Хедър Греъм
Постеля от рози (15)

Четиринадесета глава

Когато дочака и втората си нощ на открито, Женевиев се почувства много зле. Мразеше студа и мрака на гората, страхуваше се до смърт от тъмнината. Сви се под дървото, на което се бе покатерила, за да се скрие от преследвачите си, но така и не можа да заспи.

Стана много преди разсъмване. Във всеки клон виждаше опасна змия, а шумоленето на листата и шепотът на вятъра я караха да потръпва от ужас. Понякога из тези гори бродеха вълци и мечки…

Щом се развидели, тя намери един поток, утоли жаждата си и изми лицето си. Вървя цяла сутрин и към обед усети мъчителен глад, който нарасна още повече, когато изяде няколко къпини. Опита се да се утеши с мисълта, че скоро ще стигне до манастира на Добрата надежда и монахините ще я посрещнат с обичайното си гостоприемство. Възнамеряваше да се крие там известно време, а после да замине за Бретан, родината на майка си.

В гората се стъмваше рано. Клоните хвърляха тайнствени сенки, сякаш невидими ръце се протягаха към нея. Съчки пращяха под краката й и тя едва удържаше страха си.

Въпреки това продължи да върви, докато чу примамливата мелодия на бърз планински поток. Напи се жадно и реши да нощува на брега — не много близо до водата, където се събираха змиите. На сутринта щеше да се напие със студена вода и дори да се окъпе, преди да продължи пътя си.

Седна в тревата, облегна се на едно дърво и си представи с копнеж прясно изпечения хляб на Грисуълд и вкусните му пастети… „Престани, каза си ядно тя.“ Нали беше млада и здрава, два дни без храна нямаше да й се отразят толкова зле.

Някъде наблизо се счупи клон и Женевиев се стресна до смърт. Отвори уста да извика, но бързо я затисна с ръка. „Ама че съм глупачка, каза си ядосано тя.“ Ако беше вълк, викът й само щеше да го привлече. Ами ако беше някой горски разбойник? Такива негодници не се церемоняха много с жените…

Отново се чу шум от чупещ се клон. В сърцето й пропълзя студен страх. Измъкна от чорапа си малкия ловен нож и го стисна здраво. Дали не се промъкваше вълк, тръгнал на лов? Не, Едгар й беше обяснил, че вълците са страхливи, нападат само на глутници и предпочитат по-дребна плячка. От друга страна обаче, всеки по-голям вълк щеше да я сметне за дребна плячка.

Изведнъж една сова нададе призрачен крясък и се приземи съвсем близо до главата на Женевиев. Младата жена изпищя, скочи на крака и диво размаха ръце.

— Глупаво зверче! — изсъска ядно тя. И в следващия миг беше готова да се закълне, че вятърът е донесъл до ушите й ехото на тих смях. Присви очи и направи опит да проникне в мрака. Не, в гората нямаше никой. Само вятърът шумолеше между листата на дърветата, потокът тихо се плискаше в бреговете си. Женевиев седна отново, обви с ръце коленете си и потъна в неспокоен сън, прекъсван постоянно от нощните горски шумове.

Когато започна да се развиделява, тя въздъхна облекчено. Дневната светлина й вдъхна кураж. Тя се усмихна и проследи изгрева на червеникавото слънце, чиито лъчи се отразиха във вълните на потока. Ей сега щеше да се изкъпе и да се освежи. Преди да свали дрехите си, огледа несигурно гората, сякаш дърветата имаха очи и щяха да я видят.

Наоколо беше пусто. Женевиев развърза наметката си, хвърли я на земята, свали и роклята си. Поколеба се малко и се освободи и от ризата. Никой нямаше да я види, а беше по-добре да облече сухи дрехи след сутрешната баня.

Студената вода я накара да потрепери, но много скоро тя започна да се наслаждава на свежестта й и да се плиска през смях. Вълните охладиха мехурите по стъпалата й, измиха потта от дългия път. Ядоса се само, че е забравила да увие косата си на кок, за да не я намокри.

След известно време Женевиев излезе на брега, свежа и бодра, готова да продължи трудния път. Днес със сигурност щеше да стигне до манастира.

Изведнъж спря като закована на мястото си и от гърлото й се изтръгна див писък. Беше толкова ужасена, че забрави голотата си. Тристан се беше облегнал небрежно на едно дърво и си играеше с една пръчка. Петнистият жребец мирно пасеше до него.

На лицето му изгря усмивка, която обаче не стигна до очите.

— Добро утро, Женевиев! Добре ли спа? Мястото е чудесно за къпане, нали? — той хвърли пръчката на земята, поклони се подигравателно и се запъти към малкия огън, който беше разпалил. Беше се сетил да донесе дори и тиган. Очевидно разполагаше с всичко необходимо, за разлика от Женевиев, която стоеше насреща му гола-голеничка и не смееше да се помръдне от мястото си. Когато Тристан се обърна отново към нея, студеният му поглед показа, че любезния поздрав е бил просто игра. Гневните пламъчета в тъмносините дълбини подсказваха, че като нищо би могъл да я удуши.

Мислите лудо се блъскаха в главата й. Дали да не се опита да преплува потока и да се скрие в гората отсреща?

Може би Тристан не умееше да плува. Когато се връщаха от Лондон, беше взел лодка, за да я върне…

Решена да му избяга, тя се хвърли във водата и се потопи дълбоко. Не, той не я последва. Спасителният бряг идваше все по-близо, свободата й махаше с ръка. Само още малко…

Изведнъж тя усети, че я сграбчват за косите и я изтеглят на повърхността. Нагълта вода, закашля се, задави се и помисли, че ей сега ще се удави. Помагайки си с крака и едната ръка, Тристан пореше вълните като риба. Другата му ръка стискаше здраво косата й. Нямаше съмнение, той умееше да плува.

Стигнаха до брега. Тристан я издърпа на сухо и грубо я хвърли на земята. Женевиев изпъшка, сви се на кълбо в тревата и приглади мократа коса от лицето си. Едва тогава разбра, защо Тристан я е настигнал толкова късно. И той като нея предпочиташе сухо облекло. Обърнат с гръб към нея, навличаше ризата, вълнения панталон, кожената туника и грубите ботуши.

— Вярно е, че най-много обичам да те гледам гола — подхвърли сухо той и й подаде ризата, — но ако все пак реша да те убия, не искам да умреш от възпаление на дробовете.

Треперейки с цялото си тяло, Женевиев се облече. Когато беше готова, Тристан я загърна в наметката. Изтощена до смърт, тя се отпусна на земята и се облегна на ствола на едно дърво.

След малко Тристан тикна в ръцете й калаена чаша.

— Топъл ейл — обясни все така сухо той. — Междувременно имах възможност да се убедя, че не обичаш много виното.

— Не е нужно да ми се подиграваш…

— Бордото ти бе изпратено в знак на благодарност.

— За нещо, което изобщо не исках да ти дам.

— О! Но въпреки това ме направи много, много щастлив.

— Жалко копеле! — изсъска ядно тя и отпи глътка сгряващо питие. — Как ме намери?

Тристан приседна до огъня и посочи хълма оттатък потока.

— Разбрах, че в околността има едно-единствено място, където би могла да се приютиш. Манастирът е зад този хълм.

Господи, та тя е била съвсем близо до целта! Трябваше да продължи пътя си след падането на мрака, вместо да спре край потока. В душата й се промъкна горчиво съжаление.

— Значи ми е оставало съвсем малко…

Тристан се изсмя и поклати глава.

— О, не. Всъщност, аз възнамерявах да се присъединя към теб още през нощта, но ти очевидно нямаше нужда от помощта ми. Като си помисля само колко смело се справи с онази злобна сова!

— Значи си бил тук! — изфуча разярено тя.

— През цялото време.

— О, негодник такъв! — Женевиев скочи на крака. Тя бе преживяла смъртен страх, а този проклетник имаше нахалството да се забавлява. Ала само след миг забрави гнева си. В тигана, поставен от Тристан на огъня, нещо се пържеше и разпространяваше омайващо ухание. Женевиев погледна вътре и видя две големи риби. На една кърпа бяха оставени самун хляб и парче сирене.

Устата й се напълни със слюнка, стомахът й се разбунтува. Обърна се бързо настрана, за да скрие глада си, макар че й се искаше да грабне с голи ръце рибата и да я разкъса.

Ала Тристан чу неприличното къркорене на стомаха й и тихо се изсмя. Женевиев се отпусна в тревата и се загледа мрачно пред себе си. Проследи с ъгълчето на окото си как Тристан отряза филия хляб и няколко парчета сирене и ги постави заедно с една от рибите на широка чиния. Зачака да получи порцията си, но вместо това той се облегна удобно на дървото и започна да яде.

— Тази риба е много по-вкусна от заека, който убих миналата нощ.

— Мръсник! — изсъска ядно тя. — Изял си цял заек, докато аз умирах от глад. И най-безсрамно си изчакал до сутринта, макар че аз бях като болна от страх…

— Смятам, че имаше нужда от малко отрезвяване — отбеляза спокойно Тристан и облиза пръстите си. — Гладна ли си?

— Не.

— Прекрасно! Тогава аз ще се справя и с втората риба. И това няма да ми коства никакви усилия, уверявам те.

— Яж, какво чакаш! И без това се чудя как не ме остави да умра от глад, докато ме държеше в плен в собствената ми спалня.

— И аз се чудя.

— Ти ме мразиш, нали?

— Ама ти си била много наблюдателна! — той я измери с внимателен поглед и след малко добави с доста по-мек тон: — Не знам точно какво изпитвам. Но фактите са ясни. Ти си моя собственост — докато променя мнението си.

Нещо в гласа му събуди в душата й нова надежда. Тя се надигна, коленичи пред него и го погледна умолително в очите.

— Тристан, защо не ме освободиш? Манастирът е толкова близо и бързо ще стигна до него. Не съм взела нищо, само дрехите на гърба си…

— И ловния нож.

— Не съм докоснала бисерите ти.

Той улови брадичката й и тя се разтрепери от докосването му.

— Ти самата си най-скъпоценния ми бисер, Женевиев. Много съжалявам, но не мога да те освободя — той я отблъсна нетърпеливо, извади втора чиния и натрупа върху нея хляб, сирене и риба. — Яж бавно, иначе ще ти стане лошо.

Женевиев пое чинията и се постара да последва съвета му. Ала гладът скоро я надви и тя започна да поглъща яденето почти без да го дъвче.

— Не разбра ли? Казах ти да ядеш по-бавно!

Женевиев кимна безмълвно и Тристан се отдалечи към дърветата. Чу го да разговаря меко с петнистия жребец и неволно се запита дали някога е разговарял с този тон с някоя жена.

Когато най-после се нахрани, тя занесе двете чинии до потока, изми ги и ги избърса с полата си. После се върна до огъня, където Тристан тъкмо изливаше вода върху пламъците. Той прибра чиниите и чашите в торбата си и я завърза за седлото.

Изведнъж жребецът се приведе към Женевиев и я побутна с ноздрите си. Тя се засмя и помилва гъстата му грива. Животното я подуши и пристъпи още по-близо, за да получи нови милувки. Галеше се също като кученце.

— Конят ми май те хареса — отбеляза сухо Тристан.

— Защо не? Как се казва?

— Пю.

— Пю — повтори тихо тя. — Толкова е грамаден и толкова добре опитомен!

— Много е добродушен.

— Странно, как едно толкова мило животно издържа на бойното поле, сред барутен дим и гръм на оръдия.

— Добродушните мъже също го правят — отговори мрачно Тристан и поведе Пю между дърветата към една пътека. След малко Женевиев видя онова, което не бе могла да забележи в нощния мрак — стените на манастира бяха само на половин миля оттук. Тя е била съвсем близо до мечтаната свобода, без дори да подозира…

— Сигурно имаш мехури по краката? — попита Тристан и тя кимна. — Тогава аз ще вървя пеш, а ти ще яздиш.

Женевиев сведе поглед и му позволи да я вдигне на седлото. Тристан й подаде юздите и грамадният жребец тръгна послушно след господаря си. Внезапно Женевиев се приведе, пошепна нещо в ухото му и заби пети в хълбоците му. Жребецът препусна в галоп, подчинявайки се на волята й, и профуча като вихър покрай Тристан. Студеният вятър развя косата й, в очите й сякаш се забиха хиляди ледени иглички, но това не й попречи да се чувства щастлива като никога досега.

Най-после свободна! Копитата на Пю гърмяха по каменистата почва, той изкачи без усилия хълма, а от другата му страна Женевиев видя ниската ограда на манастирската градина. Над зеленчуковите лехи се бяха привели няколко млади монахини. Облечени в широки, безформени роби, с развяващи се крилца на бонетата, те изглеждаха като огромни подскачащи птици.

Тя не чу изсвирването, но жребецът реагира веднага и спря като закован. После се извъртя светкавично и ездачката му излетя от седлото. Стовари се на земята и пред очите й затанцуваха стотици звезди. Копитата на Пю забарабаниха в ушите й и тя едва успя да се претърколи встрани, за да ги избегне.

Не, това не бяха копита, а човешки стъпки. Тристан тичаше към нея със скоростта и изяществото на древногръцки атлет. Обзета от луда паника, Женевиев скочи на крака. Оттук монахините можеха да я видят. Ето, че се бяха изправили и засенчваха с ръце очите си. Ако успееше да стигне до оградата, Тристан не можеше да я повлече за косите обратно под строгите погледи на тези набожни дами.

Като подгонена от фурии, Женевиев се втурна към градината. Мехурите по стъпалата й пареха, мускулите бяха непоносимо напрегнати, но тя не спря нито за миг. След малко разпозна смаяното лице на една млада монахиня. Ей сега ще стигне целта… Изведнъж някой я сграбчи и я хвърли на земята. Женевиев се опита да си поеме въздух и изгледа разярено Тристан, който се наведе над нея.

— Свети Боже! — извика пронизително женски глас и Женевиев се изпълни с нова надежда, защото една от монахините бе изтичала до оградата.

Тристан обаче се беше подготвил за неприятната среща.

— О, Женевиев, любима моя, живот мой! Колко пъти те предупреждавах, колко пъти ти обяснявах да се пазиш от Пю! О, бедничката ми! — той я стисна в прегръдките си и запечата устните й с гореща целувка.

Женевиев се отбраняваше отчаяно, но Тристан стисна главата й с железните си пръсти и я притисна към земята с цялата тежест на тялото си, така че тя изобщо не можеше да се помръдне. Скоро престана да мисли за свободата си, остана само инстинктът за оцеляване, защото едва си поемаше въздух.

— Майчице! — прошепна стъписано монахинята, която се беше приближила.

Когато Женевиев се уплаши, че ей сега ще загуби съзнание, Тристан се изправи и я освободи от прегръдката си. Тя отвори уста, но беше толкова задъхана, че не можеше да говори. Той я изправи на крака и с усмивка се поклони пред сестрите.

— Добър ден, дами! Моля ви да ми простите тази малка сцена! Молете се на Бога и за нас! — и прибави с добре изиграно смущение: — Женени сме отскоро и… нали разбирате?

Думите му бяха възнаградени с възхитен шепот. Кипяща от гняв, Женевиев пое дълбоко въздух. Най-после можа да заговори:

— Отскоро женени? Ние…

Но не успя да завърши изречението си, защото нова, още по-страстна целувка затвори устата й. Тристан помаха с ръка на монахините и за ужас на Женевиев те също замахаха в отговор. По-младите го гледаха като замаяни, по-възрастните клатеха неодобрително глави. После всички се върнаха към работата си.

Тристан отнесе Женевиев до жребеца си и тя отново отвори уста да изпиши за помощ. Все още можеха да я чуят. Ала Тристан успя да я изпревари и притисна ръка върху устата й.

— Само една дума и дупето ти ще стане цялото на мехури, които ще парят още по-страшно от изранените ти крачета!

Погледът му издаваше, че говори сериозно. Изтощена до смърт, Женевиев се облегна на коня, за да не падне. Тристан я улови здраво, вдигна я на седлото и се покачи зад нея. Известно време яздиха мълчаливо, после Женевиев попита:

— Кога ще стигнем в Едънби?

— Довечера.

Очите й плувнаха в сълзи. Тя бе вървяла цели два дни, за да преодолее това кратко разстояние… Как не й дойде на ум, че ще бъде по-добре да открадне някой кон? Направиха кратка почивка и Тристан й даде парче хляб. Без да разменят нито дума, двамата се нахраниха и пиха по чаша ейл. Женевиев полагаше отчаяни усилия да седи изправена на седлото и да не се докосва до Тристан. Ала когато продължиха пътя си, това вече не й се удаваше. Тя се облегна на гърдите му и очите й се затвориха.

Спа, докато я свалиха от коня.

— Къде сме? — попита объркано тя.

— В къщи — отговори кратко Тристан. Някой се втурна да поеме юздите и той отнесе Женевиев в залата.

Там ги чакаха Джон и Едуина, която изплака облекчено.

— О, слава Богу, че я намерихте!

Ала не погледна племенницата си и Женевиев веднага разбра, че Едуина й е сърдита. „Нищо чудно, каза си смутено тя. Все пак аз злоупотребих подло с доверието й, измамих и Джон.“

— Да, намерих я — потвърди Тристан и мина покрай тях.

— Почакай малко! — пошепна умолително Женевиев. — Остави ме да поговоря с тях, да им обясня колко съжалявам…

— За какво? — промърмори той, без да спира. — Затова, че избяга ли?

— Не, аз трябваше да го направя и ти знаеш много добре защо. Но…

— Съжаляваш ли, че измами Джон и Едуина?

— О, по дяволите, нима няма да ми позволиш…

— Те нямат желание да говорят с теб.

Той изкачи стълбите и я понесе покрай спалнята й към следващата стълба, която извеждаше в кулата.

— Моята стая е тук.

— Не, сега тази стая е моя — поправи я с усмивка той.

— Какво?

— Чувствам се отлично в новите си покои.

— Но… — тя замлъкна и го изгледа недоверчиво. Тристан стигна до площадката на тясната, извита стълба и блъсна с крак вратата към стаичката. В средата на помещението беше запален огън, леглото беше оправено. Маса и два стола допълваха обстановката. До стената бяха наредени скриновете на Женевиев. Имаше един-единствен прозорец, високо горе.

— Наистина ли ще ме затвориш тук? — попита смаяно Женевиев, когато Тристан я пусна на леглото.

— Естествено — отвърна хладно той.

— Тръгна да ме търсиш посред нощ, залови ме и ме върна тук, само за да ме заточиш в кулата?

— Точно така.

Женевиев скочи на крака и преди Тристан да е успял да я спре, впи нокти в лицето му. Той я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Болката беше толкова силна, че очите й се напълниха със сълзи, а ръцете й се отпуснаха безсилно. Бойкият й дух угасна и тя се свлече изтощено на земята.

Никога преди това не се беше чувствала толкова унизена.

— Ти си чудовище — прошепна едва чуто тя. — Мисля, че няма друг човек, толкова безмилостен като теб.

Тристан коленичи бавно пред нея и я погледна в очите.

— Опитах се да се отнасям добре с теб.

— Ти си самата жестокост! — прошепна отчаяно тя.

— Да ти обясня ли какво е жестокост? — Тристан я гледаше право в очите, но не я виждаше. В тихия му глас се долавяше почти физическа мъка, която я накара да потръпне от ужас. — Жестоко е да пронижеш мъжа, докато спи, да стъпчеш с коня си селянката, която меси хляб, или да наръгаш мъжа й със собствената му вила. Жестоко е да изнасилиш жена и да я умъртвиш по най-отвратителен начин, макар че тази жена е умолявала мъчителите си да я пощадят — нея и нероденото й дете.

Тристан скочи на крака, а Женевиев не разбра защо по бузите й се стичат сълзи.

На вратата се появи Тес.

— Какво желаете, милорд? — попита задъхано тя.

— Помогни на господарката да се измие! — нареди сухо той и излезе от стаята. Стъпките му прокънтяха по витата стълба.