Хедър Греъм
Постеля от рози (14)

Тринадесета глава

Женевиев се чувстваше сигурна и защитена. Сънят й беше прекрасен, мек и нежен, изпълнен с приглушен шепот. Някъде много отдалеч долитаха шумове. Сигурно идваха от двора. За да се събуди, трябваше да разкъса гъстата паяжина, която се бе увила около нея. Главата й тежеше като олово.

Когато най-после успя да отвори очи, слънчевата светлина я прониза право в очите. Ама че глупачка беше! Как можа да изпие толкова много вино! Тя се надигна, простена и притисна с ръце пулсиращите си слепоочия. После се отпусна отново във възглавниците. Нещо ставаше долу в двора, но тя нямаше сили да стане и да погледне. Все още в полусън, започна да обмисля, защо се чувстваше толкова добре. Изведнъж скочи и втренчи поглед в килима пред камината. Там беше заспала, а сега лежеше в леглото си — гола-голеничка. Значи не е било сън. Тази нощ не бе останала сама. О, да върви по дяволите този Тристан! Дни наред я пренебрегваше, а я потърси именно в нощта, когато се беше напила до безпаметство. Някой вдигна резето и тя веднага издърпа завивката до брадичката си. Ако посмееше да влезе в стаята й, щеше да скочи и да му издере очите.

Не беше Тристан. Появи се Тес, с весела усмивка на пълните устни.

— Добро утро, милейди, нося ви закуската. Искате ли да се окъпете и да измиете косата си? Днес е слънчево и сигурно ще изсъхне много бързо.

При тези думи Женевиев забрави гнева, който таеше срещу момичето.

— Слънчево ли е? — попита с надежда тя.

— Да, милейди, и ви е позволено да се разходите навън.

— Наистина ли? — Женевиев едва не скочи от леглото, но в последния момент си припомни, че е гола.

— О, да! Лейди Едуина каза, че двете ще обиколите вътрешния двор и че чистият въздух ще ви се отрази добре. Лорд Джон също ще бъде с вас — Тес остави таблата на масичката и Женевиев я изгледа недоверчиво. На кого ли трябваше да благодари за това неочаквано благоволение? — Да ви донеса ли гореща вода? — попита момичето.

Преди Женевиев да успее да отговори, на вратата се почука и в стаята влезе младият Роджър дьо Трейн, същият, който бе проявил съчувствие към нея по време на дългия, уморителен път от Лондон. Като я видя да седи в леглото, младежът преглътна нервно, а мъжете, които го следваха и до преди малко се смееха и шегуваха, внезапно замлъкнаха.

— Какво става тук? — Джон се мушна покрай тях и потупа Роджър по рамото. — Поставете го ей там.

Едва сега Женевиев забеляза, че младият рицар е понесъл тежък сандък.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Подарък от Тристан. Отнесете го в ъгъла, Роджър, и изчезвайте оттук.

Роджър се подчини, после се поклони сковано.

— За мен е голяма радост да ви видя отново, милейди!

— Добро утро, Роджър — промърмори Женевиев.

— Нямате ли си друга работа, човече? — процеди през зъби Джон.

— Аз… о, разбира се! — Роджър побърза да излезе и Джон блъсна вратата след него.

— Какво става тук? — попита нетърпеливо Женевиев. — Тес ми каза…

— Този сандък с вино наистина е подарък от Тристан — обясни с усмивка Джон. — Не съм го взел от избата на Едънби, а от собствените ни запаси. След час ще дойда да ви взема. Или ви е необходимо повече време?

— В никакъв случай! — отговори през смях Женевиев. — Ако наистина ми е позволено да напусна тази стая, ще бъда готова след пет минути.

— Е, добре, ще дойда след час — засмя се весело Джон и излезе от стаята.

— О, милейди, той ви изпраща подаръци! — въздъхна с копнеж Тес.

Без да я удостои с отговор, Женевиев се уви в одеялото и скочи от леглото. Изтича до сандъка и вдигна капака. Изгледа невярващо бутилките с бордо и бузите й пламнаха от срам.

Наистина не е било сън. Тристан й беше изпратил цял сандък с вино, за да я подиграе. Цял сандък с това дяволско питие, което я беше направило покорна и нежна. Тя грабна една бутилка и я запрати към стената. Стъклото се разби на парченца, по бялата мазилка потекоха червени вадички.

— О, иде ми да го убия! — изфуча разярено тя. — Кълна се, че ще му отмъстя! Дано се пържи в най-черните дълбини на ада!

— Милейди, моля ви! — готова да заплаче, Тес се втурна към господарката си.

— Махни това оттук!

— Не мога, милейди…

— Веднага!

— Не бива така… — Тес млъкна, изтича до вратата и затропа с юмруци.

Някой вдигна резето и в стаята отново влезе Джон.

— Какво има пак?

Тес се опита да обясни, но само измънка няколко неразбрани думи. Той я бутна в коридора и пристъпи навътре. Женевиев стоеше насред стаята. Бузите и бяха зачервени от гняв, очите изпущаха сребърни искри.

— Кажете на Тристан, че искам да го видя!

— Това е невъзможно. Той замина.

Женевиев го изгледа недоверчиво.

— Наистина ли замина — завинаги?

Гласът й издаваше такава надежда, че Джон неволно избухна в смях.

— Не. Трябва да посети отдалечените стопанства и да поговори със селяните. Ще се върне след два или три дни.

— О! Значи на вас трябва да благодаря за възможността да подишам чист въздух.

— О, не! Това беше заповед на Тристан.

— Той ми изпрати и бордото, нали?

— Точно така, и съжалявам като виждам колко ви е неприятно, милейди.

Вместо да отговори, Женевиев вдигна рамене.

— Елате след час.

— Да наредя ли на Тес да донесе вода за къпане?

— Да, моля ви, Джон.

След като вратата се затвори зад гърба му, Женевиев едва не избухна в диво ликуване. Тристан беше заминал за цели два дни! И й беше позволил да се разхожда навън с Джон и Едуина, които й имаха доверие. Нямаше да й бъде трудно да се отърве от тях и да избяга!

Изведнъж тя се почувства виновна и нервно прехапа устни. Джон и Едуина бяха единствените хора в Едънби, които се застъпваха за пленницата на новия господар. Нима можеше да ги изложи на гнева на Тристан? Не, сега не можеше да се съобразява с никого. Трябваше да се възползва от добрия случай и да избяга.

Тес се върна в стаята, все още уплашена от поведението на господарката си. Ала скоро се успокои, защото Женевиев я посрещна с ослепителна усмивка, поговори с нея, докато се къпеше и дори й позволи да изчетка прясно измитата коса.

Женевиев избра тоалета си много грижливо — удобна рокля, най-топлата наметка, най-здравите обувки. Докато Тес оправяше леглото, успя да скрие под полата си ловен нож, обкован с перли.

След малко се появиха Джон и Едуина. Когато леля й се втурна към нея и я прегърна зарадвано, Женевиев отново усети угризения на съвестта. „Дано ме разбере, каза си с болка младата жена.“

— Взех и кошница за пикник — обяви задъхана от радост Едуина.

— Това е прекрасно. Много ти благодаря — отговори тихо Женевиев и попита със сведена глава: — Не бихме ли могли да седнем на полянката зад западната стена?

— Не бива да напускаме крепостните стени — възрази Джон.

Едуина го прекъсна умолително:

— О, Джон! Тя е само едно младо момиче, а ти си опитен рицар! Сигурна съм, че можеш да се справиш с всяка ситуация!

След като бяха засегнали гордостта му, Джон нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Е, добре. Тръгваме ли?

— Разбира се — отвърна Женевиев. — Само още едно. Тес!

— Да, милейди?

— Подаръкът, който ми изпрати лорд Тристан, е за теб. Както може би си забелязала, аз не харесвам особено бордото.

— О, но аз не мога…

— Разбира се, че ще вземеш целия сандък! — настоя с усмивка Женевиев и побърза да излезе от стаята, следвана от Джон и Едуина. Щом като харесваше пияни жени, Тристан непременно щеше да изпита удоволствие, когато замаяното от алкохола селско момиче паднеше в обятията му.

Ако Женевиев не трепереше от нервно очакване, пикникът щеше да мине изключително приятно. Дърветата наоколо бяха облекли есенната си премяна и блестяха във всички цветове на дъгата. Слънцето изпращаше топли лъчи към пожълтялата трева. Едуина носеше в кошницата пресен хляб, голямо парче сирене от мандрата на Едънби и пастет от бъбреци, приготвен с особена любов от Грисуълд. А Джон ги изненада с цяла стомна ейл.

Докато се хранеха, Женевиев го наблюдаваше скритом и го намираше все по-привлекателен. Умееше да води разговор, остроумието му беше забележително. И обожаваше Едуина, както личеше по погледите, които й хвърляше, и по нежните жестове на внимание. В сърцето й пламна див копнеж. Нали и тя беше мечтала за споделено щастие. За голямата, единствена любов, която възпяваха поети и певци…

Един-единствен път Джон повиши тон — и то беше, когато Женевиев попита за миналото на Тристан. Леля й очевидно се смути, но когато понечи да отговори, Джон я прекъсна необичайно рязко:

— Едуина! Много добре знаеш какво каза той!

Едуина сведе глава.

— Джон и Тристан произхождат от север, от една област, която е само на един ден път от Лондон.

Женевиев присви очи. Значи Едуина не смееше да й каже нищо повече, защото се страхуваше от новия си господар. Тя помоли Джон да й налее още малко ейл и избягна погледа му, за да не се издаде. Времето напираше. Много скоро трябваше да избяга.

Едуина въздъхна доволно и се излегна на мекото одеяло. Джон се наведе над нея и зашепна влюбени думички в ухото й. През това време Женевиев огледа внимателно местността. На запад поляната беше обградена с високи хълмове, гъсто обрасли с дървета и храсти. Тя се изправи и бавно тръгна нататък.

Макар и заслепен от любовно щастие, Джон беше нащрек.

— Къде отивате, Женевиев? — попита той и скочи на крака.

— Иска ми се да събера пъстри листа и да изплета венци. Нали разбирате, чувствам се много самотна по цял ден в стаята си.

Джон я изгледа недоверчиво, после се обърна към Едуина, която също се беше надигнала. И нейните очи бяха пълни с подозрение. Женевиев се усмихна невинно и успя да ги успокои.

— Не се отдалечавайте! — предупреди я строго Джон.

— Разбира се — обеща твърдо тя.

Тръгна бавно към края на поляната, като многократно се навеждаше да събира красивите есенни листа. След малко погледна през рамо към Джон и Едуина, които седяха прегърнати на одеялото. Сега или никога… Тя се втурна да бяга.

— Омъжи се за мен! — помоли тихо Джон.

— Но…

— Нали каза, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам, но… ти и аз…

— Ти си жена, аз съм мъж, значи си подхождаме — отговори шеговито той.

Смехът й прозвуча измъчено.

— Нима е редно да вземеш жена от неприятелския лагер?

— Ти си най-прекрасното нещо, което ми се е случвало някога.

— Как е възможно това? Аз съм вдовица, не съм вече млада, имам и дъщеря…

— Повярвай, аз ще обичам Ан като своя собствена плът и кръв.

— О, Джон!

— Е, ще се омъжиш ли за мен?

Едуина изхълца, обви с ръце врата му и впи устни в неговите.

— О, да, Джон, да!

Той я притисна сияещ до гърдите си, но изведнъж усети как тялото й се скова.

— Джон! Къде е Женевиев?

— По дяволите! — изрева мъжът и скочи. — Как можах да я забравя!

Той хукна към края на гората, но дърветата растяха толкова нагъсто, че нищо не се виждаше. Велики Боже, защо се остави да го измамят като хлапак? Защо забрави, че тази жена беше способна на всичко? Побеснял от гняв, той се върна при Едуина, която угрижено събираше остатъците от храната.

— И ти участваш в този план, нали? Сигурно ви е доставило дяволско удоволствие да ме направите на глупак! „Не се безпокой, мила, аз лесно ще се справя с добрия Джон! Ще отклоня вниманието му, а ти, Женевиев, ще избягаш в гората!“

— Какво говориш? — прошепна ужасено Едуина.

— Не помниш ли как сутринта ми каза, че тя е само едно младо момиче, а аз съм опитен, мъдър рицар? Проклета да си, Едуина, нито за миг не помислих, че си способна на такава подлост!

— Не, Джон, ги се лъжеш! Кълна ти се, нямах представа, че Женевиев замисля нещо…

Обзет от бесен гняв, Джон я удари през лицето и тя политна към земята. От гърлото й се изтръгна отчаяно ридание, но Джон не й обърна внимание. Втурна се като вихър към крепостта и се развика да съберат стражата.

Женевиев тичаше като безумна през гората. Спря едва когато повече не можеше да си поеме дъх. Кога ли щяха да тръгнат да я преследват? Джон непременно щеше да изпрати подире й цял отряд конници. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече.

И тя продължи да тича. Беше близо до пълното изтощение, когато зад гърба й проехтя тропот на конски копита. Чуваха се диви крясъци, прозвуча зов на тромпет. Нима имаше спасение от толкова много преследвачи? Дано само не бяха повели със себе си и кучета! Имаше един-единствен изход — трябваше да се качи на някое дърво и да ги изчака да минат покрай нея.

Така и направи. Сви се на един висок клон и застина неподвижна. Джон и младият Роджър спряха точно под нея, за да се посъветват какво да правят по-нататък. Женевиев спря да диша.

— Продължаваме! — изкрещя Джон. — Трябва непременно да я открием!

Роджър промърмори нещо неразбираемо и Джон избухна в горчив смях. Споменът за предупреждението на Тристан беше мъчителен.

— Разбира се, че заслужавам гнева му! Хванах се на уловката на Едуина като последен влюбен хлапак. Но той не ме предупреди да се пазя от нея, само от Женевиев!

Когато пришпориха конете си и препуснаха на запад, Женевиев трябваше да стисне здраво зъби, за да не изкрещи подире им:

— Ти наистина си глупак! Едуина е невинна!

Ето че беше разрушила щастието на любимата си леля. Почувства се подла и жалка. Но нима трябваше да се върне, да се предаде? Не можеше. Трябваше да продължи пътя си, да се моли за Едуина и да се надява, че Бог ще я закриля.

Тя не посмя да слезе от дървото и зачака падането на нощта, сам-сама в гъстата гора, измъчвана от угризения на съвестта.

 

 

Тристан се прибра в новия си дом много доволен и с богати дарове от арендаторите. Много от тях изобщо не бяха виждали Едгар и не се натъжиха от новината за смъртта му. Новият господар на Едънби обсъди с тях системата на сеитбообращенията, която бе решил да въведе, а с овчарите поговори за цената на вълната.

Селяните го накараха да съжалява, че е бил толкова жесток с Женевиев. Макар да не познаваха бившия си господар, те говореха с благоговение за дъщеря му.

— Тя идваше много често при нас и се грижеше за болните — разказа му една стара жена.

Стана му приятно да чуе, че Женевиев не е била високомерна като баща си, а се е стремила да прави добрини на обикновените хора.

Тристан оглеждаше замислено крепостните стени пред себе си. Новият му дом… О, да, той вече започваше да се чувства тук като у дома си. Предстоящата вечер го изпълваше с радостно очакване. Първо щеше да се подкрепи с нещо за ядене и с чаша ейл, и веднага след това щеше да отиде при Женевиев. Нека го посрещне с ругатни или с хладно пренебрежение. Нищо от това. Нали после щеше да се разтопи в прегръдките му. И двамата щяха да заспят заедно, без подозрения.

Щом стигнаха в двора, той извика на Тибалд и мъжете от свитата да си отпочинат добре и предаде петнистия си жребец в ръцете на доволно ухиления Матю.

Още преди да влезе в залата, Тристан разбра, че нещо не е наред. Джон му отвори вратата, очевидно отчаян. На рамото му висеше кожена торба, сякаш бе чакал само пристигането на Тристан, за да потегли нанякъде.

— Тя ми избяга — прошепна потиснато той. — Макар че ти ме предупреди, аз й позволих да ме надхитри. Но ще я намеря, кълна ти се. О, Тристан, не се оказах достоен за доверието ти…

— Няма нищо — прекъсна го уморено лордът. Не изпита гняв към приятеля си, не усети нищо, освен зееща празнота в сърцето си. Джон му стори път и той влезе в залата, където го очакваше видимо загриженият Грисуълд.

— Тристан, аз… — започна отново Джон.

— Кажи на Матю да нахрани коня ми, но да не го разседлава — Тристан пое подадената от Грисуълд чаша и жадно я изпи на големи глътки. — Мисля, че е по-добре аз сам да я потърся.

— О, Тристан, проклинам се, че те разочаровах така горчиво!

— Не, Джон — отговори глухо Тристан и дори успя да се усмихне. — Аз бях този, който й даде известна свобода. Трябваше да почакам, докато се върна. Ти остани тук и се погрижи всичко да върви добре, Джон. Донеси ми нещо за ядене в работната стая Грисуълд, и ми приготви храна за из път. Аз ще се преоблека набързо.

Той изкачи стълбите и мина бързо по коридора. Спря за миг пред отворената врата на спалнята и огледа смаяно червеното петно на стената. Искаше му се да се окъпе, но сега нямаше време за това. Смени набързо официалното си облекло с тежка вълнена наметка, излъсканите до блясък ботуши с по-груби, с дебели подметки и токове.

Все още усещаше в гърдите си тази странна, студена празнота. „Гневен съм, каза си колебливо той. Толкова съм разгневен, че не смея да се отдам на това чувство. И защо? Защото тя пак ме предаде, точно сега, когато имам такава нужда от нея и горя от нетърпение да я взема в прегръдките си.“

Джон го чакаше в залата. Без да каже дума, Тристан мина покрай него и се скри в работната си стая, където беше приготвена табла с печено агнешко и желе от мента. Намери една карта на крайбрежието, разгърна я на писалището, разгледа я внимателно и повярва, че е открил накъде се е запътила Женевиев. След малко нави картата на руло и я пъхна в джоба си, после изяде агнешкото, но не защото беше гладен, а защото трябваше да се подкрепи.

Мек женски глас го изтръгна от нерадостните мисли.

— Тристан!

Когато вдигна глава, той видя застаналата на прага Едуина. Изобщо не беше забелязал, че е оставил вратата отворена. Въздъхна уморено и се облегна назад.

— Да, лейди Едуина?

Тя изтича при него и коленичи в краката му.

— Искам да ви уверя, че нямах представа… Разбира се, трябваше да го предположа, но си помислих…

Тя замлъкна уплашено, когато Тристан улови брадичката й и обърна лицето й настрана. Бузата беше загрозена от синкаво петно. Едуина пламна от срам и отблъсна ръката му.

— Джон смята, че съм се наговорила с Женевиев.

— Велики Боже! — изкрещя Тристан, скочи на крака и се втурна като луд към залата. — По дяволите, Джон, ти си я ударил!

Джон се обърна смаяно към него, после злобно процеди:

— Ти не можеш да ми нареждаш как да се отнасям с жена си.

— Не е така! Нямаш право да я биеш!

— Тя си го заслужава!

Едуина се хвърли отчаяно между двамата мъже.

— О, Джон! — изхълца тя. — Кълна ти се, че не знаех нищо! Защо не ми вярваш! — и се отпусна безсилно на колене.

— Не изпитваш ли поне малко съчувствие? — попита ядно Тристан.

— Защо да изпитвам! — озъби се Джон. — Ти съжаляваш ли Женевиев?

— Аз бях предаден! Ти не! — Тристан обузда с мъка гнева си, върна се в работната си стая и започна да събира нещата, които му трябваха.

Когато отново влезе в залата, Едуина продължаваше да плаче. Джон беше коленичил пред нея и й говореше с тих глас. Щом видя приятеля си, той скочи и се втурна към него.

— Моля те, Тристан, нека дойда с теб!

— Не. Мястото ти е тук. Аз ще я намеря, защото знам в каква посока е тръгнала. Мисля, че познавам хода на мислите й по-добре от теб, Джон, по-добре дори от Едуина. Надявам се, че не сте й дали кон? — попита шеговито той и Джон и Едуина си размениха неловки погледи.

— Не, тя просто скочи и избяга — отговори тихо Джон.

Преди да излезе навън, Тристан се обърна още веднъж.

— В кулата има една малка стая, нали, Едуина? — попита той.

— Да — потвърди учудено тя.

— Наредете да отнесат в нея вещите на Женевиев, а моите да наредят в спалнята й — той вдигна ръка за сбогом и излезе в двора.

Нощта беше студена и внезапно в сърцето му се надигна горчива надежда, че Женевиев ще премръзне до кости.

Но докато поемаше юздите на коня си от ръцете на Матю, в ума му изникна споменът за потискащия страх, който бе изпитал, когато влезе в спалнята и видя простряната на пода бяла фигура.

Щом излезе от външната порта, той пусна петнистия жребец в луд галоп.

— Всемогъщи Боже! — пошепнаха беззвучно устните му. — Умолявам те, запази дамата на сърцето ми!