Хедър Греъм
Постеля от рози (2)

Първа глава

15 август 1485 година

— По дяволите! — изруга Едгар и запрати пергамента в камината, където пламтеше буен огън. После изля гнева си върху пратеника, донесъл тази неприятна вест. — Искате да храня войската, която е тръгнала да се бие с краля ми? О, не, млади човече, аз не признавам този нагъл претендент за трона, тази хилава издънка на Тюдорите! Портите на замъка ми са затворени за него! Кажете това на командира си, как се казваше? А, да, лорд дьо Ла Тиер. И ще удържа на думата си, дори, ако той подпали замъка от всички страни и хвърли тялото ми за храна на лешоядите!

Побледнял като платно, пратеникът се обърна и изскочи от салона. Едгар Левелин, лорд на Едънби Касъл, се ухили доволно и се обърна към дъщеря си:

— Колко жалко, че пратеник не се посреща с изваден меч…

Женевиев седеше пред камината и замислено милваше меката козина на любимото си куче. Преди да отговори на погледа на баща си, тя изгледа подред леля си Едуина и годеника си Аксел.

— Надявам се, че няма да предприемеш нищо повече. Достатъчно е, че изгони пратеника. Всички по-известни херцози, графове и барони се стараят да останат настрана от този спор. Би трябвало да вземем пример от тях и да изчакаме…

— Да изчакаме! — прекъсна я разярено Едгар. Той беше едър мъж с руса, едва започнала да посивява коса, кипящ от сили и енергия, с избухлив нрав. Знаеше обаче, че дъщеря му никога няма да се разтрепери пред него. И сега тя не го направи. — Когато Ричард се възкачи на трона, аз положих пред него клетва за вярност и обещах да го подпомагам винаги, когато стане нужда, с хора и оръжия. И точно това ще направя, детето ми. След няколко дни тръгваме, за да се срещнем с краля и да се разправим веднъж завинаги с онзи жалък Тюдор.

Младата жена се усмихна меко.

— Не помниш ли, че на щандартите на Хенри е изобразен червения дракон на Уелс?

— Никой от уелските лордове не е положил клетва за вярност пред претендента, мила моя. Престани най-после да ме предизвикваш!

Аксел, който стоеше зад стола на Женевиев и се взираше в пламъците, намигна на годеницата си и се обърна почтително към господаря на замъка:

— Милорд Едгар, Женевиев има право. Спомнете си само за Хенри Пърси, графа на Нортъмбрия. Прадядо му падна в бой срещу Хенри IV, дядо му загина в Тоутън, графството беше конфискувано. Пърси успя да си го върне през 1470 година и сега изобщо не го е грижа кой носи короната.

— Той ще застане на страната на Ричард — отговори убедено Едгар.

— Да, но дали ще се бие за краля? — възрази с усмивка Женевиев.

— По дяволите, само да знаеш колко съжалявам, че научих единствената си дъщеря да разбира от политика! — изрева Едгар, но усмивката, с която се обърна към сестра си, го изобличаваше в лъжа. Той се гордееше с ума на Женевиев. Тя беше наследницата на титлата и имението му.

Едуина, която не се интересуваше особено от политика, отговори на усмивката му и отново се приведе над стенния килим, който везеше за спалнята на дъщеричката си. Макар че беше само десетина години по-възрастна от Женевиев, тя беше вече вдовица. След смъртта на съпруга си бе намерила подслон в дома на брат си. Женевиев я обичаше като сестра и двете бяха станали близки приятелки. Едуина, винаги кротка и спокойна, уравновесяваше буйния й темперамент.

Едгар помилва с обич дългата руса коса на дъщеря си и за кой ли път се възхити на красотата й. Очите й блестяха сребърни като лунни лъчи. Момичето му напомняше болезнено за горещо обичаната съпруга, която бе загубил толкова рано. Двете си приличаха и по характер — също като майка си, Женевиев беше горда и великодушна, умна и с изключително съзнание за дълг. Той се приведе над облегалката на стола й и продължи започнатия спор:

— Не забравяй, че и ти беше с мен, когато заминах за Лондон, за да положа клетва за вярност пред Ричард. Да не искаш сега да наруша дадената дума?

— Не татко, но повечето благороднически семейства ще останат неутрални. Битката ще се проточи с години и накрая може да не остане нито един пер.

— Това не е проблем за новия крал — отбеляза сухо Аксел. — Нищо няма да му струва да провъзгласи нови перове.

— Както и да е, аз се заклех да се бия на страната на Ричард — отвърна Едгар. — И вече е дошло времето да поведа рицарите на Едънби към бойното поле. Разчитам, че и вие ще се присъедините към мен, Аксел.

Младият мъж се поклони в знак на съгласие и Едгар доволно напусна залата. Едуина заяви, че е време да се погрижи за малката си дъщеря и младите останаха сами.

Женевиев наблюдаваше мълчаливо годеника си. Толкова мек по характер, толкова интелигентен, наистина достоен за любовта й. Аксел обмисляше сериозно и внимателно всеки проблем, преди да изкаже мнението си по него, и никога не забравяше да се допита до годеницата си. Той беше най-добрия й приятел и тя се радваше, че ще прекара живота си със съпруг като него. Освен това беше красив, силен рицар с меки лешникови очи и пшениченоруса коса. Най-много я възхищаваше учеността му. Той владееше отлично математиката, знаеше и няколко чужди езика.

Тази вечер обаче лицето му издаваше трудно прикривана загриженост.

— Нещо те потиска, Аксел.

Мъжът я погледна и примирено вдигна рамене.

— Не ми се иска да говоря за това — промълви тихо той и хвърли бърз поглед към Грисуълд, който току-що беше влязъл откъм кухнята, за да запали факлите по стените. Женевиев се надигна и прошумоля с копринените си поли към стареца. Помоли го да донесе малко вино и да ги остави сами. Слугата побърза да изпълни поръчката и дискретно се оттегли.

Двамата седнаха на масата и Женевиев бавно наля вино във високите чаши. Нямаше намерение да настоява. Годеникът й сам щеше да каже какво не е наред.

— Разбира се, аз никога няма да застана срещу баща ти — започна колебливо Аксел. — Аз също съм се заклел да служа вярно на Ричард. Но как да се подчинявам на един крал, който е заповядал да убият собствените му племенници?

— Това не е доказано Аксел, не е сигурно дори дали момчетата са мъртви.

Женевиев не беше забравила срещата си с краля. Макар нисък и слаб, Ричард се отличаваше с дълбоки, блестящи очи и остро изсечени черти на лицето, които й бяха направили силно впечатление. Този човек съзнаваше напълно размера на отговорността си. Женевиев смяташе, че възкачването му на трона в никакъв случай не е било противозаконно. Цяла Англия беше против семейство Уудуил, от което произхождаше племенникът му, „законният“ наследник. Безброй хора, най-вече търговци, умоляваха Ричард да поеме властта, да възстанови законността и реда, да осигури нов разцвет на занаятите и търговията.

Не, кралят беше достоен мъж и тя не можеше да повярва, че е способен на убийство. След като беше коленичила пред него в Лондон, тя също му дължеше лоялност. И това нямаше да се промени, докато противниците му не докажеха, че е виновен за смъртта на младите принцове. Гласът й прозвуча едва чуто:

— Дали някога ще узнаем истината?

Аксел улови ръката й и се усмихна тъжно.

— Това няма значение. Засега Ричард ще управлява. Вярно, Хенри вече е в Англия с войските си, но дори уелските лордове, които му обещаха подкрепа, не се наредиха под знамената му. Войската на Ричард е многобройна и… О, Женевиев, стига вече сме говорили за политика! Сватбата наближава и аз се надявах да се възползваш от усамотението ни, за да ме зарадваш с описанието на булчинската си рокля.

— Ами, какво да ти кажа, тя е сребърносива и е наистина прекрасна. Едуина я обшива с перли. Никога не си виждал нещо толкова прелестно…

— Жената, която ще носи роклята е много по-красива от всички кадифета, коприни и перли по света — прекъсна я той и нежно целуна ръката й.

— Ти си непоправим ласкател — отвърна с усмивка Женевиев.

Двамата поприказваха още малко, докато Аксел се извини, че е време да обсъди някои неща с баща й. След няколко дни щяха да потеглят на път, за да се присъединят към войската на Ричард, и за днес беше предвиден военен съвет. След като я целуна за сбогом, той излезе от залата и я остави сама пред пламтящите цепеници в камината.

Ама че упорит беше баща й! Нищо не можеше да разклати убедеността му в собствената правота. Половин Англия щеше да остане настрана от междуособиците, но Едгар държеше да участва на всяка цена.

Внезапно в гърдите й се надигна леден страх. Ами, ако обичният й баща намереше смъртта си на бойното поле?… Не, войната сигурно нямаше да трае дълго. Кралят скоро щеше да прогони врага отвъд канала. И все пак… Сърцето й се блъскаше като лудо.

— Какво си се замислила? Днес просто не приличаш на себе си.

Женевиев се обърна и с въздишка призна:

— Страх ме е, Едуина.

Леля й потрепери от ужас. Тя също изпитваше силен страх, още откакто слуховете за нахлуването на Хенри Тюдор бяха стигнали до Едънби Касъл. Едуина застана пред камината и сложи ръка на рамото на Женевиев.

— Видях от прозореца, че Едгар, Аксел, сър Гай и сър Хъмфри са свикали военен съвет в двора. Доколкото познавам брат си, той гори от желание да съобщи на краля, че скоро ще се присъедини към войската му.

— Никога досега не съм се страхувала за живота му. О, Едуина, толкова го обичам!

— Ричард няма да допусне да му се случи нищо лошо. Но каквото и да стане, ти не си в състояние да го спреш. Такива са мъжете. Готови са на всичко за честта си.

— А жените не са ли?

Едуина отиде с усмивка до голямата маса и си наля чаша вино.

— Понякога се налага да пожертваш честта си.

— Какви ги говориш? — провикна се възмутено Женевиев. — Та нали точно ти ме научи, какво означава женска чест и достойнство!

— О, да, и продължавам да се смятам за почтена жена — обясни тихо Едуина и вдигна чашата си за наздравица. — Ала любовта е много по-важна. Обичам дъщеря си повече от всичко на света. И ако честта на Едгар е цената за живота или сигурността на детето ми, аз съм готова да платя. И ти ще го разбереш, когато имаш свои деца.

Женевиев се обърна отново към огъня.

— Разбира се, че знам какво значи любов…

— Е, да, нали си имаш Аксел… Хубаво ли беше да останеш насаме с младия рицар?

— Естествено. Разговаряхме много оживено.

— Сигурна съм, че сватбеното празненство ще бъде много весело. Страх ли те е?

— Малко — призна Женевиев.

— Но не изпитваш колебание. Винаги съм казвала, че баща ти направи много добър избор. Аксел е прекрасен момък.

— Не, не се колебая, само… — страните на Женевиев пламнаха. — Той ме уважава, а аз му се възхищавам. Обичам го толкова много. Често си представям как вечер ще седим пред камината, ще пием вино, ще разговаряме за разни неща или ще се храним заедно. Но има и още нещо…

— И какво е то? — осведоми се любопитно Едуина.

— Откъде да знам! — провикна се отчаяно Женевиев, скочи на крака и прегърна леля си. — Нещо, за което се пее в балади и сонети… Дали ще дойде от само себе си, когато се омъжа, Едуина? Сигурно е истинско чудо… Какво ли е това тайнствено чувство, да копнееш ден и нощ за мъжка ласка?

— Ти май си влюбена в представата си за любовта. Разбери обаче, че истинската любов е тиха, дълбока и трайна. Онова, за което говориш ти…

— Да?

— Това е страст — обясни смутено Едуина и приседна на обичайното си място. Посегна към иглата и се загледа мечтателно пред себе си. Но после разтърси глава. — Не се стреми към нея, Женевиев. Страстта носи само нещастие. Радвай се, че Аксел е толкова мек и деликатен.

— А ти преживяла ли си страстта, Едуина? — попита плахо Женевиев и коленичи в краката й.

Лелята се вгледа изпитателно в сребърносините очи на племенницата си и онова, което прочете в тях, събуди в душата й известни съмнения. Дали Аксел беше подходящ съпруг за Женевиев? Разбира се, той беше безупречен рицар, макар че беше по-скоро учен, отколкото войн и може би щеше да бъде твърде мекосърдечен за този огнен темперамент…

Едуина разтърси глава и се опита да се върне в действителността. Трябваше да отговори на въпроса.

— Ще се опитам да ти разкажа за първата си среща със страстта — започна с усмивка тя. — Тогава просто не проумявах как някой е в състояние да съчинява любовни стихове. Но по-късно…

— Значи в брака си открила истинската страст и си имала възможност да й се наслаждаваш? О, Едуина! И аз искам същото. Искам мъж, който да ме обича, както Ланселот боготвори Гуинивиър, както Парис обожава своята Елена!

— Това е разрушителна страст — промърмори предупредително Едуина.

— Не, това е романтична любов — възрази твърдо Женевиев. — Дали ще я намеря в брака?

Как да отговори на този въпрос? Самата Едуина никога не беше изпитвала чувството, което вдъхновяваше поетите, което отнемаше съня на жената и караше сърцето й да бие като лудо. Бракът й беше спокоен и щастлив. Тя не познаваше истинската страст, но толкова по-добре беше опознала мъчителната самота след смъртта на Филип. Без да знае какво да каже, тя избягна погледа на племенницата си и се престори, че оправя обърканите конци.

— Ти се разбираш много добре с Аксел и…

Внезапно вратата на голямата зала се отвори с трясък и вътре нахлу Едгар, следван по петите от Аксел, сър Гай и сър Хъмфри.

— По дяволите, няма да търпя това! — изгърмя той, треперещ от гняв, захвърли ръкавиците си върху масата и изкрещя на Грисуълд да донесе студено печено и ейл.

— Какво е станало, татко? — извика Женевиев, скочи и изтича при него. После погледна въпросително стария приятел на Едгар, сър Хъмфри, и верния другар на Аксел, красивия и млад сър Гай.

— Да знаеш, че ще накарам този Тристан дьо Ла Тиер да съжалява горчиво, че се е родил! Виж каква вест ми е изпратил, дъще!

Женевиев се обърна към Аксел с високо вдигнати вежди, но годеникът й само присви рамене и й кимна да прочете писмото. Девойката хвърли бегъл поглед към счупения печат и разви смачкания пергамент. Почеркът беше красив, цивилизован, съобщението — безсрамно и дръзко.

Посланието беше адресирано до Едгар Левелин, херцог Едънби.

„Уважаеми лорде, аз, Тристан дьо Ла Тиер, верен привърженик на Хенри Тюдор, ви моля най-настоятелно да се осъзнаете и да застанете на страната на Хенри с всичко, което притежавате — с титлата си, с именията и с честта си. Ако предоставите на негово разположение замъка и рицарите си, владенията ви ще останат непокътнати. Готов съм да се закълна в това, сър. Нямам думи, за да изразя колко важно ще бъде за вас, да посрещнете любезно Хенри Тюдор, наследника на английската корона от рода Ланкастър. Затова ви моля, сър, отворете портите и ни поздравете с добре дошли на масата си.

Приемете дълбоките ми почитания.

Тристан дьо Ла Тиер, граф Бедфорд Хет,

по поръчение на Хенри Тюдор и дома Ланкастър.“

Женевиев изгледа стъписано баща си.

— Какво нахалство! — не можа да каже нищо повече. Студена тръпка пробяга по гърба й, сякаш беше видяла призрак да изскача от студения си гроб.

— Това е отвратително! — изрева ядно Едгар. — Този Тристан дьо Ла Тиер ще получи достоен отговор. Аксел! Изхвърлете пратеника навън и зарезете всички врати! Сър Гай, повикайте свещеника! Нека благослови оръжието ни. Хъмфри, ние с вас ще се погрижим за муниции. Трябва да побързаме, за да отблъснем този дързък пратеник на дявола и да го върнем по-скоро в ада, където му е мястото.

— Татко… — започна Женевиев, но Едгар само я потупа по рамото и се отдалечи с големи крачки. Аксел хвърли бърз поглед през рамо към годеницата си и последва лорда си.

Без да съзнава какво прави, Женевиев протегна ръка, за да задържи мъжете, но закъсня. В залата бяха само двете с Едуина, която уплашено притискаше с ръка сърцето си.

— Господи, какво ли ни чака!

 

 

Когато падна мрак, вече знаеха. Едънби се биеше на страната на английската корона, още преди да е започнала истинската битка. Замъкът беше обкръжен от войниците на Хенри, мощни оръдия, катапулти и тарани бяха струпани пред стените му, за да го обстрелват. Засега здравите стени изглеждаха непревземаеми. През цялата първа нощ стрелците на Едгар обсипваха неприятеля с горящи стрели, за да го държат на разстояние. По стените се стичаше вряща смола. От отсрещната страна палеха барут, мятаха по портите камъни и големи парчета скала. Ковачницата се запали и изгоря до основи. После и кожарницата бе изравнена със земята, жертва на огъня станаха още няколко дървени постройки. Ала Едънби беше силна крепост, устояла на множество страшни обсади. Едгар беше уверен, че войниците на дьо Ла Тиер няма да останат дълго под стените му, защото Хенри имаше нужда от тях в похода срещу Ричард.

Втората нощ мина без особени събития. На разсъмване нападателите се хвърлиха в атака. Късно следобед в двора се появи нов пратеник с послание от Тристан дьо Ла Тиер, който настояваше Едънби най-после да се предаде.

„Знаете ли, сър, колко много ми се иска да напусна по-скоро това място! Поведението ви засегна болезнено Хенри и той заповяда да завладеем замъка на всяка цена. Обясни ми, че между рода Тюдор и рода Левелин има отдавнашни роднински връзки и че много го боли, дето сте го посрещнали с изваден меч, вместо с добре дошъл. Още веднъж ви заклевам, сър, предайте се, защото имам заповед да не щадя никого в тази крепост, ако бъдем принудени да я вземем със сила.

Тристан дьо Ла Тиер.“

Побеснял, Едгар захвърли пергамента настрана.

— Какъв глупак! Ние сме тези, които няма да пощадят никого! Толкова ли не проумява, че крепостта ми е непревземаема?

Очевидно не, защото оръдията и катапултите продължиха да обстрелват крепостните стени и на третия, и на четвъртия ден.

Късно вечерта, Женевиев се изкачи на бойниците с баща си и Аксел, и огледа лагера на нападателите. Ако се съдеше по разположението им, на следващия ден възнамеряваха да атакуват портите с дебели греди и да се изкатерят по стените. Каква дързост!

Женевиев се вслушваше в стоновете на ранените, в хълцанията на овдовелите жени и осиротелите деца, и сърцето й замираше от болка. Няколко външни постройки продължаваха да тлеят и димът пареше очите й.

Господи, как мразеше този Тристан дьо Ла Тиер! Как бе посмял да се появи пред портите на дома й, да обсади Едънби? Тя го мразеше с цялото си сърце, но и се боеше от него, защото подозираше, че замъкът няма да устои дълго на силната му войска. Само, ако баща й не беше изпратил войници на Ричард…

— Трябва да потърпим — прошепна Аксел, залови се за каменния парапет и се вгледа в безбройните лагерни огньове. — Да изчакаме и да се надяваме, че Хенри ще поведе войската си на бой срещу Ричард и ще вземе със себе си и рицарите на дьо Ла Тиер, преди да са ни причинили по-голяма вреда. Кралят разполага с голяма войска и сигурно ще победи Хенри. Това е спасението ни.

Ала Едгар беше изковал друг план. Присвитите му очи оглеждаха внимателно едно слабо място на стената, където неприятелят можеше да се изкачи без особени усилия.

— Тази нощ трябва да се промъкнем в неприятелския лагер и да намалим преимуществото им в жива сила.

— О, не, татко! — възрази стреснато Женевиев. — Ти си господар на Едънби и не бива да рискуваш…

— С какви очи ще изпратя хората си на бой, ако не ги водя сам? — отговори тихо бащата и прегърна дъщеря си. Погледна Аксел над главата й и младежът се отдалечи мълчаливо. Едва когато годеникът й изчезна, Женевиев осъзна, че баща й вече е организирал нападателния отряд. Едгар я погледна в очите и се усмихна.

— Не се страхувай, детето ми. Всемогъщият е на моя страна и неприятелят ще бъде разбит.

Женевиев напразно се опита да отговори на усмивката му. Прегърна го и двамата се върнаха в двора. Там го изчака да се прехвърли безшумно през стената, следван от неколцина мъже, за да нападне вражеския лагер под защитата на мрака.

Когато се обърна към крепостния вал, Женевиев видя Аксел. Срещна погледа му и се постара да изрази с очи цялата любов, която изпълваше сърцето й. Изпрати му въздушна целувка, той се затича надолу, хвърли се към нея и я притисна в обятията си. Целуна жадно разтворените й устни и изпрати горещи вълни по цялото й тяло.

После внезапно я пусна и нощта го погълна. Женевиев се усмихна през сълзи. „Ето каква била страстта, помисли си тя. Сигурно това е любовта, този сладостен копнеж, парещото желание за все нови и нови целувки…“

Това прозрение я накара да се почувства самотна като никога досега. Едуина беше при малката си дъщеря и й пееше, за да заспи. Свещеникът не можеше да й прави компания, защото твърде много тежко ранени войни чакаха последното миросване.

Женевиев беше сама в тишината… Но много скоро прозвуча пронизителен вик. Битката започна. Трепереща от страх, младата жена чакаше. Не знаеше колко време е минало, когато завръщащите се в двора мъже довлякоха пред краката й едно мъртво тяло.

— Аксел! О, Господи, не!

Мъжете сведоха глави, за да отдадат последна почит на загиналия. Сър Хъмфри се покашля и я увери, че Аксел се е сражавал храбро с многочисления враг. Женевиев коленичи, все още не можейки да повярва, помилва хлътналата буза на мъртвия и се вгледа като замаяна в окървавените си пръсти. На гърлото зееше дълбока рана от меч.

Не, ужасът на тази нощ още не беше свършил. Отчаян до дън душа, сър Гай й съобщи, че лорд Едгар не се е завърнал с хората си. Младият рицар се приготви да излезе отново навън, придружен от сър Хъмфри, за да намери лорда си. В този миг Женевиев се намеси и решително настоя да поеме командването.

— В отсъствие на баща ми крепостта е под мое разпореждане — заяви хладно тя. И, макар че мъжете се възпротивиха енергично, девойката се прехвърли през стената и затърси отчаяно между труповете. Много скоро откри смъртно ранения господар на Едънби. Слава Богу, още дишаше. Женевиев изхълца, падна на колене и прегърна изстиващото тяло. После внимателно изтри кръвта с голата си ръка. Устните й зашепнаха пламенна молитва. Баща й трябваше да живее. Ако оцелееше, всичко щеше да свърши добре.

— Милата ми дъщеричка. Сладкото ми детенце, ангелчето ми… — хъркаше раненият. Треперещите му пръсти се плъзгаха по бузата й. — Сега ти си господарка на Едънби…

— Не, татко, не, ей сега ще превържа раните ти!

— Достатъчно беше, че ги окъпа със сълзите си — прошепна меко той. — Дойде времето да напусна този свят, но ти оставям своята гордост, своята чест и лоялност. Бъди смела, дъще моя, грижи се за хората, които ти служат. И не се предавай — никога! Не искам верните ми поданици да умират напразно. Трябва да победиш, Женевиев. Аксел ще бъде до теб…

Гласът му пресекна, очите се изцъклиха. Женевиев изплака и притисна до себе си мъртвото тяло. Баща й не знаеше, че Аксел го е изпреварил. Тя бе останала съвсем сама.

Сър Гай изтича при нея и я издърпа да стане.

— Моля те, Женевиев, трябва да се върнем в замъка! Тук дебне неприятелят…

— Не! Нима мислиш, че ще оставя татко на лешоядите?

Двамата отнесоха Едгар в двора. Женевиев се изкачи на бойницата и вдъхна дълбоко хладния нощен въздух. По бузите й се стичаха горещи сълзи. Докато се вглеждаше с невиждащи очи в мрака, тя се закле пред духа на мъртвия си баща, че никога няма да се предаде. Също така пламенно се закле на годеника си, че смъртта му и краят на любовта им не са били безсмислени.

— Дьо Ла Тиер! — изкрещя като безумна тя. — Тристан дьо Ла Тиер! Аз ще те унищожа, обещавам ти!

После изтощено облегна глава на каменния парапет. Въпреки смелото решение, куражът заплашваше да я напусне. Дьо Ла Тиер щеше да я нападне още утре сутринта. А тя нямаше какво да му противопостави…

Не, тя щеше да намери начин да устои. Никога нямаше да се подчини на чуждата воля.