Хедър Греъм
Постеля от рози (13)

Дванадесета глава

— Какъв хубав ден! — възкликна весело Джон, когато двамата с Тристан излязоха от замъка.

Есенното слънце светеше ярко на безоблачното небе, над хълмовете, полята и моравите повяваше лек бриз. Листата на дърветата грееха в червено и жълто.

Дори великолепното време не беше в състояние да разведри лицето на Тристан. Джон изгледа затвореното изражение на приятеля си и прибави:

— Не забравяй с какви добри намерения сме тръгнали. Като погледне смръщеното ти чело, никой няма да повярва, че търсиш мир и хармония.

Тристан разтърси глава.

— Да Джон, денят наистина е прекрасен. Лошите времена не оставиха никаква следа в природата.

Сега беше ред на Джон да се намръщи замислено.

— Наблюдавал съм те в най-различни настроения — бил си гневен и отчаян, добродушен и милостив, студен и безпощаден. Виждал съм те да вземаш внимателно обмислени решения и да се опълчваш безстрашно срещу смъртта. Но никога не си бил толкова неспокоен и недоволен като сега.

— Откакто Хенри седна на трона, в главата ми се въртят странни мисли. Тази страна трябва най-после да заживее в мир.

— Да, и ти също!

— Човек намира покой единствено в смъртта. Ето я хижата, зад онова стадо гъски — двамата пришпориха конете си и препуснаха към грубо измазаната, покрита със слама селска хижа. Арендаторът и тримата му едри, силни синове излязоха да ги посрещнат. Посивелият селянин се поклони почтително пред новия си господар.

Тристан обясни, че сега в Лондон управлява Хенри Тюдор. Но нищо нямало да се промени, макар че новият господар на Едънби бил той, Тристан дьо Ла Тиер. Нямал намерение да увеличава арендата и всички щели да работят заедно за благото на господаря и поданиците му.

Арендаторът и тримата му синове се кланяха ниско и в очите им се четеше страхопочитание. В началото никой не смееше да заговори. Най-после един от младежите си възвърна дар слово и увери господарите, че ще работят усърдно и ще плащат навреме арендните вноски.

— Ричард, Хенри, Том или Пит — промърмори презрително най-младият син и дори има нахалството да се усмихне. — За хора като нас, които по цял ден превиват гръб над земята, това няма никакво значение.

За изненада на Джон, Тристан избухна в смях. Вътрешното му напрежение видимо отслабна. Той сведе глава и промърмори потиснато:

— Иска ми се и Едгар Левелин да беше видял нещата по този начин!

Една жена провря глава през вратата, после смело излезе да поздрави посетителите. Имаше пълна, приятно закръглена гръд и червени бузи, но захабените й от работа ръце изглеждаха много по-стари от красивото лице. Тя направи почтителен реверанс и обясни, че се казва Мег, съпруга на Сет. Дали рицарите не биха желали да се подкрепят с чаша ейл и да опитат манджите й?

— Не мога да ви предложа деликатеси, милорди, но ви каня най-сърдечно да споделите трапезата ни.

— Мама умее да готви като никоя друга — подчерта с гордост най-младият син.

Тристан погледна приятеля си, чието лице издаваше и глад, и любопитство, и кимна.

— Сърдечни благодарности, приемаме с радост предложението ви — отвърна той и двамата скочиха от седлата.

— Моля ви се, сър, поверете на мен тези прекрасни коне! — извика въодушевено най-малкия син.

— Разбира се, с удоволствие — отговори Тристан. — Как се казваш?

— Нарекохме го на Свети Матю — обясни жената.

— Добре, Матю, погрижи се за конете. Виждам, че обичаш животните.

— О, да, най-вече конете.

Мег се изчерви, зарадвана от интереса, който Тристан проявяваше към изтърсака й, и се извини за скромния си дом. Тристан прекъсна бъбренето й с успокояващ жест и влезе в малката хижа. Джон и арендаторът го последваха, тримата младежи останаха отвън. В тъмночервената си наметка и блестящите кожени ботуши, Тристан изглеждаше не на място в бедняшката хижа. Въпреки това се държеше напълно непринудено и жената скоро се освободи от смущението си. Джон наблюдаваше смаяно приятеля си. Откакто бе станал господар на крепостта Едънби, Тристан за първи път се отпускаше.

Мъжете насядаха около грубо скованата маса пред печката, изпиха по чаша ейл и се заеха с яденето. Мег тичаше насам-натам, стараейки се да предложи на гостите си най-доброто, а устата й не спираше:

— Колко е жалко, че добрият лорд Едгар падна на бойното поле… — Сет изръмжа нещо и тя се покашля уплашено. — О, простете ми…

— Разбира се, че трябва да съжаляваме за смъртта на един смел войн, мистрес — увери я Тристан — Не се сърдя на думите ви.

Жената въздъхна облекчено и отново напълни купите им. Поколеба се малко, после любопитството взе връх над страха и тя попита:

— А как е нашата красива лейди Женевиев?

Тристан веднага се скова и Джон се уплаши, че приятелят му ще загуби самообладание. Отговорът му прозвуча подчертано сухо:

— Добре е.

Веселото настроение се изпари в миг. Двамата привършиха обяда си, сбогуваха се и благодариха на стопаните за доброто посрещане. Най-младият син беше напоил и почистил конете и вече ги чакаше отвън. Когато Тристан му предложи да работи в замъка като оборски ратай, лицето му светна от радост.

— О, разбира се, че ще дойда, милорд.

— Чу ли какво каза той, Сет? — попита зарадвано Мег.

— О, да — старият селянин застана пред Тристан, който се готвеше да се качи на коня си. — Много ви благодаря, милорд. Нека Божията благословия бъде с вас.

— Сигурен съм, че синът ви ще бъде добър работник — Тристан се усмихна и махна с ръка за сбогом. Двамата с Джон препуснаха към дома.

— Скоро арендаторите на Едънби ще те обожават — засмя се весело Джон. — Вчера прибра в замъка дъщерята на онази бедна вдовица, а сега и това момче…

— Трябват ни нови хора.

— Прав си, но ти направи това само за да зарадваш тези бедни хора.

— Невинаги е приятно да се живее под господарския покрив.

Джон не отговори. Светлината на есенния ден бързо угасваше. И двамата се умълчаха, защото се бяха замислили за едно и също нещо. В неравната битка за Бедфорд Хет бяха паднали много верни слуги…

Изведнъж Джон реши, че мекият ветрец е леденостуден и потръпна. Ричард, който бе вдъхновил това страшно престъпление, загина в бой, Хенри седеше на трона, а Едънби беше владение на Тристан. Може би това беше обезщетение за преживяното страдание, или поне до известна степен. Въпреки това, приятелят му не можеше да намери вътрешен мир.

 

 

Тридесет и осем, тридесет и девет, четиридесет… Женевиев изминаваше точно четиридесет крачки, докато стигне от вратата до другия край на стаята си. Колко пъти още щеше да ги изходи, преди да загуби завинаги разума си?

Тя застана пред камината и се опита да стопли ръцете си. Колко самотна се чувстваше… Би посрещнала с радост дори посещение на Тристан. Но той не беше идвал при нея вече три дни.

Всяка сутрин се появяваше по една слугиня, за да донесе закуската и да почисти спалнята. Вечер вратата отваряше някой от постовете на Тристан, оставяше на масичката табла с ядене и изчезваше, без да каже дума. Никой друг не идваше при нея.

Чула шум в двора, Женевиев изтича до прозореца, качи се на стола, който стоеше до стената и погледна навън. Тристан се връщаше от езда, придружен от Джон. Както винаги, яздеше едрия си, петнист жребец. Един от ратаите притича да поеме юздите. Двамата мъже слязоха от конете и се запътиха към къщата. Есенният вятър развяваше наметките им.

Изведнъж Тристан вдигна очи към прозореца на Женевиев и тя се отдръпна ужасено назад. За малко не падна от стола. Не, Тристан не можеше да я види през тесния и доста висок прозорец. Но тя бе различила много добре мрачното изражение на лицето му. Той не я забравяше нито за миг. В сърцето му нямаше и капчица милост за нея.

— Джон! Тристан! — като чу детския глас, Женевиев се стресна още повече. Ан! Малката й братовчедка изскочи от залата и се втурна към мъжете. Дългата плитка се удряше по гърба й. Джон протегна засмяно ръце и момиченцето се хвърли в прегръдката му. После се обърна и каза нещо на Тристан, който също избухна в смях. Грабна я от ръцете на Джон и я качи на раменете си като на конче. Ан се протегна и смело помилва ноздрите на петнистия жребец. При това пискаше от удоволствие.

— О, Ани и ти ме предаде — пошепна потиснато Женевиев и слезе от стола. Не, тя трябваше да се радва, че малката й братовчедка се ползваше с всички права на една млада лейди. Но какво ли щеше да стане, когато Джон се наситеше на Едуина? А когато Тристан се умореше да й отмъщава? Дали един ден щеше да изхвърли всички от „своята“ крепост?

Внезапно се чу шум от вдигане на резе. Женевиев се обърна страхливо. Не, Тристан не можеше да стигне дотук толкова бързо. Почука се и тя извика:

— Влез!

Появи се едро, закръглено момиче с големи кадифени очи и направи почтителен реверанс.

— Милейди, аз съм Тес, вашата нова камериерка. Наредиха ми да чистя стаята ви и да ви нося всичко, което поискате.

— Тес! Колко мило…

Къде беше Мери? Женевиев усещаше болезнено липсата й. Докато момичето си вършеше работата, тя приседна пред камината. Направи й впечатление, че Тес непрекъснато въздиша и любопитството й се събуди. Камериерката тъкмо оправяше леглото и в красивите й очи се четеше копнеж. Тя усети погледа на господарката си и се усмихна.

— Тук лежи той… — прошепна унесено тя.

— Какво?

— На тази възглавница почива главата на лорд Тристан, а тук отпуска силното си тяло…

Женевиев смръщи чело. Само това й липсваше — това селянче се беше влюбило в новия господар на замъка! Затова ли Тристан не идваше при нея? Защото се забавляваше с друга? Забеляза, че е стиснала ръце в юмруци едва когато усети как ноктите се впиха дълбоко в кожата. Все пак успя да се усмихне.

— Мисля, че няма какво повече да се прави, Тес.

— О, но аз трябва да ви служа…

— Върви си ако обичаш, искам да остана сама.

— А аз си мислех, че ще се зарадвате да имате компания — прошепна Тес, преди да излезе от стаята.

Женевиев едва устоя на дивия порив да хвърли нещо в огъня. Погледът й падна върху таблата с ядене, която Тес беше оставила на тоалетната масичка. Бутилка бордо…

Тя не се докосна до яденето, само напълни чашата си и я изпразни на един дъх. После си наля още малко. Започна отново да обикаля стаята и да крои планове за бягство.

Бдителността на стражата скоро щеше да отслабне. Трябваше просто да изчака удобен случай и да се измъкне от крепостта.

Зад един от хълмовете имаше манастир. Монахините със сигурност щяха да й предложат убежище. Може би щяха да й помогнат да замине за Бретан, където живееше чичо й. Докато размишляваше така, Женевиев изпразни половин бутилка. Накрая отиде до камината, отпусна се изтощено на колене и се изтегна на пода.

 

 

Тристан не слезе за вечеря. На дългата маса в залата се бяха събрали Джон, Едуина, Тибалд и отец Томас.

Джон наблюдаваше с нежност красивата жена до себе си. Толкова я обичаше — сините й очи, любовния шепот, усмивката, с която протягаше ръце към него. Тази любов не бе останала скрита за никого, най-вече за свещеника, който обаче не даваше израз на чувствата си. Компанията разговаряше весело и непринудено — и нищо чудно, след като Тристан не присъстваше на вечерята. Все пак ту един, ту друг от сътрапезниците току поглеждаше страхливо към затворената врата на работната стая, където се беше оттеглил лордът.

Отец Томас не е страхливец, мислеше Джон. Той открито бе дал на Тристан да разбере, че не е християнско да се отнася така към затворената лейди Женевиев. Обаче Тристан му заяви хладно, че ако не е доволен от положението, нищо не му пречи да си потърси място другаде.

Оттогава отец Томас не разговаряше с новия господар и изразяваше мнението си най-вече с помощта на изразителни мимики.

След като се нахраниха, свещеникът се приготви да посети майката на едно новородено бебе, която не била добре. Едуина също стана, за да целуне Ан за лека нощ. А Тибалд заяви, че ще се погрижи за затворниците в подземието.

Джон остана сам на масата и допи бирата си. Известно време погледа колебливо вратата към кабинета, после решително скочи.

По дяволите, той познаваше Тристан от цяла вечност и нямаше да понася нито миг повече мъката на приятеля си.

Почука на вратата и натисна бравата, без да дочака да чуе поканата. Мина доста време, преди Тристан да вдигне очи от пергамента, който изучаваше. Джон се усмихна смутено и зае място насреща му.

— Защо не дойде на вечеря?

— Защото имам работа. Я погледни какво пише тук! — той побутна пергамента към приятеля си. — Към Едънби принадлежат и няколко селски имота, които са на един ден път оттук.

Джон прочете внимателно написаното.

— Питам се какво ли знаят тези хора за последните събития.

Тристан въздъхна, отмести стола си от писалището и изпружи дългите си крака.

— Утре тръгвам на път. В тази отдалечена местност сигурно живеят поне сто души.

Джон смръщи чело.

— Най-добре е да те придружа. Ще вземем и малка свита. Възможно е онези хора да са бунтовнически настроени.

— Не, ти си нужен тук. Ще взема Тибалд. Няма да отсъствам дълго, само два или три дни.

— Върни се колкото се може по-бързо. Присъствието ти в замъка е много важно. Едънби има належаща нужда от нова устойчивост, от завръщане към нормалното всекидневие.

— Има нужда най-вече от здрава ръка — Тристан се надигна в стола си, посегна към една бутилка и напълни калаената си чаша. — Завръщане към нормалното всекидневие… Всички искат това, от простия селянин до краля — той се усмихна и вдигна чашата към приятеля си. — За щастливия живот!

— Тревожа се за теб — изтърси изведнъж Джон.

— Какво? — попита смаяно Тристан.

— Трябва да разбереш, че всичко свърши. Червеите вече гризат тялото на Ричард, Лизет и близките ти са отмъстени. Едънби е твоя собственост, предателите и измамниците са наказани. Какво продължава да те гнети?

Тристан изпи бавно чашата си и отговори тихо:

— И аз не знам.

— Дори тя е твоя.

Тристан се облегна назад и се усмихна.

— Да, моя е.

— Но от три дни насам не влизаш в стаята й.

— Ти май ме следиш? — попита с високо вдигнати вежди Тристан.

— Не, но те познавам достатъчно добре.

— В началото мислех, че когато си отмъстя, най-после ще намеря покой и треската в гърдите ми ще угасне. Вместо това, тази треска се засилва. Не мога да я освободя — но не мога и да отида при нея.

— Защо не? Вземи я в прегръдките си, люби я…

— Не, аз никога няма да я обичам.

— Това не е и нужно — отговори Джон и също си наля вино. — Каквото и да изпитваш към нея, наслаждавай му се. Забавлявай се с момичето — и бъди добър към хората, които ти служат.

Тристан се изправи.

— Така е, имаш право. Ще се забавлявам с „момичето“, а утре рано ще тръгна на път.

Докато се изкачваше по стълбата, той се възмущаваше от самия себе си. Защо сърцето му биеше толкова силно? Какъв беше този глад, който го тласкаше към нея и който никога не можеше да бъде утолен? През последните три дни не беше посмял да се доближи до Женевиев, защото не разбираше чувствата си и пламтящия в сърцето му копнеж го караше да се страхува. Какво непоносимо желание да я има… Дори след като беше задоволил страстта си, продължаваше да иска още и още.

Кимна на поста пред вратата и вдигна резето. Тази нощ нямаше да търси отговор на въпросите си — щеше само да се наслаждава. Затвори грижливо вратата и се огледа. В стаята гореше една-едничка свещ, огънят в камината догаряше.

Отначало не видя никъде Женевиев, после забеляза простряната на пода фигура и в сърцето му се надигна леден страх.

Колко бледа беше… дали не беше умряла? Гърдите й не се повдигаха. Стреснат до дън душа, той изтича при нея и я вдигна на ръце. Главата й падна назад, очите се отвориха бавно и той въздъхна облекчено. Тя просто бе заспала пред камината.

В погледа й се четеше объркване.

— Тристан?

Шепотът й разкъса ледената преграда пред сърцето му.

— Кой друг?

Без да съзнава какво прави, тя обви с ръце врата му. Тристан я отнесе до леглото, положи я върху завивките и миглите й отново се спуснаха над сребърните очи. Той се съблече безшумно и полегна до нея, свали копринената й рокля и започна да целува голите рамене.

Устните й имаха вкус на вино. Да, точно така. На бордо. Все още в полусън, Женевиев отговори пламенно на целувката му. Сигурно сънуваше друг мъж, дошъл при нея в тъмната нощ, за да я люби.

Тя го прегърна и въздъхна доволно. Ръцете му обхванаха гърдите й и започнаха да ги милват. Погледът му обхождаше с възхищение стройното тяло. Колко беше красива… Пълни гърди, тънка талия, меко заоблени хълбоци.

Кожата й беше като коприна. Вената на врата й пулсираше, дъхът й се ускоряваше. Тристан усети в слабините си добре познатото премаляване. Трябваше да се освободи от проклетата треска. Обзет от горещо нетърпение, той се сля с нея и след освобождаването усети за първи път от много време насам пълен вътрешен мир. Прегърна нежно Женевиев, положи главата й на гърдите си и задряма.

Събуди се на разсъмване и се стресна, защото се беше заклел никога да не заспива редом с коварната лейди от Едънби.

Скочи като ужилен от леглото и побърза да се облече. При това се опитваше да отмести погледа си от спящата жена, но това не му се удаваше. Гола и невинна, тя лежеше в червеникавата светлина на изгрева. Разпръснатите златни къдрици обкръжаваха порозовелите й бузи. Усмихваше се насън и караше тялото му да тръпне от желание.

Ако продължаваше да я гледа, щеше да захвърли дрехите си и отново да легне до нея. Изруга ядно и й обърна гръб. Защо всеки път, след като бе утолил жаждата си в прегръдките й, в гърдите му пламваше още по-силно желание?

Слезе в залата и даде нарежданията си. Тибалд събра набързо малка свита, ратаите се втурнаха да оседлаят конете. Джон и Едуина слязоха в залата, за да се сбогуват. Последваха Тристан в двора, където вече чакаше петнистият жребец.

— Моля ви, Тристан, нека да я видя — проговори Едуина. — Искам само да й занеса няколко книги.

Тристан я изгледа колебливо, после се обърна към Джон.

— Докато ме няма, всеки ден ще извеждаш Женевиев по един час. Позволено й е да се разхожда и да разговаря с леля си. Разбира се, само ако и ти си там — изпълнена с благодарност, Едуина грабна ръката му и я целуна. — За Бога, жено! — извика смутено Тристан и побърза да се отдръпне.

— О, Тристан, Бог да ви благослови! — прошепна със задавен от сълзи глас тя.

— И внимавайте добре за племенницата си! Тя е изкусна измамница и ме е страх, че ще ви надхитри.

— Не се тревожете за това. Няма да я изпускам от очи — обеща с усмивка Едуина.

Изведнъж Тристан съжали за великодушието си. Беше отстъпил само за да не огорчи благородната, достойна за любов Едуина, която правеше Джон толкова щастлив. Но дали Женевиев заслужаваше това благоволение? Припомни си прекараната в леглото й нощ и въздъхна с копнеж.

— Имам още една молба, Джон.

— Кажи!

— Заповядай да отнесат в стаята на лейди Женевиев един сандък с най-доброто ни бордо.

— Цял сандък ли? — учуди се Джон.

— Точно така.

— Както наредиш — отговори приятелят му и вдигна рамене.

Тристан пое с усмивка чашата за сбогуване, която му подаде Едуина, изпразни я и потегли на път, следван от Тибалд и малката си свита.