щеше да сдържи обещанието си и да внимава за себе си и детето? Кошмарът го преследваше ден и нощ — мъртвата Лизет с нероденото им дете.

Най-после той се изправи с въздишка и се върна в палата. Откъм банкетната зала долиташе музика. Придворните танцуваха и се забавляваха. Тристан се намръщи и побърза да избяга от веселия шум.

Май беше най-добре да си легне рано. Утре го чакаше дълга, трудна езда. Посред нощ сънува страшен сън. Видя се да влиза в детската стая, видя жена си, приведена над люлката. Ръката й милваше несъществуващо дете. Още преди да я докосне, той знаеше, че е мъртва. И кръв, навсякъде кръв… Отчаян, той я грабна в прегръдките си и обърна лицето й към себе си. Не, това не беше Лизет. Златната коса на Женевиев беше сплъстена от кръв. Красивото лице беше мъртвешки бледо, тайнствените синьо-виолетови очи бяха затворени завинаги. Обзет от студен ужас, Тристан изкрещя.

— Тристан!

Стреснат, мъжът отвори очи. По гърба му се стичаха вадички пот.

— Тристан!

Гласът на Джон. Откъм коридора проникваше светлина и настъпващият ден бавно прогони съня.

— Какво става, за Бога? — попита уплашено Джон.

— Сънувах лош сън — Тристан скочи от леглото и започна да се облича.

— Какво смяташ да правиш?

Тристан закопча наметката си и излезе от стаята.

— Почакай малко! — помоли Джон и затича след него. — Къде отиваш?

— При краля. Ти беше прав. Женевиев трябва да дойде в Лондон.

— Чудесно. Но нима не виждаш, че денят още не е започнал?

Когато стигнаха пред вратата на Хенри, стражите им препречиха пътя. Но нищо не можеше да спре Тристан. Той се изстъпи пред тях и заяви с гръмотевичен глас, че въпреки ранния час, настоява да говори веднага с краля.

Стреснат от суматохата, кралят излезе от спалнята си. Като видя приятеля си, той се засмя и го покани в покоите си.

За учудване на Джон, молбата на Тристан достави огромно удоволствие на краля. Приседнал на края на леглото си, Хенри наблюдаваше внимателно възбудения си васал и напразно се стараеше да прикрие усмивката си.

Тристан се разхождаше нервно из стаята, описваше многословно и страстно вярната си служба към рода Тюдор. Накрая изложи молбата си. За него щяло да бъде особено благоволение от страна на краля, ако лейди Женевиев Левелин дойдела в Лондон и останела в кралския двор под личната защита на Хенри. Освен това, кралят трябвало да я охранява най-строго, за да не й се дава възможност да направи поредния опит за бягство.

Хенри кимна съчувствено, защото веднага бе разбрал какво потиска приятеля му. После стана и го увери, че веднага ще даде нужните нареждания.

— Вместо да тръгне с вас, Джон ще препусне към Едънби и ще доведе дамата в двора ми. Ще я настаня във вашите покои и ще я обградя с всички удобства — разбира се, ще бъде под постоянно наблюдение. Можете да бъдете сигурен, че няма да напусне Лондон.

Тристан изглеждаше смутен. Очевидно не бе очаквал, че кралят ще се отзове с такава готовност на желанието му.

— Това ли е всичко, милорд? — попита официално кралят.

— Да… — отвърна колебливо Тристан.

— Тогава имайте добрината да напуснете спалнята ми, за да мога да поспя още малко.

— Разбира се, Ваше величество. И много ви благодаря.

Щом излязоха в коридора, Тристан въздъхна облекчено.

— Радвам се, че няма да дойдеш с мен, Джон, а ще останеш тук да пазиш Женевиев. Така ще съм много по-спокоен.

— И когато се върнеш, тя ще те чака тук — засмя се Джон и тръгна след приятеля си към стаята му. Трябваше да му помогне да събере багажа си и да облече тежката броня.

 

 

— Кралят идва при теб!

Женевиев скочи от стола, притисна с ръка сърцето си и изпусна на пода копринената рокличка, която шиеше за бебето.

— Кога? — попита задавено тя и изгледа с очакване застаналата на прага Едуина.

— След няколко минути ще бъде тук.

Женевиев си заповяда да запази спокойствие. Кралят нямаше да й стори нищо лошо. Но, защо идваше точно сега, след като дори не бе попитал за нея през почти шестседмичното й пребиваване в Лондон? И защо идваше лично, вместо да я повика в залата за аудиенции? Странно, много странно… Когато човек беше имал нещастието да застане на погрешната страна в една династическа война, му беше много неприятно да застане пред победителя и да запази достойнството си.

Внезапно сърцето й заби още по-силно. Тристан! Дали пък Хенри не идваше да й съобщи, че Тристан е загинал в Ирландия и детето й ще израсне не само като незаконно, но и без баща? Защо иначе да си прави труда да дойде лично? Тя беше по-скоро пленница, отколкото гостенка. Пред стаята й ден и нощ дежуреха войници. От време на време я канеха на кралските банкети, но тя се извиняваше с „неразположение“. Хенри Тюдор със сигурност знаеше за бременността й. Тя му написа учтиво писмо, за да благодари за соболевата наметка и получи също така учтив отговор. Това беше единствения й контакт с краля досега и идването му при нея означаваше само, че…

— Женевиев! — разтревожена, Едуина се втурна към племенницата си и я притисна да седне на стола.

— Защо, Господи, защо? — прошепна безпомощно Женевиев. — Ами ако Тристан… — тя усещаше болезнено липсата му и умираше от страх, че в Ирландия могат да го ранят или убият. Когато пристигна в Едънби, Джон й съобщи, че приятелят му предвожда кралски отряд в Ирландия, за да се справи с непокорните васали, и това я уплаши до смърт. В нощта преди тръгването, Женевиев почти не спа. Разтърсвана от силни хълцания, тя стоя дълго на колене, молейки се горещо и с цялото си сърце мъжът, когото някога се бе опитала да убие, да се върне при нея жив и здрав. Нима е възможно да мразя мъжа, чието дете нося в себе си, повтаряше си оттогава тя и упорито прогонваше от съзнанието си другите, не толкова приятни основания за промяната, настъпила в чувствата й. През последните седмици детето все по-често се движеше в утробата й и тя съзнаваше, че го обича до болка. Нима можеше да се отвращава от баща му? Ами ако сега той лежеше мъртъв на някое заснежено ирландско поле?

— О, Едуина, толкова ме е страх!

— Успокой се! Хенри е усмихнат и това означава, че не ти носи лоши вести.

Женевиев кимна, все още замаяна, и едва сега забеляза колко неподходящо е облечена. Проста синя рокля, без накити, с боси крака — нима можеше да се изправи така пред краля на Англия?

— Бързо, Едуина…

Но беше вече късно. Заобиколен от свитата си, Хенри почука на вратата, която Едуина беше оставила притворена, влезе и даде знак на придворните да останат отвън. Едуина веднага приклекна в грациозен реверанс и Женевиев побърза да последва примера й, макар и малко по-тромаво.

Кралят помоли двете дами да се изправят и поздрави любезно Едуина. После се обърна към Женевиев и заяви, че желае да говори на четири очи с нея. Лелята смръщи загрижено чело, но се поклони и безмълвно напусна стаята.

Без да го забелязва, Женевиев се взираше внимателно в краля. Вече знаеше какво се говори за него в Лондон. Хенри се отличаваше със спокойствието си, а хората тълкуваха това като надменност. Предпазливостта му обясняваха като хитрост, пестеливостта — като скъперничество. Днес обаче тя прочете в очите му доброта и великодушие. Той изглеждаше величествен, но не помпозен, и дори можеше да се нарече красив, макар че Ричард й бе харесал повече. Едуина бе узнала, че прислугата го обича. Често проявявал великодушие, така например хвърлил няколко монети на едно мършаво, босо сираче, което просело на улицата. За разпуснатост изобщо не се говореше. Очевидно беше верен на годеницата си. Друг слух твърдеше, че искал да ограничи властта на перовете, за да предотврати нова гражданска война. В частния си живот обичал астрологията, изкуствата и науките.

Изведнъж Женевиев осъзна колко непочтително се държи и смутено сведе поглед.

— Вашата оценка ме интересува, милейди — заговори доброжелателно кралят. — Все още ли виждате в мен чудовището?

— Никога не съм ви смятала за чудовище.

— Така ли?

— Разбира се, че не — Женевиев вдигна безпомощно ръце. — Мога само да повторя още веднъж онова, което съм казвала многократно — по време на войната вървях след краля, пред когото се бях заклела във вярност.

— А сега? Смятате ли да вдигнете бунт срещу мен?

Мисълта, че една бременна жена би могла да застане начело на съзаклятие, й се стори толкова смешна, че не издържа и избухна в смях. Ала се стъписа и сложи ръка на устата си.

— Не се бойте — усмихна се успокояващо Хенри. — Оценявам спонтанната ви, естествена реакция. А сега ми кажете — щастлива ли сте?

— Не особено — призна колебливо Женевиев.

— Желаете ли да напуснете Англия?

— Честно казано, да, ваше величество. Сега вие носите короната и аз ви дължа лоялност. Ала след като подарихте цялото ми наследство на Тристан, не мога да бъда щастлива.

— Все още ли го мразите така силно?

Този въпрос я изненада и тя отговори предпазливо:

— Не е ли нормално да не обичаш победителя, който ти е отнел всичко?

— Зададох ви въпрос, милейди — в гласа на Хенри прозвуча недвусмислено предупреждение. — Все още ли мразите Тристан дьо Ла Тиер?

Бузите й пламнаха.

— Мисля, че е очевидно в какви отношения сме.

— Това не може да се отрече. Но защо се боите да се появите в двора ми? Срамувате ли се от детето, което носите под сърцето си? Не ви е приятно, че е незаконно, така ли?

Женевиев вдигна вежди и го погледна предизвикателно.

— Твърде много незаконни деца са стигнали далеч в живота си.

— О, да! — потвърди кралят и се усмихна развеселено. — Сигурен съм, че намеквате за точно определен незаконен син, а именно за дядо ми Бюфор. Ала не забравяйте, че Бюфордови не са останали незаконни. Джон Гаунт се е оженил за любимата си Суайнфорд и краят е бил добър за всички. Никога ли не сте помисляли да се омъжите за Тристан?

— Не мога да направя това.

Кралят я изгледа с присвити очи.

— Не можете да се венчаете за мъжа, чието дете скоро ще родите?

— Този мъж причини смъртта на баща ми, милорд, и доказа, че може да ми отнеме всичко. Но никога няма да получи любовта и лоялността ми.

Известно време кралят я наблюдаваше мълчаливо. Само ъгълчетата на устните му издайнически потрепваха. Нещо го забавляваше, но Женевиев не разбираше какво.

— А ще подарите ли любовта и лоялността си на мен, милейди? Ще станете ли моя вярна поданица?

— О, да, Ваше величество. Вие сте кралят.

— И въпреки това искате да избягате в Бретан?

— Това не е безчестно, сир.

— Харесвам херцога на Бретан. Той беше натоварен да ме охранява, но се отнасяше много приятелски с мен — след кратка пауза кралят се осведоми дали гостенката му е доволна от покоите си и тя го увери, че разполага с всички удобства.

Преди кралят да се сбогува, Женевиев постави въпроса, който през цялото време пареше на езика й. Постара се гласът й да звучи равнодушно и попита едва чуто:

— Ваше величество, много бих искала да узная какво е положението в Ирландия…

— Засега е спокойно. Вероятно много скоро ще ми се наложи да воювам отново по крайбрежието, но повечето ирландски лордове са вече опитомени.

Сърцето й заби силно, бебето в корема й зарита с все сила, сякаш бе чуло новината.

— Тогава… Тристан ще се върне скоро?

— Скоро ли? — повтори провлечено Хенри. — Той пристигна късно снощи. Желая ви добър ден, Женевиев.

Гласът отказа да й се подчинява и тя се зарадва, че кралят не дочака отговора й. След като вратата се затвори след него, тя се отпусна в най-близкото кресло. Какво безсрамие! Тристан заповяда да я доведат в Лондон, а когато се върна след тримесечно отсъствие, дори не си направи труда да я посети!

— Е, какво стана? Какво ти каза той? — Женевиев вдигна глава към леля си. Дори не бе чула влизането й.

— Тристан се е върнал. Знаеше ли това?

— Не! — извика Едуина и смайването й беше истинско.

— Но той не може да не е отишъл при мъжа ти…

— Кълна ти се, Джон не ми е казал нищо!

— Е, това още не означава, че не са се срещнали — възрази горчиво Женевиев. За да не избухне в сълзи, тя позволи на гнева да вземе връх и скочи на крака. — Този мръсник! О, защо не си остана в Ирландия!

— Моля те, Женевиев! — готова да заплаче, Едуина стисна ръката на племенницата си, но Женевиев не й обърна внимание. Като видя, че уговорките не помагат, Едуина я улови за раменете и я натисна да седне на леглото. — Успокой се най-после! Помисли за детето! Защо рискуваш живота му?

— Само той е виновен за всичко!

— Опитай се да си представиш как ще се чувстваш, ако го загубиш!

Думите й постигнаха целта си. Женевиев утихна, сви се на кълбо в голямото легло и леля й побърза да я завие.

 

 

След като Женевиев заспа, Едуина тръгна да търси Тристан. Намери го без усилия. По дългите коридори на палата се говореше все за едно и също. Мъжете хвалеха горещо блестящите му тактически маневри, които сломили съпротивата на ирландските лордове, жените се възхищаваха от величествената му външност, с и без броня.

Едуина последва веселите смехове и излезе в градината. Въпреки студения мартенски ден, около един фонтан се бе събрала весела компания. Един минезингер изпълняваше балади с не особено приличен текст. Графиня Херфорд и още няколко дами бяха насядали по пейките и се смееха, господата пиеха топла медовина.

Ама че безделници, каза си ядосано Едуина. Дано замръзнат на студа! Гневът й се усили, когато забеляза Джон, който седеше до коляното на приятеля си и се усмихваше сияещо на дамите. Ето, че сега и графинята се надигна и застана зад двамата мъже. Целият двор познаваше свободното държание на веселата вдовица. Въпреки хладното време деколтето на роклята й беше неприлично дълбоко.

Стараейки се да изглежда непринудено, Едуина закрачи към мъжа си. Джон и Тристан пееха с пълно гърло поредната балада и тактуваха с високо вдигнатите си чаши. Джон видя жена си и веднага й протегна ръка. Едуина се усмихна доволно й приседна на пейката между двамата приятели. След като получи от мъжа си целувка и глътка медовина, тя се обърна към Тристан, който продължаваше да пее с впечатляващия си баритон и очевидно се наслаждаваше на интимната близост на красивата графиня.

Когато отговори на погледа на Едуина, тя разбра, че той изобщо не е пиян и веднага е отгатнал какво я е довело в градината. В очите му просветна предизвикателство и тя не закъсня да му поиска сметка.

— О, значи нашият благороден лорд Едънби най-после се е върнал…

— Лъжа ли се, или в гласа ви прозвуча неприятна острота, милейди? Внимавай, Джон! Твоята мека жена внезапно се е сдобила с остри нокти.

— Едуина, моля те… — започна Джон.

— Радвам се да ви видя жив и здрав, Тристан — продължи невъзмутимо Едуина.

— О, разбира се, че е жив и здрав, Едуина — намеси се весело графинята, приведе се над рамото на Тристан и го погъделичка под брадата. — Проклетите ирландци не могат да се мерят с нашия благороден рицар.

Тристан смръщи чело.

— Тези „проклети ирландци“ са смели мъже, които са имали нещастието да застанат на погрешната страна.

Едуина загрижено установи, че около очите му са се образували нови бръчици. На дланта му избледняваше белег от нож. Тъмни сенки помрачаваха очите му, макар че, само до преди миг пееше с пълен глас и беше изпил на един дъх чашата си с медовина. Дали беше седнал сред тази весела компания, за да прогони мрачните мисли, които го преследваха от седмици?

— Все още не сте видели Женевиев — напомни му тихо тя.

— Е, исках да й направя поне тази услуга.

Колко горчиво прозвуча гласът му! Тънките пръсти на графинята продължаваха да милват рамото му, но той изобщо не ги усещаше. Въпреки това Едуина усети нарастващо възмущение. Как смееше да си седи най-спокойно сред тези глупаци, докато Женевиев се гърчеше от мъка? Внезапно изпита желание да го нарани, а тя знаеше много добре къде ще го улучи най-болезнено.

— Нима не се тревожите за нея? Ако детето дойде на бял свят днес или утре, няма да оживее.

Тези думи разкъсаха бронята, която бе издигнал около сърцето си.

— Едуина! — извика укорително Джон.

— Какво е направила пак? — попита дрезгаво Тристан и стисна до болка ръката й.

— Нищо, милорд, просто й казаха, че сте се върнал.

Без да каже дума, Тристан скочи и хукна като подгонен към палата.

— За Бога, Едуина! — изсъска гневно Джон.

— Изслушай ме! — помоли тихо тя. — Онова, което казах преди малко, може да стане тъжна действителност. Женевиев беше направо бясна.

Джон я изгледа уплашено, после сложи ръка на рамото й и я целуна.

 

 

Когато Женевиев се събуди, усети тъпо пулсиране в слепоочията си. Ала болката в сърцето беше много по-страшна. Естествено тя знаеше, че не означава нищо за Тристан. Той виждаше в нея само военния трофей, пленницата, чиято воля трябваше да прекърши и която беше длъжна да му доставя удоволствие. Въпреки това беше събудил в сърцето й чувства, с които тя вече не можеше да се бори. А сега, когато щеше да се роди детето им, той дори не сметна за нужно да я види и да я уведоми за завръщането си.

Измъчена, Женевиев затвори очи. Само след миг ги отвори отново и се вгледа като замаяна във вратата. Не, това не беше илюзия. Тристан стоеше на прага, облегнат небрежно на рамката на вратата. Вероятно беше разбрал, че се е събудила, но не издаваше присъствието си. Очите му бяха по-мрачни отвсякога. Под кралскосинята туника могъщите рамене изглеждаха странно напрегнати. Обърканите черни къдрици падаха на челото му и той изглеждаше едновременно млад и стар. Тя лежеше и го гледаше, и болезнено усещаше колко е надебеляла и погрозняла през тези дълги седмици, как е лишена от достойнство и в какво неизгодно положение е спрямо него. Седна в леглото и се облегна на рамката. И странно — точно в този миг осъзна колко много обича Тристан дьо Ла Тиер. Това беше глупаво, гордостта й го забраняваше — но тя не можеше и не искаше да го отрича. Заболя я, защото никога досега не се бе чувствала толкова изгубена и самотна. Естествено Тристан не споделяше чувствата й. Междувременно той преследваше нови интереси и сигурно търсеше други жени.

— Ето че се върна.

Господи, колко горчиво и студено прозвуча гласът й! А тя дори не предполагаше, че е способна на такава студенина. Тристан се сгърчи, сякаш го беше ударила, после пристъпи към нея и приседна на края на леглото. В сърцето на Женевиев се бореха противоречиви желания. Дали да избухне в сълзи, да го изругае с най-неприлични думи или да падне в прегръдките му и да го помоли да я обича?

Но тя не направи нищо подобно. Срещна погледа му колкото се може по-спокойно и се постара да скрие вълнението си.

— Добре ли си? — попита той.

— Не! Чувствам се отвратително и не искам да съм тук… Престани!

Ръката му се плъзна под синята вълнена рокля, нагоре по крака и спря върху закръгления корем. Побесняла от гняв, Женевиев го блъсна, макар отдавна да знаеше, че Тристан винаги прави онова, което си е наумил. После здраво стисна зъби и преглътна сълзите си. Изгледа го унищожително, но не постигна желаното въздействие, защото Тристан изобщо не обръщаше внимание на лицето й. Вниманието му беше съсредоточено върху корема. След малко вдигна роклята й и започна бавно да го милва.

— Престани! — изсъска отново тя.

Най-после Тристан вдигна очи.

— Това е моето дете.

— Но коремът си е мой!

Усмивката му накара сърцето й да се свие болезнено.

— О, то ме ритна!

— Очевидно не му е приятно да го натискаш.

— Въпреки това ще продължа.

— Малко късно си се загрижил за детето си, не намираш ли?

— Защото не вярвах, че ме очакваш с копнеж — отговори глухо той и се надигна.

— Тук съм по твое изрично желание…

— Обаче аз не съм мъжът, с когото се сбогува така страстно в параклиса — прекъсна я с предрезгавял глас той.

Господи, а тя беше забравила напълно Гай и дори не помисляше, че е тръгнал на война с Тристан! И изобщо не се интересуваше дали старият й приятел е още жив…

— Нямаше ли и друго приятно посещение? — попита подигравателно Тристан.

— Ако някой е пожелал да ми прави компания, не е успял да мине покрай стражите ти.

— Вероятно имаш предвид кралските стражи.

— За мен е все едно и също.

— Във всеки случай, за мен беше твърде успокоително да знам къде се намираш през цялото време, докато бях в Ирландия.

Изведнъж Тристан се усмихна и отново приседна на края на леглото. Когато Женевиев се опита да издърпа роклята си и да скрие голотата си, той задържа ръцете й и нежно помилва издутия й корем.

— Бебето отново се раздвижи. Толкова е силно… Мисля, че се лъжеш, Женевиев. То ме харесва и усеща пръстите ми, защото отново започна да ме рита!

Усмивката му угасна и отстъпи място на дълбока загриженост. Женевиев едва не вдигна ръка да докосне лицето му, да изтрие болката, която не разбираше. На вратата се почука и Тристан с рязко движение дръпна роклята й надолу.

— Какво има? — извика той.

— Лорд дьо Ла Тиер! Кралят желае да разговаря с вас в частния си салон!

Тристан скочи на крака.

— Би ли ме извинила за малко, милейди?

Женевиев отвори уста да каже нещо, но не можа. Проследи го с измъчен поглед и дълго остана загледана в затворилата се врата.

 

 

Какво има пак, питаше се недоволно Тристан, докато вървеше след пажа по дългите коридори на палата. Не мога да замина отново за бойното поле! Не знам как ще живея с нея, но не мога да си представя, че пак ще я оставя сама. Има нещо, което съм загубил, и трябва да си го върна…

Когато влезе в салона, Хенри седеше зад писалището си и барабанеше с пръсти по дървения плот.

— О, ето ви и вас, Тристан! Както знаете, изпитвам дълбока благодарност към вас за вашата лоялност и услуги.

— Да? — попита предпазливо Тристан.

Кралят стана и пристъпи към него.

— За награда смятам да ви оженя за Женевиев Левелин.

— Да ме ожените… — Тристан го гледаше, без да разбира.

— Точно така. Ще я направите своя законна съпруга.

— Но… това е невъзможно!

— И въпреки това ще го направите. Поверих ви Едънби, а то е наследство на лейди Женевиев. Сега ще прибавя към него и земите на Теверил и ще ви направя един от най-могъщите лордове на кралството.

— Но… аз не искам да се обогатявам.

— Тогава ще се подчините. Настоявам да изпълните желанието ми.

— Защо? — прошепна невярващо Тристан.

Това беше невъзможно!

— Тристан! Такива бракове заздравяват връзките между родовете и укрепват лоялността към краля. А Женевиев, която носи под сърцето си вашето дете произхожда от семейство, което беше безусловно предано на рода Йорк. Не разбирате ли какво ще означава да обединим бялата и червената роза!

Тристан поклати глава, неспособен да каже и дума. Един брак означаваше много повече от заздравяването на фамилните връзки и изпълнението на задълженията към краля. Любовта, доверието… Той не се осмели да продължи в тази посока. Замъгленият му поглед потърси Хенри, който беше взел в ръка гъше перо и пишеше.

— Това е кралска заповед, Тристан. Ако откажете, ще предам Едънби и Женевиев в ръцете на друг свой васал.

— Но… тя ще роди моето дете.

— Това не е толкова важно. Не са малко рицарите, които ще отгледат с удоволствие чуждото дете, само и само да получат един богат имот и заедно с него една ослепителна красавица.

— По дяволите… — започна Тристан, но веднага млъкна. Не се говореше така с краля. И все пак — да бъде проклет, ако позволи на някого да му вземе Едънби! А още по-малко Женевиев. — Има един много сериозен проблем, Хенри. Дамата не иска да се омъжи за мен.

Кралят вдигна рамене и отново се приведе над пергамента.

— Ваше задължение е да я вразумите. Впрочем, сватбата трябва да стане преди раждането на детето. Така ще имате законен наследник. Това е всичко.

Тристан се поклони сковано и побърза да излезе от салона. Постоя малко в коридора, опитвайки се да събере мислите си, после забърза да намери Джон. Значи кралят го принуждаваше да се ожени за Женевиев. Но тя щеше да се отбранява със зъби и нокти! Не, тя просто нямаше избор. „Ще си имам законен наследник, помисли си той, а Женевиев ще бъде моя завинаги. А ако Гай се осмели да я докосне, ще имам пълното право да го извикам на дуел.“

Но как ще понася новия брак, след като Лизет бе загинала по толкова трагичен начин? Изведнъж разбра, че вече не изпитва болка при спомена за нея. Лизет беше мъртва. Миналото не можеше да се върне.

Той продължи пътя си и на лицето му изгря усмивка. Накрая дори започна да си подсвирква. Трябваше да направи Женевиев своя жена. И вече знаеше как ще го постигне.